Пръстенът на София

III

Градинарят не й харесваше. По нищо не приличаше на Кирсти, на Рори, на готвачката госпожа Грант или на трудноподвижния майстор на малц, който обикновено си седеше в тъмната, изпълнена с аромати пивоварна и когото София в действителност бе виждала само веднъж, или на момичетата в краварниците и оборите, които минаваха покрай нея с кискане всеки път щом се покажеше на прага. Не, градинарят беше различен.

Не беше много възрастен, но понякога изглеждаше стар, както се привеждаше над инструментите си с острото си лице и безрадостните тъмни очи, които винаги когато София се огледаше, се оказваха приковани в нея.

Сега, с пукването на пролетта, той като че ли беше по цял ден в Слейнс, при все че не живееше там.

— О, да — кимна Кирсти разбиращо. — Били Уик. Самата аз не мога да го търпя. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм само по риза всеки път, когато ме погледне. Покойният граф обичаше баща му, предишния градинар. Затуй Нейна Светлост графинята продължава да го държи. — Допреди малко бе подреждала дърва в камините и сега вървеше обратно по коридора към кухнята заедно със София. Наоколо нямаше никого, който да вдигне вежди на свойското бъбрене на момичетата. Тази сутрин се бе получило писмо от графа на Ерол, когото очакваха да пристигне тези дни, и лейди Ан се бе оттеглила в стаята си, за да му отговори.

Затова, когато стигнаха до вратата на кухнята, София влезе вътре след Кирсти и дори госпожа Грант не я погледна укорително, тъй като отдавна се бе отказала от надеждата да убеди София, че не е редно да се сближава с прислужниците. Всички бяха разбрали, че е невъзможно да държат Кирсти и София, които бяха връстнички, жадни за приятелство и със сходен нрав, далеч една от друга. Тук, в Шотландия, бе съвсем нормално синовете на лердовете8 и тези на фермерите да седят един до друг на училищната скамейка и да играят заедно — обичай, който изпълваше големите къщи с приятелска атмосфера и топли чувства между тези, които прислужваха, и онези, които седяха на масата. Стига Кирсти да засвидетелстваше на София необходимото уважение, подобаващо на различието в общественото им положение, когато се намираха в представителните помещения на замъка, госпожа Грант не се вълнуваше какво правят двете, когато са в помещенията за слугите. Тя също нямаше какво добро да каже за градинаря.

— Все само себе си гледа тоз Били Уик. Едва дочака баща му да умре, за да се докопа до среброто, дето беше оставил. Нямаше много. Затуй стои тук. Но Били се смята за нещо повече от нас. Стойте далеч от него — предупреди тя София с майчинска загриженост. — Той не е човек, дето ще искате да познавате.

Рори, който тъкмо влизаше през задната врата, улови последната част и веждите му се повдигнаха едва забележимо в ням въпрос.

— Не приказвахме за тебе — сопна му се госпожа Грант. — За Били Уик ми беше думата.

Рори просто кимна и вдигна рамене:

— О, така ли? — Което би могло да означава или че приема отговора й, или че е съгласен с мнението й. Никога не бе лесно да кажеш какво точно си мисли Рори. Той си взе една овесена питка от намиращата се наблизо чиния и я изяде, а когато госпожа Грант отвори уста да го сгълчи, отговори, че вероятно целия следобед няма да има възможност да хапне нищо друго.

— Излизам заедно с Нейна Светлост. Ще ходим в Дънотар.

Още един замък, кацнал на ръба на скала на юг от Абърдийн, домът, както Кирсти обясни на София, на племенника на графинята по брачна линия, граф-маршала на Шотландия. Размяната на посещения между Слейнс и Дънотар не бе необичайна, но не и само след едночасово предизвестие. Кирсти се намръщи.

— Неприятности ли има?

— Не знам — сви рамене Рори. — Нейна Светлост ми каза да приготвя конете и да я придружа. Това е всичко.

— А ти, Кирсти — намеси се госпожа Грант, — не бива да се тревожиш какво прави графинята и защо. В тая къща стават неща, дето не ни е работа да разпитваме за тях.

Кирсти изтърпя укора мълчаливо, но когато готвачката й обърна гръб, й направи физиономия.

Без да се обръща, госпожа Грант продължи:

— А ако продължаваш, може и да забравя, че исках да ти дам почивка утре сутрин.

Изумена, Кирсти спря да криви лице.

— Почивка ли?

— Мъничка почивка, да. Ще ми трябваш преди вечерята, но сега, когато Нейна Светлост отива в Дънотар и остава само госпожица Патерсън, няма да има много работа за тебе, затова мислех да те пусна за през деня.

Перспективата да прекара деня така, както пожелае, накара Кирсти да загуби дар слово, нещо, което никой от тримата не бе виждал досега.

Момичето обаче знаеше как ще се възползва от този подарък.

— Ще отида при сестра си.

— Ще трябва доста да повървиш — рече Рори.

— Само един час нагоре по брега, а не съм я виждала, откак се роди последната й рожба. — И озарена от внезапна идея, тя се обърна към София: — Ще дойдете ли с мен? Ще ни накара да останем за обяд, сигурна съм. Дори чудесната супа на госпожа Грант не може да се мери с борша и питките на сестра ми. Освен това тя толкова ще се радва да се запознаете.

Госпожа Грант не бе сигурна, че е много редно две момичета да се отправят толкова надалеч, и то сами.

— О, но ние ще виждаме замъка през целия път — възрази Кирсти. — А хората толкова уважават Нейна Светлост, че никой няма и да помисли да ни навреди, като разбере, че идваме от Слейнс.

— На графинята — рече госпожа Грант, като погледна към София — туй няма да й хареса.

На което Кирсти отвърна оперено:

— Ще й кажете ли?

Госпожа Грант се замисли.

— Не — поклати глава тя и се върна към готвенето. — Няма да й кажа и дума. Но вие, двете, не е зле да запомните, че дяволът разбърква умовете на мъжете, когато му се прииска да се посмее.

— Ти от това ли си болен, Рори? — усмихна се Кирсти на младия коняр. Невъзмутимото му лице не се промени, но в очите му проблесна едва доловима топлина.

— Да — загледа я той, — но вече съм стигнал прекалено далеч за изцеление. Вземете кучето — посъветва ги Рори на излизане, докато пъхаше в джоба си една последна безквасна питка. — Дяволски мисли или не, никой няма и с пръст да ви пипне, когато Хюго е с вас.

София реши, че съветът му е разумен, и на следващата сутрин след закуска, когато двете с Кирсти се отправиха към портата, тя държеше каишката на Хюго — огромен мастиф, чиято колибка беше в конюшните, а дните му минаваха в бродене из земите на замъка след Рори, досущ като дете, което подтичва до баща си. Хюго беше нежен звяр, колкото и да лаеше гръмогласно към непознатите и да приемаше всеки звук като заплаха. Но докато минаваха покрай градинската стена, където Били Уик прекопаваше каменистата земя, за да разчисти място за засаждане на билки, мастифът оголи зъби, ушите му се долепиха до главата, а в гърлото му заклокочи ниско ръмжене.

Градинарят като че ли изобщо не забеляза това. Той изправи гръб, облегна се на мотиката и погледна към тях.

— Дошли сте да ме видите, тъй ли, момички? — Настойчивият му поглед бе изпълнен с намек, който се стори обезпокоителен на София.

Тя разбра, че и Кирсти се чувства по същия начин, защото по-младото момиче смело излъга:

— Излизаме да изпълним една поръчка на Нейна Светлост.

Без по-нататъшни обяснения тя подкани София да върви по-бързо и двете отминаха нататък и скоро се измъкнаха от огромната сянка на замъка. Пред тях се разстла широката затревена ивица земя, която се простираше в чиста извивка до ръба на черните скали, а нататък се протягаше морето и стигаше чак до окъпания в слънце хоризонт.

Кирсти спря, за да се наслади на гледката.

— Ето — засмя се тя. — Денят е наш.

И макар че София не се бе чувствала ни най-малко като затворничка в замъка Слейнс и не бе получавала нищо друго, освен огромна доброта от страна на графинята, тя изведнъж почувства, че се радва, задето лейди Ерол я няма и те, двете, с Кирсти могат да се насладят на тази свобода.

По пътя си видяха безчет изумителни гледки.

Минаха покрай огромна скала на брега на морето, пожълтяла от курешките на множество морски птици, които размахваха криле във всевъзможни цветове, докато се връщаха към гнездата си. Скалата, обясни й Кирсти, била наричана Данбай, което означавало „Жълтата скала“, и много от посетителите я считали за интересна забележителност.

Мастифът също я намери за забележителна и от начина, по който гледаше птиците, беше ясно, че Хюго на драго сърце би се отклонил натам за по-подробна инспекция, но Кирсти дръпна каишката му здраво и го убеди да продължи напред.

Малко по-нататък видяха огромна кръгла шахта, като кладенец на някой великан, изсечен в ръба на скалата, където морето бе дълбало гигантска пещера, докато покривът й най-после не се бе сринал. От него беше останала само ивица камъни около входа на пещерата, през който вълните нахлуваха с такава сила, че водата сякаш кипеше долу, когато София се осмели да застане на ръба и да погледне.

Кирсти също се присъедини към нея, при все че остана една крачка назад.

— Това е Бълърс О’Бюън — назова тя името на странната каверна с отвесни стени. — Наричаме я Гърнето. Много често корабите, преследвани от капери близо до този бряг, влизат в Гърнето, за да се скрият.

Докато гледаше дивата сила, с която вълните се удряха в скалите, София си помисли, че това „гърне“ би било последното място, където тя самата би потърсила убежище. Трябваше обаче да признае, че едва ли някой капер би се осмелил да последва бегълците тук.

— Елате. — Кирсти подръпна пелерината на София. — Никога няма да ми простят, ако ви оставя да паднете в Гърнето.

София неохотно се отдалечи и след четвърт час двете пристигнаха в къщата на сестрата на Кирсти, където се настаниха удобно до огъня и започнаха да се възхищават на най-малкия член на семейството — момченце на десет месеца с пакостливи искри в очичките и трапчинки на бузките, които можеха да съперничат на тези на двете му сестрички и на по-големия му брат. Най-голямото дете не беше на повече от шест години, ала майка им явно приемаше предизвикателството да се грижи за толкова много деца със забележителна ведрост. Също като Кирсти, тя имаше красиво лице, говореше охотно и още по-охотно се усмихваше, а освен това, точно както сестра й бе обещала на София, боршът бе по-вкусен и по-благоуханен от всичко, което София бе опитвала през живота си.

Децата останаха възхитени от присъствието на Хюго и не спряха да подтичват около него, без да се боят от мощните му челюсти, които с лекота можеха да разкъсат възрастен мъж, а той на свой ред се излегна царствено на чергата пред огнището и прие обичта и игрите им със стоическо търпение.

Времето летеше щастливо и когато София и Кирсти най-после си тръгнаха в средата на следобеда, София реши, че последните няколко часа са били изключително приятни.

— Животът на сестра ти изглежда щастлив — отбеляза тя, а Кирсти отговори:

— Да, избра си добър съпруг. Той е добър човек и за него светът е само фермата и семейството му. Не ще да търси приключения.

София вдигна вежда:

— А Рори иска, така ли?

— Защо смятате, че говоря за Рори?

— Кирсти, не съм сляпа.

Прислужничката се изчерви.

— Е, добре, да, но от това нищо няма да излезе. Аз искам деца, семейство и дом, но Рори си мечтае за много повече неща. Когато види пред себе си открит път, се пита колко далеч ще го отведе той. С такъв мъж няма бъдеще.

— Баща ми беше такъв — рече София. — Но той мечтаеше не за пътища по сушата. Той мечтаеше за морето. Не спираше да му се удивлява и да съзерцава безкрайната му шир. Копнееше да последва вълните му и да стъпи на непознати брегове.

— И стъпи ли?

— Не. — Мастифът подръпна каишката си, наведе глава, за да помирише една туфа трева и София забави крачка, за да го остави да души на спокойствие. — Умря на борда на кораба, който трябваше да го отведе до Дариен. Хвърлили тялото му през борда.

Споменаването на катастрофата при Дариен изведнъж отрезви Кирсти, както ставаше с всички шотландци. Когато се бяха разиграли онези драматични събития, тя е била по-млада и от София, но печалните подробности от случилото се в Дариен бяха завинаги запечатани в паметта на нацията.

— Трябва да е било жесток удар за майка ви — рече Кирсти.

— Тя така и не разбра за това. — Преди новината, че колонията е разрушена и изоставена, да достигне до Шотландия бяха изминали дълги месеци. През това време втора вълна от заселници вече бе отплавала и майката на София, красива и умна жена, бе между тях. — За свое щастие — продължи София, — не преживя пътуването. — Тези, които бяха оцелели, бяха намерили само горчиво разочарование, защото селището бе беззащитно, изоставено и безлюдно, а земята, която трябваше да им донесе небивали богатства, им донесе само смърт.

А Джеймс и Мери Патерсън вече не бяха нищо друго, освен две имена сред безбройните жертви на мечтата, носеща името Дариен.

— Как успяхте да преживеете такава огромна загуба? — попита Кирсти.

— Бях млада. — София не спомена, че през последвалите, изпълнени с нещастие години трябваше да преживее далеч по-лоши неща, защото Кирсти много се натъжи, а днес не бе ден за тъга. — А веднъж чух как един свещеник поучаваше паството си, че не съществува трагедия, която Бог да не е замислил като част от велик план, с който да я превърне в добро. И ето ме, аз съм тук — усмихна се тя, — значи е истина. Ако родителите ми бяха оживели, никога нямаше да дойда в Слейнс и двете с теб никога нямаше да се срещнем.

Кирсти, поласкана да чуе това, отвърна:

— Да, това наистина щеше да бъде трагедия. — Тя хвана ръката на София и я залюля, докато двете вървяха и си бъбреха за не толкова мрачни неща.

Този път преминаха покрай огромната пещера, без да се спрат до ръба, но когато стигнаха до Данбай и Хюго отново се опита да ги накара да го оставят да си хване някоя морска птица за вечеря, Кирсти забави стъпки и посочи надолу към брега:

— Вижте, един кораб се приближава до Слейнс.

София погледна и също го видя — корабът бе свил платна и се люлееше над котвата на известно разстояние от брега.

— Това „Крал Уилям“ ли е?

Кирсти вдигна ръка, за да заслони очите си, и бавно поклати глава.

— Не. Този кораб не е шотландски.

Ръката на София отново беше дръпната, по-здраво, този път не от Хюго, а от Кирсти.

— Хайде, не можем да се бавим тук. Трябва да се връщаме.

София не успя да проумее напълно смисъла на тази внезапна настоятелност, но усети как тя се просмуква в собственото й тяло, докато тичаше задъхана покрай скалата редом с Кирсти, а мастифът се бореше да се освободи от каишката и я теглеше да бяга дори още по-бързо.

Виждаше как моряците спускат корабната лодка с няколко мъже вътре и без да знае защо, тичането й се превърна в надпревара да стигне до замъка първа, преди здравите мишци на гребците да докарат лодката до брега.

Близо до градинската стена кучето изтръгна каишката от ръката й и се устреми към оборите с едно-единствено радостно излайване. Рори стоеше до вратата на конюшните и бършеше коня си със сено, за да подсуши мокрите му от пот хълбоци.

— Видяхме платната от Дънотар — обясни той. — Нейна Светлост вече е в къщата.

— А корабът? — попита Кирсти, останала без дъх. — Това ли е…?

— Да. А сега влизайте вътре, преди някой да се усети, че ви няма.

Не каза нищо повече, но бързо се обърна и се върна към работата си, а Кирсти отново подръпна ръката на София и я подкани настоятелно:

— Елате. — София забърза заедно с нея към кухнята, без да знае какво я очаква вътре, нито защо този кораб е толкова важен, нито дали тези мъже, които сега гребяха към брега в подножието на замъка, носят със себе си нещо прекрасно или нещо, от което София трябваше да се бои.