— Веднъж, сутринта аз разбрах… — тихо каза Анастасия и погледът й сякаш потъна в миналото. — В това утро Владимир го нямаше в къщи, в квартирката, която временно беше наел. Не можех да го търся с лъча си. Започваше денят, в който преди много векове умирала в долмена моята прамайка.В този ден винаги си спомням за нея. Старая се да говоря с нея. И тя говори с мен. Вие също ходите на гробището за помен при своите роднини, за да помислите за тях, да поговорите. Аз правя това без да напускам полянката. Моят лъч ми помага да говоря и виждам на разстояние, и те го чувстват. В този ден аз си спомнях моята прамайка, опитвах се, както винаги, да говоря с нея, но не чувствах отговора й. Изобщо не чувствах. Тя не ми реагираше. Такова не се беше случвало никога по-рано. Тогава аз с лъча започнах да търся нейният долмен. Намерих го. Светих към него с всички сили. Прамайка ми не реагираше. Нещо неведомо за мен се беше случило. В долмена Духът на прамайка ми го нямаше.
— Анастасия, пояснете, моля. Какво е Духът на човека? От какво се състои?
— От всичко невидимо, което го има в човека, включително и някои пристрастия и усещания, придобити за времето на плътското съществуване.
— Духът притежава ли някаква аналогична на известните енергии?
— Да, това е енергетичен комплекс, състоящ се от множество енергии. След прекратяването на плътското съществуване на отделния човешки индивид, някои от тези комплекси подлежат на разпад на отделни енергии, след това използвани в растителни и животински съединения, необходими за природните явления.
— Каква е силата? Енергийният потенциал на комплекса неразединени енергии?
— У всеки е различен. Най-слабият не може да преодолее дори гравитационната енергия. Той после все едно се разпада.
— Гравитационната? Най-слабият… Негови проявения, поне в нещичко могат ли да се видят? Да се усетят? Да се почувстват?
— Разбира се, смерчът например.
— Смерчът? Смерчът изтръгващ от корен дървета, преобръщащ… Тогава най-силният каква енергия притежава?
— Най-силният? Това е Той. Аз не мога докрай да осмисля силата на неговата енергия.
— Тогава да кажем среден някакъв?
— В комплекса на многото енергии на средните Духове вече присъства освободена мисловна енергия.
— Каква е енергийната сила, потенциала на такъв среден комплекс?
— Аз вече ви отговорих, в него присъства освободена мисловна енергия.
— Какво означава това? С какво може да се сравни? Какво е определението й?
— С какво? Определение? Вашият ум, Вашата мисъл, съзнанието Ви каква най-мощна енергия може да си представи?
— Енергията на ядрения взрив.Не, процесите, извършващи се на Слънцето.
— Всичко, което вие назовахте, е равно само на малка частичка от освободената мисловна енергия. Що се отнася до определенията, то Вие сами ги измисляте и ги ползвате при словесното си общуване един с друг. Тук нито едно от измислените от Вас не подхожда. Можете да използвате това, което ви е известно, умножено по безкрайност.
— Силата на енергията на Духа на Вашата прамайка каква е?
— В него присъства освободена мисловна енергия.
— Откъде узнахте за своята прамайка? Как и къде е умряла? Щом това е станало преди десет хиляди години!
— Поколения мои прародители са предавали един на друг информацията за нея. За моята прамайка, отишла да умре в долмен.
— Вашата майка ли ви разказа за нея?
— Когато моята майчица загина, аз бях съвсем мъничка. Неспособна да осмислям такава информация. Дядо и прадядо всичко ми казаха за моите прамайки.
— Може ли да се види Духа с обичайното човешко зрение?
— Отчасти, да. Ако се измени възприятието на спектралността, цветовъзприятието на зрението, да се измени вътрешния ритъм.
— Нима това е възможно?
— Известното на Вас явление далтонизъм, подсказва, че е възможно. Вие смятате, че това става въпреки волята на човека, че е само болест, но това не е така.
— Вие казахте, че Вашата прародителка е достойна, за да се предава за нея информацията от поколение на поколение в продължение на хилядолетия. В какво е достойнството на нейната информация, ценността й?
— Прамайчицата ми е била последната от първоизточниците, която е притежавала способността и е знаела, как и за какво жената трябва да мисли при кърменето на младенците. Знания, които започвали да се изгубват в цивилизацията, живяла преди десет хиляди години. И почти напълно загубени днес. Прамайчицата ми изобщо не е била стара, но отишла да умре в долмена, за да съхрани тези знания от първоизточника. За времето, когато при хората започне да се възвръща осмислеността… Да възниква потребност… Да предаде тези знания на жените, кърмещи младенци. А те после един на друг ще си помогнат всичко да разберат. Чрез смъртта си в долмена прамайка ми е познала още повече истини, необходими за жените.
— Защо именно в долмена е отишла? С какво долменът се отличава от обикновената каменна гробница? И защо, не дочакала старост, тя е решила да умре в долмена?
— Вече по това време, все по-малко започвали да придават значение на кърменето на младенците от майчината гръд, и на жените не предоставяли долмени. Старият вожд уважавал моята прамайка и разбирал, че ако не изпълни молбата й, новият вожд, и да чуе прамайка ми няма да поиска, всичките й намерения за прищявка ще приеме. Но не успял старият вожд да застави мъжете да построят за прамайка ми долмен. И тогава вождът своят долмен дал на прамайка ми. Мъжете отказали да повдигнат капака на долмена, за да влезе в него прамама. Цяла нощ, събрали се, жените се старали сами да го повдигнат, но не се поддала многотонната плоча, а по изгрев, старият вожд дошъл, той вече да върви не можел, но дошъл, подпирайки се на кривак, усмихнал се на жените, ободряващи слова им казал, и жените плочата повдигнали, прамайка ми в долмена влязла…
— С какво се отличава долменът от обикновената каменна гробница?
— Външно с малко нещо. Но в долмена, както Вие наричате каменната гробница, отивали да умират живи хора. Долменът не е просто каменно култово съоръжение. Това е паметник на мъдростта и великата саможертва на Духа заради бъдещите поколения. Той и сега е важен с функционалното си предназначение. И смъртта в долмена не била обикновена. Думата «смърт» тук изобщо не подхожда.
— Представям си. Жив човек, жив зазидан в каменна камера… Това е наистина необичайна по своята мъчителност смърт.
— Отиващите в долмена хора изобщо не са се мъчили. Необичайността на смъртта им се е заключавала в това, че те са медитирали. Медитирали ли са във Вечността, в духа завинаги оставащ на земята, съхранявайки някои земни чувства. Но лишени вечно от въплъщение материално на земята.
— Как са медитирали?
— На Вас сега ви е известно, какво е това медитация. Особено от древноизточните религии. И сега има учения, помагащи да се познае малка част от явленията на медитацията, но за съжаление, не и нейното предназначение. И сега има хора, които могат да медитират: да отделят от тялото си за известно време част от Духа и после да го върнат. Чрез медитация в долмена, още при живо тяло, Духът е можел напълно да се отдели и да се връща много пъти, докато жива е била плътта, после за вечно в долмена оставал Духа. Сам вечно да чака идващите, и мъдростта на първоизточника да им предаде. Плътта, ако и можела да бъде жива известно време, е била и тъй заточена. Но докато живеела, Духът е можел да отива в разни измерения и да се връща, което давало възможност да се анализира, с неимоверна по нашите представи скорост, и да се уточни опознаваната Истина. Умрелият, или отишлият във вечна медитация, в долмена знаел — Душата му, Духът му никога не могат повече да се материализират. Никога не могат да се вселят в никаква земна плът или материя. Никога не могат задълго да се отделят от долмена, но ще имат възможност да общуват с частичката Душа на всеки, дошъл при долмена, живеещ в плът човек. И ако говорим за мъченията на смъртта, или за мъчения въобще, то в дадения случай, те са в това, че хилядолетия никой не се приближава, за да вземе тези знания. В отсъствието на потребност — е великата им трагичност. Потребността заради която…
— Анастасия, Вие смятате за много важно жената-майка, кърмеща младенец, да има тези знания, способности?
— Много е важно.
— Но защо? Нали млякото на майката отхранва само плътта на детето?
— Не само плътта. То може да носи в себе си огромна информация и чувственост. Та Вие би трябвало да знаете, че всяко вещество има и своя информация, излъчване, вибрация…
— Да има. Но как може майчиното мляко да предаде чувствеността?
— Може — то е много чувствително. То е неразривно свързано с чувствата на майката. В зависимост от тях даже и вкусът на млякото се променя. А от стреса, ако той достигне кърмещата майка, кърмата може даже и да секне.
— Да, наистина, може… Може… И до Вашата прародителка, значи никой не доближава? Не идва вече много хилядолетия?
— Отначало идвали. Основно поколенията родственици и живеещите там хора. После на Земята, катаклизми да се случват почнали. Преселвания. Долменът оцелял. Но през последните хилядолетия никой не доближава, за да узнае… Долмените сега дори ги разрушават… Защото хората не знаят…
Когато разказах на Владимир в тайгата за долмените, за прамайка ми, той каза, че може би ще иде при долмена. Тогава му обясних, че той няма да може да почувства и разбере Духът на прамайка ми и да приеме информацията от нея. На мъжът са неизвестни чувствата, усещанията на кърмещата жена-майка. И не мъжете, а жените чака прамайка ми от хиляди години. Но не идват при долмена майките. И само аз веднъж годишно с нея разговарям. И в този ден поисках да общувам, да й кажа нещо хубаво. Но не можах. Духа на прамама край долмена го нямаше. И аз сама, без да разбирам защо, започнах бързо да оглеждам с лъча си около долмена все повече и повече разширявах кръга. И изведнъж… Видях! Видях! В малка клисура на камъните… На камъните лежи в безсъзнание Владимир. И моята прамайка, Духът й, сгъстил енергията си, над него се склонил. Разбрах. И от по-рано знаех, как търсеше водач Владимир, в планината да отиде, при отдалечените от пътя долмени. Не намери водач. Да тръгне с него, без пари, не поиска никой. Тогава в планините тръгна сам Владимир. Сринал се от пътеката в клисурата. Обувките му бяха обикновени. Не за ходене по планините. Той изобщо нямаше снаряжение за планина. Искаше да се убеди в съществуването на долмените, да ги пипне. И отиде в планината. В деня за помен, той вървял към долмените, далеч от пътя. Прамайка ми не знаела защо отива в планините, този съвсем ненаучен да ходи по планински пътеки, човек. И го гледала. И когато той се подхлъзнал, сринал се и започнал да се търкаля надолу, тя изведнъж… Духът й, като гъвкав сгъстен въздух, се метнал надолу. Прамайка ми спасила Владимир. Той не ударил главата си на камъните, но загубил съзнание от множеството удари, когато се търкалял. Прамама държеше главата му като в длани, и чакаше да се свести. Затова и не говореше с мен. Когато съзнанието му се върна, тя не се премести към долмена. Остана там в клисурата. Остана там и гледаше, как Владимир катери се нагоре към пътеката. После разбрах, че тя отишла на пътеката, защото камъчета падали надолу. И тя, сгъстявайки се като гъвкав вятър, изхвърляше от планинската пътека камъчетата. Искаше да му помогне да слезе по пътечката от планината. И аз го исках. И започнах бързо-бързо, с лъча си по пътечката да светя, за да не бъде мокра, хлъзгава, и да достигне Владимир до своята квартирка, да излекува раните си. А Владимир, качил се горе над клисурата, седеше на пътеката, разглеждаше чертежче, което археологът от Новорусийският музей му начерта. После стана, и куцайки пак тръгна. Но не надолу, по сухата, а вече и без камъни пътечка, а обратно — към върха. Замрях от изненада, а мисля, че и прамайка ми, веднага не разбра, какво си е намислил. А той изобщо свърна от пътеката и тръгна през бодливи храсти… Разбрах: отива при долмена на прамайка ми. Добра се той до него. Седна до долмена, в края на каменната плоча. Якето започна да си разкопчава. Ръката го болеше. Дълго се разкопчава. Когато го разтвори, аз видях… под якето — цветя. Три розички. Стъбълцата на две от тях се бяха счупили. Розичките се бяха счупили докато се търкалял в клисурата и в камъни се удрял. Някои от бодлите бяха в кръв. Той сложи счупените рози на долмена. Запуши. Каза:
— Жалко, че цветяха се пречупиха. За тебе са, красавице, цветята. Навярно си била красавица, като Анастасия. Умна си била, добра. На жените наши си искала за кърменето на децата да разкажеш. Само че не знаят те за теб. И долмена ти далековато е от пътя, трудно им е на жените до тук да дойдат.
После Владимир извади малка плоска манерка с коняк, две малки чашчици, измъкна шепа смачкани бонбони от джоба си.Напълни двете чашки с коняк. От едната коняка изпи, а другата остави край входа на долмена, постави и бонбон и каза:
— За тебе е красавице.
Владимир правеше всичко така както съвременните хора на гробищата правят, когато отиват при свои близки или приятели. А прамама… Духът й, сгъстил невидимите си енергии,се мяташе край него. Тя се обърка, не знае как да се държи. И на думите на Владимир все се опитваше да отговори и уплътняваше въздуха във формата на плътта си, но очертанията й прозрачни, и едва забележими бяха. Владимир не ги видя. А тя на него, невиждащия и нечуващия, все искаше да обясни нещо свое и се вълнуваше, и затова се мяташе. Сгъстения въздух леко закачи чашката. Тя се обърна. Владимир помисли, че вятърът случайно е обърнал чашката с коняк, и на шега й каза:
— Защо, безпътнице, изля толкова скъп коняк?
И Духът на прамама веднага замря в един от ъглите на долмена. Владимир наля още коняк в нейната чашка, отгоре камъче и пак бонбонче сложи. И отново сякаш на себе си заговори:
— Трябва нормална пътечка към долмена ти да се прекара. Ти почакай още мъничко. Ще има пътечка към тебе. А по пътечката жени при теб ще дойдат. Ще им разкажеш за какво да мислят, когато кърмят малките деца с гръдта си майчина. Сигурно красива гръд си имала…
После Владимир започна да слиза от планината. В късна нощ в квартирата си стигна. Сам седеше на диванчето в студената квартира, превързваше си раните и гледаше видеокасета. Бяха му дали да прегледа видеокасета, която си записвали хората от разни градове и си я предавали един на друг. На екрана на телевизора, голяма аудитория говорещия слушаше, най-вече жени бяха. Той говореше за Бог, за силата на Духа на праведния човек. После започна да говори и за мен. За това, че аз съм идеала за жените, към който трябва те да се стремят. Че силата на Разума и на Духа ми, които са велики и им помагат силите на Светлината, и че сега, когато повече познавам живота на хората в обикновения свят, ще мога повече да им помогна. Много хубаво за мене се говореше. И изведнъж… Той каза, че още не съм срещнала аз истинския мъж. А този, с когото съм общувала… И още се говореше, че в Австралия живее млад човек, достоен бил за мен, че аз ще стрещна него, истинския мъж… А Владимир. Той… Разбирате ли… Той седеше сам. Слушаше думите… И все се опитваше с една ръка да си превърже раната на крака. Другата ръка силно го болеше от ударите. Аз се втурнах с лъча си към Владимир. Исках да огрея раните му, да изгоня болката му. И да кажа… Някак да му кажа… Той никога не чува като говоря с него на разстояние, но този път би могло да се случи… Навярно би се случило, защото много силно исках, да чуе той. Да чуе колко го обичам! Само него. И само той, любим ми е, и той е истинския мъж.
Но нещо изгори ме и ме хвърли на тревата. Нещо не допускаше до Владимир и моя лъч. Аз отново бързо насочих своя лъч към стаята, където той пред телевизора седеше и видях: Пред Владимир, като невидима сгъстена енергия, стои на колене духът на прамама. Владимир не можеше да я види или чуе. Той гледаше и слушаше видеокасетата. А тя подухваше на раните му, когато ги заливаше с този ужасен изгарящ одеколон. И все му говореше и говореше нещо, нечуто за него.
Прамайка ми е така силна духом, че нищо невидимо не може да премине през нея. И устройствата на психотронното оръжие ще се разбият, ако ги насочат към нея. Даже няма да им обърне внимание. Все едно всичко ще бъде отхвърлено. И аз вече никак не можех да се намеся. Само да гледам… И аз гледах и бързо-бързо мислех. Какво се беше случило? Защо възникна тази ситуация? Защо така се изказа говорещия? Той искаше да ми помогне? Нещо да поясни? Какво? Но защо аз така се втурнах към моя любим? Разбира се изплаших се, че му е станало обидно от такива думи: — «Не истински мъж» — и че той ще ревнува от другия, в Австралия. И тук изведнъж… О, колко ме заболя… Обидно ми беше… Владимир изслуша всичко, въздъхна и каза;
— Е хубаво. Истински мъж. В Австралия. Ще се срещнат. Може пък да ми дадат сина.
Лъчът ми затрептя. Някак всичко помътня. Разбирате ли… Владимир не ревнуваше. Това, разбира се, не е добро чувство — ревността. Но на мен ми се искаше, поне мъничко. Мъничко, мъничко да поревнува. Но Владимир сякаш ме подаряваше с безразличие на друг. Не можех повече да издържа и се развиках. Да моля, да умолявам прамайка ми да обясни, какво направих не така? В какво сгреших? Нагреших ли? Тя не отговори докато Владимир не превърза и последната си рана. После прамама с тъга ми каза:
— Трябваше просто да обичаш дъще. Да мислиш за доброто на любимия, не и за себе си в това число. Опитах се да обясня, че съм искала само добро. Но тя отново тихо каза:
— За теб — картини, музика, стихове и песни. Ти се превръщаш в звезда, дъще. На звездата могат да се любуват и да обичат звездата като звезда, не като жена.
Прамайчицата ми не каза повече нищо. Аз губех контрол над себе си, виках, опитавх се да обясня или докажа, че не искам да бъда звезда, че искам да бъда просто жена и любима! Но никой не ме чуваше.
Помогнете ми, моля ви! Сега вече много съм разбрала. Нека се прекрати разпространението на тази касета. Тя внушава на хората и на Владимир, че аз съм идеал, звезда, че не той, а друг трябва да бъде с мен. Аз не съм звезда. Аз съм жена. Аз искам да обичам този, когото сама искам да обичам.
Сгреших. Помечтах така да стане, че за мен да се говори, стихове и песни да се посвещават, художниците да рисуват… Така и стана. Всичко винаги се сбъдва когато мечтая. И това се случи. Благодаря за стиховете и песните. Благодаря на поетите. Но аз сгреших. Мечтах така. Исках това, за да гледа Владимир и да слуша. За да си спомня. Да си спомня мен. Но аз не знаех когато мечтаех. Сега разбрах. Ставам звезда. На звездите се любуват всички. А обичат просто жена.
— Анастасия, Вие какво? Да се спре разпространението на касета, че и такава, която хората сами презаписват е невъзможно. Това е неуправляем процес. Никой няма да може.
— Ето виждате ли. Вие не можете. Но Владимир… Той е предприемач. И нека този процес е неуправляем. Той все едно, би предприел нещо. Но той не иска нищо да направи, примирява е с това, че не съм за него.