Пари за глупости

— Виждаш ли какъв внук имам, умник, — с топлота в гласа се похвали Егорич. — Любознателен, сръчен. Юнак си ти, Васятка. Трябва да му дам пари.

Намекът беше ясен и аз посегнах да извадя парите, а Вася, окуражен от похвалата, продължаваше: — Трябва всичко — всичко за космонавтите да слушам. И за нашите космонавти и за американските. Когато порасна и аз ще стана космонавт.

— Какво, какво каза? — изведнъж се наежи Егорич.

— Щом порасна ще стана космонавт.

— Ей за такава, глупост неусвестна, ти Васятка, пари от мен няма да получиш.

— Не е чак глупост — да си космонавт. Космонавтите всички ги обичат. Те са герои, по телевизора ги показват. Те, на огромни космически кораби, около Земята все летят. С разни учени направо от космоса разговарят.

— И ползата каква е от дрънкането им? Те там си летят, а в Об рибата по-малко става.

— Космонавтите, разказват на всички хора за времето. Те предварително знаят какво ще бъде утре времето по цялата Земя, — продължаваше да защитава науката Васятка.

— Е и? Чудо невиждано! Че ти иди при баба Марфа, попитай я, баба Марфа, и тя ще ти каже и за утре, и за вдругиден, и за след една година, всичко за времето ще ти каже. И пари няма да вземе, а твоите космонавти? Петкините пари пропиляват. На баща ти парите.

— На космонавтите държавата им дава много пари.

— А тя държавата, да му се не види, откъде ги взема? От Петка, от баща ти, взема държавата парите. Аз ловях риба, Петка в града я продаваше, бизнесмен, на него, интелигентния му се прииска да стане, а държавата му казва: «Плащай данъци, че имаме много разходи.» И в Думата дрънкат и дрънкат, по зле и от жени край курник. Изпонаизмислиха какво ли не, изпонаизобретиха, умниците… удобства всякакви имат, в чистичките си тоалетни ходят интелигентните, а в реката все по-мръсна става водата. Няма да получиш, ти Васятка, пари, докато не си избиеш тези щуротии от главата. И няма вече никъде да пътувам, за глупости пари няма да печеля.

Сигурно, на пияна глава, Егорич така се разпали, че едва не се отказа от пътуването. После, от донесената от Сашка бутилка, отпи направо от стъклото, запуши, малко се успокои, и ние се качихме в катера. Така и не даде на Васятка пари, че и мърмореше нещо под носа си за глупостта през целия път.

Старият мотор на катера силно трещеше. Беше трудно да се разговаря. В мълчание се добрахме до ловната хижичка с едно малко прозорче. На нощното небе започнаха да се появяват първите звезди. Егорич, допил в катера започната бутилка водка, промърмори към своя Сашка:

— От-т-ивам да спя. Вие тука до огъня, или на пода се устройвайте. Щом разсъмне, закарай го до нашето място.

Егорич вече се навеждаше да влезе през малката врата на хижата, но пак се обърна и повтори строго:

— До нашето! Разбра ли, Сашка?

— Разбрах, — спокойно му отвърна Сашка.

Докато седяхме край огъня и ядяхме изпечената на въглените риба, аз зададох на Сашка въпрос за фразата на Егорич, която ме постави нащрек:

— Александър, можеш ли да ми кажеш, що за «ваше място» е това, където Егорич те караше да ме откараш?

— Нашето място се намира на противоположния бряг на селото, от което може да се достигне до полянката на Анастасия, — спокойно отговори Александър.

— Ама че работа! Вземате толкова много пари, а откарвате, значи, не там където трябва?

— Да, така правим. Това е всичко,което можем да направим за Анастасия, за да изкупим вината си пред нея.

— Каква вина? И защо ми признаваш? Как сега ще превозваш до «вашето място»?

— Ще откарам катера където поискаш. Що се отнася до парите, своя дял ще ти върна.

— И защо за мен такива привилегии?

— Познах те. Веднага те познах, Владимир Мегре. Четох книжката ти и видях снимката ти на корицата. Ще те закарам където кажеш. Само че съм длъжен да ти кажа… Ти приеми спокойно казаното. Разсъди. Не бива да ходиш в тайгата. Няма да стигнеш… Отиде си Анастасия. Мисля, че дълбоко в тайгата отиде. Или някъде другаде, незнайно къде. Сега не можеш стигна. Ще загинеш. Или ловци ще те застрелят. Ловците не търпят чужди в своите гори. С чуждите те се оправят от разстояние, за да не се подлагат на излишна опасност.

Външно Александър говореше почти спокойно и само пръчката, с която разбъркваше огъня, трепна неловко и тревожно излетяха, като фойерверк, искри в нощта.

— Тук се е случило нещо? Какво? Ти ме позна, тъй че казвай, какво се е случило? Защо си е отишла Анастасия?

— И на мен самия ми се иска да разкажа, — със сподавен глас отговори Александър, — на някого да разкажа, който ще може да разбере. Не знам с какво да започна, за да е по-разбираемо, за да разбера и аз сам… — Просто го кажи както е.

— Просто? Правилно, всичко е съвсем просто. Само че тази простота е потресаваща. Ти слушай спокойно, и ако можеш, не ме прекъсвай.

— Аз не те прекъсвам. Карай по същество. Не протакай.


Загрузка...