Проклятието на огледалото

I.

— Сейнт Мери Мийд ли казахте? — старши инспектор Крадък рязко вдигна поглед от писалището си.

Заместник-началникът на полицията бе леко изненадан от тази реакция.

— Да. Сейнт Мери Мийд. Защо питаш? Нима…

— А, нищо, нищо — отвърна Дърмът Крадък.

— Съвсем малко селце, доколкото разбрах — продължи заместник-началникът, — макар че там сега има голямо строителство. Доколкото разбрах, застроява се цялото пространство между Сейнт Мери Мийд и Мъч Бенъм. От другата страна на Сейнт Мери Мийд са студиите Хелингфърт, в посока на Маркет Бейзинг — заместник-началникът все още изглеждаше озадачен. Дърмът Крадък реши, че може би ще е добре да му даде някакво обяснение.

— Имам една позната там — поясни той. — В Сейнт Мери Мийд. Една възрастна дама. Една много възрастна дама. Може и вече да е починала, нямам представа. Обаче ако не е…

Заместник-началникът изрази разбиране към своя подчинен. Или поне реши, че прави това.

— Много добре — кимна той. — Това помага да се видят нещата отвътре. Малко клюки от местните жители винаги са добре дошли. Пък и цялата работа изглежда твърде странна.

— От местната полиция ли ни потърсиха? — попита Дърмът.

— Да. Нося ти писмо от тамошния началник на полицията. Там имат чувството, че историята май не е от местен мащаб. Най-голямото имение в района, Госингтън Хол, неотдавна е било продадено и сега там живеят Марина Грег, филмовата звезда, и съпругът й. В новото студио в Хелингфърт снимат филм, в който тя играе главната роля. Направили са благотворително парти в имението в полза на болницата Сейнт Джон. Мъртвата — името й е мисис Хедър Бедкок, била местна секретарка на болницата на доброволни начала и свършила повечето организаторска работа по партито. Изглежда е била оправна жена със здрав разум и се е радвала на авторитет сред местните жители.

— Да не е била някоя от тези жени с командаджийска нагласа? — предположи Крадък.

— Възможно е — отговори заместник-началникът. — Макар че опитът ми подсказва, че такива жени, не знам защо, рядко ги убиват. Може даже да се съжалява за това. Както и да е, на партито се стекъл огромен брой хора, времето било хубаво и всичко вървяло като по вода. Марина Грег и мъжът й организирали нещо като малък прием в Госингтън Хол, на който поканили тридесет или четиридесет души. Местните първенци, някои от активните доброволни помощници на болницата, приятели на Марина Грег и някои хора от киностудията. Всичко протичало много мирно, тихо и мило. Колкото и фантастично обаче да ти се стори, Хедър Бедкок е била отровена именно там.

— Много странно място са избрали, наистина — каза замислено Дърмът Крадък.

— Така мисли и началникът на местната полиция. Ако някой е искал да отрови Хедър Бедкок, защо му е трябвало да го прави точно в този следобед и точно при тези обстоятелства? Има стотици по-лесни начини да се свърши тази работа. А си е наистина рискована работа да сипеш доза смъртоносна отрова в нечия чаша, когато наоколо ти се мотаят двадесет-тридесет души. Може някой да те види.

— Отровата определено ли е била в чашата?

— Съвсем определено. Тук имаме данните за нея. Едно от тези трудни названия, които на докторите им доставя удоволствие да произнасят, но всъщност е едно много банално лекарство в щатите.

— В щатите, значи.

— А, и у нас. От другата страна на океана обаче тези неща се купуват много по-лесно. Когато се взима в малки дози е полезно.

— С рецепта ли се продава или може да се купи свободно?

— Само с рецепта.

— Да, странна работа, наистина — каза Дърмът. — Хедър Бедкок имала ли е някакво вземане-даване с кинаджиите?

— Никакво.

— Някой от близките й бил ли е с нея, когато това е станало?

— Съпругът й.

— Съпругът й — повтори Дърмът замислено.

— Да, да. Знам за какво си мислиш — съгласи се началникът му. Местният колега обаче — мисля, че се казваше Корниш, изглежда не е открил нищо обнадеждаващо по тази линия. Съобщи, разбира се, че Бедкок е бил нервен и се е чувствал неловко, но не пропусна да спомене, че това се случва много често и на порядъчни хора, когато разговарят с полицията. Изглежда, били са една много привързана един към друг съпружеска двойка.

— С други думи полицията смята, че Бедкок не е техният човек. Работата изглежда интересна. Ако ви разбирам добре, сър, трябва да заминавам за Сейнт Мери Мийд.

— Да. Тръгни колкото се може по-скоро, Дърмът. Кой искаш да те придружава?

Дърмът се замисли за миг.

— Най-добре ще е да дойде Тидлър — каза той. — Разбира си от работата и освен това си пада малко филмова звезда. Това би могло да се окаже полезно.

Заместник-началникът на полицията кимна с разбиране.

— Късмет — пожела той на раздяла.

II.

— Я виж ти! — възкликна мис Марпъл, като поруменя от удоволствие и изненада. — Я виж ти, това наистина е изненада. Как си, мое мило момче? Всъщност, май вече не си момче. Какъв си сега — старши инспектор, или, как му викат сега, „командир“?

Дърмът й обясни сегашното си звание.

— Предполагам, че едва ли е необходимо да те питам защо си тук — каза мис Марпъл. — Нашето местно убийство е заслужило вниманието на Скотланд Ярд.

— Прехвърлиха го на нас — потвърди Дърмът. — Естествено, веднага след пристигането си се явих първо в щаба.

— Искаш да кажеш, че… — мис Марпъл бе поласкана.

— Да, лельо — каза й свойски Дърмът. — Теб имах предвид.

— Боя се, че днес вече много не ме бива — отвърна мис Марпъл със съжаление. — Не излизам често.

— Излизаш достатъчно често, колкото да паднеш и да те вдигне една жена, която десет дни след това става жертва на убийство — прекъсна я Дърмът Крадък.

Мис Марпъл измърмори нещо, което можеше да се изтълкува и като „Я виж ти“.

— Не знам откъде научаваш тези неща — добави тя.

— Би трябвало да знаеш — рече Дърмът Крадък. — Самата ти си ми казвала, че в едно село всеки знае всичко за всички. Между другото — добави той, — още като я видя, помисли ли, че ще бъде убита?

— Не, разбира се! — възмути се мис Марпъл. — Що за мисъл!

— Не откри ли в погледа на съпруга й нещо, което да ти напомни за Хари Симпсън или за Дейвид Джоунс? Въобще за някой твой стар познат, който е бутнал жена си в някоя пропаст?

— Не — отвърна мис Марпъл. — Сигурна съм, че мистър Бедкок никога не би извършил такова злодеяние. Е, почти съм сигурна — добави тя замислено.

— Е, след като знаеш каква е човешката природа… — промърмори Крадък.

— Така е — каза мис Марпъл. — Предполагам, че след като премине първоначалната му скръб, бързо ще я забрави.

— Защо? Грубо ли се е държала с него?

— Не — отвърна мис Марпъл. — Според мен обаче не бе тактична жена. Грижовна — да. Тактична — в никакъв случай. От онези жени, които се грижат за мъжа си, когато е болен, гледат винаги да е добре нахранен и поддържат домакинството. Не допускам обаче някога да се е опитала да разбере какво точно той мисли или чувства. При такова отношение един мъж се чувства самотен.

— Какво мислиш ще стане с него? Ще бъде ли така самотен и в бъдеще?

— Предполагам, че скоро отново ще се ожени — каза мис Марпъл. — Може би даже много скоро. И по всяка вероятност, за негово нещастие, за жена от същия тип. Ще се ожени за жена с характер, по-силен от неговия, това искам да кажа.

— Имаш ли някого конкретно предвид? — попита Дърмът.

— Не — каза мис Марпъл. — Толкова малко съм в течение на това, което става — добави тя със съжаление.

— Добре. Но в такъв случай, какво мислиш по въпроса? Мисленето никога не ти е изневерявало.

— Мисля, че би трябвало да поговориш с мисис Бантри — отвърна неочаквано мис Марпъл.

— Мисис Бантри? Коя е тя? Има ли някакво отношение към филмовия свят?

— О, не — каза мис Марпъл. — Живее в източната част на Госингтън. И тя е била на партито. Преди време Госингтън Хол бе нейна собственост. Нейна и на съпруга й, полковник Бантри.

— Казваш, че е била на партито. Видяла ли е нещо?

— Според мен е най-добре да чуеш от самата нея какво е видяла. Може и да няма кой знае какво отношение към случилото се, но не е изключено и да ти подскаже някои работи. Кажи й, че аз те изпращам. И да не забравя, спомени й Дамата от Шалот.

— Дамата от Шалот ли? Вие някакъв шифър ли си имате?

— Самата аз бих се изразила по-иначе — каза мис Марпъл, — но тези думи ще я подсетят за нещо.

Дърмът Крадък стана.

— Пак ще намина — сбогува се той.

— Това ще бъде много мило от твоя страна — зарадва се мис Марпъл. — Може би някой ден, ако намериш време, ще дойдеш да пием заедно чай. Знам, че днес много от младите хора пият само алкохол и намират следобедния чай за отживелица.

— Вече не съм чак толкова млад — отвърна Дърмът Крадък. — Благодаря ти. Някой ден с удоволствие ще дойда да пием заедно чай. Ще пием чай, ще поклюкарстваме и ще си поговорим за селото. Между другото, знаеш ли нещо за филмовите звезди или за живота на хората от киностудиото?

— Нищичко — отвърна мис Марпъл. — С изключение на това, което чувам.

— Ти обикновено чуваш доста неща — отбеляза Дърмът Крадък. — Довиждане. Радвам се, че се видяхме.

III.

— Заповядайте — посрещна го мисис Бантри, след като Дърмът Крадък се представи и й обясни кой е. — Много се радвам да ви видя. Сам ли сте? Не ви ли придружава винаги някой сержант?

— Дойдох тук заедно с един сержант — потвърди Крадък. — Само че той сега е зает.

— С какво е зает? С разследвания? — полюбопитства мисис Бантри.

— С нещо от този род — отвърна уклончиво Дърмът.

— Значи, Джейн Марпъл ви изпрати при мен — каза мисис Бантри, докато го въвеждаше в малката дневна. — Тъкмо бях започнала да подреждам цветята — обясни тя. — Днес е един от тези дни, когато цветята са съвсем непослушни. Или се накланят натам, където не им е мястото, или направо клюмват. Просто благодаря на съдбата за вашето посещение. Вярвам, че ще ме разведри. Значи, все пак е било убийство, така ли?

— Вие с такова впечатление ли останахте?

— Как да ви кажа, предполагам, че би могло да бъде и нещастен случай — отвърна мисис Бантри. — Никой все още не е казал нищо определено, поне официално. Ако изключим глупавото заключение, че няма данни как е била поставена отровата, разбира се. Иначе всички тук говорим само за убийство.

— А говорите ли и за това, кой би могъл да го извърши?

— Странното е, че не говорим — каза мисис Бантри. — И то, защото и самата аз не виждам кой е могъл да го извърши.

— Искате да кажете, че според вас това е невъзможно да се установи, така ли?

— Не, не. Предполагам, че това би могло да се окаже трудно, но не и невъзможно. Искам да кажа, че не мога да си представя кой би пожелал да извърши това нещо.

— Значи, според вас, у никого не би могло да се появи желанието да убие Хедър Бедкок?

— Искрено казано, просто не мога да си представя кой ще поиска да убива Хедър Бедкок. Срещала съм се няколко пъти с нея. По разни общински мероприятия, нали ме разбирате. Свързани с благотворителна дейност, с болницата Сейнт Джон и с проблемите на църковната община. Винаги съм я намирала за твърде енергична жена. Винаги изпълнена с ентусиазъм, склонна към категоричност в съжденията и малко по-възторжена, отколкото е прието. Никой обаче не убива хората заради такива черти на характера. По мое време видехме ли такава жена да се появи пред дома ни, веднага казвахме на камериерката — тогава имахме камериерки и трябва да знаете, че те бяха една много полезна институция — да съобщи на гостенката, „че ни няма“ или че „стопанката днес не приема посетители“. Последното го казваха онези от нас, които имаха някакви задръжки относно изричането на неистини.

— С други думи, нормалният човек би се стремил да избегне компанията на мисис Бедкок, но не би почувствал желание да я премахне.

— Много точно се изразихте — рече мисис Бантри одобрително.

— Нямала е и пари — продължи Дърмът, — така че няма и кой да се облагодетелства от смъртта й. И да е изпитвал някой антипатия към нея, едва ли е била толкова силна, че да премине в ненавист. А не допускате ли да е шантажирала някого?

— Сигурна съм, че в никакъв случай не би и помислила да направи такова нещо — отхвърли предположението мисис Бантри. — Жени като нея имат много висок морал.

— Възможно ли е съпругът й да й е изневерявал?

— Не ми се вярва — отвърна мисис Бантри. — За пръв път го видях на партито. Приличаше на парче сдъвкан канап. Безобиден, но непривлекателен.

— Май нямаме за какво да се заловим, а? — каза Дърмът Крадък. — Освен ако не допуснем, че е знаела нещо.

— Че е знаела нещо?

— Че й е било известно нещо, което е могло да навреди другиму.

Мисис Бантри поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ми се вярва. Никак не ми се вярва. Струва ми се, че беше от тези жени, които, ако знаят нещо за някого, не могат да го запазят в тайна.

— Значи и по тази писта няма как да се тръгне — каза Дърмът Крадък. — А сега, ако не възразявате, ще ви съобщя заръката, която ми даде мис Марпъл, към която изпитвам чувства на възхищение и уважение. Каза ми да спомена пред вас Дамата от Шалот.

— А, това ли?

— Да. Това. Каквото и да е то.

— Днес хората не четат много-много Тенисън — отбеляза мисис Бантри.

— Май нещо започна да изплува от паметта ми — каза Дърмът Крадък. — Тя не беше ли вперила поглед в Камелот?

— Точно така. Видът й беше същият — каза мисис Бантри.

— Моля? Не разбрах? Кой какъв вид е имал?

— Видът й беше същият — повтори мисис Бантри.

— На кого?

— На Марина Грег.

— А, на Марина Грег. Кога?

— Джейн Марпъл не ви ли разказа?

— Нищо не ми разказа. Препоръча ми да говоря с вас.

— Това не е дотам любезно от нейна страна — подхвърли мисис Бантри. — Тя умее да разказва много по-добре от мен. Мъжът ми винаги ми казваше, че нищо не може да ми разбере. Както и да е, що се отнася до вида на Марина Грег, може и да съм си внушила нещо. Във всеки случай, видиш ли човек да ти изглежда така, както изглеждаше тогава тя, не може да не ти направи впечатление.

— Разкажете ми какво сте видяла, ако обичате.

— Това стана по време на партито. Казвам му „парти“, защото не ми идва на ум как другояче бих могла да го нарека. Иначе беше нещо като прием, даден на горната стълбищна площадка. Там бяха Марина Грег и съпругът й. Бяха поканили някои от дошлите на празника. Мен навярно ме поканиха заради това, че някога съм притежавала тази къща, а Хедър Бедкок заедно със съпруга й — защото бе свършила много работа по организирането на празненството. Оказахме се на стълбището приблизително по едно и също време, затова и успях да забележа това.

— Да забележите какво?

— Мисис Бедкок започна едно дълго слово, нещо, което много хора правят, когато се видят със знаменитости. Говорят колко са щастливи, колко се вълнуват, как винаги са мечтали да се запознаят с тях и така нататък. Та тя започна да разказва надълго и нашироко как била срещнала Марина Грег преди години и колко много се развълнувала тогава. Мен тогава ми стана жал за тези клети знаменитости. За това, че им се налага да изслушват всякакви излияния и да реагират с подходящи думи. Тогава забелязах, че Марина Грег не изричаше подходящите думи. Просто бе втренчила поглед.

— В кого? В мисис Бедкок?

— Не, не. Останах с чувството, че просто бе забравила мисис Бедкок. Просто погледът й бе станал като този на Дамата от Шалот, сякаш бе видяла нещо ужасяващо. Нещо страшно. Нещо, в чиято реалност не иска да повярва. Нещо, което не й е по силите да понесе.

— „Проклятието ме настигна“? — каза Дърмът Крадък.

— Тъкмо това имах предвид. Точно с това ми напомни Дамата от Шалот.

— В какво обаче се бе втренчила тя, мисис Бантри?

— Де да знаех!

— Казвате, че е била на горната стълбищна площадка, така ли?

— Погледът й бе втренчен някъде над главата на мисис Бедкок. Не, по-скоро някъде над рамото й.

— Значи, в нещо, което е било по средата на стълбището?

— Не, по-скоро в единия му край.

— През това време имаше ли други хора на стълбището?

— Да, някъде към пет-шест души, ако си спомням добре.

— Беше ли втренчила поглед конкретно в някого от тях?

— Не мога да кажа това с положителност. Аз гледах нея. Бях с гръб към стълбището. Тогава допуснах, че може би гледа някоя от картините.

— Тези картини би трябвало да са й много добре познати, щом живее в този дом.

— Така е, разбира се. Не, вероятно е гледала някого от хората. Чудя се кого ли.

— Ще трябва да се опитаме да разберем това — каза Дърмът Крадък. — Може ли все пак да се опитате да си спомните кои точно бяха там?

— Ами, кметът с жена си. Имаше и един червенокос мъж, ако не се лъжа, репортер. После ми го представиха, но не си спомням името му, никога не помня имена. Май беше Галбрайт или нещо от този род. Имаше и един черен мъж. Не негър, просто много мургав и излъчваш сила. Беше в компанията на една актриса, по-изрусена от нормалното и с вида на жена, свикнала да бъде ухажвана. И старият генерал Барнстейпъл беше дошъл. Вече е напълно изкуфял, горкият, не вярвам, че може да е проклятие за някого. А, и семейство Грайс от фермата беше там.

— Това ли са всичките хора, които си спомнихте?

— Как да ви кажа, възможно е да е имало и други, но не си бях поставила за цел да запомня кои са. Спомням си, че кметът, генерал Барнстейпъл и американците пристигнаха горе-долу по едно и също време. Сега се сещам, имаше и фотографи. Единият беше местен, а другият беше едно момиче от Лондон. Момиче с артистичен вид, дълга коса и голям фотоапарат.

— Значи смятате, че именно някой от тези хора е предизвикал това изражение на лицето на Марина Грег?

— Нищо не смятам — отвърна най-искрено мисис Бантри. — Просто се изненадах какво ли е предизвикало такова изражение на лицето й и после престанах да мисля за това. Човек обаче после си спомня за тези неща. Разбира се — добави честно мисис Бантри, — може и да ми се е сторило. Най-сетне, може изведнъж да я е заболял зъб или някоя карфица от тоалета й да я е убола или да е имала колики. Имам предвид тези дребни неприятности, които човек се опитва да прикрие с държанието си, но лицето му го издава.

Дърмът Крадък се засмя.

— Приятно ми е да видя, че сте реалист, мисис Бантри. Напълно е възможно да се е случило нещо подобно. Все пак фактът е интересен и може би ще ни доведе до някъде.

Сбогува се с домакинята и се отправи към Мъч Бенхъм, за да се представи официално в полицейския участък.