Проклятието на огледалото

I.

В дома си на Обри Клоуз номер 16 младата мисис Бейкър водеше разговор със съпруга си. Джим Бейкър, русокос великан с представителна външност, бе съсредоточил вниманието си върху сглобяването на детско пластмасово самолетче.

— Съседи! — възкликна Чери, като отметна гъстата си черна коса. — Аман от съседи!

Внимателно вдигна капака на тигана, поставен върху печката, и след това старателно прехвърли съдържанието му в две чинии, като в едната сипа повече, отколкото в другата. Постави по-пълната чиния пред съпруга си.

— Мешана скара — обяви тя.

Джим подуши скарата с удоволствие.

— Това си го бива — одобри той. — Да не би днес да имам рожден ден?

— Трябва да се храниш добре — отвърна Чери.

В червено-бялата си престилка изглеждаше много хубавка. Джим Бейкър отмести встрани детайлите един свръхзвуков бомбардировач, за да освободи повече място за чинията.

— Това последното кой ти го каза? — попита усмивка.

— Мис Марпъл — отвърна Чери. — Ако питаш мен — продължи тя, след като седна срещу Джим и придърпа своята чиния към себе си, — и тя не би изгубила, ако започне да се храни малко по-добре. Оная, дъртата котка, я тъпче само с тестени изделия. Главата й не може да измисли нищо по-добро от „хубав кекс“, „хубав пудинг“ или „чудни макарони“. Пудинги със сладка заливка и толкоз. Че и по пял ден й надува главата. Не млъква.

— Е, то на инвалидите сигурно точно такава храна им трябва — каза Джим разсеяно.

— Инвалид! — отвърна с негодувание Чери. — Мис Марпъл не е инвалид. Просто е стара. Че и навсякъде си вре носа.

— Коя, мис Марпъл ли?

— Не. Оная жена, мис Найт. И ми дава акъл какво да правя. Обяснява ми как трябвало да готвя. Чунким разбира от готвене, колкото аз.

— Като готвачка нямаш грешка, Чери — потвърди одобрително Джим.

— Готвенето иска чалъм — каза Чери. — Иска да си вършиш работата като хората.

— Е, ти това го умееш — засмя се Джим. — А твоята мис Марпъл защо все пак е казала, че трябва да се храня добре? Да не би да ме е намерила за изпосталял, когато онзи ден отидох да й монтирам шкафче в банята?

Чери се засмя.

— Ще ти кажа, какво ми рече. Рече ми: „Имаш красив съпруг, мила. Много красив съпруг“. Рече го също като в телесериалите.

— Надявам се, че си се съгласила с нея — ухили се Джим.

— Казах й, че нищо ти няма.

— Че нищо ми няма. Браво. Много деликатно си се изразила.

— А сетне ми рече: „Трябва да се грижиш за съпруга си мила. Да го храниш добре. Мъжете обичат храната да е много и да е вкусна“.

— Браво, браво.

— И ми каза да те храня с повече риба и да не купувам готови манджи и само да ги претоплям. Аз и без това не го правя — добави самодоволно Чери.

— Нямат свестен вкус — съгласи се Джим.

— Щеше да забелязваш по-често какво ядеш — каза Чери, — ако не си запълваше цялото свободно време с тези бомбардировачи. Само не ми казвай, че си купил този модел като коледен подарък за племенника си Майкъл. Купил си го, за да си играеш ти.

— Майкъл още е малък за такива сложни модели — оправда се Джим.

— Както те гледам, май си решил да се занимаваш с него цялата вечер. Не е ли по-добре да си пуснем малко музика. Ти купи ли тази нова плоча, за която ми говореше?

— Купих я. „1812 година“ от Чайковски.

— Това е оная, в която имаше и духова музика, нали? — Чери направи гримаса. — На мисис Хартуъл хич няма да й е приятно. Аман от съседи! Все се оплакват от нещо или мърморят. Трудно ми е да определя кои са по-калпави: Хартуълови или Барнеби. Хартуълови са ми чукали по стената дори преди да стане единадесет без двадесет. Прекаляват. Че то и телевизията и Би Би Си свършват предаванията си по-късно. Защо пък да не можем да си позволим да послушаме малко музика, щом ни прави удоволствие? Откъде-накъде ще ми казват да намалявам звука?

— Тази музика не може да се слуша тихо — рече авторитетно Джим. — Ако не я пуснеш силно, не можеш да хванеш тоналността. Това всички го знаят. Това е всеизвестно в музикалните среди. Аз оплаквам ли се от тяхната котка? Винаги идва да ми рови лехите точно, след като съм ги подравнил.

— Знаеш ли, Джим, това място ми писна.

— Когато живеехме в Хъдерсфилд съседите не пречеха — отбеляза Джим.

— Там беше друго. Там си бяхме независими. Там си помагахме. Ние на тях, те на нас. Обаче не си пъхахме носа в техните работи. Май в тези нови квартали човек не може да има добри отношения със съседите си. Може би заради това, че всичките сме пришълци. Нямаш представа как ме дразнят всички тези клюки и подмятания, да не говорим за писмените жалби до общината. Хората в истинските градове нямат свободно време, за да се занимават с такива глупости.

— Тук май си права, моето момиче.

— Харесва ли ти тук, Джим?

— Работата си я бива. А и къщата си е чисто нова. Е, щеше да е добре да има малко повече помещения, че да мога да си направя работилница.

— В началото и на мен много ми хареса, обаче вече не съм сигурна дали е така. И къщата ми хареса, и синята боя ми хареса, и банята ми хареса. Не ми харесват обаче нито хората, нито манталитета им. Аз казах ли ти, че Лили Прайс скъса с онзи, нейния Хари? Знаеш ли какво станало? Отишли да оглеждат къщата и тя насмалко щяла да изпадне от прозореца. Каза ми, че Хари през това време стоял и гледал като пукал.

— Радвам се, че го е направила. Този човек още когато го видях, разбрах, че нищо не чини — каза Джим.

— Откъде-накъде пък трябва, щом очаква дете от него, задължително да се жени? Той и без това се дърпал. Не е стока. Това и мис Марпъл го разбрала — добави Чери замислено. — Казала го на Лили. Тя първоначално решила, че мис Марпъл е откачила.

— Мис Марпъл ли? Аз пък не знаех, че го познава.

— А, видяла го е. Това станало в деня, когато се разхождала из нашия квартал, паднала и мисис Бедкок я прибрала у дома си. Ти как мислиш, Артър ще се ожени ли за мисис Бейн?

Джим се намръщи, защото бе взел в ръка парче от бомбардировача и бе започнал да чете указанията.

— Слушай ме, когато разговарям с теб — скара му се Чери.

— Ти какво каза?

— Казах ти нещо за Артър Бедкок и Мери Бейн.

— За Бога, Чери, че жена му още не е изстинала! Страшна работа сте вие, жените. Чух, че човекът още не бил дошъл на себе си. Подскачал, когато го заговорят.

— Странна работа. Чудно ми е, че е приел нещата толкова надълбоко. Ти какво мислиш?

— Би ли поразчистила тази част на масата? — попита Джим, който бе решил да не се преструва, че го интересуват проблемите на неговите съседи. — Искам малко да подредя тези детайли.

Чери въздъхна отчаяно.

— В тази къща трябва да си изтребител или бомбардировач, за да ти обърнат внимание — каза тя горчиво. — Аман от тези играчки!

Взе приборите и ги занесе до умивалника. Реши да не се занимава веднага с тях — гледаше да мие чинии колкото се може по-рядко — и вместо това облече кадифеното сако и се запъти към изхода.

— Ще отскоча за малко до Гладис Диксън — подхвърли през рамо към Джим. — Ще я помоля да ми услужи с някоя от кройките си от „Вог“.

— Върви, върви — рече Джим, надвесил се над самолета.

След като отправи сърдит поглед към вратата на съседите си, Чери зави и се оказа пред дома на Бленъм Клоуз номер 16. Входната врата бе отворена. Чери почука, влезе в антрето и извика.

— Глади тук ли е?

— Ти ли си, Чери? — мисис Диксън се подаде от кухнята. — Горе е, в стаята си. Шие нещо.

— Ще отида при нея.

Чери се изкачи по стълбите до горния етаж и влезе в малка спалня. Там Гладис пълно момиче с невзрачно лице, бе коленичило на пода над хартиена кройка. От устата й стърчаха няколко карфици.

— Здрасти, Чери. Я виж какво взех от разпродажбата в „Харпър“ в Мъч Бенхъм. Ще направя още една пола също като онази, териленовата, ти я знаеш.

— Онази бе много хубава — каза Чери. Гладис тежко се изправи.

— Поотпуснала съм се — оплака се тя.

— Не би трябвало да се занимаваш с такива работи непосредствено след вечеря. Искам да кажа, да се навеждаш.

— Трябва да сваля някое и друго кило — рече Гладис и седна на кревата.

— Има ли нещо ново в студиото? — попита Чери, винаги жадна за новини от филмовия свят.

— Нищо особено. Само дето Марина Грег вчера отново се появи за снимки и взе, че вдигна скандал.

— По какъв повод?

— Не й харесал вкуса на кафето. Нали знаеш, че всяка сутрин има почивка за кафе. Тя отпила малко и казала, че не било наред. Това са глупости, разбира се, защото не може да не е наред. Носят ни го в кана направо от бюфета. На нея, разбира се, винаги й го наливам в специална порцеланова чашка, но кафето си е същото. Нали си съгласна, че не може да не е наред?

— Предполагам, че е зле с нервите — каза Чери. — И какво точно стана?

— Нищо особено. Дойде мистър Ръд и я успокои. Няма грешка в това отношение. Взе кафето и го изля в умивалника.

— Това ми се вижда глупаво — рече бавно Чери.

— Защо, какво искаш да кажеш?

— Ами, ако на кафето му е имало нещо, вече никой няма да може да го установи.

— Че ти допускаш ли наистина да е имало нещо? — попита разтревожено Гладис.

— Знае ли човек? — Чери сви рамене. — Оказа се, че по време на партито питието в чашата й не е било наред. Защо да не може да се случи същото и с кафето й? Човек, не успее ли веднъж, опитва отново.

Гладис потрепери.

— Не ми харесва тази работа, Чери — призна тя. — Че някой наистина й има зъб. Да знаеш, че получава заплашителни писма? Пък и да не ти говоря за онази работа с бюста преди няколко дена.

— Какъв бюст?

— Мраморен бюст. От декора на стая в австрийски дворец. С едно смешно име. Шотбраун или нещо от този род. Декорът беше на стая, пълна с картини, порцелан и мраморни бюстове. Този бюст беше на поставка, ама май не го бяха закрепили както трябва. Та като мина един голям камион по шосето, от вибрациите взе, че падна. Точно върху стола, където трябваше да седи Марина по време на снимките, когато разговаря с граф Едикойси. Стана целия на парчетии. Голям късмет извадихме, че не стана по време на снимките. Мистър Ръд рече да не й казваме и думичка за случилото се и донесе друг стол. Когато Марина дойде вчера и попита защо са сменили стола, той й каза, че предишният не съответствал на тогавашния стил. Обаче мога да ти кажа, че и на него тази работа хич не му беше приятна.

Двете момичета се спогледаха.

— Това е много любопитно… — започна бавно Чери.

— И все пак…

— Реших да не работя повече в бюфета на студиото — съобщи й Гладис.

— Защо? Та тебе никой не иска да те трови или да ти хвърля мраморни бюстове върху главата.

— Така е. Ама невинаги става зян този, когото са нарочили. Може да си изпати някой друг. Я виж какво й се случи на Хедър Бедкок.

— Права си.

— Знаеш ли — каза Гладис, — в този ден и аз бях в Госингтън Хол. Като сервитьорка. Бях съвсем близо до тях в този момент.

— В кой момент? Когато Хедър умря?

— Не. Когато разля коктейла. Накваси цялата си рокля. Хубава рокля беше, от морскосин найлон. Беше чисто нова. Много странно беше.

— Кое ти се видя странно?

— Нещо, което тогава не съобразих. После обаче се замислих за него и ми се видя странно.

Чери я погледна в очакване. Бе приела думата „странно“ в буквалния смисъл.

— Та кажи, за Бога, де, какво беше странно — подкани тя приятелката си.

— Ами почти съм сигурна, че тя го направи нарочно.

— Че нарочно е разляла коктейла, така ли?

— Да. И това го намирам за странно, не си съгласна?

— Върху чисто нова рокля? Не мога да повярвам.

— Чудя се — продължи Гладис, — какво ще прави Артър Бедкок с дрехите на Хедър. На тая рокля нищо й няма. От нея бих могла да направя чудесна пола. Ти как смяташ, дали Артър Бедкок ще реши, че е некрасиво от моя страна, ако му предложа да я купя от него? Наистина нищо й няма, а пък платът е чуден.

— Ами на теб — Чери се поколеба, — няма ли да ти е неудобно?

— Кое да ми е неудобно?

— Ами… Да облечеш дрехата на мъртва жена. Искам да кажа, на жена, която е умряла по този начин.

Гладис я погледна.

— Това не го бях съобразила — замисли се тя, но след малко продължи с бодър глас. — Ами че какво значение има? Нали и без това, когато купуваме дрехи от втора ръка, знаем, че е най-вероятно да ги е носил някой, който е умрял.

— Да, де, обаче не е съвсем същото.

— Много хубава рокля е — повтори Гладис. — Чуден син цвят, а платът е наистина скъп. А колкото до онази странна работа — продължи тя замислено, — ще взема утре да се отбия при мистър Джузепе да разменя две думи с него.

— Кого имаш предвид? Италианският иконом ли?

— Да. Страшно е красив. Очите му блестят. И е страхотно темпераментен. Да знаеш само как ни закача нас, момичетата, когато ни извикат да свършим някаква работа там — изкикоти се Гладис. — Ние обаче не му се сърдим. Понякога е страшно мил. Та може би няма да е зле да му кажа какво съм видяла и да го попитам какво да направя.

— Според мен, нямаш нищо за казване — рече Чери.

— Ами защо, странно си беше — настоя Гладис, предизвикателно държейки на своето.

— Според мен — каза Чери — ти просто си търсиш предлог за разговор с мистър Джузепе. Внимавай, моето момиче. Знаеш какви са италианците. С гореща кръв и горещ темперамент.

Гладис въздъхна замечтано.

Чери погледна месестото и покрито с петна лице на приятелката си и реши, че предупреждението й е неуместно. Мистър Джузепе навярно имаше възможности за по-добър улов.

II.

— Какво правим? — попита доктор Хейдък. — Пак разплитаме, както виждам.

Премести погледа си от мис Марпъл към купчина бяла пухкава прежда.

— Именно вие ме посъветвахте да разплитам, след като не ми е по силите да плета — припомни му мис Марпъл.

— Виждам, че сте приела съвета ми присърце.

— Направих няколко грешки при плетенето още в самото начало. Плетката не се получи, така че ми се наложи да разплета всичко… Много сложна плетка се оказа.

— Че какво са сложните плетки за вас? Нищо работа.

— Боя се, че при сегашното състояние на зрението ми би трябвало да се огранича само с най-прости плетки.

— С риска да бъда банален ще ви кажа, че съм поласкан от това, че следвате съветите ми.

— Та нима не съм следвала винаги вашите съвети, доктор Хейдък?

— Следвате ги единствено, когато ви изнася.

— Кажете ми, докторе, нима наистина именно плетенето имахте предвид, когато ми дадохте този съвет?

Докторът забеляза закачливостта в погледа й и отвърна също така дяволито:

— Как напредва разплитането на убийството?

— Страхувам се, че умът ми е изгубил някогашната си острота — поклати глава мис Марпъл и въздъхна.

— Глупости — рече доктор Хейдък. — Само не ми казвайте, че вече не сте стигнала до някакви изводи.

— Естествено, че стигнах до изводи. И то съвсем определени.

— Като например? — полюбопитства Хейдък.

— Ако в онзи ден някой е пипал тази чаша, а не виждам как това е могло да бъде сторено…

— Извършителят е могъл да зареди предварително отровата в пипетка — прекъсна я Хейдък.

— Подхождате наистина професионално към нещата — рече мис Марпъл с възхищение. — Даже и при това положение ми се вижда много странно, че никой не е забелязал нищо.

— Какво излиза? Че убийството трябва не само да се извършва, но и да бъде забелязано. Така ли?

— Разбирате много добре какво искам да кажа — отвърна мис Марпъл.

— Убиецът не е могъл да избегне определен риск.

— Не ще и дума. Това не го оспорвам дори и за миг. Открих обаче, след като направих необходимите проучвания, че там са присъствали между осемнадесет и двадесет души. Струва ми се, че от двадесет души поне един е трябвало да забележи това действие.

Хейдък изрази съгласието си с кимване.

— Да. Звучи логично. Очевидно обаче, никой не го е забелязал.

— Дали наистина е така — рече мис Марпъл замислено.

— Какво точно имате предвид?

— Добре. Съществуват три възможности. Излизам от предпоставката, че поне един човек е трябвало да забележи нещо. Един от двадесетте. Струва ми се, че такова предположение е правдоподобно.

— Карате ме да се сещам за тези ужасни упражнения по вероятност — каза Хейдък, — където шестима мъже имат бели шапки, а други шестима — черни, и трябва по математически път да се установи вероятността шапките им да се смесят в една или друга пропорция. То започнете да разсъждавате по този начин, не след дълго ще откачите, позволете ми да ви уверя в това.

— Такъв подход въобще не ми дойде на ум — успокои го мис Марпъл. — Просто реших да помисля кое би било най-правдоподобно…

— Да — рече Хейдък замислено. — За това ви бива. И винаги ви е бивало.

— Не можете да не се съгласите — поде мис Марпъл, — че от двадесет души поне един ще бъде наблюдателен.

— Предавам се — рече Хейдък. — Хайде да чуем трите възможности.

— Боя се, че ще трябва да ги изложа в съвсем общи линии — каза мис Марпъл. — Още не съм ги обмислила обстойно. Инспектор Крадък, а вероятно преди него и Франк Корниш навярно са разпитали всички, които са били там, така че най-естественото би било, ако някой е видял нещо подобно, веднага да им го е съобщил.

— Това ли е едната от възможностите?

— Не, разбира се — каза мис Марпъл, — защото това не е станало. Трябва да анализираме защо, ако някой действително е видял нещо, не го е съобщил?

— Слушам ви.

— Първа възможност — започна мис Марпъл, а бузите й поруменяха от оживление. — Човекът, който е забелязал нещо, не е разбрал какво всъщност е видял. Това би означавало, естествено, че такъв човек би трябвало да е най-малкото глуповат. Да е човек, който — нека се изразя така — може да използва очите си, но не и мозъка си. Човек от тези, които, ако ги запиташ „Видя ли някой да слага нещо в чашата на Марина Грег?“ ще отговори „Не съм“, но ако му зададеш въпроса „Видя ля някой да поставя ръката си върху чашата на Марина Грег?“ ще отговори „А, видях, разбира се“.

Хейдък се засмя.

— Съгласен съм, че често забравяме наличието на тъпаци сред нас. Добре, приемам правдоподобността на първата възможност. Тъпакът е забелязал действието, но не е схванал значението му. Коя е втората възможност?

— Тя изглежда по-малко вероятна, но все пак съществува като възможност. Извършителят е могъл да бъде човек, за когото поставянето на нещо в чаши се е приело от останалите като нещо естествено.

— Почакайте, почакайте. Бихте ли се изразила малко по-ясно?

— Струва ми се, че днес хората непрестанно добавят разни неща към това, което ядат и пият — обясни мис Марпъл. — По мое време поглъщането на лекарства по време на храна пред погледите на други хора се смяташе за проява на много лоши обноски. Приравняваше се към секненето пред други по време на вечеря. Просто не беше прието. Ако на човек му се наложеше да вземе някакви лекарства във вид на капсули, хапчета или течности, излизаше от стаята и там ги поемаше. Днес нравите са различни. Когато гостувах на племенника си Реймънд, забелязах, че някои от гостите му носеха със себе си голямо количество флакончета, пълни с хапчета и капсули. Поглъщаха ги по време на ядене, преди ядене и след ядене. Носеха купища аспирини и други подобни в чантите си и ги гълтаха непрестанно. И с чая си, и със следобедното кафе. Нали разбирате какво искам да ви кажа?

— Разбрах — каза Хейдък. — Разбрах ви и това ми се вижда интересно. Искате да кажете, че някой… я по-добре ми го разкажете със свои думи.

— Искам да кажа, че би било напълно възможно, макар и много дръзко, някой да е взел въпросната чаша, да е преценил, че другите ще помислят, че след като я държи в собствената си ръка, това си е неговата чаша и да е сипал в нея това, което си е наумил, съвсем неприкрито. Би могъл да разчита, че това въобще няма да впечатли никого.

— Все пак, не би могъл да бъде напълно уверен в последното — отбеляза Хайдък.

— Така е — съгласи се мис Марпъл. — Това би било рисковано. Става обаче дума за риск, който някой би могъл да поеме. Остава и третата възможност.

— Значи, първата възможност е свързана с тъпак. Втората, с наглост. Коя е третата?

— Третата възможност е някой да е видял какво е станало, но умишлено да крие това.

— Защо? — намръщи се Хейдък. — Да не би да намеквате за изнудване? Ако е така…

— Ако е така — каза мис Марпъл, — това би било много опасно.

— Вярно е — докторът втренчи поглед в спокойната стара дама с бяла плетка в скута си. — Третата възможност ли ви се струва най-вероятна?

— Не — каза мис Марпъл. — Не бих казала това. Все още нямам достатъчно основания да го твърдя. Нещата ще стоят иначе — добави тя предпазливо, — ако още някой бъде убит.

— Смятате ли, че още някой ще бъде убит?

— Надявам се това да не се случи. Моля се на Бога да не стане. Обаче тези неща стават толкова често, доктор Хейдък. Това е тъжното и страшното. Стават много често.