Проклятието на огледалото

I.

— Това е наистина прекалено ужасно — влетя възбудена мис Найт. Остави пакетите и въздъхна.

— Нещо случило ли се е? — попита мис Марпъл.

— Не искам да те занимавам с това, мила. Наистина не искам. Не ми се ще да те тревожа.

— Ако не ми разкажеш какво се е случило — рече мис Марпъл, — някой друг ще го направи.

— Наистина си права, мила — съгласи се мис Найт. — Страшно нещо. Хората само за това говорят. И съм сигурна, че е истина, макар че по начало не вярвам много на хорските приказки.

— Та беше започнала да разказваш, че се било случило нещо наистина ужасно — насочи я мис Марпъл.

— Ох, това наистина ме съкруши — рече мис Найт. — Сигурна ли си, мила, че това течение откъм прозореца не е опасно за теб?

— Малко свеж въздух ще ми дойде добре — каза мис Марпъл.

— Не искаме обаче да настинем, нали? Знаеш ли какво, мила, ще взема да направя един хубав яйчен пунш. Нали искаме да пийнем малко хубав яйчен пунш?

— Не знам дали ти го искаш — отвърна мис Марпъл, — но ще се радвам, ако си пийнеш яйчен пунш, щом ти е приятно.

— Хайде, сега пък — мис Найт закачливо я укори, като поклати пръст, — трябва ли непременно да се шегуваме с това?

— Ти щеше да ми казваш нещо — рече мис Марпъл.

— Няма защо да се тревожиш — пак започна мис Найт — и не трябва въобще да се вълнуваш, защото съм абсолютно сигурна, че това няма нищо общо с нас. Като гледаш обаче как този свят се е изпълнил с американски гангстери, вече нищо не може да те учуди.

— Значи, убили са още някого — заключи мис Марпъл. — Така ли е?

— Много си съобразителна, мила. Просто не мога да проумея откъде си научила.

— Всъщност, очаквах това да стане — рече мис Марпъл замислено.

— Наистина ли? — възкликна мис Найт.

— Хората виждат всичко — каза мис Марпъл. — Само дето невинаги осмислят веднага това, което са видели. Така. Кого са убили този път?

— Италианският иконом. Снощи го застреляли.

— Да… — промълви замислено мис Марпъл. — Да, да, много е логично, разбира се. Ако питаш обаче мен, той навярно доста време преди това е разбрал важността на онова, което е видял.

— Говорите така, сякаш всичко ви е било известно — възкликна мис Найт. — Защо е трябвало да го убиват?

— Предполагам — каза замислено мис Марпъл, — че се е опитал да шантажира някого.

— Хората говорят, че вчера бил заминал за Лондон.

— Така ли? Това е много интересно. Навежда към някои размисли.

Мис Найт се отправи към кухнята с намерението да приготви полезната напитка. Мис Марпъл продължи да гледа замислено до момента, когато я смути силното агресивно бръмчене на прахосмукачката, придружено от звънкия глас на Чери. Чери изпълняваше последния хит „Аз ти казах, ти ми каза“.

Мис Найт подаде глава откъм кухненската врата.

— Не вдигай толкова шум, Чери, ако обичаш — смъмри я тя. — Нали не искаш да смущаваш спокойствието на мис Марпъл? Трябва да се сещаш за тези работи.

След това мис Найт затвори вратата, а Чери промърмори тихичко „Откъде-накъде пък ти ще ме наричаш «Чери», стара вещице?“ и продължи да акомпанира с песента си бръмченето на прахосмукачката, но вече по-тихичко. Чу се звънкият и силен глас на мис Марпъл.

— Чери, би ли дошла при мен за малко?

Чери изключи прахосмукачката и отвори вратата.

— Прощавайте, мис Марпъл, ако ви е подразнило пеенето ми.

— Пеенето ти е несравнимо по-приятно от ужасния шум на прахосмукачката — успокои я мис Марпъл, — но човек трябва да живее в крак с времето. Би било нелепо да очакваме от днешните млади хора да чистят с метли и парцали.

— Какво? Да коленича и да чистя с парцал, така ли? — гласът на Чери бе изпълнен с тревога и изненада.

— Естествено, това вече не се прави — каза мис Марпъл. — Ела затвори вратата. Извиках те, защото искам да си поговорим.

Чери се подчини и изгледа озадачено мис Марпъл.

— Не разполагаме с много време — рече мис Марпъл. — Онази стара… всъщност, за мис Найт ми е думата, може всеки момент да се яви с някакво яйчно питие.

— Радвам се. Дано да е вкусно — рече доброжелателно Чери.

— Ти чула ли си, че снощи са застреляли иконома на Госингтън Хол? — копита мис Марпъл.

— Кого, италианеца ли?

— Да. Казвал се Джузепе, доколкото разбрах.

— Не — отговори Чери. — Това не го бях чула. Чух, че вчера секретарката на мистър Ръд получила сърдечен удар, а някои даже казаха, че била умряла. Това обаче може би е само слух. А кой ви каза за иконома?

— Мис Найт, преди малко.

— Аз наистина тази сутрин все още не съм се срещала с никого — каза Чери. — От къщи дойдох направо тук. Сигурно новината още не се е разпространила. Значи утрепали са го, така ли?

— Поне така се говори — отвърна мис Марпъл, — макар и да не знам дали е вярно или не.

— Много любопитно — отбеляза Чери. — Интересно дали Гладис е успяла да го види преди това.

— Гладис?

— А, пада ми се малко приятелка. Живее през няколко къщи. Работи в бюфета на киностудиото.

— И тя ти е казала нещо във връзка с Джузепе?

— Ами, разказа ми нещо, което й се видяло много странно, та беше решила да отиде при Джузепе и да го попита какво мисли той по въпроса. Ако питате мен, само си търсеше предлог да го види, май е малко хлътнала по него. Той, разбира се, е хубавец, а и италианците знаят как да общуват с жените, та й казах да бъде внимателна. Добре знаете що за хора са италианците.

— Вчера заминал за Лондон — каза мис Марпъл — и доколкото разбрах, се върнал късно вечерта.

— Така и не знам дали е успяла да се срещне с него преди заминаването му.

— За какво искаше да го види, Чери?

— За да го пита за нещо, което на нея й се сторило странно.

Мис Марпъл я изгледа въпросително. Смисълът, който всички квартални Гладиси влагаха в думата „странно“ й бе известен.

— Била е ангажирана в Госингтън Хол в деня на партито — поясни Чери. — Нали се сещате? Денят, в който мисис Бедкок хвърли топа.

— Продължавай — мис Марпъл бе придобила вида на фокстериер, застанал пред леговището на плъх.

— Та там видяла нещо, което й се видяло малко странно.

— Защо тогава не е отишла да го разкаже в полицията?

— Ами как да ви кажа, мислеше си, че то всъщност не е чак толкова важно. Във всеки случай бе решила, че е по-добре първо да поговори с мистър Джузепе.

— И какво е видяла в онзи ден?

— Да ви кажа правата, стори ми се, че ми говори глупости. Даже си помислих дали не си прави майтап с мен, а да иска да се срещне с мистър Джузепе за нещо съвсем различно.

— Та какво ти каза? — настоя търпеливо мис Марпъл.

— Говори ми за мисис Бедкок и за напитката й. Гладис била съвсем близо до нея в този момент. Каза, че тя сама го направила.

— Какво направила сама?

— Че сама си разляла коктейла върху роклята и я направила на нищо.

— В смисъл, че е била несръчна?

— Не. Не несръчна. Гладис каза, че го била направила нарочно. Умишлено. Ами според мен в това, което казва, няма никаква логика. Нали?

Мис Марпъл, много озадачена, поклати глава.

— Така е — съгласи се тя. — Не виждам никаква логика в това.

— Отгоре на всичко била с чисто нова рокля — продължи Чери. — От нея всъщност ни тръгна разговора. Гладис се чудеше дали ще бъде удобно да поиска да я купи. Не знаеше дали върви да разговаря за това с мистър Бедкок. Гладис много я бива като шивачка и страшно разбира от дрехи. Каза ми, че платът бил чуден и че можела да преправи роклята.

Мис Марпъл се замисли малко върху чисто шивашкия аспект на проблема и след това премина на друга вълна.

— Ти сигурна ли си, че твоята приятелка Гладис ти е казала всичко?

— Ами, тя много ме учуди, когато ми каза, че ще отива да обсъжда с мистър Джузепе как мисис Бедкок нарочно си заляла роклята. Според мен това не е тема за разговор, не сте ли съгласна?

— Съгласна съм — каза мис Марпъл. — Нещата, които не виждаш, винаги са ти интересни. Ако не можеш да разбереш нещо, обикновено е заради това, че не го оглеждаш от необходимия ъгъл. Друго е, когато разполагаш с пълна информация — въздъхна тя. — Жалко, че не е отишла направо в полицията.

Вратата се отвори и през нея нахълта мис Найт с поднос, върху който имаше висока чаша с течност с приятен жълт цвят.

— Заповядай мила. Да знаеш само, колко е вкусно.

Взе една малка масичка и я премести до работодателката си. След това извърна поглед към Чери.

— Прахосмукачката е оставена на съвсем неподходящо място насред хола — процеди студено тя — и насмалко не се препънах в нея. И друг на мое място би могъл да пострада.

— Я по-добре да отида да си върша работата — каза Чери и излезе от стаята.

— Тази мисис Бейкър така се държи, че непрестанно трябва да й правя бележки — оплака се мис Найт. — Оставя прахосмукачките там, където не им е мястото, и отгоре на това идва да ти досажда, когато се нуждаеш от отдих.

— Аз я извиках — каза мис Марпъл. — Исках да си поговоря с нея.

— Надявам се тогава да си успяла да й кажеш и какво мислиш за начина, по който оправя леглата. Направо бях шокирана, когато снощи ти видях леглото. Наложи се да го оправя отново.

— Много мило от твоя страна — промълви мис Марпъл.

— Нищо особено, нали за това съм тук, за да помагам. За да се чувстваш колкото се може по-приятно и удобно. Ах, Боже мой, отново си развалила плетката.

Мис Марпъл се отпусна върху облегалката на креслото и затвори очи.

— Сега малко ще си почина — рече тя. — Ако обичаш, остави тази чаша тук и нека никой не ме смущава поне четиридесет и пет минути.

— Няма, мила, няма. Ще кажа и на мисис Бейкър да работи по-тихо.

Излезе подчертано безшумно от стаята.

II.

Красивият млад американец се огледа озадачено. Размерите на имението го бяха изненадали. Реши да помоли за съдействие една стара дама с бяла коса и розови бузи, единственото живо същество, което успя да забележи.

— Извинете ме, госпожо, бихте ли ми казала как да стигна до Бленъм Клоуз?

Старата дама не отговори веднага. Тъкмо бе започнал да си задава въпроса дали не е глуха и дали да не я заговори с по-висок глас, когато тя му даде исканата информация.

— Оттук направо, после завийте наляво, после тръгнете по втората пряка отдясно и карайте направо. Кой номер търсите?

— Номер 16 — отвърна той, след като погледна написаното на малък къс хартия. — Гладис Диксън.

— Правилно — рече старата дама. — Ако не се лъжа, обаче, тя работи в киностудиото в Хелингфърт. В бюфета. Ако ви е нужна сега, би трябвало да я потърсите там.

— Тази сутрин не е отишла на работа — каза младият човек. — Искаме да я ангажираме временно на работа в Госингтън Хол, че сме зле с прислугата.

— Разбирам ви — кимна старата дама. — Нали там снощи застреляха иконома?

Младият човек бе леко удивен от тези думи.

— В тукашните краища новините се разпространяват доста бързо — отбеляза той.

— Вярно е — съгласи се старата дама. — Доколкото разбрах, вчера и секретарката на мистър Ръд почина вследствие на удар — тя поклати глава. — Ужасно. Наистина ужасно. В какъв свят живеем?