Проклятието на огледалото

I.

— А дали не е възможно да е бил кметът? — рече замечтано инспектор Корниш и почука по листа със списъка с върха на молива си.

Дърмът Крадък се ухили.

— Ще ти се да е той, така ли?

— Може и така да се каже — съгласи се Корниш. — Нямаш представа що за надут и противен стар лицемер е. Важничи и се преструва на много набожен, а в същото време от години е затънал в рушветчийство.

— Щом е тъй, не можете ли да го разобличите?

— Не — въздъхна Корниш. — Прекалено е хитър. Винаги знае къде да спре, за да не прекрачи ръба на закона.

— Съгласен съм, че би било много приятно да е той — каза Дърмът Крадък, — но се боя, Франк, че ще трябва да изхвърлиш тази розова мечта от ума си.

— Знам, знам — рече Корниш. — Това е само теоретическа възможност, но в практически план е крайно невероятна. Кой друг остана?

Двамата мъже отново се надвесиха над списъка. В него имаше още осем имена.

— Поне сме наясно с това, че никой не е бил пропуснат — каза Крадък. От начина, по който изрече тези думи, се разбра, че всъщност задава въпрос. Корниш побърза да му отговори.

— Можеш да бъдеш напълно уверен в това. След мисис Бантри е дошъл викарият, а след него — семейство Бедкок. На самото стълбище е имало осем души. Кметът и жена му, Джошуа Грайс и жена му от Долната ферма, Доналд Макнийл от местния вестник „Херълд енд Аргъс“, Ардуик Фен от САЩ и мис Лола Брюстър, кинозвезда, също от САЩ. Това са. А, да не забравя и художествената фотографка от Лондон, заела позиция на стълбището. Ако вярваш на думите на мисис Бантри, че на Марина Грег погледът й „застинал“ при вида на някого по стълбището, ще трябва да се спреш на някой от тези хора. Кметът, за съжаление, отпада. Семейство Грайс, също. Бих казал, че никога през живота си не са излизали извън Сейнт Мери Мийд. Остават четири души. Местният журналист не го виждам. Лондонската журналистка е била там от половин час, така че е нямало причина присъствието й да предизвика ужас у Марина точно в този момент, кои остават?

— Остават двамата подозрителни чужденци от Америка — каза Крадък с лека усмивка.

— Ти го каза.

— На тях най-много им подхожда да бъдат заподозрени, съгласен съм — продължи Крадък. — Ардуик Фен е бил стара любов на Марина, с която не се е срещал от години. Лола Брюстър преди време е била омъжена за третия съпруг на Марина Грег, който се развел с нея, за да се ожени за Марина. Предполагам, че разводът не ще да е преминал в напълно дружелюбен дух.

— Аз бих я сметнал за заподозряна номер едно.

— Наистина ли, Франк? След като са изминали цели петнадесет години и оттогава тя се е омъжила още два пъти?

Корниш рече, че от жените всичко може да се очаква. Дърмът не възрази на това твърдение по принцип, като отбеляза, че най-малко на него му приляга да се произнася по него.

— Обаче си съгласен, че това е факт в отношенията им, който трябва да се отчита? — настоя Корниш.

— Вероятно е така. Не бих му отдал обаче особено внимание. А какво ще кажеш за прислугата, която е поднасяла напитките?

— Значи, засега няма да се водим по „застиналия поглед“? И това проверихме. За партито се е погрижила една местна снабдителна фирма. Колкото до самия дом, в него са били икономът Джузепе и две местни момичета от бюфета на киностудиото. Не особено умни, бих казал, но безобидни.

— Отново ми прехвърляш топката, така ли? Ще поговоря с репортера. Може да е видял нещо, което да се окаже полезно. След това заминавам за Лондон. Ще трябва да поговоря с Ардуик Фен, с Лола Брюстър и с фотографката — как й беше името — Марго Бенс. И тя може би е видяла нещо.

Корниш кимна с разбиране.

— Аз все пак бих заложил на Лола Брюстър. Ти май не споделяш напълно моята убеденост?

— Мисля си за трудността — отвърна бавно Дърмът.

— За коя трудност?

— За трудността да налееш отрова в чашата на Марина без никой да те забележи.

— Но това е валидно за всички, нали? Било е много дръзко, наистина.

— Съгласен съм, че по начало е дръзко, но от страна на Лола това е щяло да бъде особено голяма дързост.

— Защо? — не схвана Корниш.

— Защото е била една от важните гостенки. Защото е някой. Защото е име. Защото всички са гледали най-вече нея.

— И това е вярно — съгласи се Корниш.

— Предполагам, че още от появяването й местните хора са я загледали, започнали са да си шепнат и да коментират. След размяната на поздрави с Марина Грег и Джейсън Ръд сигурно са я поели веднага секретарките. Никак не би й било лесно да направи каквото и да е, Франк. Колкото и сръчен да си, не можеш да бъдеш уверен, че никой няма да те види. Разбираш ли, Франк, кое би я затруднило?

— Аз вече казах, че това би затруднило всекиго.

— Не е съвсем така — отвърна Крадък. — Далеч не е така. Вземи например иконома Джузепе. През цялото време се занимава с чашите и напитките, налива ги и ги разнася. За него не би било проблем да постави едно прахче или няколко хапчета „Калмо“, в която и да е от тях.

— Джузепе ли? — Франк Корниш се замисли. — Допускаш ли той да е направил това?

— Нямам причини да мисля така — отвърна Крадък, — но бихме могли да открием и причина. Мотив, ако щеш. Да, на него му е било възложено да го направи. И за всеки друг от прислугата е щяло да бъде. Жалко, че тогава там е нямало никого от тях. Някой би могъл да се устрои на работа в компанията специално с тази цел.

— Искаш да кажеш, че може да е планирано толкова предварително?

— Все още нищо не знам — рече Крадък раздразнено. — Все още не знам абсолютно нищо. Така ще е, докато не измъкнем това, което искаме да узнаем от Марина Грег или от съпруга й. Те би трябвало да знаят или да подозират нещо, но нищо не ни казват. А ние все още не знаем защо не ни го казват. Предстои ни дълга работа.

Спря за миг и продължи:

— Ако оставим настрана „застиналия поглед“, което може да е чиста случайност, има и други хора, които са могли с лекота да свършат тази работа. Онази секретарка например Ела Зелински. И тя е пълнела и поднасяла чаши. На нея специално никой не би й обърнал внимание. Същото може да се каже и за онзи гъвкав младеж, забравих му името. Хейли? Хейли Престън, така се казваше, нали? И двамата са могли спокойно да го сторят. Ако щеш, ако някой от тях е искал да премахне Марина Грег, много по-безопасно за него би било да го направи именно при такива обстоятелства.

— Още някой да ти идва на ум?

— Е, да не забравяме и съпруга — отвърна Крадък.

— Значи, отново опряхме до съпруга — леко се усмихна Корниш. — Ние пък се бяхме насочили към онзи клетник, Бедкок, преди да разберем, че замисълът е бил да се убие Марина. Сега пък насочваме подозренията си към Джейсън Ръд. Не мога да не отбележа, че изглежда много привързан към нея.

— Наистина има такава репутация — отвърна Крадък. — Обаче знае ли човек?

— Ако е решил да се отърве от нея, няма ли да му е много по-лесно да се разведе?

— Това би било много по-привично — съгласи се Дърмът, — обаче в тази история може да са заложени някакви капани, които още не са ни известни.

Звънна телефонът. Корниш вдигна слушалката.

— Какво? Да? Свържи я — след миг Корниш закри микрофона с длан и обърна поглед към Дърмът. — Мис Марина Грег се чувства много по-добре — рече той. — Напълно е готова да бъде разпитана.

II.

В Госингтън Хол Крадък бе посрещнат от Ела Зелински. Тя бе, както винаги, пъргава и делова.

— Мис Грег ви очаква, мистър Крадък — покани го тя.

Дърмът я погледна с известен интерес. Още от самото начало бе сметнал, че Ела Зелински е интересна личност. Лицето й е на играч на покер, бе си казал. Бе отговорила на всички негови въпроси с неприкривана готовност. Не бе дала никакви признаци да премълчава нещо, но той така си нямаше и представа какво мислеше тя или знаеше в действителност. Не изглеждаше да има никаква пукнатина в бронята на нейната деловитост. Може би й бе известно повече, отколкото му беше казала. Може би й бе известно много. Единственото нещо, в което бе уверен, е, че е влюбена в Джейсън Ръд, макар и да си даваше сметка, че нямаше никакви формални доводи, с които да обоснова тази си увереност. Тази влюбеност бе нещо като професионално заболяване на секретарките. По всяка вероятност не означаваше нищо. Самият факт обаче можеше да подскаже някакъв мотив, а и Крадък бе напълно уверен, че тя премълчава нещо. Може би прикриваше чувство на любов или омраза. Или просто чувство на вина. Бе възможно онзи следобед просто да се бе възползвала от удобен случай, а не бе изключено и да бе осъществила някакво отдавна планирано действие. Дърмът си представи с лекота как точно е могла да го извърши. Движела се е чевръсто, но не и припряно из помещението. Грижела се е за гостите, прибирала е празните им чаши и им е поднасяла пълни, и през цялото време е следяла къде точно Марина ще остави чашата си върху масичката. Сетне, може би точно в момента, когато Марина с възгласи на изненада и радост е посрещала гостите от САЩ и погледите на всички присъстващи са били обърнати към тях, е могла спокойно и незабелязано да постави смъртоносната доза в чашата й. Наистина, за такова са необходими здрави нерви, дръзновение и сръчност. Ела Зелински притежаваше всички тези качества. Каквото и да беше правила, не би имала виновен вид докато го прави. Щеше да й е напълно по силите да извърши едно едновременно просто и блестящо престъпление. Престъпление, което нямаше как да не успее. Съдбата обаче се бе разпоредила нещата да станат иначе. В навалицата някой бе блъснал Хедър Бедкок и тя бе разляла чашата си. Марина, проявявайки импулсивно природната си любезност, й бе дала своята, и в крайна сметка е била убита не тази жена, която е трябвало да умре.

„Това си е чисто теоретизиране и при това навярно напълно неоснователно“, рече си на ум Дърмът Крадък, докато разговаряше любезно с Ела Зелински.

— Да не забравя, мис Зелински. Ако съм разбрал добре, снабдяването за партито е било възложено на една фирма от Маркет Бейзинг така ли е?

— Да.

— Защо се спряхте именно на нея?

— Не знам — отвърна Ела. — Това не беше мое задължение. Доколкото ми е известно, мистър Ръд реши, че ще бъде по-тактично да се използват услугите на местните хора, а не да се търси фирма от Лондон. Всъщност, цялото това парти не бе кой знае какво за нас.

— Разбирам ви — рече Крадък и погледна Ела Зелински, която леко бе смръщила поглед. Красиво чело. Брадичка, издаваща решителност. Фигура, която можеше да се приеме и като пищна, ако стопанката й пожелаеше това. Уста, говореща за твърдост и алчност. А очите? Погледна ги и се изненада. Бяха почервенели. Беше ли плакала? Така изглеждаше. И все пак можеше да се закълне, че тя не изглеждаше като младите жени, склонни към плач. Тя го погледна и, сякаш бе прочела мислите му, извади носната си кърпа и шумно се изсекна.

— Настинала сте — съжали я той.

— Не е настинка, а сенна треска. Въобще, някаква алергия. Винаги ме мъчи по това време на годината.

Чу се тихо бръмчене. В стаята имаше два телефонни апарата. Единият бе разположен върху масата, а другият — върху друга маса в ъгъла на помещението. Звукът се бе разнесъл от втория апарат. Ела Зелински отиде до него и вдигна слушалката.

— Да. Тук е. Да, сега ще го доведа — и постави обратно слушалката върху апарата. — Марина ви очаква — обърна се тя към Крадък.

III.

Марина Грег прие Крадък в една стая на първия етаж. Очевидно, бе нещо като нейна лична дневна, свързана със спалнята й. След всичко, което бе чул за депресията й и нервния й срив, Дърмът Крадък бе очаквал да види някакъв треперещ инвалид. Макар че Марина го посрещна полуизлегнала се на дивана, гласът й бе енергичен, а погледът й — ясен. Бе си поставила много малко грим, но независимо от това младееше и Дърмът почувства обаянието на нейната красота. Красота, изявена в изящните черти на лицето й и в свободно пуснатата й коса. В големите й очи с морскозелен цвят и във витите вежди, дължащи привлекателността си донякъде на козметиката, но повече — на природата. В топлата й и мила усмивка. Във всичко това се криеше някакво ненатрапчиво вълшебство.

— Старши инспектор Крадък? — посрещна го Марина. — Държах се съвсем неприлично и ви моля да ме извините за това. Позволих си да се отпусна след това ужасно нещо. Можеше и да се стегна, но не го направих. Просто се срамувам от себе си. — Усмивката й бе мила и същевременно изпълнена с тъга. Подаде му ръка и той я стисна.

— Вълнението ви е било съвсем естествено — рече Крадък.

— Случилото се хвърли в тревога всички ни — каза Марина. — Нямаше причини да се тревожа повече от останалите.

— Наистина ли?

Тя го погледна замислено и след това кимна:

— Да. Проницателен сте. Всъщност, имаше причини — Марина сведе поглед и след това с дългия си показалец нежно потупа края на дивана.

Крадък си спомни, че веднъж бе видял този жест в един от филмите й. На пръв поглед нищо незначещо движение, което обаче като че ли беше заредено с някакъв смисъл. Движение, издаващо едновременно унес и доброта.

— Страхлива съм — рече тя, без все още да повдигне поглед към Крадък. — Някой се опита да ме убие, а аз не желаех да умра.

— Защо смятате, че някой се е опитал да ви убие?

Марина широко разтвори очи.

— Защото бяха сипали отрова именно в моята чаша. Именно в моето питие. Това че го изпи тази клета глупава женица, бе чиста случайност. Това е, което прави цялата работа ужасна и трагична. Освен това…

— Да, мис Грег?

Марина очевидно се колебаеше дали да каже нещо повече.

— Може би сте имала и други причини да смятате, че именно вие сте била набелязана за жертва?

Тя кимна утвърдително.

— Кои са основанията ви да мислите така, мис Грег?

— Джейсън смята, че трябва да ви кажа всичко — отвърна Марина след малко.

— Значи, споделила сте ги с него?

— Да… В началото не ми се искаше да го правя. Доктор Гилкрист обаче ми даде да разбера, че е редно да го сторя. После разбрах, че и Джейсън е заподозрял същото — на лицето й отново се появи тъжна усмивка. — Заподозрял го е, но не е искал да ме тревожи. — Марина внезапно се изправи с рязко енергично движение. — Клетият Джинкс! Нима наистина ме е смятал за пълна глупачка?

— Мис Грег, все още не сте ми казала какви основания сте имала да мислите, ме някой е искал да ви убие.

Тя замълча за миг и след това отривисто протегна ръка към чантата си, отвори я, извади оттам лист хартия и го пъхна в ръката му. Той прочете съдържанието му. Съставляваше всичко на всичко един ред, написан на машина.

— Кога го получихте? — попита рязко Крадък.

— Намерих го върху тоалетката, когато излязох от банята.

— Значи някой в този дом…

— Не непременно от този дом. Някой е могъл да се покатери през балкона и да пъхне бележката през прозореца. Според мен, искали са по този начин да ме уплашат още повече, но не го постигнаха. Това просто ме вбеси и веднага поисках да се срещна с вас.

Дърмът Крадък се усмихна:

— Който и да го е сторил, постигнал е съвсем неочакван резултат. Това първото послание от този род ли е, което получавате?

Марина отново се поколеба какво да отговори.

— Не — призна тя след малко.

— Ще ми разкажете ли и за останалите?

— Това стана преди около три седмици, веднага след като се нанесохме тук. Получих го в киностудиото, не тук. Бе съвсем кратко послание. За разлика от това, не бе написано на машина. Бе написано с печатни букви. Гласеше: „Приготви се да умреш“. — Марина се засмя. В смеха й имаше може би съвсем лека истерия, но като цяло изглеждаше непресторен. — Глупашка работа. Разбира се, човек може да получава всякакви заплахи, идиотски писма и така нататък. Реших, че може да са го написали от религиозни подбуди, нали ме разбирате, има хора, които по начало не обичат киноактрисите. Скъсах го и го хвърлих в кошчето за боклук.

— Разказахте ли някому за това?

Марина поклати глава:

— Не, не казах нищо никому. Всъщност, тогава бяхме доста напрегнати при снимането на един епизод и не можех да мисля за нищо друго. Както и да е, вече казах, реших, че или е глупашка шега, или писание от някой побъркан на религиозна основа, от тези, които по начало осъждат и театралните представления и всичко, което прилича на тях.

— След това получихте ли друго послание?

— Да, в деня на партито. Донесе ми го един от градинарите, ако не се лъжа. Каза, че ми носи писмо и попита дали ще искам да му отговоря. Предположих, че е нещо свързано с партито и просто отворих плика. Вътре пишеше: „Днес ще бъде последният ти ден на тази земя“. Смачках го и казах, че няма да отговарям. След това се сетих, извиках градинаря и го попитах кой му го е дал. Каза ми, че му го дал очилат мъж с велосипед. Е, какво ще кажете? Отново реших, че е глупашка шега. И за миг не можах да допусна, че е някаква сериозна заплаха.

— А къде е сега тази бележка, мис Грег?

— Нямам представа. Тогава бях облечена с една от тези роби от италианска цветна коприна. Доколкото си спомням, след като я смачках, я пъхнах в джоба си. Сега обаче вече я няма там. Навярно е изпаднала някъде.

— Нямате ли представа кой е могъл да напише тези глупави бележки, мис Грег? Или по чие нареждане са написани? Не съобразихте ли вече кой би могъл да е?

Марина широко разтвори очи, изпълнени с невинно удивление, което той забеляза. Възхити се от него, но не повярва в истинността му.

— Откъде бих могла да знам? Как бих могла да зная?

— Струва ми се, мис Грег, че бихте могла да имате някакви съвсем определени подозрения.

— Нямам, уверявам ви. Нямам.

— Вие сте много известна жена — каза Дърмът. — Постигала сте големи успехи. Успехи в кариерата си, а и в личния си живот. Във вас са били влюбени мъже, които са искали да се оженят за вас, и някои са ставали ваши съпрузи. Имало е жени, които са ревнували от вас и са ви завиждали. Имало е и други мъже, влюбени във вас, които вие сте отблъснала. Съгласен съм, ме е възможно и да фантазирам, но според мен вие би трябвало да имате поне някаква представа кой е могъл да ви изпраща такива бележки.

— Всеки би могъл да напише такова нещо.

— Не, мис Грег, не всеки. Съгласен съм, че кръгът на хората, способни да сторят това, би могъл да е голям. Авторът би могъл да е някакъв съвсем незабележим човек — гардеробиер, електротехник или слуга например. Би могъл обаче да бъде и някой от вашите приятели или от хора, които смятате за приятели. Невъзможно е да нямате някакви предположения. Не може в главата ви да не се върти поне едно име, ако не и повече.

Вратата се отвори и влезе Джейсън Ръд. Марина извърна поглед и умолително протегна ръка към него.

— Джинкс, мили, мистър Крадък настоява, че би трябвало да имам някаква представа кой е писал тези ужасни бележки. Аз просто не знам нищо. И ти знаеш, че не знам нищо. И двамата не знаем нищо. И двамата нямаме и най-малка представа.

„Това е много важно, помисли си Крадък. Много важно, наистина. Марина Грег опасяваше ли се от това, което би могъл да каже съпругът й?“

Джейсън Ръд, с поглед, изпълнен с умора, и с лице, понамръщено от обичайното, се присъедини към тях. Улови Марина за ръката.

— Знам, че това ще ви прозвучи невероятно, инспекторе — проговори той, — но ви заявявам най-искрено, че нито Марина, нито аз имаме и най-малката представа за тази история.

— Значи, вие сте в щастливата житейска позиция да нямате врагове, така ли? — иронията в гласа на Дърмът бе неприкрита.

Джейсън Ръд съвсем леко поруменя.

— Врагове ли? Тази дума ми звучи прекалено библейски, инспекторе. Уверявам ви, че в този смисъл не мога да се сетя за врагове. Ако става дума за хора, които проявяват неприязън, биха се радвали да ти причиня някаква неприятност, ако им се отдаде случай, или да ти подложат крак, да, такива наистина съществуват. Всичко това обаче е твърде далеч от сипването на свръхдоза отрова в нечия чаша.

— Току-що питах съпругата ви дали има някакви предположения кой би могъл да е написал или наредил изпращането на тези бележки. Тя заяви, че няма. Така или иначе, когато подхождаме практически към въпроса, неизбежно трябва да стесним кръга на заподозрените. Някой наистина е сипал отрова в чашата. Сам разбирате, че кръгът на хората, които са били в състояние да направят това, е неголям.

— Аз нищо не видях — рече Джейсън Ръд.

— Аз съвсем определено нищо не забелязах — каза и Марина. — Та ако бях видяла някой да сипва нещо в чашата ми, щях ли въобще да я докосна?

— През цялото време не мога да се освободя от усещането, че знаете малко повече от това, което ми казвате — рече с учтив глас Дърмът Крадък.

— Не е вярно — извика Марина. — Джейсън, кажи му, че не е прав.

— Уверявам ви, че съм напълно дезориентиран — каза Джейсън Ръд. — Цялата работа ми се вижда напълно фантастична. Бих могъл да допусна, че става дума за шега. Шега, която не се е получила. Шега, която се е оказала опасна и е била извършена от човек, който никога не е могъл да предположи, че ще има такъв край…

Думите му прозвучаха донякъде въпросително и след малко той поклати глава:

— Не, виждам, че тази възможност не ви се струва убедителна.

— Бих искал да ви задам още един въпрос — каза Дърмът Крадък. — Вие, разбира се, не можете да не си спомняте за момента на пристигането на мистър и мисис Бедкок. Пристигнали са непосредствено след викария. Доколкото успях да разбера, мис Грег, при посрещането им вие сте проявила същата очарователна любезност, каквато и към останалите си гости. От един очевидец обаче научих, че веднага след като сте ги приветствала сте преместила погледа си над рамото на мисис Бедкок и сте го вперила в нещо, което изглежда ви е разтревожило. Вярно ли е това, и ако да, какво е било това нещо?

— Разбира се, че не е вярно — бързо проговори Марина. — Нещо да ме разтревожи, така ли? Че какво би трябвало да ме разтревожи?

— Точно това бихме искали да разберем и ние — отвърна търпеливо Дърмът Крадък. — Свидетелят ми настоя, че това наистина е станало.

— Кой е този ваш свидетел или свидетелка? Какво точно каза, че е видял?

— Погледът ви е бил насочен към стълбището — поясни Дърмът Крадък. — На него е имало хора. Един журналист, мистър Грайс и жена му, стари местни жители. Били са и мистър Ардуик Фен, току-що пристигнал от САЩ, и мис Лола Брюстър. Да не би да сте се разтревожила от това, че сте видяла някой от тези хора, мис Грег?

— Казах ви, че въобще не съм била разтревожена — почти излая Марина.

— И при все това в един момент сте се разсеяла, когато сте разговаряла с мисис Бедкок. Тя е казала нещо, което вие сте оставила без отговор, тъй като през това време погледът ви е бил насочен към нещо покрай нея.

Марина Грег бързо се окопити. Започна да обяснява бързо и убедително:

— Ще ви обясня. Ако разбирахте от работата на актьора, лесно бихте схванал какво искам да кажа. Когато си изучил една роля много добре, всъщност това винаги става, когато си я научил добре, в един момент започваш да я изпълняваш механично. Усмихваш се, правиш необходимите движения и жестове, произнасяш необходимите думи с необходимата интонация. Обаче въобще не се замисляш за това, което правиш. И изведнъж съвсем внезапно се появява една празнота. Не знаеш къде си, какво трябва да направиш, коя е следващата ти реплика. В нашите среди на това му казваме изцеждане. Е, точно това ми се случи тогава. И съпруг ми ще потвърди пред вас, че не съм особено издръжлива във физическо отношение. В онези дни бях доста напрегната, а и доста нервна покрай филма. Щеше ми се партито да мине успешно и всички гости да ме приемат за мила и приятна. В такива моменти обаче през цялото време ти се налага да казваш механично безброй пъти все едни и същи неща на гостите, които ти говорят все едни и същи работи — как веднъж са те видели пред кинотеатър в Сан Франциско или как са пътували в един и същ самолет с теб. Това наистина са глупости, но не можеш да не реагираш с любезни отговори. Както ви казах, това се върши автоматично и не ти се налага да мислиш какво ще кажеш, защото и преди това си го казвала безброй пъти. Изведнъж обаче ме налегна умора. Мозъкът ми просто изключи. След малко осъзнах, че мисис Бедкок ми бе разправяла някаква дълга история, която всъщност бе минала покрай ушите ми, и сега ме гледаше в очакване, а аз въобще не бях съобразила да й кажа това, което е прието в такива случаи. Просто бях уморена и толкоз.

— Значи, просто сте била уморена — повтори бавно Дърмът Крадък. — Сигурна ли сте в това, мис Грег?

— Сигурна съм, естествено. Не мога да разбера защо не ми вярвате.

Дърмът Крадък се извърна към Джейсън Ръд:

— Мистър Ръд, вярвам, че вие по-лесно от съпругата си ще разберете моето поведение. Обезпокоен съм, наистина съм много обезпокоен за безопасността на съпругата ви. Имало е покушение върху живота й и са й били изпращани заплашителни писма. Това означава, че съществува някакъв човек, който е бил тук в деня на партито и може би и сега е тук. Човек, който има допир с вашия дом и е в течение на това, което става в него. Този човек, който и да е той, може би не е съвсем нормален. Нямам предвид заплахите. Според поговорката заплашваните мъже живеят дълго. Това важи и за жените. В нашия случай обаче работата не се е ограничила със заплахи. Бил е направен предумишлен опит да бъде отровена мис Грег. Не си ли давате сметка, ме при това развитие на нещата този опит ще бъде повторен? Съществува един-единствен начин да се постигне тази безопасност — да ми кажете всичко, което знаете или предполагате. Не твърдя, че ви е известно кой е този човек, но според мен все би трябвало да можете да имате някакви предположения по този въпрос, та ако ще и да са от най-общо естество. Няма ли да ми кажете истината? Или пък в случай, че не я знаете — което е напълно допустимо — да помолите съпругата си да направи това. Моля я за това в интерес на собствената й безопасност.

Джейсън бавно извърна глава към Марина:

— Чу какво каза инспекторът, мила. Възможно е, както той казва, да знаеш нещо, което на мен да не ми е известно. Ако е така, за Бога, не прави глупости. Ако имаш и най-малкото подозрение в когото и да е, кажи го сега.

— Никого не подозирам — гласът й стана жаловит. — Трябва да ми повярвате.

— От кого се бяхте уплашила в онзи ден? — настоя Дърмът.

— От никого не съм се уплашила.

— Чуйте ме, мис Грег. Сред хората, които са били на стълбището, или са се изкачвали по него, е имало двама ваши приятели, чието появяване ви е изненадало. Приятели, които не сте виждала от дълго време, и които не сте очаквала да срещнете в онзи ден. Мистър Ардуик Фен и мис Брюстър. Вие почувствахте ли някакви особени вълнения, когато внезапно ги видяхте на стълбището? Нали тогава не сте очаквала, че ще дойдат?

— Не ги очаквахме. Даже и не знаехме, че са в Англия — обади се Джейсън Ръд.

— Аз много се зарадвах — каза Марина. — Наистина много им се зарадвах!

— Било ви е приятно да се срещнете с мис Брюстър?

— Ами… — Марина стрелна Крадък с леко подозрителен поглед.

— Ако не се лъжа, Лола Брюстър по едно време е била омъжена за третия ви съпруг, Робърт Тръскот така ли е?

— Да, така е.

— Развел се е с нея, за да се ожени за вас.

— Това всички го знаят — прекъсна го нетърпеливо Марина Грег. — Не трябва да смятате, че сте наумил нещо особено. Е, навремето имахме малко разправии, но после всичко се изглади и не се разделихме с лоши чувства.

— Тя някога заплашвала ли ви е?

— Ами… в известен смисъл, да. Обаче нека ви обясня моля ви се. Не ме заплаши по такъв начин, че да я приема сериозно. Това се случи по време на едно парти. Беше си пийнала повечко, отколкото трябва, и нищо чудно да ме беше гръмнала, ако беше имала пистолет под ръка. За щастие, нямаше. Всичко това обаче се случи преди години, Боже мой! Не е възможно такива чувства да продължават толкова време, нали, Джейсън?

— Бих казал, че си права — подкрепи я Джейсън Ръд. — Мога да ви уверя, мистър Крадък, че в деня на партито Лола Брюстър просто нямаше възможност да сипе отрова в чашата на жена ми. Повечето време бях плътно до нея. А и мисълта, че Лола изведнъж, след като дълги години се е държала приятелски, ще вземе да се вдигне до Англия, за да дойде у нас и да сипе отрова в чашата на жена ми, ми се вижда, как да ви кажа, нелепа.

— Разбирам становището ви — каза Крадък.

— Не става дума само за моето становище. Това е факт. През цялото време въобще не се доближи до чашата на Марина.

— А другият ви гостенин, Ардуик Фен?

Стори му се, че Джейсън Ръд направи съвсем малка пауза, преди да му отговори:

— Той е наш много отдавнашен приятел. Не го бяхме виждали от доста години, макар и понякога да сме си писали. Днес той е голяма фигура в американската телевизия.

— И ваш стар приятел ли беше? — въпросът на Дърмът Крадък бе отправен към Марина.

Тя въздъхна някак припряно, преди да му отговори:

— Да, разбира се. Открай време сме били приятели, макар че не съм го срещала често през последните години.

След това, без да си поема дъх, продължи:

— Ако мислите, че щом ненадейно съм видяла Ардуик, съм се уплашила от него, това е глупост. Това е абсолютна глупост. Защо ще се плаша от него? Откъде-накъде ще се плаша от него. Та ние открай време сме големи приятели. На мен просто ми стана много, много приятно, когато внезапно го видях. Идването му бе за мен приятна изненада, както вече ви казах. Да, наистина много приятна изненада — лицето й бе придобило оживено и предизвикателно изражение.

— Благодаря ви, мис Грег — отвърна спокойно Крадък. — Ако в даден миг усетите желание да ми се доверите малко повече, отколкото сега, съветвам ви да го направите.