Пространството на любовта

Птица за познание на душата

На следващия ден, пристигайки на полянакта, както и преди ние с Анастасия наблюдавахме увлечената игра на нашия малък син. На края на поляната лежеше вълчицата и също зорко наблюдаваше. Забелязах, че от време на време, малкият си лапа пръста и го смуче, както правят всички младенци по някаква причина. Знаех, че родителите по различни начини трябва да отвлекат вниманието на детето от тази процедура. Ръчичките му с пеленки да вържат, или в устата му да пъхнат биберон. Това и казах на Анастасия, а тя в отговор:

— Не се безпокой, в това има голяма полза. Нашият син облизва от пръстчетата си цветен прашец.

— Прашец? Какъв?

— Цветен прашец и от тревата. До тревичките той се докосва с ръце, до цветчетата. Буболечки понякога му пълзят по ръчичките, а на техните пипалца също има прашец. Гледай мръщи се. И си извади пръста от устата. Значи от някаква тревичка не му е харесал прашецът. Сега си е навел главичката и се опитва да лапне цветенце и да го пробва на вкус. И нека го лапне. Нека опита вселената на вкус.

— Вселената и малкото цветче! Каква е връзката? Или ти просто си говориш? Условно?

— На света вселенска връзка има всичко живо.

— Но как? Къде, в какво може да се види тази връзка? Какъв прибор е способен да фиксира?

— Прибор не е нужен. Нужна е душа. Тогава да разбереш, да видиш ти ще можеш това, което видимо е всеки ден и многократно.

— Какво, например, може да се види с душа и после да се разбере?

— Виж слънцето. Далече е от нас. Вселенска е планета, ала щом изгрее, и с лъч цветче докосне, то с радост се разтваря. Така далеко ни струват един от друг — великото светило и малкото цветче, а свързани са помежду си. Един без друг не могат.

Неочаквано Анастасия замълча и загледа нагоре. Аз също погледнах. Видях. Над поляната ниско кръжеше голям орел. В зоопарка съм виждал подобен. Все по-ниско и по-ниско се спускаше той, кръжейки, и внезапно с ноктите си докосна земята на около два метра от малчугана, пробяга по инерция след полета, разтърси се и застана гордо сред поляната. Вълчицата цялата се наостри. Козината й настръхна, но не започна да напада орела, гордо разхождащ се по поляната. Малкият изпадна във възбуда. Седна по дупе и започна да протяга ръчички към страшната птица. Бавно пристъпвайки на ноктищата си, плътно се приближи до него орелът. И главата с кривият клюн надвисна над главичката на малчугана. А той, опасността не чувствайки съвсем, орела пипаше по перата, по ноктите, удряше го с ръка по гърдите, и беззъбата му устичка се усмихваше. Огромният клюн докосна главичката веднъж, втори път, сякаш търсеше нещо в нея. После орелът изведнъж отиде встрани от малкия и разпери криле, размаха ги, леко се издигна над земята и пак застина. Малкият се протягаше към него и викаше «е», «еее», и изведнъж орелът… Орелът отиде зад гърба на малчугана, засили се и литна, кръг ниско над поляната описа, надолу спусна се и в полет хвана за раменете малкия. Но ноктите не се впиваха в телцето, той беше обхванал раменете, пропускайки под мишниците му острите им краища и започна, размахвайки крила да кръжи над поляната. Малкият риташе с влачещите се по тревата крачета, понякога повдигащи се леко над земята, кокореше очички, блестящи с огънчета на възбуда. И изведнъж… Те излетяха. Над тревата на метър се вдигнаха, когато се сляха, когато оттласъка от земята на крачетата на малкия съвпадна с орловия размах на крилете. Орелът, набирайки височина на кръгове, носеше малчугана, но малкият не плачеше, те летяха заедно в синевата. Орелът вече го издигна на нивото на върховете на високите кедри и продължаваше да се стреми към висината. Онемял от изненада, без сили да говоря, аз хванах Анастасия за ръката. А тя, без да се откъсва гледаше нагоре и тихо шепнеше:

— Още си силен. Юнак! И макар че си стар, но си още силен. Могъщи са крилата ти. Лети! Лети по-високо!

И орелът, носещ в ноктите си малкото телце на детето, описваше кръгове, издигапе все по-нагоре в небесната синева.

— Защо е нужна тази екзекуция над детето? Защо да се подлага на такава опасност? — извиках аз на Анастасия, щом се оправих от вцепенението.

— Не се безпокой моля те, Владимир. Полетът на орела не е по-опасен от самолета, на който си летял ти. — Ами ако той изпусне детето отвисоко?

— Никога няма да си го помисли даже. И ти се отпусни, не произвеждай страх, нито съмнение в мислите си. Значение голямо за осъзнаването на нашия син носи полетът на орела. Орелът издигнал детенцето над нашата зема.

— Какво значение може да има, освен суеверие. Ето тук не е нужно човек да се намесва във великите творения. Тук съм съгласен. Не е бил предвиден такъв полет. Вие сами, твоят дядо е научил птицата на това. От суеверие някакво, най-вече. А за какво? Безмислен е този риск.

— Когато аз бях малка, с този орел също се издигах нависоко. Малко можех тогава да разбера, но беше много, много интересно. Полянката изглеждаше малка отвисоко. И необятна, огромна видях Земята.Така ярко беше всичко, и необичайното се запомни задълго, завинаги. Когато поотраснах, бях вече на около три годинки, прадядо веднъж ми зададе такъв въпрос:

— Кажи, отговори Анастасия, на всички ли зверчета им харесва когато твоята ръка ги милва? — Да, на всички. Те и опашчиците махат, защото им харесва много ласката. И на тревичките и на цветенцата и на дръвчетата — на всики им харесва, но не всички имат опашчици, за да ги помахат, и да покажат, колко е хубаво, когато ръце ги милват.

— Така, значи всичко желае да усети твоята прегръдка, ласка?

— Да, всичко живичко, растящо, и малкото и голямото.

— И земята голяма също ли иска ласка? Ти видя ли земята, нейната големина?

Ярката картина с орела бях запомнила от младенчеството си. Величието на земята познавах не от разкази. И затова отговорих на прадядо без да се забавя:

— Земята е голяма, не се вижда краят й. Но ако всички искат ласки, то значи и земята ги желае. Но кой ли ще може цялата земя да прегърне? Тя е така голяма, че даже, дядо, и твоите ръце няма да стигнат, за да прегърнеш цялата земя…

Прадядо разпери ръце, погледна ги и потвърди, съгласявайки се с мен:

— Да, ръцете няма да стигнат и моите, за да прегърна цялата земя. Но ти каза, че както всичко и земята желае ласка?

— Да, тя желае. От човека всички искат ласка.

— Ето, ти Анастасия трябва да прегърнеш цялата земя. Помисли как да я прегърнеш.

Прадядо си отиде. Как да прегърна цялата земя аз започнах да мисля често. И не можех да измисля. А знаех, че прадядо няма да говори с мен, и въпрос няма да чуя от него, докато не успея да реша задачата, и аз се стараех. Но мина повече от месец. Не се решаваше задачата. И ето че веднъж аз ласкаво погледнах отдалеч вълчицата. Тя стоеше на другия край на поляната. Вълчицата завъртя опашка под погледа ми. После започнах да забелязвам, че се радват всички зверчета, когато ги погледнеш с радост и ласка. И разстоянието до тях, и тяхната големина са без значение.Тях радостта ги посещава и при поглед, дори при мисълта за тях. Разбрах,че хубаво им става, както по-рано от ръката, когато с ръка ги галиш. Тогава и разбрах… «Аз» има с ръчички и краченца, но има и «Аз» много по-голямо, отколкото с ръчички да се покаже може. И това голямо и невидимо, съм също аз. Така значи е устроен всеки човек и аз. И това голямо мое ще успее да прегърне цялата земя.

Когато прадядо дойде, казах му, от радост цялата горяща:

— Гледай дядо, виж, зверчетата се радват не само когато с ръчичка ги прегръщам, но и когато ги гледам отдалеч. Невидимото, но мое нещо ги прегръща, то и цялата земя може да прегърне. Аз земята ще прегърна с невидимата себе си! Анастасия аз съм. Има мъничка аз, а има и голяма. А как да назова себе си, другата, още не зная. Но аз ще помисля, как правилно да назова, ще назова и всичко ще ти отговоря деденце. Тогава с мен ще поговориш ли?

Прадядо заговори с мен веднага;

— Наричай втората, внучке, себе си — душа. Своя душа. И я пази, и действай с нея необятната.

— Кажи Владимир, на колко години беше когато си могъл да осъзнаеш своята, да почувстваш душата си?

— Не помня точно, — отговорих на Анастасия и помислих, познал ли съм аз душата си въобще и как другите я опознават и на колко години? И в каква степен? Може би, просто говорим ние за душата, не чувствайки себе си с душа, без да мислим за своето второ «Аз», невидимото. А и колко ли е важно да се чувства всичко това, за какво? Движещата се нагоре точка започна бързо да се увеличава. Орелът описвайки кръгове, се спускаше над поляната. Когато закръжи по-ниско от короните на дърветата, аз видях почервенялото личице на малкия, блестящите очички. Разперените настрани ръчички се движеха и с пръстчетата в такт с размаха на крилете на необикновената птица. Когато малките крачета докоснаха земята и започнаха да се влачат по тревата, ноктите на орела се разтвориха. Малкият падна, преобърна се на тревата и бързо застана на четири крака, седна, завъртя главичка, скорошния си приятел търсеше. Орелът поклащайки се тръгна встрани от малчугана, но настрани се повали. На около десет метра от детето, някак несръчно на тревата лежеше орелът, настрани едното си крило заметнал. Дишаше тежко, а главата с клюна към тревата се склони. Малчуганът го видя, заусмихва се и запълзя към него. Орелът се опита да стане срещу малкия, но отново се повали. Злобно озъбена вълчицата с два скока се оказа между орела и момченцето. С вълнение Анастасия прошепна:

— Как са съвършени твоите закони, ти на човека всичко изначално си отдал, Създателю. Твоите закони следва вълчицата, но ми е жал, много ми е жал за орела.

— Какво става? Защо вълчицата е агресивна, злобна? — попитах аз Анастасия.

— Орелът до Владимир, сега вълчицата няма да допусне, за болен го смята, щом се поваля настрана.Може и да го нападне за да го прогони от поляната. Не бива нападение да вижда Владимир, няма да разбере засега. Ах, какво?…Какво да направя?… — И тогава орелът изведнъж се отръска, застана твърдо на крака, гордо се вдигна главата му, два пъти щракна страшния му клюн. С уверена походка, гордият орел вървеше към малчугана. Вълчицата сякаш се успокои, но не отиде далеч. Готова във всеки момент за скок, тя неотклонно следеше ставащото. Малкият пипаше огромната птица отначало по клюна, после започна да дърпа перата на крилото, тупаше крилото и нещо искаше или молеше, повтаряйки все «е… е…», «а… аа…» Клюнът докосваше теменцето на детето и рамото с острите ноктести лапи. После орелът, навел глава към земята, откъсна с клюна си някакво малко цветенце и го сложи в незатварящата се като на птиче уста на малчугана, продължаваща да произнася звуци. Той го нахрани, както свое птиченце. После орелът малко се отдалечи. Засилване… Размах на крила… Излитане! Той се издигаше все по-високо и високо, после изведнъж пикираше към поляната, достигайки до около метър и половина от земята, изравняваше полета си и — отново нагоре. Малкият му махаше с ръце, протягаше се към него, викаше го, смееше се с беззъбата си уста. Анастасия, неотклонно следеше орела и с вълнение шепнеше:

— Не бива така. Ти всичко направи добре. И си здрав, аз знам, ти не си болен. Аз вярвам, вярвам, ти си здрав! Ти си просто стар мъничко. Почини си!…

Орелът още веднъж направи сложния си пирует, и то така, че закачи с ноктите си тревата, но не застана на крака, не се отблъсна от земята, а с крилата си могъщи се размаха, успя да се издигне във въздуха, откъсвайки стиска трева с ноктите си. Той направи кръг, посипа отгоре малчугана с тревички и се заиздига нагоре и нагоре в небето. Анастасия неотстъпно го следеше, даже когато се превърна в точка, все го гледаше. И аз също, не знам защо все гледах, как точката се отдалечаваше от поляната. Отначало просто нагоре, после рязко встрани, по-далеч от поляната. Изведнъж точката политна към земята, и скоро стана явно, как ту едното, ту другото крило се разтваря от вятъра, а не от усилията на птицата. И не махаше, и не планираше със воите криле орелът, а просто падаше. Крилата се биеха с вятъра, от вятъра сами се разтваряха. Възкликна Анастасия; — Ти умря в небето, на върха. И там остана. Ти направи всичко, което можа за човека. Благодаря… На теб за висината благодаря, стар мой учителю.

Орелът все падаше, а над него други два млади орела кръжаха.

— Птиченцата ти. Укрепнали се вече. Ти и за тяхното бъдеще направи всичко, — шепнеше Анастасия на падналия някъде зад поляната стар орел. Сякаш и мъртъв той можеше да я чуе.

Двата млади орела кръжаха вече ниско над поляната. Аз знаех, те са неговите птиченца, и на тях малкият махаше…

— Но защо така. Защо е тази безмислена жертва? Защо така правят? И всичко за човека? Защо така се стараят, Анастасия? Защо се жертват така?

— За светлината, която се излъчва от човека. За благодатта, която може да им даде човек, и за надеждата за своите деца. Сега ще видят птиченцата му,и ще усетят живителната светлина на любовта. Виж, нашият син на орлетата се усмихва, и те летят към него. Може би, разбрал е старият орел, че в тази светлина, излъчваща се от човека благодатно, и негова частичка има.

— За Светлината от всички хора така да жертват себе си те са готови?

— За всички хора, които са способни да излъчват Благодатна светлина!!!