Проклятието на огледалото

I.

Малко по-късно пред дома на Бленъм Клоуз номер 16 се яви още един посетител, сержант детектив Уилям (Том) Тидлър.

Почука на спретнатата врата, боядисана в жълт цвят, и след малко му отвори момиче на около петнадесет години. Имаше дълга разрошена светла коса и бе облечено с плътно прилепнали черни панталони и оранжев пуловер.

— Добър ден. Тук ли живее мис Гладис Диксън?

— Гладис ли ви трябва? Не извадихте късмет. Няма я.

— А къде е? Ще се върне ли тази вечер?

— Не. Замина. Реши да излезе за малко в отпуск.

— И къде е отишла?

— Нямам представа.

Том Тидлър се усмихна по най-дружелюбния възможен начин.

— Може ли да вляза? Майка ти у дома ли е?

— Мама е на работа. Ще се върне в седем и половина. Обаче и тя не знае нищо повече от мен. Гладис е в отпуск.

— Разбирам. Кога замина?

— Тази сутрин. Съвсем внезапно. Каза, че получила възможност за безплатно пътуване.

— А ще ми дадеш ли адреса й?

Светлокосото момиче поклати глава.

— Не го остави. Обеща да ни изпрати адреса си, след като разбере къде точно ще отседне. А може и да не го изпрати. Миналото лято беше в Нюкей и оттам ни изпрати само една пощенска картичка. Такава си е, освен това смята, че майките не бива чак толкоз да се тревожат за децата си.

— А някой ще й помогне ли с пари за сегашния отпуск?

— Би трябвало — каза момичето. — В момента е съвсем зле с парите. Миналата седмица отиде да пазарува на една разпродажба.

— Дали имаш някаква представа кой й е осигурил това безплатно пътуване? Кой е платил?

Светлокосото момиче изведнъж настръхна.

— Не си мислете такива неща, господине. Нашата Гладис не е от тия. С приятеля си прекарват отпуска всеки път на едно и също място през август, обаче в това няма нищо лошо. Тя винаги си плаща своя дял от сметката. Така че не си мислете разни работи.

Тидлър отговори възпитано, че няма да си мисли никакви работи, но че би се радвал да научи адреса на Гладис Диксън, ако тя изпрати картичка.

Завърна се в участъка, където съобщи резултатите от многобройните си посещения. В киностудиото му казали, че Гладис Диксън се била обадила през деня и уведомила, че една седмица нямало да може да дойде на работа. Беше научил и някои други неща.

— Там си е направо лудница — поясни той. — Марина Грег имала безкрайни пристъпи на истерия. Оплакала се, че й били дали отровно кафе. Нагарчало й. Била в ужасно състояние. Мъжът й го взел, излял го в умивалника и й казал да не шуми повече…

— Слушам те — каза Крадък. Бе очевидно, че ще чуе още нещо.

— Да, ама работата е там, че не го бил излял всичкото. Говорят, че бил запазил част от него, бил го дал за анализ и то наистина се оказало отровено.

— Тази работа не ми се вижда много правдоподобна — усъмни се Крадък. — Все пак, ще трябва да поговоря с него.

II.

Джейсън Ръд бе нервен и раздразнителен.

— Ето какво, инспектор Крадък, направих нещо, което бе напълно в правото ми.

— Щом у вас са се появили някакви съмнения, че това кафе не е наред, мистър Ръд, щеше да бъде много по-добре, ако бяхте оставили тази работа на нас.

— Истината е, че аз даже и за миг не предположих, че наистина може да му има нещо.

— Независимо от това, че жена ви намерила вкуса му за странен?

— Това ли имахте предвид? — Ръд тъжно се усмихна. — От деня на партито жена ми намира, че всичко, което яде или пие, има странен вкус. Пък и като започнаха да се получават тези заплашителни писма…

— Нови писма ли има?

— Пристигнаха още две. Едното беше хвърлено ей там, до прозореца. Другото бе пуснато в пощенската кутия. Ето ги, най-добре е да ги видите.

Крадък ги погледна. Бяха написани с печатни букви, както и първото.

„Малко време остана. Приготви се“ — гласеше едното.

На другото бяха грубо изрисувани череп и кръстосани кости, придружени от текст: „Това е за теб, Марина“.

Крадък присви вежди.

— Детинска работа — рече той.

— Искате да кажете, че според вас не представляват никаква опасност?

— Ни най-малко — потвърди Крадък. — На убийците по начало е присъщо инфантилно мислене. Нямате ли представа, мистър Ръд, кой може да ги е изпратил?

— Никаква — отвърна Джейсън. — През цялото време не мога да се освободя от чувството, че някой си прави някаква зловеща шега. По едно време допуснах… — поколеба се дали да продължи.

— Да, мистър Ръд?

— По едно време предположих, че това може да е работа на някой от местните хора. На някой, който може би се е превъзбудил от убийството в деня на партито. Има селски местности, където на работата на актьорите се гледа с много лошо око, едва ли не като на нещо сатанинско.

— С други думи, допускате, че мис Грег всъщност не е застрашена? Какво мислите обаче за историята с кафето?

— Така и не разбрах откъде научихте за това — отвърна Джейсън не без раздразнение.

Крадък поклати глава.

— Всички само за това говорят, така че човек рано или късно научава. Беше редно да ни се обадите. Та вие не ни потърсихте дори и след като сте научил резултата от химическия анализ. Защо?

— Защото други неща ми лежаха на главата. Като почнем със смъртта на клетата Ела и приключим със случилото се с Джузепе. Инспектор Крадък, кога ще мога да отведа жена си оттук? Тя само дето не е полудяла.

— Разбирам положението ви, но предстои следствие.

— Давате ли си сметка, че животът й все още е в опасност?

— Надявам се да не сте прав. Ще бъдат взети всички предпазни мерки.

— Всички предпазни мерки! Това и по-рано съм го чувал. Разберете, инспекторе, че трябва да отведа жена си оттук. Че е необходимо да го направя.

III.

Марина се бе излегнала върху шезлонга в спалнята си със затворени очи. Лицето й бе придобило землист цвят вследствие на напрежението и умората. Съпругът й продължаваше да я гледа. Тя отвори очи.

— Това пак ли беше онзи човек, Крадък?

— Да.

— Този път пък за какво дойде? Заради Ела?

— Заради Ела и заради Джузепе.

Марина се намръщи.

— Джузепе? Разбраха ли кой го е застрелял?

— Все още не са.

— Всичко това е същински кошмар. Каза ли дали може вече да си тръгваме?

— Каза, че все още трябва да останем тук.

— Защо пък да не можем? Трябва да го направим. Ти не му ли обясни, че не мога да седя тук и да чакам всеки ден да ме убият? Това е просто нелепо.

— Ще бъдат взети всички необходими предпазни мерки.

— Те това и преди го казаха. Предотвратиха ли убийството на Ела? Или на Джузепе? Ти не си ли даваш сметка, че накрая ще стигнат и до мен? Аз пък ти казвам, че онзи ден в студиото наистина ми бяха сипали нещо в кафето. Не биваше да го изливаш. Трябваше да го запазим и да го дадем за анализ. Така щяхме поне да сме сигурни…

— И ако се беше уверила, че в него наистина има отрова, това щеше ли да те успокои?

Тя го погледна с широко разтворени очи.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш. Ако се беше потвърдило, че някой наистина се опитал да ме отрови, сигурно щяха да ни позволят да се махнем оттук.

— Не е сигурно.

— Това обаче не може да продължава така! Не мога повече да издържам?! Трябва да ми помогнеш, Джейсън. Трябва да направиш нещо. Страх ме е. Ужасно ме е страх. Тук някъде се е спотаил враг и не знаем кой е. Може да е всеки. Наистина всеки. Може да е човек от студиото, а може и да е някой в дома. Някой, който ме мрази. Защо обаче ме мрази? Защо? Някой, който иска да ме види мъртва. Кой може да е? Кой е? По едно време бях почти сигурна, че е Ела. Сега обаче…

— Решила си, че е Ела? — Джейсън изглеждаше направо изумен. — Защо?

— Защото тя ме ненавиждаше. Наистина ме ненавиждаше. Вие, мъжете, как не забелязвате тези неща? Беше лудо влюбена в теб. Сигурна съм, че даже не си го и подозирал. Не е възможно обаче да е Ела, защото Ела е мъртва. О, Джинкс, Джинкс! Помогни ми. Отведи ме далеч оттук, някъде, където да съм в безопасност… Някъде, където да не изпитвам страх.

Скочи от шезлонга и бързо започна да се разхожда из стаята, кършейки ръце. Като режисьор Джейсън се възхити от тези изпълнени със страст и мъка движения. Трябва да ги запомня, рече си той. Може би за ролята на Хеда Габлър? Сетне с чувство на неудобство съобрази, че наблюдава собствената си жена все пак.

— Добре, Марина, добре. Знаеш, че се грижа за теб.

— Трябва веднага да напуснем този омразен дом. Веднага. Мразя го, мразя го, мразя го.

— Виж какво, не можем да отпътуваме веднага.

— Защо да не можем? Защо?

— Защото — каза Ръд, — убийствата усложняват нещата. А и други неща трябва да имаме предвид. Нима наистина мислиш, че бягството може да разреши нещо?

— Разбира се, че ще разреши. Ще избягаме от този човек, който така силно ме мрази.

— Ако има хора, които те мразят толкова силно, лесно биха могли да тръгнат по следите ти.

— Какво искаш да кажеш? Че никога няма да мога да избягам от тях? Че никога вече няма да бъда в безопасност?

— Мила, всичко ще бъде наред. Аз ще се грижа за теб. Аз ще бдя над теб.

Тя го прегърна.

— Нали ще го сториш, Джинкс? Нали няма да позволиш да ми се случи, нищо лошо?

Тя се отпусна в ръцете му и той внимателно я положи отново върху шезлонга.

— Знам, че съм страхлива — промърмори тя. — Ох, ако знаех кой е… И защо го прави… Донеси ми хапчетата, ако обичаш. Жълтите, не кафявите. Трябва нещо, което да ме успокои.

— За Бога, Марина, не ги взимай така често.

— Добре, мили, добре. Всъщност, те понякога въобще не ми действат — Марина го погледна в лицето. Усмихна му се нежно и неотразимо.

— Ще се грижиш за мен, нали, Джинкс? Закълни ми се, че ще го направиш.

— Винаги ще бъда редом с теб — отвърна Джейсън Ръд. — Докрай.

Тя широко разтвори очи:

— Имаше толкова странен вид, когато го каза.

— Така ли? Как изглеждах?

— Трудно ми е да ти го обясня… Като клоун, който се смее на нещо ужасно тъжно… Нещо, което никой друг не е видял.