Проклятието на огледалото

I.

Мисис Бантри бе коленичила. Денят бе подходящ за прекопаване. Почвата бе достатъчно изсъхнала. Прекопаването обаче нямаше да е достатъчно. Бе пълно с магарешки бодли и глухарчета. Мисис Бантри се зае усилено с плевенето им.

Изправи се, задъхана от умора, но с тържествуващ вид и погледна отвъд оградата, в посока на пътя. Бе леко изненадана, когато видя как тъмнокосата секретарка на Марина Грег, чието име не бе успяла да запомни, излезе от телефонната кабина, разположена до автобусната спирка от другата страна на пътя.

Как й беше името? С „Б“ ли започваше, или с „Р“? Не, Зелински се казваше, точно така. Мисис Бантри си спомни името й тъкмо навреме, тъй като Ела прекоси пътя и мина покрай нея.

— Добро утро, мис Зелински — поздрави я приятелски. Ела подскочи. Всъщност не подскочи, а по-скоро трепна, също като изплашен кон. Това изненада мисис Бантри.

— Добро утро — отвърна Ела и бързо добави: — Дойдох да позвъня оттук, че нашият телефон нещо не е наред.

Мисис Бантри се озадачи още повече. Замисли се защо й е необходимо на Ела Зелински да си сторва труда да обяснява действията си. Реагира съчувствено:

— Досадно е, не ще и дума. Можете да ползвате моя телефон винаги, когато ви потрябва.

— Много ви благодаря… — благодарността на Ела бе прекъсната от кихане. Мисис Бантри веднага постави диагноза.

— Имате сенна хрема — каза. — Опитайте слаб разтвор от сода бикарбонат и вода.

— О, благодаря ви, у дома имам един специален аерозол. Благодаря ви още веднъж.

Кихна отново и се отправи с бърза крачка към къщата.

Мисис Бантри я наблюдава известно време. След това отново обърна поглед към лехата. Погледът й изразяваше неодобрение. Никъде не се виждаше нито един плевел.

— Така… Останах без занимание — промърмори с досада мисис Бантри. — Не съм любопитна стара жена, която си пъха носа навсякъде, но много ми се би искало да узная…

След съвсем кратко колебание мисис Бантри се поддаде на изкушението. И любопитна стара жена да беше, какво от това? Влезе в къщата, отиде до телефона, вдигна слушалката и набра един номер. След малко чу енергичен презокеански глас.

— Тук Госингтън Хол.

— Обажда се мисис Бантри от Ийст Лодж.

— Добро утро, мисис Бантри. Хейли Престън е на телефона. Запознахме се в деня на партито. С какво мога да ви бъда полезен?

— Реших, ме може би аз бих могла да ви бъда полезна. Ако телефонът ви не е изправен…

Прекъсна я един удивен глас:

— Нашият телефон да не е изправен? Нищо му няма. Кое ви кара да мислите така?

— Сигурно не съм разбрала добре — каза мисис Бантри. — Нещо недочувам в последно време — добави тя съвсем невъзмутимо.

Затвори телефона, изчака минута и след това набра още един номер.

— Ти ли си, Джейн? Доли е на телефона.

— Да, Доли. Какво има?

— Ами има нещо странно. Онази жена, секретарката, се обади някому от телефонния автомат на шосето. Направи си труда да ми обясни, без да я питам, че звъняла оттам, защото телефонът в Госингтън Хол бил развален. Аз обаче сетне позвъних там и разбрах, че нищо му няма…

Изчака малко, за да разбере отсрещната реакция.

— Да… — рече мис Марпъл замислено. — Любопитно е.

— Защо според теб го е направила?

— Съвсем ясно защо. Не е искала да рискува друг да чуе разговора й.

— И аз си помислих същото.

— А за това би могло да има най-различни причини.

— Така е.

— Любопитно, наистина — повтори мис Марпъл.

II.

Трудно можеше да се намери по-разговорлив човек от Доналд Макнийл. Бе дружелюбно настроен млад червенокос мъж. Посрещна Дърмът Крадък със смесица от удоволствие и любопитство.

— Е, напредва ли работата? — осведоми се той с добър глас. — Да имате случайно малко информация за мен?

— Все още няма. Може би по-късно.

— Всичките сте същите. Мълчите като риби. Не сте ли стигнали още до фазата, когато ви трябва човек, за да „помогне на следствието“?

— Ето ме, дойдох при вас — рече Дърмът и се усмихна.

— Тези думи, да не би да крият някакъв двоен смисъл? Да не би да подозирате, че аз съм убил Хедър Бедкок? Ако е така, да не би да мислите, че съм искал да убия Марина Грег, а по грешка съм убил Хедър Бедкок? Или смятате, че още от самото начало съм искал да убия именно Хедър Бедкок?

— Нищо такова не съм казвал — рече Крадък.

— То пък оставаше и да го кажете. Добре, да пристъпим към работата по същество. Че бях там, бях. Имах възможност да го направя, обаче може ли да се каже, че съм имал мотив? Нали това искате да знаете? Дали съм имал мотив?

— Досега не съм открил такъв — призна Крадък.

— Радвам се да чуя това, така се чувствам в по-голяма безопасност.

— Просто ми е любопитно какво сте видял в онзи ден.

— Това вече го знаете. Това веднага го разказах на местната полиция. Чувствам се направо унизен. Бях там, на самото местопрестъпление, убийството е станало буквално пред очите ми и въпреки това нямам представа кой е могъл да го извърши. Срам ме е да си призная, че първото нещо, което видях от убийството, бе как клетата женица пъшкаше на един стол и след това издъхна. Е, успях тогава да пусна новината преди всички останали в качеството си на очевидец и толкоз. Ще ви призная, че се чувствам унизен от това, че не зная нещо повече. Би било редно да знам повече. И никой не може да ме излъже, че тази отрова е била предназначена, за Хедър Бедкок. Тя бе една мила, макар и прекалено приказлива жена, обаче за приказливост никого не убиват, освен ако издава тайни. Не вярвам обаче някой някога да е споделял тайните си с Хедър Бедкок. А и тя не беше от тези жени, които се интересуват от хорските тайни. Аз съм я запомнил по-скоро като жена, която непрестанно говори единствено за себе си.

— И общото мнение е такова — съгласи се Крадък.

— С други думи, стигаме до известната Марина Грег. Струва ми се, че има множество основателни мотиви за убийството на Марина — завист, ревност, любов и така нататък. Кой обаче е извършил тази работа? Според мен човек, на когото му е хлопала някоя дъска. Това е. Чухте ценното ми мнение. Нали това искахте?

— Не съвсем. Доколкото разбрах, вие сте пристигнал и сте започвал да се изкачвате по стълбището почти едновременно с викария и кмета.

— Точно така е. Това обаче не бе първото ми влизане в дома. Аз пристигнах по-рано.

— Не знаех това.

— Така е. Мисията ми предполагаше доста да шетам из мястото. Бях взел със себе си фотограф. Трябваше да направим няколко снимки на кмета, да го покажем как пристига, прави се на важен и така нататък. След това се върнах в къщата, не толкова, защото имах някаква работа, а за да изпия още едно-две питиета. Пиенето си го биваше.

— Така. Спомняте ли си кой друг беше на стълбището, когато се изкачвахте?

— Там беше Марго Бенс от Лондон с фотоапарата си.

— Познавате ли я добре?

— А, доста често сме се срещали, когато и двамата сме по задачи. Тя е умно момиче, което си разбира от работата. Специализирала се е в художествена фотография от необичайни ракурси. Отразява всякакви важни събития на деня — премиери, галаспектакли и така нататък. Способна е. Тя бе застанала точно на междинната площадка в средата на стълбището, за да може да снима хората и когато се задават, и в момента, когато се ръкуват с домакините на горната площадка. Точно пред мен пък беше Лола Брюстър. Не можах да я позная веднага, защото беше с нова прическа, рижава и ситно накъдрена, като на туземка от остров Фиджи. Последният път, когато я бях виждал преди това, беше с дълга коса, спусната покрай лицето й. Придружаваше я е едър мургав мъж. Американец. Не знам кой беше, имаше важен вид.

— Когато се качвахте, погледнахте ли към Марина Грег?

— Да, разбира се.

— А да сте останал с чувството, че е била разтревожена, шокирана или уплашена?

— Много е странно това, че ми задавате такъв въпрос. Тогава за миг си помислих, че е на път да припадне.

— Така… — рече замислено Крадък. — Благодаря. Има ли още нещо, което да смятате, че трябва да ми кажете?

Макнийл го погледна с широко отворени невинни очи.

— Че какво друго би могло да има?

— Не ви вярвам — каза Крадък.

— А, изглеждате съвсем убеден, че тази работа не съм я свършил аз. Тъжна работа. Ами я си представете, че съм първият й съпруг? Никой не знае кой е. Известно е само това, че е бил толкова незначителен, че и името му е забравено.

Дърмът се ухили.

— Кога сте се оженил? — попита. — Като гимназист? Или когато сте бил още в ританки? Е, трябва да тръгвам, че не искам да изпусна влака.

III.

Върху бюрото на Крадък в Ню Скотланд Ярд някой бе оставил старателно подредена купчина документи. Той ги прелисти набързо и след това зададе въпрос през рамото си.

— Къде е настанена Лола Брюстър?

— В хотел „Савой“, сър. Апартамент 1800. Очаква ви.

— А Ардуик Фен?

— Той е в „Дорчестър“. Апартамент 190 на първия етаж.

— Добре.

Взе няколко телеграми и ги прегледа отново, преди да ги пъхне в джоба си. Усмихна се, когато се сети за съдържанието на последната. „Само не ми казвай, че не си гледам работата, лельо Джейн“, промърмори под носа си.

Излезе и се отправи към „Савой“.

Лола Брюстър го посрещна възторжено в апартамента си. Все още мислейки за това, което току-що бе прочел, той внимателно я разгледа. Наистина беше красавица. Доста пищна и може би малко попрецъфтяла, но хората и такива ги харесваха. Разбира се, бе съвсем различен тип от Марина Грег. След като приключи встъпителното си слово, Лола приглади прическата си а ла остров Фиджи, нацупи предизвикателно щедро начервените си устни и като примига с боядисани в синьо клепачи над големи кафяви очи, го запита:

— Да не би да сте решил да ме мъчите с още от тези ужасни въпроси, които ми зададе местният полицейски инспектор?

— Надявам се да не бъдат прекалено ужасни, мис Брюстър.

— Сигурна съм, че са ужасни. Сигурна съм, че цялата работа е някакво страшно недоразумение.

— Наистина ли смятате така?

— Да. Цялата история е съвсем глупава. Наистина ли искате да кажете, че някой се е опитал да отрови Марина? Че кой би могъл да отрови Марина? Та тя е ужасна сладурана, нали ме разбирате? Всички я обичат.

— И вие ли в това число?

— Винаги съм изпитвала най-добри чувства към нея.

— Е, посмалете малко, мис Брюстър. Преди единадесет-дванадесет години между вас двете не са ли възниквали някакви малки неприятности?

— А, вие говорите за онова нещо — Лола махна с ръка. — Тогава бях страшно изнервена и ядосана и с Роб имахме ужасни кавги. В онзи момент и двамата не бяхме на себе си. Марина просто лудо се влюби в него и го изкара от равновесие, клетия човек.

— И това никак не ви бе приятно, нали?

— Да, инспекторе, тогава никак не ми бе приятно. Естествено, сега си давам сметка, че това е едно от най-добрите неща, които ми се случиха в живота ми. Всъщност тогава се вълнувах за децата, нали ме разбирате. Само заради тях не исках да се разтурва семейството ни. А иначе още тогава бях разбрала, че с Роб имаме несъвместими характери. Надявам се, вече знаете, че след развода си веднага се омъжих за Еди Гроувз. Сетне си дадох сметка, че всъщност отдавна съм била влюбена в него, но не съм си разтурвала брака само заради децата. Нали сте съгласен с мен, че за децата е важно да си имат дом?

— При все това хората говорят, че тогава сте била страшно разгневена.

— Какво ли не говорят хората — отвърна Лола неопределено.

— Обаче тогава вие в гнева си сте наговорила доста неща, мис Брюстър. Дори сте заплашила, че ще застреляте Марина Грег. Поне така ме информираха.

— Може и да съм говорила. Човек в такива случаи говори какво ли не. Разбира се, аз никога не бих застреляла когото и да е.

— А какво ще кажете за кавгата у Еди Гроувз няколко години след това?

— Тогава бях изнервена. Не можах да се овладея.

— Научих от достоверен източник, мис Брюстър, че тогава сте казала точно следното — Крадък извади един бележник и започна да чете: — „Тази кучка хич да не си мисли, че така ще й се размине. Ако не я застрелям сега, ще й видя сметката по-късно. Ако трябва, и години ще чакам, но ще я очистя“.

— Не допускам да съм могла да се изразя точно така — засмя се Лола.

— Уверен съм, мис Брюстър, че точно това сте казала.

— Хората са склонни да преувеличават — отвърна Лола и се усмихна чаровно. — Тогава бях много ядосана, а когато човек е много ядосан може да наговори какво ли не — рече тя с доверителен глас. — Не допускам обаче наистина сериозно да вярвате, че четиринадесет години след това съм дошла нарочно в Англия, специално, за да сипя отрова в чашата на Марина три минути след като съм се срещнала с нея.

Дърмът Крадък наистина не вярваше това. Такава възможност му се виждаше съвършено нелепа.

— Просто искам да кажа, мис Брюстър — продължи той, — че в миналото спрямо Марина Грег са били отправяни заплахи, и че в онзи ден тя е реагирала с изненада и уплаха, като е видяла някой да се качва по стълбите. Човек съвсем естествено може да допусне, че този някой сте била вие.

— Но как така, та милата Марина направо ми се зарадва! Целуна ме и ми каза, че е чудесно, дето съм дошла. Не ми се сърдете, инспекторе, но това е глупаво.

— Значи, всичките вие сте били като едно голямо щастливо семейство?

— Ако щете, това е много по-близо до истината от другите неща, които си помислихте.

— Не бихте ли могли да ни помогнете по някакъв начин? Да ни кажете кой според вас е могъл да има желанието да я убие?

— Казвам ви, че никой не би поискал да убие Марина. А и тя, клетата, е много глупава жена. Непрестанно занимава всички със здравето си, капризничи, не знае какво иска, а когато получи нещо, винаги е недоволна от него. Просто не мога да разбера какво толкова й харесват хората, че я намират за симпатична. Джейсън открай време е бил влюбен до уши в нея. Какво ли не е трябвало да изтърпи този човек! Обаче си е факт. Всички гледат да са мили с Марина и да й уйдисват на акъла. Тогава тя им се усмихва тъжно и мило и им благодари за това. И те решават, че си е струвало труда да я понасят. Не знам как успява да постигне това. На ваше място, въобще бих изхвърлила от главата си мисълта, че някой е могъл да поиска да убие Марина.

— Бих се радвал да го направя — отвърна Дърмът — За съжаление, не мога да изхвърля тази мисъл от главата си, защото, видите ли, това все пак се случи.

— Какво искате да кажете с това, че „се е случило“? Нали Марина не е убита?

— Не е. Обаче беше направен опит да я убият.

— Не мога да повярвам това. Според мен, който и да е убиецът, искал е да убие другата жена. Онази, която бе убита. Сигурна съм, че някой ще се облагодетелства от смъртта й.

— Не е имала никакви пари, мис Брюстър.

— В такъв случай са я убили по някаква друга причина. Така или иначе, на ваше място не бих се тревожила за Марина. На Марина винаги всичко й е наред.

— Така ли мислите? Нямам впечатлението да е щастлива жена.

— А, това е така, защото от всичко прави трагедия. От нещастните си любовни истории. От това, че не може да има деца.

— Ако не се лъжа, тя май беше осиновила някакви деца? — подметна Крадък, като си спомни за разговора си с мис Марпъл.

— Имаше такова нещо, но тя и в тази работа не преуспя. Тя често действа импулсивно и след това съжалява за постъпките си.

— Какво стана с тези деца?

— Нямам представа. Изчезнаха от хоризонта и толкоз. Предполагам, че са й омръзнали, както и всичко останало.

— Разбирам — каза Дърмът Крадък.

IV.

Беше ред да посети хотел „Дорчестър“. Апартамент 190.

— Е, старши инспектор… — Ардуик Фен погледна визитната картичка в ръката си.

— Крадък.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Надявам се да нямате нищо против да ви задам няколко въпроса.

— Ни най-малко. Да не би да е във връзка с тази история в Мъч Бенъм? Не, как му беше името всъщност? Сейнт Мери Мийд?

— Точно така. Имам предвид случилото се в Госингтън Хол.

— Така и не разбрах защо Джейсън Ръд купи точно тази къща. Цяла Англия е пълна с колкото щеш хубави къщи от времето на крал Джордж. И от времето на кралица Ана. Госингтън Хол е в чисто викториански стил. Какво му харесват на този стил така и не мога да разбера.

— Някои хора го харесват заради това, че създава усещане за стабилност.

— Стабилност ли? Ами да. В този смисъл може и да се намери обяснение. Марина, клетата, винаги е търсела стабилност. Никога не е имала такова усещане и заради това може би се стреми толкова много към него. Може би този дом ще я удовлетвори за известно време.

— Вие добре ли я познавате, мистър Фен?

Ардуик Фен сви рамене.

— Добре? Какво означава „добре“? Познавам я от дълги години. Срещали сме се през най-различни интервали от време.

Крадък се опита да го оцени по външния му вид. Мургав човек с яко телосложение. Умни и проницателни очи, скрити зад дебели очила. Масивна челюст и волева брадичка. Ардуик Фен продължи:

— От това, което прочетох във вестниците, излиза, че тази госпожа, как й беше името, била отровена по погрешка. Отровата всъщност била предназначена за Марина. Така ли е?

— Да, така е. Отровата е била сипана в чашата на Марина Грег. Мисис Бедкок разляла питието си и Марина й подала своята чаша.

— Да, това звучи убедително. Не мога да си представя, обаче, кой би искал да отрови Марина. Особено след като там я нямаше Линет Браун.

— Линет Браун? — с погледа си Крадък даде да се разбере, че се нуждае от пояснение.

Ардуик Фен се усмихна:

— Ако Марина по една или друга причина наруши договора и се раздели с новата си роля, ще я вземе Линет, а това би означавало много за нея. Даже и при това положение не мога да си представя обаче да изпрати човек, който да отрови съперницата й. Прекалено мелодраматично би било.

— Да, не изглежда правдоподобно — отбеляза сухо Дърмът.

— От друга страна, изненадващо е на какво са способни жените, когато се амбицират — продължи Ардуик Фен. — Имайте предвид, че може би намерението е било не да се убива Марина, а просто да й се изкара акъла. Да бъде изплашена с една доза, от която не се умира, а само се изпада в несвяст.

Крадък поклати глава:

— Дозата е била отмерена по-иначе.

— Хората често объркват дозировките.

— Това ли е наистина вашата теория?

— А, не е теория. Само предположение. Нямам теория. В края на краищата, бях само невинен страничен наблюдател.

— Марина Грег изненада ли се от появяването ви?

— Да, идването ми бе пълна изненада за нея — Фен се засмя. — Просто не можа да повярва на очите си, когато ме видя на стълбището. Трябва да призная обаче, че ме посрещна много любезно.

— Отдавна ли не се бяхте срещали?

— От около четири-пет години приблизително.

— Ако не се лъжа, няколко години преди това сте били в много близки приятелски отношения.

— Вие намеквате ли нещо с тези думи, инспектор Крадък?

Гласът на Фен се промени съвсем малко, но напълно осезаемо. Придоби стоманено звучене и заплашителен оттенък. Дърмът изведнъж съобрази, че този човек би могъл да бъде много безскрупулен противник.

— Би било добре да обясните какво точно искате да кажете — продължи Ардуик Фен.

— Естествено, че ще го направя, мистър Фен. Наложи ми се да проуча какви отношения е имал в миналото с Марина Грег всеки един от присъствалите на партито. Според слуховете, във времето, което току-що споменах, вие сте били лудо влюбен в Марина Грег.

Ардуик Фен присви рамене.

— Човек понякога има подобни увлечения, инспекторе. За щастие, те са преходни.

— Говори се, че тя първоначално ви е давала аванси, обаче по-късно ви е зарязала и вие сте останал много обиден от това.

— Говори се! Говори се! Всичко това къде го четохте? В списание „Конфиденшъл“ ли?

— Научих го от много добре информирани и улегнали хора.

Ардуик Фен отметна глава назад и този жест подчерта бичия му врат.

— По едно време й бях мераклия — призна той. — Тя бе много красива, а и привлекателна жена. И сега е такава. Да се каже обаче, че съм я заплашвал, би било пресилено. Не понасям да разстройват плановете ми, инспекторе, и повечето хора, които са се опитвали да правят това, впоследствие са съжалявали. Ръководя се от този принцип обаче предимно в работата си.

— Ако съм разбрал добре, в един момент сте използвал влиянието си, за да не й дадат роля в един филм.

Фен присви рамене.

— Тя просто не бе подходяща за тази роля. А и не се разбираше с режисьора. Бях вложил пари в този филм и никак не ми се щеше да рискувам. Уверявам ви, че съображенията ми бяха изключително от делово естество.

— Марина Грег обаче може би е помислила друго.

— Естествено, че е помислила друго. Сто на сто е решила, че й отмъщавам.

— Даже е споделила с някои приятели, че се страхувала от вас.

— Наистина ли? Детинска работа.

— Значи смятате, че не е имала основания да се страхува от вас.

— Нямала е, естествено. Каквито и лични огорчени да съм имал, винаги съм ги забравял. А и се ръководи, от принципа, че що се отнася до жени, има ги колкото искаш.

— Това навярно е един здравомислещ подход към живота, мистър Фен.

— Да, според мен сте прав.

— Познавате ли добре хората от филмовите среди?

— Имам финансови интереси в този бизнес.

— И навярно по силата на това знаете много за него.

— Възможно е.

— Вие сте човек, чието мнение заслужава да бъде чуто. Бихте ли могли да ми подскажете имената на хора, които да изпитват такава силна неприязън към Марина Грег, че да са готови да я отстранят?

— Такива хора има поне една дузина — каза Ардуик Фен. — В смисъл, че биха направили това, ако не бъдат лично ангажирани. Ако това можеше да се свърши с натискането на едно копче в стената, според мен биха се намерили достатъчно пръсти, желаещи да го натиснат.

— Вие сте бил там в онзи ден. Срещнал сте се с нея и сте разговаряли. Смятате ли, че сред хората, сред които сте били в онзи момент — имам предвид времето от вашето пристигане до смъртта на Хедър Бедкок — някой е имал основание да направи това? Забележете, бих искал да чуя само някое предположение, колкото и общо да е то. Предположение, което няма да ви ангажира с нищо.

— Не бих искал да говоря за това.

— Думите ви означават ли, че все пак имате някакво подозрение?

— Означават, че няма какво да кажа по този въпрос. И че вие, инспектор Крадък, няма да чуете от мен нищо повече.