Проклятието на огледалото

I.

Франк Корниш затвори телефона.

— Мис Брюстър днес е извън Лондон — съобщи той.

— Така ли? — учуди се Крадък.

— Мислиш ли, че тя…

— Не знам. Не ми се вярва, но просто не знам. Ардуик Фен Къде е?

— И него го няма. Оставих му бележка да ти позвъни. И Марго Бенс, фотографката, е нейде из провинцията. Педерастичният й съдружник не знае къде точно. Или поне така ми каза. Че и икономът е отпрашил за Лондон.

— Чудя се — каза замислено Крадък, — дали този иконом не е решил да изчезне въобще. По начало изпитвам недоверие към приказките за умиращи роднини. Защо е бързал толкова много да замине за Лондон именно днес?

— За него не е представлявало никаква трудност да постави цианкалия в спрея, преди да замине.

— За никого не би представлявало трудност.

— Все пак, добре е да го поогледаме. Тази работа трудно би могъл да я свърши външен човек.

— Защо да е трудно? Важно е да съумееш да избереш момента. Паркираш колата в някоя от страничните алеи, изчакваш всички да отидат в столовата, шмугваш се през някой прозорец и отиваш на горния етаж. Къщата е плътно обградена от храсталаци.

— Много рисковано ще е.

— Точно този убиец не се страхува от риска, знаеш това. То стана ясно от самото начало.

— Нали оставихме наш човек да охранява имението?

— Знам. Оказа се, че един човек не е бил достатъчен. Бяхме отчели само анонимните писма. Самата Марина Грег е добре охранявана. Никога не ми дойде на ум, че някой друг може да е застрашен. Мисля…

Телефонът позвъня. Корниш вдигна слушалката.

— Обаждат се от хотел „Дорчестър“. Мистър Ардуик Фен е на телефона.

Подаде слушалката на Крадък, който я пое.

— Вие ли сте, мистър Фен? Крадък е на телефона.

— Разбрах, че сте ме търсил. Цял ден бях навън.

— Неприятно ми е да ви съобщя това, мистър Фен, но тази сутрин почина Ела Зелински. От отравяне с цианкалий.

— Така ли? Много неприятно. Нещастен случай ли е? Или не е нещастен случай?

— Не е нещастен случай. Някой е поставил циановодородна киселина в един пулверизатор, който тя е имала навика да използва.

— Да… да… — настъпи кратко мълчание. — Ако смея да попитам, защо ми съобщавате това тъжно събитие?

— Мистър Фен, вие познавахте ли мис Зелински?

— Разбира се, че я познавах. Познавах я от години. Не ми е била обаче близка приятелка.

— Надявахме се, че може би ще ни помогнете.

— По какъв начин?

— Чудехме се, дали не бихте могли да ни изложите някои свои съображения за възможните мотиви за смъртта й. Тя е чужденка в тази страна. Знаем твърде малко за нейните приятели и познати, въобще за живота й.

— Според мен по тези въпроси е по-добре да разпитате Джейсън Ръд.

— Естествено. Вече го направихме. Допуснахме обаче възможността вие да знаете нещо за нея, което на него да не му е известно.

— За съжаление, не е така. Не знаех почти нищо за Ела Зелински, освен че е много способна млада жена и първокласен работник. За частния й живот въобще нищо не знам.

— Значи, нямате никаква представа?

Крадък се бе настроил да чуе едно поредно отрицание, но за негова изненада, не го чу. Вместо това настъпи пауза. В слушалката се чуваше тежкото дишане на Ардуик Фен.

— Там ли сте, старши инспекторе?

— Да, мистър Фен, тук съм.

— Ще ви кажа нещо, което би могло да ви бъде от полза. Когато го чуете ще разберете, че имах всички основания да го запазя за себе си. Реших обаче в крайна сметка, че това би било неразумно. Фактите са следните. Преди два дни ми се обадиха по телефона. Чух нечий шепот. Сега ще ви цитирам какво ми каза. „Видях те. Видях те как сипваш хапчетата в чашата. Не знаеше, че има свидетел, нали? Това е всичко засега. Скоро ще ти се каже какво трябва да направиш.“

Крадък възкликна от изненада.

— Нали това е наистина изненадващо, мистър Крадък? Категорично ви уверявам, че това обвинение няма никакви основания. Не съм сипвал хапчета в ничия чаша. Призовавам всеки, който пожелае, да докаже, че съм го направил. Твърдението е съвсем нелепо. Реших обаче, че мис Зелински е започнала да се занимава с изнудване.

— Разпознал сте гласа й?

— От шепот не може да се разпознае глас. Обаче това беше Ела Зелински.

— Откъде знаете?

— Притежателят на Гласа кихна шумно, преди да затвори телефона. А аз знаех, че мис Зелински страда от сенна хрема.

— И какво мислите?

— Мисля, че мис Зелински при първия си опит за изнудване не случи. Сетне може би е извадила повече късмет. Изнудването може да бъде твърде опасна игра.

Крадък се взе в ръце.

— Благодаря ви за информацията, мистър Фен. Необходимо е, освен това да ви уведомя, че днес ще трябва да знам къде мога да ви открия.

— Добре. Най-точна информация ще получите от шофьора ми.

Крадък затвори телефона и разказа това, което бе чул от Фен.

Корниш подсвирна.

— Или този човек няма никакво отношение към цялата работа, или…

— Или блъфира чудесно. Това е възможно. Този човек има здрави нерви. Ако съществува и най-малкият шанс Ела Зелински да е намекнала за подозренията си, то това хващане на бика за рогата е превъзходен блъф.

— Но той нали има алиби?

— С какви ли не фалшиви алибита се сблъскваме в наше време — рече Крадък. — А и той има достатъчно пари, за да си заплати едно.

II.

Джузепе се върна в Госингтън Хол след полунощ. От Мъч Бенъм се прибра с такси, тъй като последният влак по разклонението до Сейнт Мери Мийд бе отпътувал. Бе в много добро настроение. Оправи си сметката с шофьора на портала и за по-пряко зацепи през храсталаците. Отвори задната врата с ключ. Къщата бе потънала в тишина и мрак. Джузепе затвори и заключи вратата. Когато се извърна в посока към стълбата, водеща към собствения му удобен апартамент, състоящ се от спалня и баня, усети течение. Някой навярно бе забравил някой прозорец отворен. Реши да не си сторва труда да проверява къде е. Усмихнат, изкачи се на горния етаж и пъхна ключ в бравата на вратата си — винаги заключваше своя апартамент. След като отключи и отвори вратата, почувства как в гърба му се опря кръгъл и твърд метален пръстен.

— Вдигни си ръцете и не издавай звук — рече му един глас.

Джузепе веднага вдигна ръце. Не желаеше да рискува. Всъщност, нямаше какво да рискува.

Спусъкът е натиснат. Веднъж. Дваж.

Джузепе се свлече напред.

Бианка повдигна глава от възглавницата.

Това изстрел ли беше? Бе почти сигурна, че е чула изстрел. Изчака да мине малко време. Сетне реши, че само й се е сторило, и отново си легна.