Пространството на любовта

Коя си ти Анастасия?

Преди да задам на Анастасия този въпрос, аз внимателно я погледнах. Ето седи пред мен жена, млада, красива, външно почти с нищо не се отличава от хората от нашата цивилизация. Може би в усещаната, даже външно някаква лекота в цялото й тяло, лекота в позата, жестовете, а особено когато става и върви. Всичко това тя прави с някаква необичайна лекота. Тежката походка на възрастния, стария човек значително се отличава от движенията на младия, енергичен, жизнерадостен човек. Но такава е разликата в движението и походката на Анастасия даже в сравнение с млад спортист. Изглежда, че е лека като перушинка, и в същото време тя е силна физически. Свободно носеше тежката ми раница петнадесет километра, като при това помагаше и на мен да вървя. По време на кратките почивки не лежеше, не присядаше в изнемога, а се движеше, ту прибягваше да откъсне трвичка, ту разтриваше кракът ми. И всичко това с лекота, веселост, усмивка. Откъде толкова жизнерадостност в нея? Опитайте да обърнете внимание някога на потока преминаващи по улицата, на лицата им. Аз съм обръщал. Почти всички те са съсредоточени, отегчени или мрачни. Особено когато сам върви човек. И сякаш не носи никакъв тежък товар и е облечен прилично, явно не гладува, защото пуши скъпи цигари, а на лицето му печат на напрежение, тежки мисли и така у мнозина, у мнозинството. А тя през цялото време се радва.И на слънцето и на тревичките, дъждеца, облачето, като дете безгрижно свети от щастие през цялото време, и даже когато за сериозни дела говориш с нея, тя не е тъжна Ето и сега… Не, точно сега видът й не е много характерен. Анастасия седи с едва наведена глава и спуснати ресници, сякаш е смутена или натъжена, сякаш чувства за какво искам да я попитам. Но все едно ще я питам.

— Ако прегледаш всички писма Анастасия, ще видиш колко различно те наричат, и извънземна също те наричат, в книгата си известната писателка — психолог Лаврова те нарича биолог от извънземна цивилизация, обикновените читатели богиня те наричат, наистина странно се държат при това, пишат така, като на близък приятел. Учените, ръководещи духовни концесии, в мнозинството си, те наричат същност, висока същност, самоуправляваща се субстанция. Аз общувам с теб, книжка за нашите срещи написах, а не мога точно да разбера, коя си ти. Можеш ли ти самата ясно, разбираемо да ми обясниш, коя си ти?

— Владимир, ти самият кого виждаш в мен? — попита Анастасия, без да вдига очи. — И защо е толкова важно за теб, какво говорят другите?

— Ами в това е цялата работа, че сам не знам, какво виждам. Ако ти кажа честно…

— Ти говори Владимир, честно, искренно, аз ще се опитам всичко да разбера.

— Е добре, всичко ще кажа… Когато те видях за първи път Анастасия, те възприемах просто като жена. Когато вървяхме в гората с теб първия път, седнахе да почиваме, и ти се разсъблече до рокля, кърпата си сне, и аз видях — ти си красива, увличаща, е разбираш ли, такива у нас ги наричат сексуални или сексапилни. На мен тогава с теб… е, сама разбираш, какво поисках. Помниш ли?

— Помня.

— А ето сега може би заради всички непонятности, вече не ми се иска това, даже когато разсъблечена те виждам.

— Ти започна да се боиш от мен, Владимир, нали?

— Не е това, по-скоро не. Но има някаква неясност, Ето син се роди, а ти все по-далечна ставаш, и даже когато си редом, както сега, все едно не близка, а далечна ми се струваш. Такова усещане имам. През цялото време ми стои в главата, че си същност някаква.

— Нека и да съм същност, но ти си също същност.

— Не. Аз не съм същност, мен никой не ме нарича така в писмата. И дори да ме ругаят понякога в писмата си читателите, затова пък никой не се съмнява — аз съм човек.

— Моля те разбери, Владимир, аз съм жена, аз съм също човек.

— Казваш също си човек, а елементарното не искаш да направиш. Не искаш да живееш както живеят всички хора. Цял свят. Всички искат да имат жилище, мебели, кола — ти не искаш. От книжката започнаха да идват пари, ще бъдат скоро и повече, хайде да купя жилище, мебели, кола, да заминем заедно по светите места и сина ще вземем с нас. Нашата цивилизация сега храмовете възстановява, манастирите, и в другите страни много светини има, исторически паметници. А ти тук нямаш нищо, никакви светини, за какво се държиш? Какво ще загубиш?

— Владимир, тук е моето пространство, творението на Създателя в първосъздаден вид. Моята прамайка, майчицата ми и моите бащи, със своята любов са обласкали всякоя тревичка, всеки величествен кедър топлината помни, на погледите и ръцете им. На растението всяко от семенцата, през пролетта излизат кълнчета. Във всяко зрънце, през пролетта докоснало земята, има, на цялата вселена информацията, както и за туй, че то ще види светлината благодатна, и ще прорастне семенцето в кълнче, на което и слънцето ще се старае да помогне, и то стреми се към човека, за още повече от слънчевата, за благодатна светлина. Така Създателят е сторил всичко. Да може с него после да твори човекът. Моите родители са съхранили творенията на Създателя, на любовта пространството е тук. Родителите ми са ми го подарили. Какво по-свято на света, от творенията на Създателя може да бъде, от живата любов, с която, запълнили родителите ми пространството? Така трябва да направи всеки човек-родител. На роденото дете да подари пространство на любов прекрасно, като майчина утроба, и само там щастливо ще бъде бъдещото им дете, тяхното бъдеще. Свято място и пространство на любов на сина ни аз дарявам.

— Даряваш ти от себе си, а моето пространство на любов къде е? Какво аз на сина ни да даря?

— Приемствеността на връзката е нарушена у мнозина. Но нишката не е разкъсана. И всички заедно и всеки поотделно са свързани със Създателя, и е нужно само да разберат, почувстват, и тогава, и светлина и сила да придобие всеки може. Владимир, ти разшири на любовта пространството. В света където ти живееш, на любовта пространство сътвори. За сина ни, и за децата на света, на любовта в пространство ти Земята превърни.

— Не разбрах. Какво искаш от мен? Да изменя аз цялата земя?

— Да, това искам!

— И да се обичат всички, войни да няма, и престъпност, и въздухът да бъде чист? Водата също?

— И нека бъде тъй на цялата земя.

— Едва тогава ли ще се смята, че истински баща съм аз, че нещо на сина си дал съм?

— Едва тогава ти баща ще станеш, от сина си уважаван.

— Ако е иначе, той няма да ме уважава?

— А за какво Владимир? За кои от твоите деяния, ти уважението на сина си би получил?

— Ами заради което, децата по света бащите уважават. Живот бащите дават. — Какъв живот? Когато на света детето идва, къде, в какво то радостите си намира? И защо, в света дарен им от бащите, толкова нещастия се случват? В тези нещастия е длъжен да живее и новият роден, а тук родителят не смята, че е отговорен, така живеем и уважение очакваме, и се учудваме когато не получим. Повярвай Владимир, малко бащи, действително децата уважават. Ето защо, едва пораснали, родителите си захвърлят и забравят, и с това, макар интуитивно те ги обвиняват, а после и сами повтарят грешките им. Владимир, щом уважението на сина си искаш да заслужиш, ще се наложи, самият свят щастлив да сътвориш.

— Така ли… Вече ми е ясно… — скочих аз. В главата — отчаяние и злоба. А мислите — на възел сплетени.

Разбрах сега, а и на всички смятам, стана ясно. Анастасия е фанатична отшелница. Веднага предположих това, още на първата ни среща. И нека е с необичайни, неясно откъде способности, а може би точно те, нейните способности, лъчът й, не й позволяват да ги съизмери със себе си. Вие помните, че тя каза: «Ще пренеса хората през отрязъка време на тъмните сили.» Явно, разбрала е, че не й е по силите да направи това и сега мен и читателите се опитва да въвлече в своята безплодна мечта. Разбрах, че наред с фанатизма, ненормалността, в нея има и неимоверна хитрост и с нейна помощ тя прави всичко заради мечтата си. Дете роди, постигна и това да напиша книжка. Че може ли да се каже такова: «За да заслужиш на сина си уважението, промени света, превърни го на любовта в пространство, и го подари на своя син и на децата всички…» Тя методично и тънко въвлича всички в мечтата си и пред мен все усложнява задачата. Първо книжка напиши, сега пространство на любов за всички направи, а после какво още? Немалко фанатици са познати, опитвали света да променят, но сега къде са? Разсеян дим! И ето че поредната пред мен стои с наведена глава и все затуй… Света да промени… Знаех, че с ненормални и фанатици е безполезно да се спори, че трябва да се успокоя, да си отида, но и да сдържа не можех. И аз, на седящата с наведен поглед, както и преди, всичко изказах;

— Разбрах, коя си ти. Смес от същност и човек. И хитра. До необичайност хитра. И как тънко заплете интригата! Застави ме книжка да напиша, а като примамка роди син. Опита се с логиката си нечовешка да скриеш своя фанатизъм, но се получи пробив. Пробивче, разбираш ли, се получи. Докато пишех книжката, общувах с много хора, много разбрах, даваха ми да чета различни книги за духовното. Не знам какво за тях ти е известно, но мога ти кажа. От хилядолетия, и не от едно, се появяват на света велики мъдреци, светци, течения духовни разни живеят и до днес. На земята, концесии духовни разни има над две хиляди, по телевизора го слушах. Всички за добро твърдят, как да се живее учат, и всеки техен лидер ни убеждава, че истината само в него е. Наоколо е пълно със светини, а смисълът какъв е от говорилнята им от хилядолетия? От ученията? Разбрах едно: Хилядолетия минават, а войната продължава. Войната на ученията. Който победи, той прав се счита, но не е задълго. Минава време, пак нова война и побеждава новото учение. Но внимание на падналите във войната никой не обръща. И ако направо всичко се каже… Ти знаеш ли кой и към какво мен и всички читатели зовеш?… Анастасия стана, спокойно ме погледна в очите и каза:

— Не продължавай, моля, Владимир. Повярвай, знам какво ще кажеш после. Хайде сама да кажа. Ще бъде кратко и без ругатни.

— Сама? Ами опитай, хайде. И нека е без ругатни. Какво иаках да кажа?

— Ти искаше да кажеш Владимир за туй, че има множество пророци на земята, учители. Учения различни много и е трудно да се оправиш в тях. Но ще ти кажа, и да разбереш ще можеш, ако поискаш. За критерий при оценката на всичко — ВОДАТА ще послужи. Все повече от ден на ден, по-мръсна става водата. И трудно въздухът се диша. Редица управлявали в света, каквито и храмове да са издигнали, ще бъдат помнени само с това, че мръсотия са оставили. Животът по-опасен е от ден на ден, а как живеем ний? Ти сметна, Владимир, че съм от тези, които се опитват да ви учат как да живеете. Една от тези, които създават религия поредна, и се стараят да я оглавят. Но, уверявам те, такова самолюбие, което всички, отначало просветлени, после е изгаряло, в себе си аз нямам.Да победя аз мога, а и побеждавам! Ще спра димът зловонен от заводите, миньорите ще разберат, и няма вече на земята жилите да късат. Моля ви хора, сменете си професиите бързо, тези професии, които вреда нанасят на земята — великото творение на нашия Създател. Моля ви хора, бързо разберете, никой не може щастлив да бъде на земята наша, щом продължи да й вреди. Ще мине малко време и на бедата хорска агонията ще започне,тя сама ще изгори във своя огън. Осъзнатостта човешка ще пренесе през времето на тъмни сили хората. Владимир, погледни край себе си, каквото помечтах се върши вече, от вселената подхваната е моята мечта, тя се раздава на хората, човечеството над пропастта се носи, но ще падне в нея само този, който се съмнява. Но човечеството, Владимир, ще се спаси! Ще видят хората децата им какви са, и ще познаят живота в Рая. В Русия, не случайни събития се случват. Владимир, ти по внимателно ги погледни. Аз отменям предречения на Земята ад.

— Че коя си ти, за коя се смяташ?

— Ах, как не разбираш? Неверие в собствената ти душа от постулатите се е вселило. Аз съм магьосница, мечтите и стремленията ми безплодни са, така ли смяташ? Но мъчат те съмнения, и ту си вярваш,ту сам не си вярваш, а тук вината моя е, не съм умела, и все объркано и неразбрано казвам. И хора, като четете, простете ми, че не намирам слог, на всички да ви е понятен без изключения. Прости Владимир, че съм те подвела, не всеки, написаното от теб разбира, и ти се смеят.

Но как вината своя да изкупя? Измислих, ако искаш за теб, ще изиграя фанатичка пълна, или пък себе си, както искаш така разбирай, но повярвай искрено, аз искрено добро желая на всички хора, само това знай. Не се мръщи, усмихвай се, и виж, как всичко е прекрасно. Не измъчвай себе си, нека да няма тайни. И ако за магьосница по-лесно ти е да ме смяташ, възприеми ме както искаш.

— Така е по-добре. Яснота има. Та значи ти във всичко тъй играеш?

— А ти играта ми с душата си приемаш ли?

— Да бъде весела играта трябва.

— Разбира се си прав. Във всичко е нужна лекота и простота, и аз да бъда весела съм длъжна.

На езерното огледало и на брега, измежду облачета — слънчеви лъчи блестяха. Капчиците дъжд, на храстите по листицата и на тревата падаха, а във водата, от дъждовни капки кръгчета се сплитаха. Анастасия, до този миг говореща с вълнение и тихо, в очите гледаше ме без да се отвлича, а изведнъж — погледна настрани, запляска и започна да се смее. Смехът й звънък, заразителен, увличащ, по кедровите клонки, по брега и езерото се разсипа. Тя, във възторг, като дете, да се върти започна под капчиците дъжд и да се смее, като децата да се смее. Но през три минути прекъсваше тя своя огнен танц. Аз виждах на лицето й пламтящо, дали в дъждовни капки или в сълзи — на слънцето лъчите да играят. Всичко внезапно спираше край нас, и звънките, отчаяно уверените фрази на Анастасия, запълваха пространството, излитаха в ефира. И над тайгата, въздухът по-син изглеждаше, и птиците замлъкваха. Сякаш птиците заслушваха се даже, как Анастасиините фрази в пространството отлитаха:

— Хей вий, пророци! Хилядолетия твърдящи за безисходността и тленността на битието земно, заплашвали със съд и ад човеците! Смирете своя жар, виновни сте затуй, че трудно небесата днес човек разбира.

Хей Нострадамус! Не си предсказал ти, Нострадамус, а с мисълта си си създал, на страшни земни катаклизми датите. И много хора си заставил да ти вярват, а с това, и мислите им за страшно въплъщение си включил. Витае мисълта ти и плаши хората с прорчество и безизходност, но вече няма да се въплъти. И нека твойта мисъл с моята да се срази! Разбира се, ти знаеш всичко отпреди и затова тъй бързо бягаш.

Хей вий, наричащите себе си учители на хорските души! Учители, опитващи се да внушат човеку, че слаб е духом той, не знае нищо, и само вам, като избранници, достъпни са ви истините, и само чрез покланяне пред вас, гласът на Бога е достъпен и истината на вселенското създаване. Смирете своя жар и нека знаят всички: Създателят на всеки дал е всичко изначално, само, не трябва, с тъма от постулати и измислици на собствената гордост за угода, да се скриват творенията на Създателя велики. Не стойте между Бог и хората. Сам с всеки иска да говори нашият Отец. Посредници Отецът не познава. Изначално има, истина на всеки в душата. Сега и днес, не утре, щастлив да е човек. Създателят със щастие е пълнил всеки миг и всеки век. А за мъчение на любимото дете в Неговите помисли и място няма.

И тя играеше! Тъй вдъхновено! Така отчаяно играеше! Разбира се играеше, но как зад нея, в небето над тайгата такава необикновена светлина сияеше? И сякаш небесата можеха да вписват всяка фраза, която от земята, и вдъхновено, и отчаяно, отшелницата от тайгата казваше.

— Хей предсказатели, от векове тъма предричащи за хората, така, и ада и тъмата сътворили! О, как старателно подхранвали сте егрегора си, плашейки човека в името на Бога. Ето ме, хайде! Елате всички тук! Ще изгоря с лъча си мигом на постулатите от векове тъмата. Цялата злоба на Земята, ти остави делата си, хвърли се върху мен, срази се с мен, опитай!

А вие, воини от всички вери, точно вие, войните сте създали. Но не мечтайте вече за войни. За меркантилните си интереси, с измамата на мракобесието, не въвличайте човека във войни. Аз съм сама пред вас. Мен победете. И за да победите, всички се хвърлете. Сражение ще има без сражение и ще помогнат за това, на вярата служителите.

Прамайки мои, и мои бащи, вселете в тях на първоизточника светлината истинска. Отдайте всичко, за мен което, тъй грижливо, пазили сте.Раздайте всекиму, способен да приеме светлината. И нека злото със себе си да се сражава и с мойта плът, а не с душата. На хората аз цялата душа ще си отдам, аз с хората ще отстоя душата си. Готви се, злобно, от земята си иди, хвърли се върху мен.

Аз съм човек! Аз съм чо-век от пър-во-из-точ-ни-ка. Анастасия аз съм. По-силна съм от теб.

— Млъкни, защо сама нечистия зовеш? — се включих аз, все още смятах, че върви игра.

— Владимир, не се бой, те са страхливи. И сам ми каза, че съм хитра. Хитра? И нека съм такава. Надхитрих ги. Те ти се смееха, а мен — все за измислица ме смятаха, а аз творях, и силата пренесена от моите прамайки и бащи от първоизточника, я подарих на много хора, — тя тропна с крак и звънко се разсмя, и закръжи отново като балерина. И аз увлечен от играта, морално я поддържах:

— Тогава давай, Анастасия, гори! И злото на земята да се хвърли върху теб, а ти гори! Но само по-внимателна бъди, да не загинеш.

— На тях, за мойта гибел, Владимир, ще трябва много от делата на земята да оставят. Множество хорски души да освободят от оковите си.

Но и да загина, вече се върши това, за което бях си помечтала. Звучи мелодия щастлива, от струните на арфата Вселенската, и душите чуват.Разбират я.

Звучи Вселено! С мелодия на щастие звучи! За тях — човешките души! Мелодията на душата всеки да познае. Човешките души насочват своите лъчи в земята, уморена от незгоди, гледай Владимир!

При тези думи Анастасия изтича до пакета с писмата на читателите, отпусна се на колене и сложи ръцете си върху пакета. И възхитено радвайки се като дете, говореше:

— Когато, на възрастен войник, участвал в бой, от книгата внезапно му потичат сълзи. Когато към новороденото дете, на млада майка се променя отношението. Момиченце, все още на дванадесет, разбира всичко и живота заобичва. Когато, виж, младеж отказва наркотиците и при майка си отива. Когато от затвора хората писма изпращат… Ти виждаш, чувстваш, как душите пеят и друга сила придобиват… И тези знаци, които аз събрах, сега у тях звучат, те ги приемат… Още не всички, но ще бъдат много. И небесата знаят, и чакат всекиго с любов. Виж, виж, как хората разбирането си в стихове излагат.

Тя тъй искрено се радваше и все за писмата говореше, че аз се загледах в тази сцена и помислих:

«Какво пък, нека се радва, нека играе играта си и да вярва в претворяването на мечтата си. Аз ще напиша за всички че тя играе. Сама си измисля всичко и й е радостно от измислиците.» Исках да се успокоя, и изведнъж в съзнанието ми всичко отново се смеси. Смятах всичко за измислица, за нейна фантазия, но тук имаше от какво да се побъркаш. Представете си, тя говореше за писмата това, което наистина беше написано в тях… И даже в тези писма, които аз не донесох в тайгата. Но как? Тя не ги беше чела. Втрещено гледах и слушах как тя рецитираше стиховете, които бяха в пликовете, радваше се на нещо изведнъж, или загрижено мълчеше, сякаш в един миг беше прочела всички писма. За писмата всичко точно каза. Всико беше точно така… Точно! Стоп! Тогава значи и преди това тя всичко точно е говорела, не е играла… Мечтала? Разбира се мечтала! Но и за книжката, и стиховете, които са пред нея също беше помечтала. И ето ти, мечтите й се сбъднаха. Сбъднаха се! И книжката лежи пред нея, тя е материална. Фантастика! Не,не, това е нереално! Читателю, нима и ти в ръцете си държиш, въплътена в книжка, частичка от мечтата на отчаяна отшелница! И какво сега? Нима и всичко друго може да се въплъти?

Когато от вцепененито се оправих, попитах я:

— Анастасия как узна, какво в писмата пишат хората? Сякаш ги беше чела. И даже тези, които не донесох?

Анастасия се обърна, сияеща от радост.

— Така е просто всичко, гледай, как може да се слуша речта на душата… И изведнъж Анастасия замълча. В мълчание дойде до мен, спокойно и замислено ми каза;

— Да отговориш на въпроси не е сложно, но отговор проблема не отменя, отговор един поражда нов въпрос. Така и днес, човечеството ябълката на Адам гризе, и не знае, че няма да й се насити. А отговорът всеки сам в себе си да чуе може.

— А как да знае всеки сам, къде е правилният, и къде неправилния отговор?

— От истината само самолюбието отклонява хората. Опитай се да ме изслушаш Владимир.

Ние седнахме на тревата до пакета с писмата. Виждах как блестят очите й, руменина се разгоря на бузите й, когато каза:

— Ще ти разкажа за Сътворението Владимир, и тогава всеки сам, на своите въпроси отговор ще може да си даде. Моля те, послушай Владимир и напиши за Сътворението на великия Създател. Послушай и с душа възприеми…

И вдъхновен започна на Анастасия разказът за Сътворението… Но е дълъг той. И тук не би се вместил.

Едно ще кажа: след него, да се помоля аз поисках…

С уважение към вас читатели, и до среща в следващата книга — Владимир Мегре.