Пространството на любовта

Когато думите съдба променят

Нашата група идваше на себе си след преживяното. Никой с никого не разговаряше. Ние стояхме на местата си и чак след известно време започнахме да се озираме настрани, възприемайки околния свят някак различно, сякаш го виждахме за пръв път. И тогава видяхме, че откъм селските къщички, към нас се движи група техни обитатели. Местните жители бяха малко, дванадесетина човека, цялото население на забутаното селце от тайгата, в което имаше всичко шест къщички. Само старци. Имаше сред тях и съвсем немощни. Една старица, превита на две, подпирайки се на пръчка, куцукаше, но вървеше. Тези, които можеха да вървят без опора, носеха в ръце разни оръдия, кобилица, весло. Беше ясно, те идваха за да защитят Анастасия. Старите и немощните вървяха срещу младите здрави и въоръжени мъже. Вървяха без страх и с твърдото намерение на защитят Анастасия, независмо кой е насреща им. Тяхната решимост плашеше. Когато те се приближиха до нас, вървящият отпред старик в гумени ботуши и весло в ръка спря, и групата застана зад него. Те ни игнорираха сякаш бяхме празно място. Старецът важно поглади брадата си и, като гледаше Анастасия уважително произнесе:

— Добро здраве на теб Анастасиюшка, от нас всички.

— Добър Ви ден, добри хора, — отговори Анастасия,и притиснала ръка към гърдите, се поклони на старците.

— Водата в реката рано намаля, — продължи старецът, — лятото не е дъжделиво.

— Не е дъжделиво, — потвърди Анастасия, — но ще завали дъждец, ще се напълни реката, ще върне предишната си сила.

Докато те говореха така, от групата старци излезе слабичко, жълто-бледно момиченце на около шест години. Момиченцето беше със старичка преправена дрешка, с кърпени чоропогащи на тъничките крачета и стари обувчици. После разбрах: това момиченце се нарича Анюта. Болнава, с вроден порок на сърцето я довела, полугладуващата й майка от града, оставила я на старците, и така и не се появила нито веднъж, казват, че работела като бояджийка на някакъв строеж. Анюта се доближи до Анастасия, започна да я дърпа за края на полата и каза:

— Наведи се, лельо Анастасия. Наведи се надолу.

Анастасия погледна момиченцето и приклекна пред него. Момиченцето бързо смъкна от главата си бялата кърпичка. Наслюнчи краят й и внимателно започна да изтрива засъхналата вече кръв, изтекла на струйка от раничката на слепоочието на Анастасия. Тя старателно се опитваше да изтрие засъхнала кръв и говореше:

— Все не идваш ти, леличко Анастасия, да поседиш на твоята гредичка, на брега. Дядо казва — по-рано често си идвала. На гредичката си седяла, реката си гледала. Сега не идваш. Много исках да те видя. Имам за тебе една тайна. А ти не идваш да поседиш на твоята гредичка. Може би защото вече е съвсем стара. Аз молих дядо, молих го, и той нова донесе. Ето я, до старата лежи. — Момиченцето взе Анастасия за ръка и я потегли към лежащата греда.

— Да идем, да идем, леличко Анастасия, да поседим на новата гредичка. Дядо е изрязал с брадвата две седалки. Аз го измолих, че когато дойдеш заедно да поседим.

Анастасия изпълни молбата на момиченцето, и те седнаха една до друга на гредата. Известно време седяха и мълчаха. Без да обръщат внимание на никого. И всички стояха мълчейки, без да мърдат. После момиченцето заговори:

— На мен баба ми е разказвала за тебе. И когато баба умря, аз започнах да моля дядо. Той също ми разказва за тебе. Когато той разказва, аз за моята тайна за теб мисля. Дядо казва,че когато съм била малка, сърчицето ми никак не го е бивало. Тиктакало неравно. Веднъж съвсем неравно започнало да тиктака. Тогава докарали с лодка леля докторка. Леля докторка казала: «Нищо не може да се направи с такова лошо сърчице, то никого няма да послуша. И скоро ще умре». Дядо казва, че ти тогава леличко Анастасия си седяла на старата си гредичка, и реката си гледала. После си станала и си влязла в къщичката. Взела си ме на ръце, на тревата край двора си ме сложила, а самата ти си легнала до мен и си сложила твоята ръчичка на гърдичките ми. Ето тук си я сложила, където се чува сърчицето да тиктака. Ето тук, — и момиченцето сложи ръчичката си към лявата част на слабичките си гърди. — Дядо казва,че ти също, леличко Анастасия се лежала до мен като бездиханна, защото твоето сърчице, тихо-тихо, също като моето започнало да бие. После започнало по-бързо, и викало и моето след него. Послушало моето сърчице твоето и те заедно забили както трябва. Така ми казваше дядо. Правилно ли ми е разказал всичко? Правилно ли леличко Анастасия?

— Да, Анечка. Правилно ти е казал дядо ти. Твоето сърчице сега винаги ще бъде добре.

— Значи твоето сърчице е повикало и моето е послушало? Послушало е, нали?

— Да, Анечка, послуша твоето сърчице.

— Сега ще ти кажа тайната, лелчико Анастасия. Много! Много важна тайна.

— Кажи ми тайната си Анечка.

Анюта стана от гредата, застана срещу Анастасия притиснала слабичките си ръце към гърдите. После падна пред Анастасия на колене и сподавен от вълнение, нейният детски глас произнесе:

— Леличко Анастасия, миличка леличко Анастасия. Помоли сърчицето си! Помоли го! Нека твоето сърчице повика сърчицето на моята майчица. Нека дойде моята майчица при мен. Поне за ден да дойде. При мен. Ето каква е тайната. Нека твоето сърчице…

Анюта се задави от вълнение, замълча, и без да се отклонява гледаше Анастасия. Присвитият поглед на Анастасия се устреми в далечината покрай стоящото на колене малко момиченце. После тя отново погледна към нея и спокойно отговори, спокойно констатира ужасяващия за детето факт.

— Моето сърчице Анечка, няма да може да извика твоята мамичка. Твоята мамичка е далеч в града. Тя се опитваше да намери щастието и не го откри. Тя няма свой дом, няма и пари за подаръци за теб. А без подаръци не иска да дойде. Трудно й е в града. Но ако някога тя дойде при вас, ще й бъде още по-трудно. Горчива и мъчителна ще бъде за нея срещата с теб. По-трудно и по-страшно ще й бъде да живее заради това, че ще те види болнава, лошо облечена. Ще види как се рушат къщите във вашето село, колко е мръсно в къщи, където ти живееш. Още по-трудно ще й стане на твоята майка защото тя вече не вярва във възможноста, поне нещо хубаво да направи за тебе. Не вярва, сякаш вече всичко е изпитала и такава съдба й е предопределена. Тя сама се е предала от измислената безизходност.

Малката Анюта слушаше страшната истина, телцето й трепереше. Изглеждаше неимоверно жестоко да се говори така на детето. Изглеждаше че тук е по-уместна лъжата. Да се погали момиченцето по главата, да й се обещае скорошно пристигане на майката. Щастлива среща. Но Анастасия действаше иначе. Тя каза на беззащитното, безпомощно дете цялата горчива истина, известно време погледа, как вибрира телцето му, и заговори отново:

— Аз знам Анечка, че ти обичаш своята майка.

— Оби… Обичам я. Обичам я и нещастна. Моята мамичка, — отговори, почти прекъсващият се от ридания, детски гласец.

— Тогава направи щастлива своята мамичка. Само ти. Само ти единствена на земята можеш да я направиш щастлива. Това е много просто. Ти стани здрава и силна, учи се да пееш. Ти ще бъдеш певица. Твоят великолепен чист глас ще пее заедно с душата ти. Твоята майка ще може да се срещне с теб след двайсет години и ще бъде щастлива като те види. Но твоята майка може да дойде при теб и през следващото лято. До това врме трябва да си здрава и силна. За идването й. Приготви й подаръци. Покажи й силата и красотата си и ще направиш щастлива своята мамичка, щастлива ще бъде срещата ви.

— Но аз никога няма да мога да бъда здрава. Да бъда силна.

— Защо?

— Леля докторка. С бялата престилка. Каза на баба, аз я чух, като каза: «Момиченцето винаги ще бъде болнаво. Защото е от „изкуствените“. Аз съм „изкуственица“.» Мен мама не е могла да ме кърми с мляко от гръдта си. У мамините гърди не е имало млечице. А децата, когато са малки, винаги от мамините гърди пият мляко. Аз съм виждала, когато в селото една леля дойде с малко детенце. Много ми се искаше да погледам, как от мамините гърдички малките деца пият млако. Аз се стараех да стоя тихо-тихо. Но все ме гонеха. Лелята-майка все казваше: «Тя защо ме гледа така, че и не мига.» А аз се боях да мигна, когато гледах, за да не изпусна нещо.

— Как мислиш Анечка, не е ли сбъркала леля докторка, както е казала, че никога няма да бъдеш здрава и силна?

— Как би могла да сбърка? Тя е с бяла престилка. Нея всички я слушат, и дядовците и бабите. Тя знае всичко. И че съм «изкуственица» знае.

— А сащо си ходила да гледаш как кърмят децата?

— Мислех, ще погледам колко му е хубаво на детенцето, когато се храни от мамините гърдички. Ще видя колко му е хубаво и на мен ще ми стане хубаво.

— Ще ти стане по-добре Анечка. Ти ще бъдеш здрава и силна, — проговори Анастасия. И започна да разкопчава копчетата на блузата си, оголи гръдта си. Както омагьосана, онемяла от изненада, гледаше Анюта оголената гръд на Анастасия. На крайчето на зърното избиваха малки капчици кърма.

— Млечице… Майчино млечице. Леличко Анастасия и ти ли кърмиш малко детенце? Ти мама ли си?

— Аз кърмя с това млекце своето малко синче.

Капчиците кърма ставаха все повече и повече. Една от тях затрептя на вятъра. После ветрецът откъсна тази капчица от гръдта на Анастасия…

Мълниеносно, като стоманена пружина се хвърли след капчицата слабичкото телце на Анютка. Тя я хвана. Падайки на земята, тя постави дланите си и хвана в шепите си малката капчица кърма. Падайки, тя я хвана до самата земя. Поднесе я до лицето си, разглеждайки мокрото петънце на дланта си. После протегна ръце към Анастасия.

— Ето Хванах я. Ето я. Не падна млекцето за вашия син.

— Ти спаси капчицата, Анечка. Сега тя е твоя.

— Моя?!

— Да. Само твоя.

Анюта я поднесе към устните си и докосна мокрото петънце. Тя дълго държа до лицето дланите си и стоеше със затворено очи. После отпусна ръце, погледна Анастасия и шепнешком, преизпълнена с благодарност, произнесе:

— Благодаря!

— Приближи се до мен Анечка.

Анастасия хвана приближилото се момиченце за раменете.Погали го по косите, сложи го да седне на коленете си, наклони го като кърмаче към гърдите си, и тихо запя. Устните на Анютка се оказаха до зърното на Анастасиината гръд, и в полусън тя жадно започна да суче препълнената от мляко гръд. Ако съдя от диктофона тя се събуди след девет минути. Вдигна глава и скочи от коленете на Анастасия.

— Аз… Ой! Какво съм направила? Изпила съм млекцето за вашето синче.

— Не се безпокой Анечка. Ще му стигне. Ти изпи млякото само от едната гръд, а в другата остана още. Ще му стигне. Моят син може и прашец цветен да хапне. Ако поиска. А ти сега получи всичко, за да не се страхуваш да бъдеш силна, красива и щастлива. Сега вземи своето щастие от живота, от всеки негов ден.

— Ще бъда силна и здрава. Ще мисля как да посрещна мама, за да не й е мъчно когато ме види, а силно да се радва. Само да пея няма да мога.По-рано ние пеехме с баба. Умря баба. Аз моля, моля дядо, но той не пее. Само когато си пийне водка, ми пее, а аз му подпявам. Но е трудно да му се приглася, гласът му хрипти. С радиото също съм пробвала, но то пращи и думите са неясни.

— Ти опитай засега Анечка да пееш без думи, повторяй с глас след птичките щом ги чуеш, след водата, когато чуеш как ромоли, след шепота на тревата и вятъра, когато той е силен и се вие сред клоните. И в тревата звуците са много. Много чисти звуци ще чуеш наоколо, ако поискаш да ги чуеш. На тях опитай с гласа си да подражаваш. Те ще бъдат най-добрите ти учители. А аз ще вървя Анечка, прощавай. Време ми е.

Анастасия стана от гредичка. Анютка остана да седи, заслушана в звуците на обкръжаващия я свят. Анастасия се доближи към стрелялия в нея млад охранител. Той, както и преди беше бледен, с треперещи ръце. Пистолетът му се търкаляше край него на земята. Анастасия му каза:

— Не се обвинявайте, не терзайте душата си. Тя не участваше във вашите действия. Това е инстинкт. Вие сте се учили, без да мислите върху ситуацията, да защитавате това, което ви е заповядано. Ето как се е изработил инстинктът. Не е добре, ако той вземе връх над всичко в човека. Когато инстинктът е главен, тогава човекът не е главен. Тогава не се получава човек. Вие помислете, може би е добре да се върнете към себе си — човека.

От спокойната интонация на гласа на Анастасия, на охранителя престанаха да му треперят ръцете, изчезна бледността от лицето му. А когато тя свърши да говори, лицето на охранителя до уши гореше в червенина.

После Анастасия се сбогува със селските старци и тръгна към тайгата. Ние, дълго и мълчаливо гледахме след нея. И внезапно чухме необикновено чист детски глас. Седящата на гредата Анюта пееше някаква старинна, навярно чута от баба й, песен. И как пееше! Нейният чист глас вземаше необикновено високи ноти, запълваше пространството, омагьосваше душата.

Анюта завърши песента и започна втренчено да гледа нашата, все още неподвижна група. После Анютка стана, вдигна от земята тъничка пръчица.

— Лоши чичовци сте вие. Такива големи, а пък лоши, — и след тези думи тръгна към нас с малката пръчица в ръка. След нея в мълчание тръгна групата старци и старици. И ние, до един започнахме да отстъпваме пред тях. Заднишком вървяхме до самия кораб, стоящ на брега, после блъскайки се бързо се качихме по трапа. Когато вече щяхме да вдигаме трапа, капитанът внезапно видя, че на борда са и двамата пилота на въртолета.

— А вие къде сте тръгнали? Въртолета на кого оставяте? — извика през кабината капитанът.

Въртолетчиците скочиха от кораба и хукнаха към техниката си.

Ние си отивахме оставили на брега варелите с горивото и палатките. Никой и не помисли да ги прибира.