Пространството на любовта

Каква е мисията на бащата?

Когато заспа моят син, моят малък Владимир, Анастасия хукна по някакви свои работи, а аз се разхождах из гората сам и мислех, без да забелязвам нищо наоколо. Едновременното чувство на радост и досада не ме напускаше. Седнах под кедъра на брега на езерото и реших: Така ще стоя без да мърдам, докато не измисля, какво като родител мога да допринеса за своето дете. Трябва да измисля нещо такова, за да почувства той, че главен е бащата. Когато дойде Анастасия, отначало не ми се говореше с нея. Именно нейният смях отвлече сина ми от мен. Анастасия тихо седеше до мен, обхванала коленете си с ръце, замислено гледаше спокойната вода на езерото. Тя първа заговори:

— Не ми се обиждай, моля те. Така смешно изглеждаше отстрани вашето общуване. Не се удържах.

— Въпросът не е в моята обида.

— А в какво?

— Много читатели в писмата си за възпитанието на децата питат, молят те за системата на възпитание всичко да разкажеш и да я опиша в следващата книга. А какво да описвам тук? Няма никаква система, всичко е наопаки. У вас тука е антиситема някаква. Какво например в такава ситуация бащите трябва да правят, може да попита читател.

— Ти точно го определи — антисистема, нея и опиши.

— На кого ще е интересно това? Хората искат смислени книжки, където е казано, какво трябва да се прави с детето когато е на един, после на два месеца и така нататък. По часове се разпределя. Режим на хранене се предлага в книжките. Система за възпитание се предписва в зависимост от възрастта. А тук — пълно снизхождение към прищявките на детето. Всезадоволеност някаква.

— Кажи ми Владимир, какъв би искал да видиш нашия син когато порастне?

— Как какъв? Разбира се щастлив, нормален, преуспяващ в живота човек.

— А много ли щастливи хора има сред твоите познати?

— Щастливи? Е, съвсем щастливи, може да са малко. Всеки си има нещо не наред. Ту парите не стигат, ту в семейството неприятности или болести някакви се вкопчват. Но аз бих искал моят син да избегне всякакви неприятности.

— Помисли как би могъл да ги избегне, ако ти предварително го вкараш в системата, по която възпитават всички? Помисли, може би съществува някаква закономерност в това,че всички родители искат да видят своите деца щастливи, а те израстват и стават като всички. Не много щастливи.

— Закономерност? Каква е тя? Ако знаеш, кажи я.

— Хайде заедно да помислим каква е.

— Да, над това хората отдавна мислят. За това изобретяват различни системи за възпитание, разписание по часове, за да намерят най-оптималната система.

— Ти погледни наоколо по-внимателно, Владимир. Растат дървета, треви, цветя. Как може да се предпише предварително по дни, часове, кога да се поливат. Няма да поливаш цветята, когато водата от небесата ги полива, само защото някой мъдро е предписал ден и час за поливане.

— Е, това е прекалено. Това е глупост някаква, а не пример за възпитание на децата. Такова не може да се случи в живота.

— Но става нявсякъде и с всички в живота. Каквато и да е системата. Тя си е само система. Винаги е насочена към това, сърцето и душата да отстрани от още малкия човек и да го подчини на системата. За да израстне той такъв, като всички, удобен за системата. И така векове продължава, за да не се допусне в човешката душа прозрението. Да не се допусне да се разкрие човекът в цялата си красота, с душа дадена му от Бога. На него! На Вселената цяла властителя!

— Почакай, не се навивай, спокойно говори, с нормален език. Какво е нужно за да стане така. Е, да растат децата, както ти казваш с душа свободна. Властители на вселената, щастливи. Както Бог е искал?

— Не бива да им се пречи, и в мислите да се виждат такива, каквито Бог ги е искал. Стремленията на всички светли сили във вселената са насочени към това, да се предаде на всяко новородено, всичко най-добро от мирозданието. И дългът на родителите е, на догмите измислени с премъдростите, да не закриват светлината съзидателна. Векове се водят споровете на земята, коя система е най-мъдра. Но ти сам помисли, Владимир. Спорът е възможен там, където истината е закрита. В безплодни спорове може безкрай да се обсъжда, какво в стаята има, зад затворена врата. Но ако вратата се отвори, ще стане на всички ясно и да се спори няма защо да има, тъй като всеки ще може истината да открие.

— Но кой все пак вратата ще отвори?

— Тя е отворена. Очите на душата трябва само, широко да се отворят, за да видят и да осъзнаят.

— Какво да осъзнаят?

А по нататък, ако изложа всичко казано от Анастасия за възпитанието на децата, то ще се получи навярно, пълна противоположност на това, което става днес у нас. Аз вече казвах, че целият техен древен род, и самата Анастасия се отнасят към новороденото като към божество или непорочен ангел. При тях се смята за недопустимо да прекъснат мисловния процес на детето. Дядото и прадядото са можели дълго време да наблюдават, как малката Анастасия, увлечено разглеждайки буболечка или цветче, мисли за нещо. Те се стараели да не я отвличат със своето присъствие. Да общуват започват, когато детето само им обърне внимание и поиска да общува. Анастасия твърдеше, че в този момент когато аз наблюдавах как малкият Владимир разглежда нещо в тревата, той е опознавал не само буболечката, но и цялото мироздание. По нейните думи, буболечката е по-съвършен механизъм, от всеки един ръкотворен и, още повече от примитивния конструктор. Детето имащо възможност да общува с тези съвършени живи същества, само става по-съвършено, отколкото при общуването с мъртвите, неживи примитивни предмети.

Освен това, както тя твърди, всяка тревичка и буболечка са взаимносвързани със своето мироздание и помагат впоследствие и ние да осъзнаем същността вселенска и себе си в нея, своето предназначение. Изкуствено създадени предмети такава връзка нямат и неправилно подреждат приоритетите на ценностите в мозъка на детето.

На забележката, че условията, в които се е възпитавала тя и сега нашият син, силно се различават от тези, в които се налага да се възпитават децата на нашия цивилизован свят, тя отговори следното:

— Още в майчината утроба, и още повече, когато се появява на света външно изглеждащият безпомощен малък човек, ликуват силите на светлината във вселената. Ликуват в трепетна надежда, че новодошлият, непорочен човек, подобен Богу, ще стане властелин добър и светлината на любовта ще усили на земята. Всичко за него е предвидил Създателят. Вселената чрез всяка буболечка, тревичка и звяра външно лют, добра бавачка е готова да му бъде. На външно мъничкия още човек — на Създателя великото творение. В порив на светло вдъхновение е сътворен човекът. И все за него е бил създаден раят земен. Никой няма власт,и нищо не е властно, над висшето творение на Създателя. Поривът му на любов и светло вдъхновение е във всеки миг, за появилият се на света, заключен.От всички същества на необятната вселена, само едно е способно на съдбата му да повлияе, стоейки между Бога, рая и щастливата звезда.

— Нима има на света по-силно същество от Бог?

— По-силно от Божественото вдъхновение не съществува нищо. Но има по сила сходно нему същество, способно да застава между Бога — нежен възпитател и ангелоподобния младенец.

— И кой е той, как се нарича?

— Това същество — е пак човек — родител.

— Какво?… Че може ли така да се получи, родители нещастие да пожелят за своето дете?

— Щастие желаят всички. Но забравили са, към него пътя. Затова и вършат насилието с благи намерения…

— Да докажеш можеш ли твърденията си?

— Ти за системи разни, за възпитание говориш. Помисли. Различни са. А истината е една. Само това дори говори, че по неверен път ще поведат мнозина.

— Как да отличиш, коя е истинна система, а коя не е?

— С душа открита на живота се опитай да погледнеш. Мисълта си очисти от суета безплодна и тогава, ще видиш на Създателя вселената, света и себе си.

— Къде са очите на душата, а не обикновенните очи? Кой може във това да се оправи? Ти по-добре за всичко по-конкретно говори. И с обороти речеви по-прости. Ти твърдеше, че твойта реч на моята подобна е, а иначе говориш. И мен на свойта реч настройваш. Чувствам аз, че иначе говориш.

— Да, едва, едва. И ти ще можеш да запомниш основното. И мойта реч със твойта ще се смеси. Не се вълнувай и не се стеснявай от съчетанията на словата си, речта ти, разбираема ще бъде за много хора. За души мнозина тя ще открие туй, което се крие в тях самите. И нека в нея претвори се вселенската поезия.

— Защо е всичко туй? Не искам, моят език да го променя някой.

— Но се обиди, когато един от журналистите, езикът твой нарече спънат. Аз мога, съвместно с тези, които ще четат, така да сторя, че той от спънат, да стане от езиците звучащи, най-добрият.

— Е, хубаво, да стане после тъй, а засега е по-добре да бъде прост езика. И тъй проблемът си е сложен. Непонятен. Как става? И защо? Как именно родителите затварят за детето си, към щастието пътя? И дали е тъй? Като начало трябва да се убедя в това.

— Добре. Щом искаш да се убедиш, спомни си детството си.

— Но това е трудно. Не всеки може, младечеството си да си припомни.

— А защо? Не е ли затова, че паметта, щадейки чувствата, безплодното и празното отсича, за безизходността внушението се опитва да изчисти, и да изтрие спомена, как в майчина утроба още си преживявал, усещайки чрез майка си ругателствата на света. И по-нататък да си спомниш ще ти помогна.

— Е, помогни. Какво нататък е било и от паметта си е отишло?

— А по-нататък не искаш да си спомниш, ти — властелина на вселената, как безпомощен в креватче си лежал. Здраво повит, направо вързан, и вместо теб с усмивка са решавали, кога да хапваш и кога да спиш. Да обмислиш всичко, да осъзнаеш, искал си. Но често, като на шега, към тавана те подхвърляли. «Но за какво?» — и да помислиш не успявал си. Едва отраснал,около себе си видял си много вещи, безмълвни и бездушни, а да ги докосваш не е трябвало. Могъл си да докосваш само тази, която са ти дали. И ти, смирил се, си опитвал да осъзнаеш, къде е съвършенството в представената ти играчка-дреболийка. Не си открил в абсурда примитивен това, което го е нямало, и не е могло да има. Но ти си търсил още, без да се предаваш, с ръка си пипал,и си вкусвал даже, но напразно. Така не си намерил обяснение. Тогава трепнал си за първи път, роденият да бъдеш властелин вселенски. Решил си, че не можеш да решаваш. Предаден бил си от родителите си и сам си се предал.

— Ти за събития от моя жизнен път говориш. Да не би, да съм се отличавал от другите деца?

— За теб конкретно аз говоря. И за теб, който в мига ме слуша днес.

— Та значи има много властелини на вселената, щом всеки е такъв роден, но как така? Как властелин, ако мнозина същото владеят? Или вселени има много?

— Вселената за всички е една. Единна. Неделима. Но пространство в нея си има всеки свое. И цялото зависи от това. От всеки.

— И къде e то, пространството ми?

— Загубено е. Но ти ще гo намериш.

— Кога да го загубя съм успял?

— Като си се предал.

— Предал съм се? Аз като всичките деца съм бил.

— Ти, като всичките деца, на ближния за благостта и към родителите с вяра, все по-често желанията свои си подтискал, и си приемал туй, че си нищожен още, нищо не знаещ малчо. Но усещанията, родени в теб през детството ти, се стараят до края с теб в живота да вървят, и се стремят след туй в потомци твои да се въплътят. В училище си ходил както всички. Там ти разказваха, че човекът просто маймуна бил е. Че бил е примитивен. Че в Бога глупаво е вярвал. За туй, че има вожд само един, и който всичко знае. Народът го избрал. От всички най-достоен и най-умен. И ти в самозабрава си четял стихотворения за вожда. В самозабрава си го славил.

— Не само аз съм чел и съм прославял, когото заповядваха, пък и тогава вярвах сам.

— Да, четоха мнозина. В съревнование един със друг, кой най-добре ще може да прослави. И ти да бъдеш първи се стремеше.

— Така за всички беше.

— Да, системата изискваше, у всеки същите стремления да има. С това насилван беше всеки. Тя се стремеше да сломи, за да запази себе си. Но изведнъж, част от живота преживял, ти узна, че има множество системи и различни. После разбра, че може да не е бил никога човекът маймуна просто. И че вождът мъдрейши е бил тиран глупейши. И че животът ти неправилно е проживян от поколението ти. Сега в система друга трябва да живееш. Ставаш и ти родител. И без да мислиш, дъщеря си, в система нова като за благо, даваш. Вече не мислиш като преди. Не удряш в недоумение с дрънкулките. Насилието си признал и сам го вършиш над детето свое. Текат хилядолетия, една след друга идват и си отиват системи разни, и всяка с цел една: да убие тебе, и да превърне властителя и мъдрия творец в бездушен роб. Във всяко време чрез родителите е действала системата. И чрез тези, които сами себе си, учители най-мъдри се наричат. Учения нови щом се създадат, с това и новата система се поражда. А само малко ако се загледаш, да видиш ясно можеш — все старото стремление я движи: да раздели от Бога теб. Между вас да застане, да те застави за нея да живееш и работиш, и теб и Бог. В това на всякоя система е същината. И ти, Владимир молиш, поредна да създам. Не мога да изпълня молбата ти, огледай се край мен. Да осъзнаеш се опитай сам с душата.

— Кажи Анастасия, а синът ни? Нима в тайгата дремеща като живее, сред зверове, не е познал насилието още?

— Не знае той ни страх, нито насилие. У него, все повече увереност приижда, че всичко на човек е подчинено и отговаря пак човек за всичко.

— А нима не е насилие, дори и малко, когато след съня, облиза мечката изцапаното дупе? Когато тя го лизна, той по коремче падна. Пак запълзя, а тя за втори път го лизна. Той падна пак. Видях го ясно. Не му хареса подмиване такова. Затова и хвана муцуната на мечката, за да го разбере. И тутакси престана да го лиже мечката.

— Малко по-късно той ще разбере значението на тази процедура, но и сега я възприема като игра, и сам иска да си играе с мечката, да бяга тя след него.

— Ти казваш, че човекът е най-умен във вселената, а синът ни го възпитават зверове. Не е това съвсем нормално. По телевизията гледах, човек показваха на възраст вече. Попаднал сред вълци съвсем малък и когато порастнал и хората го хванали, той дълго не можел да говори по човешки и ми се струва, че изостанал беше умствено.

— За синът ни всички зверове наоколо, не възпитатели са, а добри бавачки, сръчни и искренно влюбени в него. И, без съмнение, на мига са готови да отдадат живота си за своя малък човек.

— И дълго ли дресира ги така? Помагаха ли дядо ти и прадядо ти?

— Защо да ги дресирам? Всичко открай време направил е Създателят.

— Но как е могъл да предвиди как да научи всяко зверче какво да прави и в кой момент? Там, на поляната, когато гледах сина ни, той обърна внимание на катеричка, тя му хареса и той протегна ръчичка към нея, заусмихва се, «е» протяжно каза. И катеричката стремглаво хукна към него, именно тази катеричка, която му беше харесала. Той с нея игра после, хващаше я за лапичката, и опашката й галеше. Как е могъл Създателят да предвиди ситуация такава и да научи катеричката?

— Създателят е мъдър. Той е направил всичко просто и гениално.

— Как?

— От човека, лишен от агресия, корист, страх и много други, привнесени по-късно тъмни чувства, се излъчва светлината на любовта. Тя не е видима, но е по-силна на слънцето от светлината. Живителна е нейната енергия. Създателят направил е така, че само човекът да притежава тази велика способност. Само човекът, само той способен е да стопли всичко живо. Затова и всичко живо е привлечено към него. На катеричка Владимир обърнал е внимание, малкият ни син, взорът си само на една е спрял, концентрирал е вниманието си, и е тръгнала към нея неговата топлина. Тя е почувствала благодатта на топлината и се е хвърлила към източника, и й е било добре да си играе с него. Всеки звяр по този начин, могъл би да извика Владимир. Благодарение на Създателя, у всички новородени има такива способности. Когато се намират в пространството на любовта, и нищо още прекрасното начало не е унищожило.

От майчина утроба на любовта пространството се възприема, после само може да се разширява то. Дадено е само на човека да разваля или усъвършенства, пространството на любовта. Ето дядо тренирал е орел, ти чу това, с това той внесе нещо ново в пространството на любовта. Така от древността стремили се да правят прародителите ми, бащите. Утре, денят ще бъде необикновен, и ти ще видиш случващото се. За бъдещето важен ден ще бъде.