Проклятието на огледалото

I.

— Значи, досега нищо не сте успели да откриете? — попита Крадък, като предложи цигара на Франк Корниш.

— Абсолютно нищо — отвърна Корниш. — Нямала е врагове, с никого не се е карала, имала е много добри отношения със съпруга си.

— Да е имало друг мъж или друга жена?

— Няма нищо такова — поклати глава Корниш. — Няма и намек за изневяра. Пък и тя не е била от тези жени, които бих нарекъл сексапилни. Участвала е в безброй обществени начинания и тем подобни, където понякога е имало спорове, но нищо повече.

— А да е имало някоя жена, за която съпругът й да е искал да се ожени? Някоя от колежките му например?

— Той работи в компанията „Бидъл и Ръсел“, търговци с недвижимости. Там колежки са му Флори Уест, страдаща от сливици и мис Грандъл, която е поне на петдесет години и е плоска като дъска. В службата му няма кой знае какво, което да възбуди един мъж. Макар че никак не би се учудил, ако той се ожени повторно.

Крадък прояви интерес към последните му думи.

— Имам предвид една съседка — поясни Корниш. — Вдовица. Когато отидохме заедно с него у тях след първата фаза на следствието, тя бе вече там и бе започнала да му приготвя чай и въобще да показва грижовност. Това го изненада, обаче му стана приятно. Ако питате мен, тя вече е взела решение да се омъжи за него, но той, клетникът, още не го знае.

— Що за жена е?

— С приятна външност. Не е млада, но си я бива. С циганска хубост. Мургава и с тъмни очи.

— Как се казва?

— Бейн. Мисис Мери Бейн. Вдовица.

— Мъжът й с какво се е занимавал?

— Нямам представа. Живее заедно със сина си, който работи наблизо. Изглежда тиха и порядъчна жена. При все това имам чувството, че съм я срещал и преди — Корниш погледна часовника си. — Дванадесет без десет. Насрочих ви посещение в Госингтън Хол за дванадесет. Добре е да тръгваме.

II.

Погледът на Дърмът Крадък винаги изглеждаше разсеян, но той всъщност грижливо запаметяваше всичко, което успяваше да забележи в Госингтън Хол. Инспектор Корниш го бе закарал дотам, бе го предал в ръцете на един млад човек на име Хейли Престън и след това тактично си бе тръгнал. Дърмът Крадък през цялото време кимаше с разбиране в отговор на думите на мистър Престън. Реши, че Хейли Престън бе нещо като частен секретар или частен помощник на Джейсън Ръд или по-скоро и двете работи едновременно. Престън говореше свободно и продължително и без особена промяна в интонацията си. Някак си по чудо съумяваше да не се повтаря твърде често. Бе приятен млад човек, който очевидно желаеше житейските му възгледи, напомнящи тези на доктор Панглос, за когото всичко бе вървяло най-добре в този най-добър от всички възможни светове, да се споделят от всички, оказали се в неговата компания. Няколко пъти с различни изрази даде да се разбере, че случилото се било много неприятно, че всички много се разтревожили, че Марина била направо смазана, че мистър Ръд бил много по-потиснат, отколкото си признавал, че въобще как е могло да се случи такова нещо, нали така? Даде на старши инспектор Крадък да разбере, че може да разчита на пълното съдействие на Хелингфърт Студиос и на всеки един от служителите на компанията, че може да задава всякакви въпроси й да отиде навсякъде, където сметне за необходимо, че ако те могат да помогнат с нещо, веднага ще го направят, че всички изпитвали най-голямо уважение към мисис Бедкок и високо ценили обществената й ангажираност и в частност работата, която била свършила за болницата Сейнт Джон.

След това започна да разказва всичко това отново. С други думи, но със същата структура на изложението. Всички били готови да окажат всякакво съдействие. И мистър Джейсън Ръд и мис Марина Грег, всички щели да се радват да помогнат с каквото могат. Междувременно кимна многозначително четиридесет-петдесет пъти. Дърмът Крадък се възползва от една пауза и взе думата:

— Много ви благодаря.

Изрече тези думи тихо, но с категоричност, която прекъсна словоизлиянията на Хейли Престън.

— Ами тогава…

— Казахте, че мога да задавам въпроси.

— Разбира се. Заповядайте.

— Тя тук ли умря?

— Мисис Бедкок ли?

— Да, мисис Бедкок. Тук ли умря?

— Да. Точно тук. Сега ще ви покажа и стола.

Бяха застанали на стълбищната площадка. Хейли Престън направи няколко крачки в посока към коридора и посочи едно кресло от дъб с доста кичов вид.

— Беше седнала ей точно тук — поясни той. — Каза, че не се чувствала добре. Някой отиде да търси лекарства, а тя междувременно умря. Точно тук.

— Разбирам.

— Нямам представа дали преди това е ходила скоро на лекар. Ако я беше предупредил, че сърцето й не е наред…

— Нищо е нямало на сърцето й — прекъсна го Дърмът Крадък. — Била е съвършено здрава жена. Умряла е от това, че е погълнала свръхдоза, шест пъти по-голяма от максимално допустимата, от едно лекарство, чието научно название няма да се опитам да произнеса, но което иначе е известно като „Калмо“.

— Много добре го знам — каза Хейли Престън. — И аз понякога прибягвам до него.

— Наистина ли? Това е много интересно. Намирате ли да има положителен ефект?

— О, действието му е превъзходно. От него хем се съвземаш, хем те успокоява. Не знам дали ме разбирате. Естествено, трябва да се поемат нормални дози.

— В този дом държите ли такова лекарство?

Крадък знаеше отговора, но зададе въпроса си така, сякаш наистина любопитстваше. Отговорът на Хейли Престън беше съвсем искрен.

— Има го навсякъде. Сигурно в аптечките на всички бани има по едно шишенце.

— Това няма да улесни работата ни.

— Може и тя също да е опитала това лекарство, пък да се е оказала алергична към него — изказа предположение Хейли Престън.

Крадък не даде вид, че тези думи са го убедили. Хейли Престън въздъхна.

— Вие сигурен ли сте относно размера на свръхдозата? — попита той.

— Напълно. Дозата е била смъртоносна, а мисис Бедкок въобще не е ползвала подобни лекарства. Доколкото успяхме да разберем, единствените лекарства, до които е прибягвала, са били сода бикарбонат и аспирин.

Хейли Престън поклати глава.

— Да… Това ще ни създаде проблем. Да, съвсем определено.

— Мистър Ръд и мис Грег къде точно посрещнаха гостите си?

— Ей тук — Хейли Престън отиде до края на горната стълбищна площадка.

Старши инспектор Крадък застана до него. Насочи поглед към отсрещната стена. В центъра й беше италианската мадона с младенеца. Реши, че това е добре направено копие на някоя известна картина. Мадоната, облечена в синя роба, държеше спокойно малкия Исус и двамата се усмихваха. Около тях се бяха скупчили хора, вперили поглед в младенеца. Дърмът Крадък реши, че това е една от най-приятните мадони, които е виждал. Отляво и отдясно на картината имаше два тесни прозореца. Цялостният ефект беше много приятен, но там нямаше нищо, абсолютно нищо, от което изражението на една жена да заприлича на обречената Дама от Шалот.

— Разбира се, през това време по стълбището са продължавали да се качват хора, нали? — попита Крадък.

— Да. Не на големи групи, разбира се. Някои ги доведох аз, други ги придружи Ела Зелински, секретарката на мистър Ръд. Искахме всичко да бъде приятно и неофициално.

— Вие бяхте ли тук, когато мисис Бедкок се изкачи по стълбището?

— Неудобно ми е да ви призная това, старши инспектор Крадък, но просто не мога да си спомня. Имах един списък с имена, излязох навън и започнах да докарвам хората. Довеждах ги дотук, имах грижата да им предложат напитки и след това излизах да поема следващата група. Дотогава не познавах мисис Бедкок лично, а и тя не беше в моя списък.

— А за мисис Бантри спомняте ли си?

— Да, разбира се, нали става дума за бившата собственичка на тази къща? Ако не се лъжа тя, мисис Бедкок и съпругът й се появиха горе-долу по едно и също време. След това дойде кметът. Беше си сложил кметската огърлица и бе придружен от съпругата си, с жълта коса и тъмносиня надиплена рокля. За тях си спомням. Не им предложих напитки, защото трябваше да побързам да доведа следващата група.

— Кой им наля напитки?

— Не мога да ви кажа с положителност. Трима или четирима от нас се занимаваха с тази работа. Слязох по стълбите тъкмо, когато кметът се качваше.

— Кого още срещнахте по стълбите, когато слизахте? Спомняте ли си?

— Джим Галбрайт, един от журналистите, които отразяваха събитието, и още трима или четирима, които не познавам. Имаше и двама фотографи. Един от местните, не си спомням името му, и едно момиче от Лондон, специализирано в художествена фотография от трудни ракурси. Бе заела позиция с апарата си точно в онзи ъгъл, за да може да заснема как мис Грег приема гостите. Чакай да не забравя, май точно тогава се появи и Ардуик Фен.

— Кой е Ардуик Фен?

Хейли Престън бе шокиран от този въпрос.

— Той е голяма клечка, старши инспекторе. Голяма клечка в света на телевизията и киното. Даже не знаехме, че е в Англия.

— Идването му изненада ли беше за вас?

— Бих казал, че да — отвърна Престън. — Много мило бе от негова страна, че дойде, макар и съвсем неочаквано.

— Той стар приятел на мис Грег и на мистър Ръд ли е?

— Стар приятел е на Марина още от времето, когато е била женена за втория си съпруг. Колко са близки с Джейсън, не ми е ясно.

— Така или иначе, пристигането му е било приятна изненада.

— Много приятна, не ще и дума. Идването му зарадва всички ни.

Крадък кимна с разбиране и премина към други теми. Зададе множество въпроси за напитките, за техните съставки, за поднасянето им, за това, кой ги е поднасял, за сервитьорите от дома и външните. Отговорите подсказваха извода, за който инспектор Корниш вече му беше намекнал. Всеки един от присъстващите тридесетина души е бил в състояние да отрови без усилия Хедър Бедкок. Същевременно всеки един от тях е можел да бъде забелязан, ако се опита да направи това. Рискът действително е бил много голям.

— Благодаря ви — привърши най-сетне Крадък. — Сега бих желал, ако е възможно, да поговоря с мис Марина Грег.

Хейли Престън поклати глава.

— Съжалявам — каза той. — Наистина съжалявам, но това сега наистина е невъзможно.

— Наистина ли? — Крадък го изгледа въпросително.

— Тя е сломена. Тя е напълно сломена. Докара тук личния си лекар, за да се грижи за нея. Той й издаде свидетелство. У мен е. Ей сега ще ви го дам.

Подаде медицинското свидетелство на Крадък, който го взе и го прочете.

— Да… Разбирам — кимна той. — При Марина Грег постоянно ли дежури лекар?

— Знаете що за хора са тези актьори и актриси, винаги са под голямо напрежение. Такъв им е животът. Прието е да се смята, че е редно, когато става дума за големите звезди, да разполагат винаги с лекар, който да е добре запознат лично със здравословното им състояние и с нервите им. Морис Гилкрист има много добра репутация. Дълги години се е грижил за мис Грег. През последните четири години тя често боледуваше, както навярно знаете. Дълго време престоя в болница. Едва от една година започна да си възстановява силата и здравето.

— Разбирам.

Хейли Престън изглежда почувства облекчение, че Крадък не прояви настойчивост.

— А не искате ли да видите мистър Ръд? — предложи той. — Той ще се върне… — Престън погледна часовника си. — След десетина минути ще се прибере от студиото. Ще можете да разговаряте с него, ако това ви устройва.

— Напълно ме устройва — отвърна Крадък. — Между другото, доктор Гилкрист тук ли е?

— Да.

— В такъв случай, бих искал да поговоря с него.

— Ей сега ще го доведа.

Младият човек излезе. Дърмът Крадък остана замислено да чака на горната стълбищна площадка. Естествено, застиналият поглед на Марина Грег, описан от мисис Бантри, може би бе изцяло плод на нейното въображение. Стори му се, че мисис Бантри е от хората склонни да правят прибързани изводи. В същото време допусна, че този й конкретен извод можеше да бъде съвсем правилен. Без непременно да се стига до сравнения с Дамата от Шалот, съзряла гибелта си, напълно бе възможно Марина Грег да е видяла нещо, което я раздразнило или ядосало. Нещо, което я бе накарало да забрави гостенката, разговаряща с нея. Може би по това стълбище се е изкачил някой, който е бил неочакван гостенин. Или пък нежелан гостенин?

Крадък чу нечии стъпки и се извърна. Хейли Престън се бе завърнал заедно с доктор Морис Гилкрист. Докторът имаше съвсем различна външност от тази, която Крадък бе очаквал. В него нямаше нищо театрално. Нищо, свързано с представата за благия доктор, застанал до леглото на болния. Изглеждаше по-скоро възгрубоват, открит и делови човек. Цветът на туидения му костюм бе малко по-ярък, отколкото е прието в Англия. Имаше гъста и рошава кестенява коса и наблюдателни тъмни очи.

— Доктор Гилкрист? Аз съм старши инспектор Дърмът Крадък. Имате ли нещо против да разменим няколко думи с вас насаме?

Докторът кимна в съгласие и тръгна по коридора. След като стигна почти до края, отвори една врата и покани Крадък да влезе.

— Тук никой няма да ни безпокои — каза той.

Стаята очевидно бе собствената спалня на доктора, много удобна стая. Докторът покани Крадък да седне и след това също седна.

— Ако съм разбрал добре — започна Крадък, — според вас сега мис Марина Грег не може да бъде разпитвана. Какво й е, докторе?

Гилкрист съвсем леко присви рамене.

— Нерви — рече. — Ако започнете сега да я разпитвате, след десет минути ще бъде на ръба на истерията. Не мога да позволя това. Ако желаете, можете да изпратите местния полицейски доктор при мен и аз най-охотно ще му изложа съображенията си за това. Именно поради тази причина тя не взе участие и в следствието.

— Според вас колко време би могло да продължи това нейно състояние? — попита Крадък.

Докторът го погледна и се усмихна. Усмивката му бе приятна.

— Ако искате да ви кажа какво е моето мнение — мнението ми на човек, не на лекар, в който и да е момент от следващите четиридесет и осем часа тя не просто ще може да разговаря с вас, а сама ще поиска това. Ще изпитва желание да отговаря на вашите въпроси — докторът се приведе леко напред. — Ще ми се да успея да ви обясня, старши инспекторе, защо тези хора имат такова поведение. Филмовият живот е живот, изпълнен с постоянна напрегнатост, и колкото е по-голям професионалният успех, толкова по-силна е и напрегнатостта. Целият ти живот преминава пред очите на хората. Когато се снимаш, работата е мъчителна, монотонна и продължава дълги часове. Започваш работа рано сутрин, седиш и чакаш. Изиграваш някакъв дребен епизод, който след това го заснемат поне още няколко пъти. Ако си на театралната, сцена, репетираш ролята си в едно действие или в част от действие. Така или иначе това, което ще репетираш, си има последователност, човешко и разбираемо е. Когато обаче се снима филм, всякаква последователност се нарушава. Снимането на филм е монотонна, мъчителна работа. Направо те изтощава. Разбира се, живееш в разкош, използваш успокоителни средства, бани, кремове, пудри и така нататък и си под наблюдението на лекар. Разтоварваш се чрез партита и общуване с хора, но винаги си пред очите на публиката. Не можеш да изпиташ истинско удоволствие от разтоварването. Не можеш даже да се отпуснеш.

— Разбирам — каза Дърмът. — Мисля, че напълно ви разбирам.

— А има и още нещо — продължи Гилкрист. — Започнеш ли такава кариера, особено ако ти потръгне, ти вече ставаш някаква личност. И то такава личност, която — поне моят опит ми говори това — страда от неувереност и липса на самочувствие. Постоянно ти се струва, че няма да можеш да се справиш, да свършиш работата, която се очаква от теб. Съществува мнението, че киноактьорите и киноактрисите са самонадеяни хора. Това не е вярно. Наистина, те не просто се самоуважават, направо самовлюбени са, обаче им е необходимо някой през цялото време да поддържа самочувствието им. Попитайте Джейсън Ръд и той ще ви каже същото. Трябва непрестанно да ги убеждаваш, че ще се справят, че работата им е по силите, постоянно да ги окуражаваш, докато постигнеш искания резултат. Те обаче през цялото време не се освобождават от съмненията си. И точно това ги превръща — казвам ви го непрофесионално, съвсем по човешки — в нервни хора. В много нервни хора! В кълба от нерви. И колкото са по-зле с нервите, толкова по-добре си вършат работата.

— Това е интересно — каза Крадък. — Много интересно. Макар и да не виждам защо…

— Опитвам се да ви помогна да разберете Марина Грег — прекъсна го Морис Гилкрист. — Без съмнение, вие сте гледали филмите й.

— Тя е чудесна актриса — отвърна Дърмът. — Наистина чудесна. Красива е, има личност, излъчва симпатия.

— Така е — рече Гилкрист. — Притежава всички тези качества, обаче й се налага дяволски да работи, за да постигне ефекта, който желае. И именно в процеса на работата нервите й стават на парчета, а отгоре на това тя не е и физически силна жена. Поне не толкова, колкото е необходимо. А и темпераментът й е такъв, че се мята непрестанно между отчаянието и възторга. Не може да се удържи от това. Така е устроена. Много е страдала в живота. За голяма част от страданията сама си е виновна, но не за всички. Нито един от браковете й не беше щастлив, с изключение на последния. Омъжена е за човек, който много я обича и който я е обичал от дълги години. Сега тя търси защита в тази любов и се чувства щастлива. Най-малкото в сегашния момент се чувства така, не може да се определи колко ще продължи това. Проблемът й е, че или смята, че най-сетне е открила място и момент в живота си, когато всичко ще бъде като в приказка за феи и няма да има никакви проблеми и никога повече няма да е нещастна, или е в страшна депресия, смята, че животът й е разрушен, че никога не е разбрала що е любов и щастие и никога няма да го разбере. Ако можеше да застане някъде по средата между тези две крайности — добави сухо докторът, — това би било чудесно за нея, обаче светът би изгубил една прекрасна актриса.

Докторът приключи, но Дърмът Крадък не наруши мълчанието. Бе се замислил за причините, поради които Морис Гилкрист му разказваше всичко това. Защо бе необходим този анализ на душевността на Марина Грег? Гилкрист го гледаше. Стори му се, че сякаш го подтиква да му зададе един конкретен въпрос. Дърмът се замисли дълго върху това какъв би трябвало да е този въпрос. Най-сетне наруши мълчанието. Бавно и с тона на човек, който се опитва да налучка пътя.

— Трагедията, която стана тук, навярно много я е разтревожила?

— Да — потвърди Гилкрист. — Така е.

— Това за естествено ли го намирате?

— Зависи — отговори доктор Гилкрист.

— От какво зависи?

— От конкретните причини за тревогата й.

— Предполагам — започна Дърмът, сондирайки почвата, — че причината е шокът. Шокът от една внезапна смърт в разгара на едно празненство. — Не забеляза никаква реакция у събеседника си, поне що се отнасяше до изражението на лицето. — Или може би става дума за нещо по-значимо? — продължи той.

— Човек не може никога да е сигурен, разбира се — отвърна доктор Гилкрист, — как хората ще реагират на едно или друго нещо. Колкото и да мислиш, че ги познаваш, винаги са способни да те изненадат. Марина има меко сърце. Нищо чудно да си е казала „Ох, клетата жена! Какъв ужас! Как можа да й се случи такова нещо!“ и да е сметнала, че проявява съчувствие, без всъщност да приема случилото се надълбоко. Най-сетне, от време на време все някой умира на снимачната площадка. А е възможно, ако й е било скучно, да е решила — да е решила несъзнателно, забележете, да драматизира случилото се. Може да е решила да го превърне в повод да изиграе една сцена. Възможно е и причината за състоянието й да е съвсем различна.

Дърмът реши да хване бика за рогата:

— Ще ми се да ми кажете какво вие лично мислите по въпроса.

— Не знам — отвърна доктор Гилкрист. — Просто не знам. А и съществува такова нещо като професионална етика — допълни след малко. — За отношенията между един лекар и пациента му ми е думата.

— Тя каза ли ви нещо по въпроса?

— Не мисля, че бих могъл да си позволя да говоря по това.

— Марина познаваше ли тази жена, Хедър Бедкок? Беше ли я срещала преди?

— Мисля, че въобще не я е познавала. Не, проблемът не е в нея. Ако питате мен, проблемът няма нищо общо с Хедър Бедкок.

— А това лекарство, „Калмо“? Самата Марина Грег използва ли го?

— Използва го непрестанно — каза доктор Гилкрист. — Както и всички останали тук. И Ела Зелински го взима, също и Хейли Престън, половината домочадие. То сега е на мода. Лекарствата от този род всъщност не се различават едно от друго. Просто на хората дадено лекарство им омръзва и след това опитват ново, решават, че то е чудесно и в това е цялата разлика.

— Наистина ли в това е цялата разлика?

— В това е — увери го Гилкрист. — Лекарството върши работа. Успокоява те или те ободрява и те кара да чувстваш, че си в състояние да направиш неща, за които без него можеш да си въобразиш, че не са ти по силите. Гледам да ги предписвам колкото се може по-малко, но те всъщност не са опасни, ако се взимат с мярка. Помагат на хората, които не могат сами да си помогнат.

— Ще ми се да разбера какво всъщност искате да ми кажете — рече Дърмът Крадък.

— Опитвам се да разбера как би следвало да изпълня своя дълг — отвърна Гилкрист. — Този въпрос има два аспекта. От една страна, като лекар имам дълг към пациента си. Това, което той споделя с мен, е поверително и трябва да си остане между нас. От друга страна пък, възможно е този пациент да се окаже в опасна ситуация. Тогава мой дълг ще бъде опасността, надвиснала над него, да бъде предотвратена.

Докторът замълча. Крадък го погледна и не каза нищо.

— Да — каза доктор Гилкрист. — Струва ми се, че вече знам какво трябва да направя. Трябва да ви помоля, старши инспектор Крадък, да запазите в тайна това, което ще ви кажа. Не от колегите ви, разбира се. Не трябва обаче да го узнава никой външен човек, най-малко пък някой от обитателите на този дом. Приемате ли това мое предложение?

— Не мога да поема твърд ангажимент — отвърна Крадък. — Не мога да знам какво ще стане по-нататък. В общи линии, да, съгласен съм. Думата ми е, че каквато и информация да ми дадете, ще предпочета да я запазя за мен и за моите колеги.

— А сега ме изслушайте — рече Гилкрист, — макар че това, което ще ви кажа, може да се окаже и без всякакво значение. Когато жените са в такова нервно състояние, в което Марина Грег е сега, говорят какви ли не неща. Ще ви съобщя нещо, което тя ми каза. Повтарям, че може да няма никакво значение.

— И какво ви каза тя? — попита Крадък.

— Тя направо бе сломена от случилото се. Извика ме. Дадох й успокоително. Седнах до нея, хванах ръката й, казах й да се успокои и започнах да й разправям, че всичко ще се оправи. Сетне, непосредствено преди да заспи, ми каза: „Това е било предназначено за мен, докторе“.

Крадък го погледна изненадано:

— Нима точно това каза? А сетне? На другия ден?

— Повече не засегна тази тема. Аз веднъж я заговорих за това, но тя отклони разговора. „Сигурно не сте ме разбрал добре“, ми каза. „Не си спомням да съм казала подобно нещо. Сигурно вече съм била унесена от успокоителното.“

— Обаче вие смятате, че го е казала сериозно?

— Напълно сериозно го каза — потвърди Гилкрист. — Разбира се, не твърдя, че то е вярно — направи веднага уговорката той. — Дали някой е искал да отрови именно нея или да отрови Хедър Бедкок не мога да знам. Това вие сигурно ще го изясните по-добре от мен. Това, което казвам, е, че Марина Грег съвсем определено си бе помислила, че тази отрова е била предназначена за нея.

Крадък замълча за миг, преди да реагира:

— Благодаря ви, доктор Гилкрист. Благодаря ви за информацията и искам да ви кажа, че разбирам вашите мотиви. Не смятате ли обаче, че ако Марина Грег е била права, опасността за нея още не е отминала.

— В това е работата — каза Гилкрист. — Точно в това е работата.

— А имате ли причини да вярвате, че това е така?

— Не, нямам.

— Имате ли представа какви основания е могла да има, за да каже това?

— Не.

— Благодаря ви.

Крадък се изправи.

— Да не забравя, докторе, дали е споделила същото и със съпруга си? — зададе той последен въпрос.

Гилкрист бавно поклати глава:

— Не. Напълно съм сигурен в това. Не го е казала на съпруга си.

Погледите им се срещнаха за миг и след това Гилкрист леко кимна с глава.

— Не ви трябвам повече, нали? Ще отида при пациентката си. Ще се постарая да получите възможност да разговаряте с нея колкото се може по-скоро.

Той излезе от стаята. Крадък остана и започна съвсем тихо да си подсвирва.