Пръстенът на София

19.

Времето беше студено, но в заслона на дюните нямаше вятър. Седях там цял час и гледах изгрева. Беше красиво — първата златна искрица, която прорязва тъмните облаци на изток над водата, нараствайки постепенно, докато небето се подпали и за един спиращ дъха миг пламна в ослепително сияние.

Оттук, от плажа, не можех да видя стените на Слейнс, но си ги представих. Във въображението си видях замъка с покрив, вдъхнах му живот, видях една двойка, която се отдалечаваше по градинските алеи, и графинята, която слизаше по стълбите, за да поздрави последните си посетители, едва-що слезли от гърба на коня след дългата езда да донесат ободрителните новини от Франция.

А ако обърнех глава, щях да съзра призрака на бързащо платно на сивия хоризонт, както го бях гледала толкова често през детството си на един друг бряг. Сега разбирах защо съм го виждала и защо дори сега усещах странната притегателна сила на морето, което ме зовеше като протегната ръка и ме викаше обратно, когато останех прекалено дълго далеч от него.

Баща ми се оказа прав: морето бе в кръвта ми и бе поставено там от мислите на София, от спомените й, от всичко, което тя бе изпратила през времето към мен. Почувствах връзката помежду ни, докато седях и наблюдавах как изгревът се прелива в утринна светлина над морето, което сега като че ли сваляше зимното си лице и дългите вълни започваха да танцуват по-леко по пясъка.

Понякога изпитвах тъга, когато завършех някоя книга и трябваше да се сбогувам с героите си. В края на тази история обаче не можах да намеря нито капка тъга. Знаех, че и Джейн няма да намери и ще остане също тъй доволна, както и аз. И това чувство на удоволствие остана у мен, докато най-после, отстъпила пред настояванията на полузамръзналото си тяло, станах и бавно тръгнах по плажа и нагоре по пътеката, където на хълма ме очакваше къщурката ми.

Жилището ми изглеждаше доволно да ме види, когато предния ден се върнах от Къркубри, и сега изпитах същото чувство, че присъствието ми е желано, когато прекрачих прага и видях печката да разпръсква топлина, а листовете хартия да лежат разпилени по масата, където бях прекарала цялата дълга нощ в писане. Макар да знаех, че скоро ще се преместя в Абърдийн, в къщата на Греъм — нашата къща, бе ме поправил той — все пак се бях уговорила с Джими къщурката да е свободна за нас, когато се връщаме за уикендите. Постепенно бях започнала да мисля за нея като за своя и въпреки че щях да отида с Греъм навсякъде, точно както София бе последвала Морай, намирах утеха в мисълта, че мога да запазя гледката си към Слейнс и към морето.

Греъм като че ли разбираше чувствата ми, макар че не знаеше причината за тях и може би никога нямаше да я узнае. Все още не бях решила дали да му кажа какво ми се е случило тук, защото знаех със сигурност, че ако го направя, той само ще се разсмее, ще целуне лицето ми и ще заяви, че съм луда.

Достатъчно лошо бе, че трябваше да кажа на баща си, че може изобщо да не сме Маклелънд, а Морай. Все още бе прекалено рано, за да звъня в Канада — той сигурно беше потънал в дълбок сън — но знаех, че рано или късно ще трябва да го направя. Така или иначе щеше да го прочете в книгата, когато тя излезеше на пазара, и да се изпълни с подозрения и макар че това не бе нещо, което можех да докажа, познавах баща си достатъчно добре и знаех, че веднъж приел тази възможност, ще направи всичко по силите си, за да намери свое собствено доказателство. Баща ми винаги е обичал предизвикателствата. Щеше да започне да се рови из записите на Кралския ирландски полк и да издирва наследници по пряка линия на семейство Морай от Абъркерни, за да сравни тяхното ДНК със своето.

Усмихнах се леко, докато пълнех чайника за сутрешното си кафе, и си мислех, че ако не нещо друго, баща ми може да открие някои нови роднини, които да са по-малко ексцентрични от онези, които вече имахме — с изключение на Рос Маклелънд, разбира си. Щях да задържа Рос, каквото и да стане.

Вчера той ме бе изпратил на гарата и ми бе дал домашно приготвен фъч, за който си спомних едва сега. Разрових куфара, който още си стоеше до вратата, там, където го бях захвърлила, когато се прибрах снощи. Намерих торбичката с фъча и докато го изваждах, малкият каталог за търга, който ми бе дал Рос, също се оказа в ръцете ми, затова взех и него. Все още не бях имала възможност да го разгледам, за да разбера какви наследствени вещи смятат да продават нюйоркските Маклелъндови този път. Очевидно нищо твърде ужасно, иначе баща ми щеше да ми позвъни, за да ми се оплаче.

Докато чаках да заври водата, отхапах парче фъч и прелистих страниците на каталога. Нямаше много неща — една маса, едно огледало и две миниатюри с портрети на Маклелъндови от различен клон на семейното дърво и няколко подбрани бижута: пръстени, огърлица от розови перли, една брошка…

Спрях и почувствах как по гръбнака ми пропълзява хлад, като че ли внезапен вятър бе подухнал между лопатките ми и бе повдигнал косата ми от врата. Забравила и за чайника, и за фъча, направих една крачка, за да се подпра на плота, докато разглеждах внимателно снимката на брошката.

Беше съвсем обикновена — малък, но тежък квадрат от сребро с червен камък в центъра.

Не, помислих си, не е възможно. Но ето че беше. Под снимката описание на предмета обясняваше, че според бижутера, който го е оценил, това е стар пръстен, преправен като брошка, най-вероятно в късния джорджиански период.

Проследих простите квадратни очертания на пръстена на Морай и си помислих за всички пъти, в които го бях виждала във въображението си, докато пишех — всички пъти, когато почти усещах тежестта му върху собствените си гърди, всички пъти, в които се бях питала какво ли е станало с него. Сега вече знаех.

Тя го бе задържала и годините го бяха изпратили на пътуване през света и семейството, докато накрая никой не можеше да си спомни откъде е дошъл, кой го е носил, какво е означавал. Можеше да излезе от ръцете на нашето семейство и да попадне в тези на съвсем непознати хора, ако не бях дошла в Слейнс.

Но бях дошла. Морето, брегът, стените на замъка ме бяха призовали и аз бях дошла.

Докоснах снимката на брошката с треперещи пръсти, защото пръстенът на Морай също притежаваше глас — тих, но настойчив глас, който ме викаше през широкото море, и когато го чух, у мен не остана нито капка съмнение какво трябва да направя.

Греъм все още беше буден и четеше, когато се вмъкнах в леглото. Беше включил една от малките електрически печки, за да прогони студа от стаята, но те не можеха да се преборят с бурните ветрове, които духаха свирепо от морето — толкова свирепо, че бях прекарала вечерта в тревога, че телефонните линии ще прекъснат и ще пропусна уговореното обаждане от Ню Йорк. Но не го пропуснах.

Когато влязох в стаята, Греъм вдигна поглед от книгата си.

— Спечели ли го?

Усмивката ми му показа отговора, докато се вмъквах трепереща под завивките.

— Да.

Не си направих труда да кажа какво съм спечелила, защото нямаше значение. Още когато се уговарях да участвам по телефона в днешния търг, знаех, че няма да се спра, преди да получа брошката. Пръстенът. А накрая се оказа, че няма много желаещи да наддават за него — само аз и още двама, които нямаха моя вътрешен стимул да спечелят бижуто на всяка цена. За тях то бе най-обикновено украшение, но за мен представляваше частица от Морай и София, която можех да уловя в ръката си и да я задържа завинаги, за да си ги спомням.

— Какво четеш? — попитах Греъм и той обърна книгата, за да ми покаже.

— Пиесите на Драйдън. Онази, която ти си беше отбелязала — каза той. — Онази за Мерлин. Откъде я изкопа?

— Доктор Уиър ми я даде назаем. — Преди два дни бях отишла на чай у доктор Уиър. Тогава видях книгата на Драйдън в шкафовете — съвременно издание, не старо, но въпреки това помолих за него и той разбра коя пиеса ме интересува.

— Само че са й сменили името — обясни той. — Да, ето го това, което ви трябва. „Мерлин или британският чародей“.

Защо Драйдън бе променил заглавието на пиесата от Артур на Мерлин не знаех и не можех да си представя, но пиесата беше същата. Прочетох стиховете с топлото чувство за нещо познато — същото, което изпитвах, когато разтварях любим роман.

— Вече съм почти към края — рече Греъм. — Крал Артур току-що отново се събра със своята Емелин. — И цитира от страницата:

— Като че ли е писано за теб и мен — рече той, остави книгата настрана и угаси лампата. В тъмнината се сгуших до него и той ме прегърна.

На мен ми звучеше по-скоро като писано за едни други хора. Усмихнах се.

— Ние не сме имали никакви жестоки звезди.

— Е, може би не. Само Стюи.

По гласа му усетих, че се унася. Винаги заспиваше така леко, като голяма ленива котка; трябваше само да затвори очи и броени секунди по-късно вече бе в царството на съня, докато в моето собствено съзнание продължаваха да кръжат откъслечни мисли и образи.

Почувствах как дишането му се забавя срещу шията ми, топлината на тялото му зад мен като че ли отблъскваше яростта на бурята, която дори сега изглеждаше решена да си проправи път през прозорците на къщурката. Лежах, потънала в мисли, когато чух щракването. Отначало не разбрах какво се е случило, докато не видях как светлината на електрическата печка угасва.

— О, не. Токът спря. Бурята…

— Не е бурята — въздъхна Греъм. — Просто броячът. Този следобед стрелката беше паднала доста ниско и си помислих да ти го оправя. Извинявай.

— Е, ще отида да го оправя сега.

Но Греъм ме притисна още по-силно към себе си.

— Остави го така — измърмори във врата ми. — И така ще ни е достатъчно топло.

Очите ми се затвориха и аз също започнах да се унасям. Докато не осъзнах какво е казал току-що. Внезапно се разбудих и се втренчих в него.

— Греъм?

Но той вече спеше дълбоко и не ме чу.

Може да е просто съвпадение, помислих си, че вече два пъти бе изрекъл думите, които бях написала в книгата си — думите, които Морай бе казал на София. А Морай приличаше на него, само защото аз го бях направила такъв… Аз бях направила така, че Морай да прилича на Греъм, нали така? Не можеше да е това, че в действителност Морай имаше очи с цвета на зимното море, същите като на Греъм и на неговата майка…

„Семейството на майка ми има стари корени тук“ — бе ми казал веднъж той.

В съзнанието ми се появи образът на малко момиченце с тъмна къдрава коса, което много отдавна бе тичало с протегнати ръце по плажа. Момиченце, което бе израснало тук и вероятно се бе омъжило и родило свои деца. Дали някой се бе опитвал да проследи родословното дърво на Греъм? И ако самата аз се заемех с това, дали нямаше да намеря в него един рибар, живял в къща на север от Бълърс О’Бюън?

Това също изглеждаше невъзможно. Прекалено подобно на роман, за да е истина. Но все пак видях как момиченцето си играе на плажа. Вятърът се завихри в прозореца ми с познат глас и отново чух София да казва това, което бе казала през първия ми ден в тази къщурка: че сърцето й е приковано завинаги към това място. Чух и отговора на графинята: „Но остави, която желаеш част от себе си при нас, в Слейнс, и аз ще се грижа за нея и с Божията милост може да доживея деня, в който тя ще те върне тук, у дома“.

Докато лежах и слушах спокойното дишане на Греъм в тъмнината, можех почти да почувствам как малкото липсващо парченце от сърцето на София се слива с моето и го прави отново цяло. Зад мен Греъм се размърда, като че ли и той го бе усетил. А после ръката му ме обви, солидна и сигурна, и ме привлече отново към убежището на гърдите му. Почувствах как ме обзема спокойствие, сгуших лице във възглавницата и заспах…