Пространството на любовта

Поредният поклонник

Ето я! Отново пред мен е сибирската река Об. Добрах се до брега на това северно селище, където свършваше редовния транспорт, и стоя на брега. За по-нататъшното ми придвижване към мястото, от което може само пеша през тайгата да се достигне до полянката на Анастасия, трябваше да наема лодка или катер. Край една от многото стоящи край брега лодки, трима мъже подреждаха рибарските си принадлежности. Поздравих се с тях и казах, че съм готов добре да платя на този, който ме откара на посоченото място.

— Егорич се занимава с тази работа при нас. Половин милион взема за превоза. — отговори един от мъжете. Веднага ме разтревожи информацията, че някой вече целенасочено се занимава с транспортирането на хора до малкото сибирско селце. От него до полянката на Анастасия са само 25 километра. А и такава голяма сума смъква. Значи има желаещи. Търсенето определя предлагането и цената. Пазарлъкът на Север е малко уместен, затова попитах:

— Как да намеря този Егорич?

— В селото е някъде. Най-често край магазина. Ей там, до катера му, хлапетии лудуват, и внукът на Егорич, Васятка, е с тях. Той ще изтича, него помоли.

Васятка, хитро хлапенце на дванадесетина години, докато успея да поздравя и вече изстреля на скороговорка:

— Ще пътувате ли? При Анастасия? Сега, за секунда ще извикам дядо. — и без да чака отговор, на подскоци, хукна към селото.

Стана ми ясно: не му трябва отговор. Очевидно всички непознати, според Вася, имат една цел.

Разположих се на брега на реката и зачаках. От нямане какво да правя гледах водата и размишлявах.

Тук, ширината е сигурно километър от бряг до бряг. Насред тайгата, чийто край не се вижда дори от самолет, спокойно през вековете е текла водата, и какво ли от миналото е отнесла без да остави следа? Какво ли помни и сега водата Обска? Може би помни как, Ермак, покорителят на Сибир, притиснат към брега от враговете, сам с меч в ръка е бил отблъсквайки атака, а във водата, от смъртна рана, кръвта му е изтичала, а после, пак водата отнесла тялото му някъде. Какво е покорил Ермак? Дали пък действията му не са били подобни на съвременните рекетьори? Навярно да сравни, само реката може.

А може би, по-важни за реката са били набезите на Чингис хан? Неговата орда, велика се е смятала през древността. В Новосибирска област има районен център — Ординское се казва, а в него има село с името Чингис. Дали си спомня и това реката, как се оттегляли на хана ордите с награбената плячка, и как, пак те, завързали и млада сибирячка, и как везир могъщ я умолявал със страстни речи, с влюбени очи, без съпротива, по желание да тръгне с него. Сибирячката мълчала. Всичките му воини вече побягнали, а той, все още й говорел нещо, молел за любов. После я метнал отзад на коня, кесия злато хвърлил, на седлото скочил и към брега на Об, спасявайки се от гонитба, се устремил на верния жребец. Но ги настигали. Везирът все подхвърлял злато, и когато кесията изпразнила се, скъпите награди за покорените страни от себе си свалил и на тревата, под краката на догонващите хвърлял, но сибирячката държал. Цял в пяна конят му, до еднодръвките на Об достигнал. Девойката той пуснал в лодката и скочил сам, но докато от брега с прът се отблъсквал, го пронизала стрела. Отнасяло течението лодката. Везирът, пронизан от стрела, на кърмата лежал, но гледал без страх, как три еднодръвки с войници приближават към тях. Ласкаво гледал девойката, която седяла спокойно и мълчала, и сам мълчал, защото да говори нямал сили. И сибирячката го гледала, а после, погледнала догонващите, усмихнала им се едва, въжата от ръцете си разкъсала и ги захвърлила в реката. И грабнала веслата сибирячката млада…

И не успели лодките военни да догонят еднодръвката на сибирячката, в която раненият везир лежал. На кое ли място и във времена какви ги е отнесло течението на водата? И какво сега, в тоз миг, за нас във паметта си, отнася помътнялата вода на Об? Има сега, близо до изворите, на брега на Об — Новосибирск — огромен град. Размерите му и величината дали усещаш ти, река? Разбира се, че ми е ясно, какво би казала — много мръсни изливи от него идват, и водата на реката, живителна, която е била, сега дори за пиене не става.

А какво да правим, къде да денем мръсотията от днешните ни производства? Нали уж се развиваме, не като нашите предци. Учени много има у нас, много научни градчета има край Новосибирск. И ако нищо не изливаме от тях, то ще се задушим сами, и тъй е воня, в града от смрад е трудно да се диша, а в някои райони постоянно вони незнайно от какво.

Ти всичко туй да разбереш река, опитай. Знаеш каква е техниката днес при нас, и по водите ти, без шум не лодки еднодръвки, а дизелови кораби вървят. И моят е вървял по твоите води. Интересно, дали реката помни мен? Когато с кораба пътувах, с най-големия пътнически на нашето параходство. Не беше нов, разбира се корабът, всички дизели и винтовете му при пълен ход така трещяха, че пречеха на музиката в бара.

Какво ли смята за важно и пази в паметта си реката? Преди гледах бреговете й от високата палуба на своя кораб, от прозорците на кърмовия бар, под звуците на песните и романсите на Малинин: «Исках в града да вляза на бял кон, но стопанката на кръчма ми се усмихна, на моста мелничар накриво ме погледна, и останах за нощта при стопанката…» Струваха ми се дребни и незначителни движещите се по брега хора. Сега и самият аз се оказах сред тях.

Освен това мислех как да убедя Анастасия да не възпрепятства контактите със сина ни. Странна, изобщо се получи ситуацията. Цял живот мечтаех за син. Представях си, как ще играя с него, мъничкия. После как ще го възпитавам. Когато синът порасне, как ще ми стане добър помощник. Заедно с бизнес как ще се занимаваме. Сега имам син. И, макар да не е до мен, все едно, приятно е да се осъзнава, че има на земята най-близко и родно на теб същество. С огромно удоволствие купувах за него всякакви необходими детски вещи. За купуване — купувах, а дали ще мога да ги връча — още е под въпрос. Ако се беше родил синът ми от нормална жена — селска или градска без значение, всичко би било просто и ясно. На всяка жена би й било приятно, че бащата за детето се безпокои, старае се да му осигури всичко необходимо, взема участие във възпитанието. Ако това не се прави доброволно, много жени съдят за издръжка. Но Анастасия — отшелницата от тайгата, тя си има свои възгледи за живота, свое разбиране за ценностите. Тя още преди раждането на сина ни заяви: «Никакви материални блага, както ти ги разбираш, не са му нужни. Той ще има всичко изначално. В теб възниква желание да донесеш на младенеца някаква безмислена дрънкулка, но тя изобщо не му е нужна. Тя е нужна на теб, за собствено удовлетворение: колко съм добър, колко грижлив.» Може ли така да се говори: «Никакви материални блага не са му нужни» А какво тогава може да даде родителят на новороденото? Особено бащата? Да се възпитава кърмачето по бащински е още рано. Как тогава да си изрази отношението към него? Грижата си? Майката с гръдта си го храни, а бащата какво да прави? В цивилизованите битови условия може да помага в домакинството, в къщи, да се занимава с материалното осигуряване на семейството. Но на Анастасия това не й е нужно.Тя няма нищо, освен полянката в тайгата. Нейното домакинство като че ли само себе си обезпечава и нея изцяло обслужва. Интересно, за какви пари може да се сдобиеш с такова нещо? Да се купят пет хектара земя или да се вземе под дългосрочна аренда сега не е толкова трудно, но с какви пари да се купи любовта и предаността на вълчицата, мечката, буболечките, орела? На самата Анастасия, нищо не й е нужно, а детето, не знам защо, трябва да страда от този мироглед на майката.Тя и тук, всичко по своему вижда: «Не са нужни на детето безмислени дрънкулки, вредят му те, от истината го отвличат…» — казва. Очевидно, в нейните изказвания има крайности или пълно суеверие. Нима напразно човечеството толкова много различни играчки е наизобретило за децата? Но за да не споря с нея, аз не купих дрънкулки, а купих детски конструктор с надпис на кутията: «Игра за развитие на интелекта у децата». И памперси, каквито цял свят използва, накупих. И детски храни също. Те направо ме възхитиха с удобството на приготвянето си. Отваряш кутийката, а в нея — херметично запечатан пакет от водонепромокаемо фолио. Срязваш с ножица пакета, изсипваш праха от него в топла вода, разбъркваш и готово. Разни прахчета има: от грис, ориз, пшеничени.

На кутийката е написано още, че там се съдържат разни витаминни добавки. Помня, когато дъщеря ми Полинка, беше още съвсем малка, за храната всеки ден се налагаше да се ходи в детска кухня, а сега — купуваш кутийки и храниш детето без проблеми. Даже и да се вари не е нужно. Разтваря се във водата и толкова. Знаех, че Анастасия не вари вода и затова преди да купя много, опитах с една кутийка да разтворя праха във вода със стайна температура — разтвори се! Опитах на вкус — нормално, само като че ли сурово, може би защото няма сол, но за децата сигурно така трябва — без сол. Реших, че никакви аргументи против този прах Анастасия няма да намери. Абсурдно е да се отказва от такова удобство. А и нашият технократски свят ще й се наложи да зауважава. Не само оръжие произвежда, но и за децата мисли. Но повече от всичко казано от Анастасия, ме безпокоеше,най-вече със своята неразбираемост, следното: Анастасия казваше, че за да мога да общувам със сина ни, трябва да достигна определена чистота на помислите, вътрешно да се очистя… Не беше ясно само, какво конкретно трябва да очистя вътре в себе си.

Да беше казала, че трябва да се избръсна, да не пуша, когато се доближавам до детето, да си почистя дрехите… Но тя — за осъзнатост, за вътрешно очистване… А къде се продава тази четка, с която вътрешно нещо си там може да се изчисти? Че и какво толкова, прекалено мръсно има в мен? Ако и да не съм по-добър от другите, не съм и по-лош. И ако всяка жена започне да предявява подобни изисквания към мъжете, то истинско чистилище ще трябва да се устрои за човечеството. Не е законно това. Носех на Анастасия откъс от Гражданския кодекс, където е казано, че един родител няма право без основание да лишава другия да се вижда с детето си, дори когато са разведени родителите. Разбира се, нашите закони за Анастасия не значат много, но все пак това е немаловажен аргумент. Законите нали се спазват от повечето хора. С Анастасия също би могло да се поговори по-твърдо. Правата за детето и за двамата трябва да са равни.И по-рано ми минаваше мисълта да поговоря с нея по-твърдичко. Но сега започнах да се съмнявам в първоначалното си решение и ето защо. В моята раница покрай всичко друго, имаше и писма на читатели. Не всички взех със себе си, защото твърде много писма се получават. Те не биха се побрали в раницата. В много от писмата читателите с разбиране се отнасят към Анастасия. Наричат я месия, фея на тайгата, богиня, стихове и песни й посвещават. А някои с нея, като с приятел най-близък говорят. Този поток от писма караше и мен да полагам усилия за осмисляне на моите действия и изказвания.

Наложи ми се да седя три часа на брега до катера на Егорич. Наближаваше вечерта, когато видях двама мъже да приближават към мен и внука на Егорич с тях. Първият, възрастен, изглеждаше на около шейсет години, с брезентово наметало и гумени ботуши, със зачервено лице, явно пийнал, което личеше от залитащата му походка. Вторият, по-млад, около трийсетгодишен, със здраво телосложение. Когато дойдоха по-близо видях, че в тъмно русите коси на младия сибиряк се вплитаха сиви кичури. Мъжът, по-възрастният, веднага след като се доближи до мен, каза:

— Здрасти пътнико! Към Анастасия ли си се запътил? Ще те откараме. Петстотин хиляди за превоза приготви и две бутилки в добавка.

Вече ми беше ясно, не съм единствения, който се опитва да се добере до Анастасия, затова и заплащането е така високо. За тях аз съм поредният поклонник отправил се към мястото на живеене на Анастасия. Но все пак попитах:

— Защо решихте, че отивам при някоя си Анастасия, а не просто в селото?

— В селото — в селото, все едно, петстотин приготви. Ако ги нямаш — няма да те закараме в селото. Егорич говореше с мен не много дружелюбно. «Такава голяма сума вземат за превоз, а не разговарят дружелюбно — помислих аз — защо така?»

Избор, така или иначе нямах и се съгласих. Но Егорич, вместо да се зарадва на парите и най-вече на двете бутилки водка, за които изпрати своя млад партньор, още по неприязнено се отнесе към мен. Седна до мен на един камък и замърмори на себе си: «В селото… Какво село? Шест къщи — едва живи — цяло село… Никому не е нужно това село.»

— Често ли ви се налага да возите гости при Анастасия? Става ли добър бизнес от превоза? — попитах Егорич за да завържа разговор и да смекча неприязънта му. Но той отвърна с раздразнение:

— А кой ги е канил на гости? Тътрят се разни смахнати неканени. Нищо не ги спира. Да не би да ги е канила? Канила ли ги е? Не ги е канила тя. На един разказа за живота.Той написа книжка. Добре. Пиши си. А защо издаде мястото? Ние не го издадохме. А той един път се срещна, и за живота й написа, и мястото издаде. Даже жените разбраха — няма да има за нея покой, ако издават.

— Значи сте чели книжката за Анастасия?

— Книжки аз не чета. Сашка, партньорът ми, той се зачита в книжките. А пък тебе няма веднага да те закараме до селото. Далече е. Двигателят на катера е слабоват. Като стигнем до рибарската хижа — там ще пренощуваме. Сутринта Сашка по-нататък ще те закара, докато аз ловя риба.

— Така да е, — съгласих се аз и помислих: «Добре, че не знае, че аз съм авторът на книжката за Анастасия». Сашка, партньорът на Егорич, донесе водката. После те натовариха в лодката риболовните принадлежности, и тук внукът на Егорич, Васятка, едва не провали пътуването. Той започна да иска от Егорич пари за ново радио.

— Аз вече съм домъкнал прът за антената, измислих и как да го поставя. — говореше Васятка, — и кабел за антената имам. Като се включи антената в радиото, много различни станции се хващат.