Пръстенът на София

XVII

София се раздвижи внимателно, за да не обезпокои съня на бебето. Усещането за топлото телце, сгушено до нейното, все още бе източник на неочаквано щастие, толкова голямо, че понякога караше сърцето й да се свива, а дъхът й да замира. От раждането бяха изминали три седмици, но все още всеки път щом погледнеше личицето на дъщеря си, красотата й я поразяваше така, че я правеше сляпа за всичко друго. А тя наистина беше красива — бебето, наречено на сестрата на Морай и на тази на София: Ана. Когато му дойдеше времето, щяха да я кръстят подобаващо — Ана Мери Морай, но засега малката изглеждаше доволна да бъде просто Ана, с нейните малки съвършени ръчички и крачета, меката кестенява косица и очи, които вече променяха цвета си и придобиваха сиво-зеления оттенък на зимното море.

Всеки път, когато погледнеше тези очи, София си спомняше как полковник Грейм, застанал до нея до огромния сводест прозорец в приемната на Слейнс, й казва, че един ден самата тя може да види зимното море, като едно обещание. Вече не й бе трудно да приеме, че може би е бил прав, защото в невинните очи на дъщеричката си тя виждаше надеждата за нов живот, избуял от дълбините на мрачната зима, която бе държала света толкова дълго в хватката си на мъгла и ледено отчаяние; живот, който вещаеше идването на наближаващата пролет.

Защото със сигурност пролетта, мислеше си София, щеше да ги посети съвсем скоро тук. Намираха се далеч на юг от Слейнс, защото графинята бе решила, че ще е най-добре да ги изпрати на място, където бебето да се роди в безопасност, далеч от недоброжелателни очи. Беше се обърнала към семейство Малкълм, доверени хора, служили дълги години на графовете на Ерол. Двамата живееха скромно близо до залива на Единбург, до широката и оживена река Форт и всеки ден София чуваше колелетата на преминаващите карети и шума от конски копита, с който ездачите влизаха и излизаха от кралския град по пътя, минаващ покрай къщата.

Пристигна тук с карета заедно с Кирсти малко след Коледа. Пътуването на юг се бе оказало тежко. На няколко пъти колелетата пропаднаха в гъстата кал и затъваха толкова дълбоко, че бяха необходими усилията и на кочияша, и на лакея, за да ги измъкнат, и работата отне часове, на едно друго място се опитаха да заобиколят калта и почти се преобърнаха. Разтревожена за бебето, София изпита огромно облекчение, когато почувства силните ритници в корема си, които като че ли протестираха срещу подобно грубо отношение. Още по-доволна бе, когато най-после стигнаха до къщата на семейство Малкълм и установи, че и госпожа Малкълм, и съпругът й са мили, сърдечни и гостоприемни хора.

Не й зададоха никакви въпроси. На съседите обясниха, че е братовчедка от север, чийто съпруг трябвало да замине по неотложен делови въпрос и пожелал тя да дойде тук, за да бъде със семейството си, когато настъпи раждането. София не знаеше дали това бе обяснението, което им бе дала графинята, или самите те си бяха съчинили историята. Нямаше значение. И тя, и Ана бяха в безопасност и когато дойдеше, Морай щеше да ги завари да го очакват тук.

Бебето до нея се прозя и се размърда, а после, все още заспало, се сгуши по-близо до нея. Едната му ръчичка се протегна нагоре и още по-нагоре, докато малките пръстчета намериха сребърния пръстен на верижката му около врата на София и го стиснаха със силната, яростна хватка на притежател. Ана обичаше да спи така — с една ръка около пръстена и друга, здраво вкопчена в косата на София, като че ли държеше и двамата си родители близо до себе си.

София нежно погали косицата на дъщеря си и я загледа как спи. Все още не бе спряла да се удивлява на факта, че любовта й към Морай продължаваше да изпълва сърцето й както преди, по някакъв начин то се бе разширило и бе променило формата си, за да побере и тази нова любов — любов, каквато никога не бе чувствала досега, обичта към същество, което бе изцяло нейно.

Не знаеше колко дълго е лежала така, без да помръдва и без да чува нищо, освен спокойното дишане на Ана. Изведнъж обаче дочу, че отвън, пред къщата, спира кон. Чу неуморния танц на неспокойни копита, а после и почукване по вратата, последвано от кратък разговор. София различи въодушевения глас на господин Малкълм и още един познат глас.

София нежно повдигна малката Ана, сложи я в люлката й, облече се припряно и прекоси стаята, за да събуди Кирсти.

— Дошъл е Рори.

Прекрасно бе да види израза в очите на Кирсти, докато тя се събуждаше.

Когато излезе от стаята и видя лицето на Рори, София разбра, че им носи добри новини. Господин Малкълм вече закопчаваше пелерината си. Държеше шапката си в ръка и се приготвяше да излезе, несъмнено, за да изпълни поръчките, които току-що бе получил от графинята и графа. А госпожа Малкълм, сияеща, плесна с ръце и се обърна към София:

— О, доживях да видя този ден!

София погледна към Рори.

— Значи е започнало?

— Да. Господин Флеминг току-що слезе на брега при Слейнс, както каза полковник Грейм, с новината, че кралят отплава от Дюнкерк и скоро ще бъде в Шотландия.

— Дори и в този миг може да е вече в морето — възкликна господин Малкълм и намести здраво шапката върху перуката си. — Трябва да отида и да намеря лоцмани, които да посрещнат корабите му и да ги преведат нагоре към залива.

Заливът. Сърцето на София подскочи от въодушевление при мисълта, че корабите ще минат толкова близо покрай тях.

Имаше смисъл, разбира се, младият крал Джеймс да стигне колкото се може по-бързо до Единбург и да заеме трона си, тъй като там малко хора биха му се противопоставили. От дочутото през последните месеци София знаеше, че малкото военни части, останали в града, са зле въоръжени и вероятно ще предпочетат да се присъединят към краля. А в огромния замък в града се намираше една допълнителна награда: парите от Обезщетението — цената на нацията, както ги наричаха някои — изпратени от англичаните предишното лято като част от условията на Обединението. Каква ирония щеше да бъде, ако Джеймс успееше да прогони англичаните от Шотландия, използвайки собствените им пари, за да поддържа шотландските си войски.

София знаеше, че още припаси ще дойдат от Ангъс, където наскоро се бе разбил един флот холандски кораби, които сега стояха до брега, натоварени с оръдия, барут, оръжия и огромно количество пари. А английската армия, по-голямата част от която все още се биеше на континента, щеше да бъде прекалено слаба, прекалено неподготвена, за да окаже съпротива. По времето, когато англичаните получеха подкрепления и се насочеха на север, вече щеше да бъде прекалено късно — Джеймс VIII щеше да седи на трона си в Единбург и Шотландия отново щеше да е свободна.

Господин Малкълм забързано се сбогува и каза на Рори:

— Ако носите още писма за местните хора, жена ми познава всички съседи и ще ви упъти.

Рори му благодари.

— Но нямам други писма, само вашето. И едно за госпожа Милтън — кимна той към София, използвайки фалшивото име, което трябваше да защити честта и самоличността й, докато беше в дома на семейство Малкълм.

Господин Малкълм, който в момента не изпитваше особен интерес към делата на гостенката си, излезе, а София, опитвайки се да не се надява прекалено много, се обърна към Рори:

— Може ли да видя писмото?

— Да. От графинята е.

Още преди това София знаеше, че писмото няма да е от Морай, тъй като й бе казал, че ще е опасно да й пише, но все пак усети разочарование. Опита се да се ободри с мисълта, че вече не остава много време, преди Морай да се върне, както й бе обещал. И тогава нямаше да се разделят никога повече.

Изведнъж осъзна, че Кирсти стои безмълвно до нея със съкрушено изражение на лицето, защото Рори, изпълнил куриерските си задължения, се готвеше да си върви. София го видя веднъж да поглежда към Кирсти и в този единствен поглед долови мъката и съжалението му. Засега неговите задължения бяха в Слейнс, а нейните — тук. Двамата бяха разделени и далеч един от друг, помисли си София, както тя и Морай.

Когато Рори понечи да си тръгне, София го спря:

— След като прочета писмото, ще искам да изпратя отговор на графинята. Моля те да почакаш и да й го отнесеш.

Той се извърна обратно, неспособен да проумее веднага този неочакван подарък.

София се опита да изглежда като властна дама, която дава заповедите си.

— Ако, както казваш, си свършил всичко, заради което са те изпратили, не би трябвало да те затрудни да отложиш пътуването си с един час? — Усети как у застаналата до нея Кирсти покълва надежда, а по стоическото лице на Рори просветна мигновена благодарност.

— Не — отвърна той, — няма да ме затрудни.

— Навярно си гладен. Кирсти, ще го заведеш ли в кухнята?

Кирсти й се усмихна широко.

— Да, госпожо Милтън.

След като двамата излязоха, а госпожа Малкълм отиде да се заеме със своите си задачи, София седна да прочете писмото.

Беше написано с ясния почерк на графинята и предпазливо, в случай че попадне в чужди ръце.

„Скъпа госпожо Милтън — започваше то, — много се радваме да разберем, че сте родили дъщеря. Сигурна съм, че тя ви носи огромна радост и че скоро ще започнете да се чудите как сте успявали да запълните дните преди появата й. Когато можете, трябва да я доведете на север, при нас в Слейнс, защото много ще се радваме да видим и двете ви, при все че не ви съветваме да предприемате подобно пътуване, преди климатът тук да е станал по-благоприятен. Тази седмица получих вест от господин Пъркинс.“ София знаеше, че „господин Пъркинс“ е кодовото име, което графинята използва, когато говори за брат си, херцога на Пърт, който бе съветник в двора в Сен Жермен. Той редовно пишеше на сестра си, изпращайки писмата през морето по различни приносители, за да ги предпази от дебнещите очи на агентите на кралица Ана. Обикновено новините, за които съобщаваше на графинята, се отнасяха за самия двор, но този път като че ли ставаше дума за нещо по-лично. В писмото си графинята съобщаваше: „Пише, че му се е удал случай да се види с нашия приятел полковника, че двамата са изиграли една приятна партия шах и че полковникът му се е сторил здрав и в чудесно настроение. В същия дом е срещнал и съпруга ви, господин Милтън, който също бил добре и казал, че вече всеки ден може да потегли към брега и оттам — към къщи в компанията на господин Джонстън“.

Тук София спря и прочете последния абзац за втори път, за да е сигурна, че го е разбрала правилно, защото „господин Джонстън“ означаваше „краля“.

Значи беше вярно. Морай наистина щеше да дойде, и то скоро. София седна да съчини отговор, но отначало не можа да напише нищо, защото ръцете й бяха започнали да треперят от щастие — щастие така неподправено и силно, че тя не желаеше да го прикрива, а да го сподели. Дори и след като треперенето премина, тя продължи да пише бавно, знаейки, че Кирсти и нейният Рори ще се възползват в пълна мяра от тези допълнителни мигове заедно. Беше минало повече от час, когато тя най-после предаде писмото на Рори и го видя да се отправя на коня си на север към Слейнс.

През следващите дни София не спря постоянно да държи под око водите на залива и всеки ден се събуждаше с очакване, наострила уши за звуци от колелета и конски копита, устремени към Единбург.

Даже вятърът тези дни й се струваше различен, като дима на някакъв странен огън, който се разнася наоколо, осезаем, но невидим.

Бебето мърдаше неспокойно в люлката си и отказваше да се успокои, докато София крачеше неспирно из стаята напред-назад, така че пантофите й почти се протриха. И все пак не идваха никакви вести.

А после дойде нощта, в която чу топовните гърмежи.

Пет изстрела и после тишина. Абсолютно нищо повече.

Не можа да мигне до сутринта.

— Какво има? — попита Кирсти, все още сънена.

Но София не знаеше; знаеше само, че въздухът тази сутрин й се струва някак странен.

— Чу ли стрелбата?

— Не.

— Миналата нощ, когато удари полунощ.

— Присънило ви се е — рече Кирсти.

— Не. — София спря неуморното си крачене пред прозореца, взря се навън през сивата мъгла, която се сливаше с изгрева, обагрена от златни и червени ивици, блестящи като кръвта на кралете. — Мисля, че не беше сън.

Оказа се, че е права, защото на следващата вечер господин Малкълм, който от няколко нощи не се бе прибирал у дома, се завърна разтревожен.

— Дай ми хляб и дрехи! — провикна се той. — Трябва да тръгвам.

Изненадана, жена му попита:

— Защо? Какво има? Какво се е…?

— Исусе Христе, жено, спри да дрънкаш и побързай, иначе може да ме видиш обесен заедно с всички останали. — И с този изблик господин Малкълм се отпусна отчаяно на най-близкия стол и хвана главата си с ръце. Не си бе направил труда да свали тежкото си наметало, пропито със солената вода на морето, и сега водата се стичаше от него и капеше на криволици по дъските на пода.

Госпожа Малкълм уплашено млъкна и му донесе вино, докато историята излезе със запъване, на части, от устата му. София стоеше и слушаше, макар че всяка дума се стоварваше върху й като камък, който разбиваше все повече и повече надеждите й.

Всичко започнало толкова добре, започна разказа си той. Преди два дни първият френски кораб, „Протей“, навлязъл в реката Форт, изминал две левги15 и качил на борда няколко лоцмани. Имало морска буря, казал му капитанът, и „Протей“ се бил откъснал от флотилията, затова очаквали, че ще заварят останалите кораби от кралската ескадра тук, в реката. Появата им въодушевила хората на брега и тези, които се били качили в рибарски лодки, за да ги посрещнат, но при все че чакали целия следобед, други кораби така и не дошли.

Затова при пукването на зората „Протей“ обърнал отново и отплавал с отлива, за да види дали няма да успее да намери другите френски кораби и да качи на тях лоцманите.

Това, което бе намерил „Протей“, все още безпокоеше господин Малкълм дотолкова, че му трябваха няколко мига, за да се успокои, преди да може да продължи.

Французите, каза той, били стигнали до началото на реката предишната нощ и хвърлили котва и така загубили шанса си да навлязат в нея заедно с надигащия се прилив. С идването на зората приливът се оттеглил и те не можели да направят нищо друго, освен да чакат.

— И тогава дойдоха англичаните — продължи господин Малкълм. — Почти трийсет кораба и половината от тях имаха по петдесет оръдия или повече. — Той поклати глава.

„Протей“ не бил оборудван за битка. Той бил подготвен за пътнически кораб и по-голямата част от оръдията му били отстранени, за да има място за провизиите и войниците. Не можел да направи почти нищо друго, освен да наблюдава битката.

Господин Малкълм изпитваше възхищение от тактиката на френския командир, който, макар и приклещен, обърнал корабите си към англичаните, като че ли възнамерявал да атакува. От борда на „Протей“ господин Малкълм видял французите да хвърлят всичко, което можели да си позволят, през борда, за да намалят товара на корабите, и докато англичаните отговаряли на предизвикателството, като се построили в боен ред, французите бързо се обърнали и се устремили на север.

Няколко френски кораба изостанали, а един бил притиснат толкова жестоко от англичаните, че се сражавал целия ден и прекарал нощта обкръжен от враговете си. Но поне корабът на крал Джеймс се измъкнал.

Както и „Протей“, който, след като спуснал господин Малкълм в една рибарска лодка, се устремил храбро към морето, надявайки се да увлече още няколко от английските кораби в преследване, за да даде на краля повече време да намери някое безопасно пристанище на север.

— Значи кралят все още е жив — каза София. Това й даваше някаква надежда, защото ако, както бе казал полковник Грейм, никоя битка не може да завърши с победа, ако загубиш краля, навярно не можеше да има истинско поражение, щом кралят е оживял.

— Жив е — отвърна господин Малкълм — и дано Бог да даде да слезе по-скоро на брега, защото докато не го направи, животът ми не струва нищо. Дори и в този миг английските войници търсят онези шотландци, които се качиха на борда на „Протей“, и в пристанището на Лейт сега държат екипажа и капитана на един пленен кораб. А този, който го е обявил за своя плячка, е най-черният от тях, защото някога бе поддръжник на краля и когато чуе за това негово дело, сърцето на лейди Ерол ще се разбие, понеже тя го ценеше много високо.

София се намръщи.

— За кого говорите, сър?

— За английския капитан — защото оттук нататък повече няма да го наричам „шотландец“ — за английския негодник, който днес предаде приятелите си, като обърна оръдията си срещу френския кораб и го принуди да се предаде. Говоря — продължи той и изрече с яростна ненавист името — за капитан Томас Гордън.

Тя отстъпи назад, като че ли я бе ударил.

— Не вярвам.

— И аз нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. — Изразът на лицето му стана още по-горчив. — Днес видях много неща, които бих желал да не виждам. Но както казахте, кралят е още жив.

София обви ръце по-плътно около тялото си и си пожела да вярваше в Бога достатъчно, за да се помоли Морай също да е още жив. Но дори и да беше, тя знаеше, че той е преминал отвъд молитвите й, към води, които бяха далеч по-опасни.

— Защо се е провалил? — попитах любопитно и Греъм, който се бе изтегнал на другия диван и проверяваше писмени работи, погледна към мен.

— Кое?

— Десантът. Защо не е успял, как мислиш?

— А. — Той свали листа и замислено отпусна глава назад. Никога досега не бях успявала да пиша, когато в стаята има друг човек — това ме разсейваше. Дори и родителите ми се бяха научили да стоят настрана. Но тази сутрин Греъм бе слязъл по стълбите, докато все още бях потънала дълбоко в транса си, и се бе настанил на дивана, без дори да разбера, че е влязъл. Едва когато изписах още три страници и установих, че пия прясно кафе, което не съм направила, се огледах и го видях проснат на срещуположния диван, забравил собствената си чаша кафе до себе си и навел глава над писмените работи.

А после просто се бях върнала обратно към писането си — образно в потока му, така прекрасен и ненарушен от появата му. Никога не си бях представяла, че е възможно. Но ето че наближавах края на сцената, а Греъм все още беше в стаята с мен, потънал в тихо удобство и замислен над причините, поради които младият крал Джеймс не бе успял при първия си опит да спечели короната през онази пролет на 1708 година.

— Лесният отговор — започна той — е, че начинанието е пропаднало, защото Стюартите никога не са имали голям късмет. Искам да кажа, от Мери, шотландската кралица, та чак до Джеймс тяхната история не е щастлива. По отношение на външния вид и чара нищо не им е липсвало, но кой знае защо животът им никога не е бил лесен.

— Повечето историци биха казали, че сами са си били виновни.

В косия поглед, който ми хвърли, се таеше развеселеност.

— Никога не вярвай на историците. Особено на историци протестанти, които пишат за католически крале. По-голямата част от историята представлява само версията на победителите, а те имат мотив да изкарат победените по-черни от дявола. Не, Стюартите не са били толкова лоши. Ето, например Джеймс — старият Джеймс, бащата на младия крал Джеймс. Повечето книги, в които пише, че бил лош крал, жесток и така нататък — всичко това е дошло от един-единствен източник, написан от някого години след събитията, който е разчитал само на слухове. Ако прочетеш свидетелствата на хората, живели заедно с Джеймс, които са видели какво е правил, всички те казват само добри неща за него. Историците обаче са предпочели слуховете, а след като веднъж е била записана черно на бяло, тази версия се приема за достоверна като евангелие, след което се превръща в източник за следващите историци, така че днес продължаваме да повтаряме лъжи и грешки — обясни Греъм и сви рамене. — Точно затова казвам на студентите си винаги да се връщат към оригиналните документи. Никога не вярвай на книгите.

— Значи Стюартите — върнах го обратно към въпроса — просто са извадили лош късмет.

— Това е един от възможните отговори. И лош момент за действие.

Намръщих се.

— Но през 1708 година моментът съвсем не е бил толкова зле избран. Искам да кажа, нали англичаните са се сражавали във Фландрия, а Обединението е разгневило всички тук достатъчно, за да се вдигнат, и…

— О, да, в този смисъл си права. Да, ако от всички якобитски бунтове е имало някой, който непременно е трябвало да успее, то това е бил онзи през седемстотин и осма година. Така или иначе в определен момент е трябвало да се срещнат с английския флот — не можеш да изпратиш повече от двайсет кораба от Дюнкерк, без англичаните да разберат, че идваш — но си права, те са успели да ги изненадат донякъде, а на суша едва ли са щели да срещнат сериозна съпротива. Почти са успели да накарат английската банка да рухне, такава паника настанала при вестта, че крал Джеймс идва. Само още един ден и е щяла да настъпи такава бъркотия, че кралица Ана може би е щяла да бъде принудена да сключи мир и да обяви брат си за свой наследник чисто и просто, за да запази собствената си позиция. Но нямах предвид такъв избор на момента. Имах предвид специфичния момент. Първо — каза той, — младият крал се разболява от шарка точно когато се канят да напуснат Дюнкерк. Това ги забавя малко. После идва морската буря. След което объркват курса и се оказват цели мили настрана, точно по брега по-горе оттук, така че се налага да се обърнат и да загубят цял ден, за да се върнат там, където би трябвало да бъдат. А после, когато стигат до реката, не навлизат в нея, а пускат котва, стоят така през нощта и позволяват на англичаните да ги приклещят. Историята — заяви Греъм — в действителност представлява просто поредица от „ами ако“. Ами ако френският командир не се бе отклонил от курса? Щеше да стигне в залива цял ден по-рано, далеч преди английските кораби. Ами ако първият кораб, който се е качил по реката… забравих му името…

— „Протей?“

— Да, „Протей“. Добра памет имаш. Ами ако този кораб не е стигнал там пръв? Всички шотландски лоцмани се качили на него, така че не останал никой, който да води кораба на краля, когато се появил по-късно. Ако лоцманите не са били вече на „Протей“, френският командир е можел да се опита да се изкачи по-нагоре по реката онази първа нощ, когато приливът е бил благоприятен, а не само да хвърли котва. Можеше да отведе краля и всичките му войници толкова близо до Единбург, че да могат да го видят, преди английските кораби да се появят на другата сутрин. Имай предвид — рече Греъм, — че не съм сигурен дали лоцманите биха променили нещата.

— Защо?

— Защото не съм сигурен, че френският командир е правел това, което са му наредили.

Усетих накъде бие.

— Искаш да кажеш, че е било планирано да се провалят?

— Съвсем не би ме учудило, ако е така. Якобитите през цялото време са настоявали да натоварят с командването на десанта херцога на Беруик, но френският крал го поверил на друг. Беруик бил бесен. В мемоарите си изсипва куп гадости по този повод и заявява, че самият той е щял да приземи Джеймс безпрепятствено, и не се съмнявам, че е щял да успее. И не всички са мислели, че френските кораби са се заблудили случайно. Твоят полковник Хук веднъж разказал, че онази нощ не могъл да заспи, затова излязъл на палубата и видял, че плават точно покрай Крудън Бей, далеч по на север от мястото, където би трябвало да се намират. Хукнал да съобщи на командира и той изиграл голямо шоу на изненада и казал, че незабавно ще коригира курса. Но по-късно Хук видял, че отново плават на север, и когато попитал кормчията какво става, той отговорил, че такава е заповедта, затова Хук отишъл да съобщи на краля, че са били предадени.

— Не си спомням да съм чела това.

— От Олифант е, струва ми се. „Лордовете якобити на Гаск“. Ще ти я потърся.

Нямаше много извори за Хук, които да не съм изчела, но пък нямаше и много неща, писани от самия Хук, които да са оцелели. Повечето документи, излезли изпод ръката му, бяха изгубени. След провала на бунта всички замесени страни прикрили следите така майсторски, че да засрамят „Уотъргейт“, а повечето писма и документи на Хук били конфискувани. Само две малки томчета преживели чистката. Каквото и друго да е видял и разбрал, то бе завинаги загубено за историята.

Очите ми навярно са започнали да губят фокуса си, защото Греъм се усмихна, надигна се и посегна да вземе празната ми чаша.

— Ще направя още кафе. Май не си свършила да пишеш за днес.

Постарах се да се овладея.

— Не, съжалявам. Всъщност не е наложително, не и ако искаш да правим нещо друго… — Видях как устата му се извива и припряно добавих: — Имах предвид…

— Знам какво имаше предвид. — В очите му имаше топлина. — Пиши си книгата. Няма нищо. Трябва да проверя още двайсет работи, а никога няма да свърша, ако продължаваш да говориш за нашествието. Освен това всичко е само думи. Само мои теории. Не мога да кажа със сигурност защо се е провалило, защо французите са взели решенията, които са взели в крайна сметка. Никой не може — призна той. — Достатъчно трудно е да прецениш мотивите на хора, наши съвременници, а да не говорим за тези на хора, които са мъртви от триста години. Не могат да се върнат и да ни ги кажат, нали така?

Подадох му чашата, благодарих му, седнах обратно, почесах клепналите уши на болонката и сметнах, че съм късметлийка, задето бе задал риторичен въпрос и не бе очаквал да чуе отговор.

XVIII

Пристанището на Лейт представляваше лабиринт от огромни кораби и малки плавателни съдове, някои на котва, други движещи се помежду им с най-различна скорост и в най-различни посоки, така че гребецът, седнал в лодката срещу София, трябваше внимателно да избира курса си и често да го променя. Това бе пристанището на Единбург и щеше да бъде претъпкано по всяко време, но днес бъркотията от хора и плавателни съдове бе толкова голяма, че човек можеше да прескочи от едната лодка в другата над дълбоката зелена вода под аплодисментите на онези, които си подвикваха високо след погълнатия алкохол, когато се разминаваха.

София пристегна качулката по-плътно около лицето си и положи усилие да не поглежда зад гребеца към съсипания корпус на френския кораб, който бе хвърлил котва наблизо и носеше следи от тежък бой, а платната му бяха толкова раздрани, че приличаха на дрипи. Бе го видяла от брега и гледката й бе оказала ужасно въздействие, но отблизо бе далеч по-страшно да вижда овъглените, нащърбени краища на дупките, оставени от оръдейните изстрели, и да знае, че мъжете, стояли доскоро там, са мъртви.

Нямаше никакви белези от битка по кораба, към който се приближаваха; той се полюляваше лениво над водата като огромната котка, на която бе наречен — „Леопард“ — и като че ли оглеждаше пристанището с поглед като на някой див хищник, който се връща от скорошен лов, самодоволен и дотолкова сит, че е готов да остави по-малката плячка да мине покрай него. И все пак имаше нещо заплашително в сянката му, когато тази сянка падна над София, а докосването на двата корпуса изръмжа предупреждение, щом гребецът спря лодката до кораба. Той се пресегна да хване висящата въжена стълба и се провикна към един моряк от палубата над главите им:

— Тук има една дама, която иска да види капитана ти. — Усмивката му недвусмислено показваше целта, с която според него бе дошла тук.

София не се опита да промени мнението му; мислите й бяха съсредоточени върху едно-единствено нещо и изобщо не я интересуваше какво смятат останалите. Приземи се стабилно на краката си на скърцащата палуба и търпеливо понесе подигравателния оценяващ поглед на моряка, само студено му напомни, че капитанът я чака.

Почувства вперените в нея погледи, докато вървяха по палубата, и чу гласовете на останалите мъже да се провикват към нея, да се смеят и да й отправят груби неприлични предложения, но им обърна не по-голямо внимание, отколкото бе обърнала на кораба, на огромните, извисяващи се нагоре мачти, на възлите на такелажа и миризмата, излъчваща се от отпуснатите мокри платна. Толкова дълго се бе чудила как ще се почувства, ако някога се озове на кораб и тръгне по палубата му, а ето че сега никое от сетивата й не обръщаше внимание на този факт. Със същия успех можеше да крачи по улиците на някой град, а стъпките към вратата на капитанската каюта можеха да са стъпала на къща. Всичко, което имаше значение за София, бе мъжът от другата страна на вратата и това, което бе дошла да му каже.

През прозорците на каютата силната следобедна светлина нахлуваше вътре, стопляше облицованите с ламперия стени и се изсипваше по гладкия ръб на писалището, зад което седеше капитанът.

Той не бе погледнал към вратата при почукването на моряка, само бе казал кратко: „Влез“ и бе продължил да разглежда разпилените листове хартия, които бяха завладели напълно вниманието му.

— Вашата гостенка сър — рече морякът, изкашля се и дискретно се оттегли.

Капитанът се намръщи леко, вдигна глава и когато видя София, замръзна, сякаш някой го бе ударил.

— Капитан Гордън — поздрави го тя с равен глас.

Той бързо се овладя, изправи се и се приближи към нея. Пое ръката й и я вдигна към устните си, беше прекалено голям кавалер, за да занемари формалностите дори при такова неочаквано събитие. Очевидно бе обаче, че пристигането й го бе изненадало, и той не се опита да го прикрие.

— Как, по дяволите, дойдохте тук?

— Не беше трудно — излъга тя. Не му разказа за извиненията, които бе измислила за пред госпожа Малкълм и Кирсти, нито колко рано бе тръгнала с наетата карета, нито колко трудно й бе да си пробие път в оживеното пристанище. — Попитах кой кораб е вашият и намерих лодкар, който да ме докара.

— Искам да кажа, как дойдохте в Лейт? Защо не сте в Слейнс?

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Графинята реши, че малко смяна на въздуха ще ми се отрази добре. От няколко седмици съм отседнала при едни нейни приятели, недалеч оттук.

— Така ли? И кои са тези приятели?

Преди време София можеше и да му каже, но не и сега.

— Не мисля, че ги познавате.

Капитан Гордън прикова поглед в лицето й и прецени изражението й. После каза:

— Елате, нека седнем.

Каютата бе очевидно мъжко пространство, но не бе лишена от известен лукс. Столовете бяха тапицирани с тъмночервен плат, а на масата сребърен поднос блестеше под странния си асортимент от малки порцеланови чашки и чинийки, наредени в кръг около каничката с капак.

— Идвате точно навреме — усмихна се капитанът. — Вчера нямаше да имам нищо особено, което да ви предложа за освежаване, но днес готвачът ми е направил малка размяна с един холандски кораб, пристигнал наскоро от Индия, и една от най-големите му находки е кутия китайски чай, за пиенето на който той се опитва да ме спечели. — Той взе порцелановата кана и напълни една от чашите с някаква бистра кафява течност. — Трябва да призная, че все още предпочитам уискито си, но казват, че пиенето на чай ще се превърне в най-новата мода. Заповядайте — каза той и й подаде чашата. — Струва ми се, че е още горещ.

Тя пое чашата и погледна към разбития френски кораб, рамката на прозореца го ограждаше така, сякаш беше картина в памет на победоносната битка, която бе накарала същото това море да почервенее от кръв само преди дни. Напитката загорча в устата й.

— Изненадвам се да ви намеря на нов кораб — подхвърли тя.

— Да, „Единбург“ не издържа на напрежението от последното ми плаване. Ако си спомняте, имах съмнения за устойчивостта му — каза той и се усмихна като човек, изрекъл някаква забавна шега.

София изпита гняв при вида на тази усмивка и не можа да го затаи.

— Спомням си много неща, капитане. Кажете ми, смятате ли, че крал Джеймс ще ви направи адмирал, когато дойде? — Зададе въпроса предизвикателно и посочи към прозорците и към френския кораб. — Смятате ли, че ще ви възнагради за това?

Той не отговори и мълчанието му я разгневи още повече.

— Как можахте? След всичко, което казахте на графинята и на графа, как можахте да направите подобно нещо? Как можахте да ни предадете по такъв начин?

Той отвърна с тих глас:

— Беше мой дълг.

— Дългът може да ви е заставял да държите страната на англичаните и дори да стреляте по французите, но той не ви извинява за всичко. Нито един английски кораб, освен вашия не е взел пленници, а това — процеди тя — ми се струва, че не сте го направили от чувство за дълг.

Той я наблюдаваше с поглед, който София не можеше да разгадае.

— Не — отговори най-после, — не го направих от чувство за дълг.

Той въздъхна тежко, надигна се от стола си и прекоси стаята. Застана пред прозорците и погледна навън. Няколко минути не каза нищо, а после проговори:

— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се гордея повече с онова, което направих в онзи ден, отколкото с всичко друго, което съм направил през целия си живот.

Гласът му имаше странен тембър, а думите му бяха обагрени с някаква страст, от която гневът й започна да затихва. Но тя все още не разбираше.

Докато той не й обясни защо.

Човек в неговото положение, заговори тъжно, няма много възможности да избира собствената си посока в тези времена, но той сторил всичко, което можел. Докарал „Единбург“ до състояние, в което не можел да плава, и самият той останал на сушата колкото можел по-дълго с надеждата, че кралят ще се възползва от това време, за да се върне. Кралят обаче не го направил и накрая капитан Гордън получил нови нареждания — да поеме командата на друг кораб и да откара „Леопард“ на север.

— А дори и капитаните — обясни той на София — трябва да се подчиняват на заповедите.

При навлизането си в река Форт той заварил френските кораби вече да се сражават и под обстрел. Задържал „Леопард“ назад възможно най-дълго и успял с привидно тромави маневри да препречи част от огъня срещу бягащия „Протей“, за да му позволи да се измъкне.

— Но нямаше какво да се направи за тях — каза той, поглеждайки към жестоко повредения френски кораб. Нямаше начин да спасим „Солзбъри“. Едно време беше наш кораб, знаете ли? Французите го плениха преди известно време. Видял е своя дял от войната. А когато френският командир обърна ескадрата си и се отправи на север, на „Солзбъри“ се падна авангардът.

Корабът изпълнил задачата си — защитил отстъпващата ескадра, така че кралят успял да избяга, но „Солзбъри“ го постигнал на горчива цена — за своя сметка и за сметка на своя смел екипаж. Нямали никакъв шанс.

Английските кораби го обкръжили и макар че два други френски кораба се върнали, за да му помогнат, нямало полза. Битката продължила яростно целия следобед и вечерта, докато двата френски кораба най-после също се измъкнали и оставили борещия се „Солзбъри“ да посрещне враговете си сам при падането на нощта.

В тъмнината на малките часове на нощта той спуснал флага си и гледката на това поражение събудила дълбоко у Гордън нещо, което той не можел да обясни дори сега. И то го подтикнало към действие.

— Хрумна ми, че макар да не мога да го спася, все пак може да успея да направя нещо за мъжете на борда му. По-добре беше да попаднат в моите ръце — рече той, — отколкото в ръцете на хора, които не изпитват никакви симпатии към якобитите.

И така, повикал най-доверените членове на екипажа си, наредил им да спуснат във водата лодката, стрелнали се като светкавица през разнасящия се дим и обгорелите отломки и, изпреварвайки съвсем с малко английските кораби, той се качил на борда на „Солзбъри“ и го обявил за своя плячка.

Капитанът на френския кораб приел доблестно поражението си. Способен на вид мъж, въпреки огромната си умора и окървавените дрехи, той успял да запази съвършена учтивост.

— Много мило от ваша страна — казал той, когато Гордън, след като успял да му докаже, че са на една и съща страна, му предложил помощта си. — Имам някои писма, които бих желал да изпратя до Франция, до Париж, ако може да се уреди по някакъв начин.

— Ще се погрижа за това.

— И още нещо. На борда на този кораб имам един благороден пътник, лорд Грифин…

— Грифин! Жив ли е още?

— Вчера го раниха леко и сега си почива заедно с нашия лекар, но се боя какво може да го сполети, когато англичаните го вземат за свой пленник.

Англичаните, съгласил се Гордън, нямало да бъдат доволни да намерят стария лорд, който много отдавна бил служил на стария крал Джеймс и още от самото начало живеел в двора в Сен Жермен.

— Какво, по дяволите, са си мислили, че правят? Защо са изпратили лорд Грифин на неговата възраст?

— Той сам се изпрати — бил отговорът, придружен от свиване на раменете по типично френски маниер. — Не му казали за плановете на младия крал и той разбрал за тях едва когато бяхме готови да излезем в морето, но бил така твърдо решен да участва в това приключение, че си купил кон и яздил до Дюнкерк, без да спре, след което си намери място на борда на моя кораб. Той е… как го казвате? Голям образ. Не бих желал да пострада.

— Къде е той сега?

— Елате, ще ви заведа — предложил му французинът.

Открили стареца под палубите, седнал спокойно насред хаоса от ранени и мъртъвци. Въпреки превръзката на главата си изглеждал здрав и дори бодър, като че ли перспективата за приключение го въодушевявала. Изслушал учтиво плановете им, но отговорът му към Гордън бил:

— О, няма нужда да се безпокоите за това, момчето ми. Няма да пострадам.

— Милорд, ако англичаните заловят някой французин от благородно потекло, ще се отнесат с него внимателно, но ако се натъкнат на английски благородник като вас, ще нарекат присъствието ви на този кораб „измяна“ и няма да проявят нито капка милост. Ще ви вземат главата.

В погледа на лорд Грифин се четяла цялата търпеливост на възрастен, който се обръща към младок:

— Аз съм стар човек и ви гарантирам, че костите ще ме болят все така, независимо дали спя в дворец или в затвор. Но — продължил той, — ако това ще ви успокои, момчето ми, тогава съм готов да дойда.

Съгласил се да го изнесат на носилка, за да изглежда, че е тежко ранен и на „Леопард“ трябва да го поверят на грижите на корабния лекар.

— Моят лекар — казал Гордън на лорд Грифин и на капитана на френския кораб — е якобит също като мен и ще ми помогне да ви скрием, докато успеем да уредим преместването ви на някое по-безопасно място.

В този момент един от ранените се размърдал близо до Гордън и когато отстъпил настрана, той се блъснал в друг ранен, който лежал в безсъзнание на палубата. Дишането му било толкова плитко, че едва се долавяли движенията на вонящите, пропити с кръв дрипи, с които било превързано рамото му.

На слабата светлина било трудно да се различи бледото лице на мъжа, но Гордън успял да види всичко, което му трябвало. Не отклонил погледа си, но с напрегнат глас попитал:

— Какво се е случило с този човек?

Лорд Грифин бил този, който отговорил:

— Раниха го, докато спасяваше живота на един момък, който нямаше акъл да се дръпне от едно гюлле. — Когато Гордън не помръднал, лорд Грифин счел за нужно да добави: — Момчето се измъкна невредимо. Бях там и видях всичко, макар че признавам, това беше същият изстрел, който събори покрива върху главата ми, така че не си спомням почти нищо друго.

Той потъркал превързаното си слепоочие, а капитанът на френския кораб погледнал по-внимателно ранения и казал:

— Не познавам лицето му, но по униформата изглежда, че е офицер от една от ирландските части на краля. Имахме неколцина такива на „Солзбъри“.

— Моите сънародници — рекъл лорд Грифин — едва ли ще се зарадват да намерят и тях тук.

— Не. — Лицето на капитан Гордън се свъсило още повече. — Не, наистина няма. — И поръчал още една носилка. — Ще взема и него.

— Но… — възразил френският капитан — няма ли да привлече прекалено много внимание, ако пренесете двама ранени мъже на малката си лодка?

Гласът на Гордън прозвучал ледено:

— Напомням ви, сър, че тази „малка лодка“ се подчинява на моите заповеди, както в действителност трябва да направи и вашият кораб сега, и ще ви бъда благодарен, ако не поставяте под въпрос кой командва.

Нито дума не била изречена повече по въпроса, докато и двете носилки не били спуснати в лодката и тя не се устремила обратно към „Леопард“. Верните хора на Гордън покорно мълчали и капитанът не изпитвал никакъв страх, че ще проговорят какво са видели или чули. Ранените мъже на лодката със същия успех можело да са невидими.

Одеялото на носилката на все още безчувствения офицер започнало да пада и Гордън се пресегнал да го вдигне обратно и да го пъхне под здравата ръка на мъжа. Когато се обърнал, видял, че лорд Грифин го наблюдава.

— Вие го познавате. — Думите не били въпрос.

— Да — отговорил Гордън.

— По гласа му личеше, че е шотландец. — Старите очи били изпълнени с любопитство. — И си мисля, че младеж, който може да се бие така яростно в защита на своя крал, сигурно го е правил неведнъж.

— Така е. И си спечели награда за главата си — награда, която може да направи богат английския войник, който го залови.

Лорд Грифин кимнал.

— А. Тогава е станало добре, че сте намерили приятеля си преди тях.

Гордън отново се обърнал да разгледа лицето на Морай.

— Той не би ме сметнал за свой приятел.

— Но вие му се възхищавате.

За миг Гордън се замислил над това.

— Той е скъп на човек, който е скъп за мен — казал той — и това е достатъчно, за да ни обвърже един към друг, независимо дали ни харесва, или не.

Изпитал облекчение, когато малко по-късно лекарят на „Леопард“ го уверил, че раната на Морай не е сериозна. Под слабата трепкаща светлина лекарят се привел по-близо, за да покаже на Гордън раните.

— Виждате мястото, където нещо остро е прерязало рамото му. Не меч, а нещо по-грубо, като разцепено парче дърво. Кървенето вече е спряло и сега остава раната да зарасне, както и по-леката в бедрото. Едва ли две нови рани ще му направят впечатление, когато се събуди.

Лорд Грифин, който бил отклонил предложението на лекаря да полегне, погледнал от стола си до стената към ранения и отбелязал:

— Изглежда, че някой редовно се опитва да убие момъка.

Също като Гордън, и той бил забелязал белезите от рани по гърдите и ръцете на Морай от пронизванията и изстрелите, получавани години наред на бойното поле. На врата си носел едно-единствено черно камъче на кожена връв с цел, за която никой от тях не можел да се досети.

Лорд Грифин предположил, че е някакъв талисман.

— Войниците са много суеверни.

— Е — рекъл лекарят, — за момента ще трябва да се справи без него, докато промия и превържа рамото му.

Но когато понечил да махне камъка и връвта, бил внезапно спрян от ръка, обвила се около китката му, а един дрезгав, едва разбираем глас отсякъл:

— Остави я.

Очите на Морай бавно се отворили наполовина, бдителни и тревожни като на човек, готов на всичко. Забелязал къде е, но не охлабил хватката си около ръката на лекаря и той му обяснил:

— Ранен сте. Трябва да промия раната, сър, а този камък ми пречи.

Минал един миг, а после пръстите му се отпуснали и Морай внимателно свалил верижката с камъчето през главата си и го стиснал здраво в защитнически жест. С поглед, впит в лицето на лекаря, той казал:

— Акцентът ви е английски.

— Да, сър.

Само Гордън забелязал как ранената лява ръка на Морай помръдва към бедрото му, като че ли се надявал да намери меча си все още там.

— Какъв е този кораб?

Лорд Грифин отговорил:

— Не се тревожете, момчето ми. Намираме се на борда на „Леопард“ и сме в безопасност, сред приятели.

Гласът на лорд Грифин очевидно изненадал Морай и той рязко обърнал глава в посока към него, но Гордън бил застанал помежду им. Корабът се наклонил, фенерите му се полюшнали и в менящите се откъслеци от светлина и сянка, погледът на Морай се впил в Гордън в сурово неизречено предизвикателство.

— Сред приятели. — Морай не звучал убеден в това.

— Да — казал му Гордън. — За момента. Но не мога да ви държа скрити тук дълго. — Следващите си думи отправил към лекаря: — Смятате ли, че до свечеряване ще се е оправил достатъчно, за да напусне кораба?

Изражението на Морай станало бдително.

— Къде да отида?

— Възнамерявам да се възползвам от днешното празнуване на победата. Това ще увеличи объркването сред тези води — обяснил Гордън. — С толкова много кораби, лодки и пияни мъже, би трябвало да можем да ви качим на борда на една рибарска лодка, която чака да ви отведе до Франция.

Лорд Грифин се намесил:

— Ами хората, които ви видяха тази сутрин да взимате двама пленници от борда на „Солзбъри“? Те дали ще повярват, че чудодейно сме изчезнали?

Гласът му бил сух, а изражението му показвало съвсем недвусмислено, че при цялата си възхита от плана силно се съмнява в шансовете му за успех.

— Моите хора ме видяха да качвам на борда двама ранени пленници — отговорил спокойно Гордън. — А утре ще ме видят как провеждам подобаващо християнско погребение в морето за същите тези пленници, които, уви, не са могли да се възстановят въпреки грижите на нашия лекар. Ще зашием телата в чаршафи и никой няма да разбере, че вътре има баласт, а не хора. Всички ще останат доволни, а вие и двамата ще се спасите.

— Не, не двамата — поклатил глава лорд Грифин. — Просто не можете да убиете и двама ни, момчето ми — няма да ви повярват. Освен това какво ще говори смъртта ни за способностите на клетия ви лекар? — Усмихнат, той се облегнал назад и скръстил ръце. — Не, вие ще свалите момъка от този кораб, а аз ще присъствам утре на погребението му, ще ридая и ще потвърдя историята ви.

Морай се изправил на масата, предизвиквайки протестите на лекаря, който все още не бил приключил с превързването на рамото му.

— Милорд Грифин, ако само един от нас ще се спасява, настоявам…

— О, спестете си дъха, момчето ми. Вие сте млад, целият живот е пред вас, а моят наближава края си. — И се обърнал към Гордън: — Казах ви, няма от какво да се боите, ако ме вземете за пленник. Познавам кралица Ана още от люлката й, бях в почетната стража на баща й. Тя никога няма да ме нарани — отново се усмихнал. — Освен това перспективата за стая в Тауър, откъдето да мога да гледам към Лондон през последните си години, не ми е никак неприятна. — Направил пауза и думите му натежали от бремето на спомените: — Прекалено дълго отсъствах от дома.

Морай продължил упорито да настоява лорд Грифин да избяга, но англичанинът не отстъпил и накрая въпросът бил уреден едва след като капитан Гордън избухнал:

— Исусе Христе, човече, мога сам да ви предам на англичаните и да си получа откупа, ако не престанете да се инатите! — след което, възвърнал спокойствието си, напомнил на Морай: — Веднъж ми казахте, че работата на войника не е да пита кой е дал някоя заповед, а да я изпълни. Толкова ли не можете да изпълните тази заповед? — и добавил с по-нисък глас: — Ако не заради някой друг, то поне заради нея.

Като борци, вкопчени в смъртоносна битка, за миг двамата мъже задържали погледите си вперени един в друг. А после ръката на Морай бавно се повдигнала и той върнал малкото черно камъче обратно на врата си, като че ли това била единствената броня, която му била нужна.

И кимнал отсечено, само веднъж.

София се взираше в капитан Гордън, все още обърнал гръб към нея, с лице към прозорците в каютата. Не бе промълвила и дума по време на целия му разказ — толкова силен беше пленът на собствените й чувства.

Гордън завърши:

— Свалихме го безпрепятствено. С всичкия този ром, който се лееше по палубите онази нощ, не беше никак трудно. Сигурно вече е прекосил половината море.

На София й бе трудно да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си, ала все пак изпита нужда да наруши мълчанието.

— Капитан Гордън… — но когато той се обърна, думите изчезнаха и тя само попита: — Лорд Грифин все още ли е с вас?

— Не. Тази сутрин войниците дойдоха и го отведоха. Мога само да се моля да не греши, че кралицата ще му окаже милост.

Поглеждайки го в лицето, тя се засрами, задето бе помислила, че такъв мъж може да стане предател.

— Капитан Гордън — отново започна тя, — надявам се да имате сили да ми простите за…

Той вдигна ръка, за да пресече извинението й.

— Вече го забравих — и отново поглеждайки през пристанището към останките от „Солзбъри“, той промълви: — Във всеки случай за едно нещо бяхте права. — Очите му отново се впериха напрегнато в нейните. — Не всички неща, които направих онази нощ, ги направих от чувство за дълг. Направих ги заради вас.

За миг тя остана безмълвна пред лицето на това признание. Тежко й бе да разбере, че един мъж може да изпитва към нея толкова силни чувства, че да рискува честта си, да рискува живота си, макар да знае, че не може да му отвърне с взаимност. София прошепна:

— Толкова съжалявам.

И двамата знаеха, че има предвид нещо много повече от неоснователните си обвинения.

Капитан Гордън, джентълмен както винаги, я успокои:

— Няма за какво. — Направи пауза, а после с по-небрежен тон добави: — Истината е, че се възхищавам на куража ви да дойдете тук и да ме предизвикате. Не се съмнявам, че щяхте да намерите начин да изминете целия път от Слейнс, ако ви се наложеше да го направите.

Тя се усмихна леко на намека му.

— Може и да съм го направила.

— Но се радвам, че сега не сте на север — продължи той и прекоси каютата, за да им налее по чаша кларет. — И не само поради факта, че това ми даде възможност да се насладя на посещението ви, но и защото се боя, че англичаните ще потърсят жестока разплата за случилото се тук.

Тя отпи от чашата си и се опита да отмие горчивия вкус на чая.

— Кралят се е измъкнал — напомни тя. — Може би корабите му ще го отведат на север, където ще намерят по-добро място за слизане.

— Може би. — В очите му се таеше по-големия му опит. — Но ако кралят се провали, ни очакват лоши времена и в такъв случай за вас ще бъде много добре — загледа я напрегнато той, — че не сте в Слейнс.

Полузаспал, Греъм обърна глава на възглавницата към мен.

— Лорд кой?

— Лорд Грифин. Бил е на „Солзбъри“, струва ми се. Възрастен човек, англичанин, живял е в Сен Жермен…

— А, той ли? — припомни си името Греъм и се завъртя настрана, така че ръката му се плъзна около кръста ми — тежест, която вече ми бе позната. Харесваше ми усещането да я чувствам там, както ми харесваше и вибрирането на гласа му във врата ми. — Какво искаш да знаеш?

— Какво се е случило с него, след като англичаните са го отвели? Бил ли е съден за държавна измяна?

— Да, бил е съден и осъден.

— Значи са го обезглавили? — По онова време наказанието за държавна измяна е било неизменно едно и също. Не знаех защо този дребен факт ме безпокои толкова много — бях чела доклади за безброй екзекуции, докато извършвах проучвания за романите си, и знаех, че това е просто още един от резултатите от войните и кралските интриги. Само че не можех да си помисля за това, без да си представя стареца, седнал с гръб към дъсчената стена на „Леопард“, да настоява, че ще остане, че няма да му се случи нищо, че кралица Ана никога не би…

— Не — прекъсна мислите ми Греъм, — не са го убили. Сред министрите на кралицата имало такива, които настоявали за екзекуция, но тя не ги послушала. О, не че не го хвърлила в затвора, но му позволила да запази главата си и накрая той си умрял чисто и просто от старост.

Това ме зарадва, поне донякъде. Надявах се, че е можел да вижда Лондон през прозореца си, както се бе надявал. Крал Джеймс така и не бе видял сбъднати своите надежди. Англичаните преследвали корабите му покрай северното крайбрежие, докато лошото време не ги накарало най-после да се откажат и да се отправят обратно към открито море. А тези на брега, които толкова дълго чакали пристигането му, били оставени да посрещнат сами онези лоши времена, които бе предсказал капитан Гордън.

— Греъм?

— Да?

— Някой друг бил ли е убит поради участието си в бунта?

— Никой, доколкото си спомням — сега гласът му бе много сънлив и ако не го познавах толкова добре, щях да заподозра, че „не си спомня“ нарочно с надеждата да се откажа да задавам въпроси.

— Но англичаните са арестували якобитите и са ги хвърлили в затвора.

— О, да. Повечето от якобитските благородници и по-видни хора били хвърлени в затвора, а после отведени във вериги в Лондон. Изложени на присмеха на тълпата.

За миг замълчах, докато си го представях. Сетне попитах:

— Графът на Ерол бил ли е сред тях?

Греъм кимна и дори това леко движение като че ли му костваше огромно усилие, защото гласът му бе започнал да надебелява и да излиза по-неясно:

— Казват, че пленничеството го изнервило дотолкова, че запратил една бутилка по граф-маршала и едва не отнесъл главата му.

— Е, граф-маршалът сигурно си го е заслужавал.

Почувствах как устата на Греъм се извива и потрепва срещу кожата ми.

— Защитаваш своите хора, а?

Не можех да му обясня, че познавам характера на графа на Ерол по-добре от всеки историк; че за мен той не е фигура на хартия, а човек от плът и кръв, който е жив в паметта ми. Всички те бяха живи. Спомнях си лицата им, гласовете им.

За миг замълчах, унесена в мислите си. А после се осмелих да попитам:

— Греъм?

В отговор той се сгуши по-близо до врата ми и издаде приглушен въпросителен звук.

— Какво се е случило с тях, когато са стигнали до Лондон? Искам да кажа, знам, че накрая са ги пуснали на свобода, но как точно?

Единственият отговор бе дълбокият звук от дишането му — вече беше заспал. Известно време лежах замислена в тъмнината с ръката на Греъм, сигурно обвита около тялото ми, и топлината на Ангъс, проснат в краката ми, но накрая установих, че този въпрос не ме оставя на мира, а имаше само един начин да науча отговора.

XIX

Напоследък почти не излизаше от къщата. Въпреки че вече бяха изминали два месеца и пролетта бе омекотила острия повей на бриза, който духаше откъм морето, тя продължаваше да стои вътре с госпожа Малкълм, Кирсти и бебето и изобщо не напускаше къщата, освен в онези редки дни, когато безпокойството й я обсебваше изцяло и тя чувстваше, че трябва да излезе навън и да подиша свеж въздух, ако не иска да полудее. Дори и тогава обаче се държеше колкото се може по-далеч от главния път и беше винаги нащрек, защото знаеше, че опасността още не е отминала.

Все още нямаше никаква вест от господин Малкълм и те не знаеха дали е успял да се спаси. В началото им се струваше, че с всеки изминал ден все повече мъже биват отвеждани и затваряни, а от единственото писмо, което графинята успя да й изпрати, София разбра, че и на север нещата не вървят по-добре. Единствената утеха, която намери в това писмо, идваше от новината, че графинята е получила съобщение от брат си, херцога на Пърт, от двора в Сен Жермен. „Господин Пъркинс — пишеше тя на София, внимателна както винаги — ми каза, че наскоро се е видял със съпруга ви господин Милтън и го е заварил до голяма степен възстановен от болестта си и нетърпелив отново да се изправи на крака.“ Така София, за свое огромно облекчение, разбра, че Морай е успял да прекоси безопасно Ламанша и раните му зарастват.

Тази мисъл й даваше сили да се справя по-лесно с несигурността, която я заобикаляше отвсякъде, точно както гледката на бебето Ана, заспало в люлката си, малко, уязвимо и доверчиво, даваше на София всяка сутрин решителността и силата да действа предпазливо, за да предпази детето си.

Всъщност, днес изобщо нямаше да излезе на пътя, ако прислужницата на госпожа Малкълм не се бе разболяла, така че трябваше някой друг да отиде на пазар, ако искаха през следващите няколко дни да имат храна на масата. Кирсти бе предложила да го направи, но тъй като самата тя се възстановяваше от същата болест и все още не бе възвърнала силите си, София не искаше и да чуе за това. Нито пък искаше да се съгласи госпожа Малкълм да се отправи към града при положение, че вече на два пъти я бяха спирали войници, които търсеха съпруга й.

— Аз ще отида — оповести София. Тръгна още преди пукването на зората и за известно време бе единствената жива душа по пътя, така че можеше да се наслади по-свободно на хладния вятър по лицето си и на избуяващите цветове на изгрева. Беше ранна утрин, когато достигна предградията на Единбург и къщите започнаха да израстват пред очите й, но по пътя все още нямаше много движение.

Затова, когато чу шума от копита и колелета зад гърба си, инстинктивно се обърна, без да си помисли да се скрие, изпълнена единствено с любопитство кой ли минава.

Очевидно беше, че е някой важен човек, защото каретата беше скъпа, а кочияшът беше облечен богато и караше коне с лъскава, черна козина и с такова високомерие, че дори не обърна поглед, когато се изравниха със София.

От вътрешността на каретата внезапно някакъв глас подвикна на кочияша да спре и сред облак от прах и танцуващи копита, конете се заковаха на пътя. На прозореца на каретата се появи лице, което София разпозна.

— А, госпожице Патерсън! — възкликна господин Хол с очевидна изненада. — Какво правите тук? Влезте, скъпа моя, влезте; не бива да скитате по тези улици съвсем сама.

Когато излизаше, тя се безпокоеше да не я разпознаят като госпожа Милтън от дома на господин Малкълм и да не я задържат за разпит на това основание. Нито за миг не й хрумна, че може да се натъкне на някого, наясно с истинската й самоличност. Това беше усложнение, което не бе предвидила, но тъй като нямаше начин да откаже на свещеника, без да предизвика подозренията му, нямаше друг избор, освен да му позволи да й помогне да се качи в каретата.

Веднъж влязла там, тя установи, че не са сами.

— Това — каза херцогът на Хамилтън — е удоволствие, което съвсем не очаквах. — Облечен в тъмносиньо кадифе, със скъпа нова перука, падаща на тъмни къдрици по раменете му, той втренчи поглед в София.

Стори й се, че богатото обзавеждане на каретата изведнъж я задушава. Наведе глава, за да се пребори с пристъпа на гадене и го поздрави:

— Ваша Милост.

— Накъде сте се отправили тази сутрин?

— Никъде по-конкретно. Просто исках да пообиколя пазара.

Усети погледа му върху себе си в кратката пауза, преди той да се обърне към господин Хол:

— Значи към пазара. — Господин Хол на свой ред се провикна към кочияша накъде да кара.

Херцогът небрежно подметна:

— Не знаех, че графинята е в Единбург.

София, която добре осъзнаваше, че е отвикнала от неговия танц на думи, пристъпи внимателно:

— Милейди Ерол все още е в Слейнс, Ваша Милост.

— Предполагам, че не сте дошли тук сама?

— С приятели съм. — Преди той да успее да й зададе по-нататъшни въпроси, тя повдигна поглед със съвършена невинност и додаде:

— Не мога да ви опиша колко съм облекчена да видя, че сте добре, Ваша Милост. Чухме, че англичаните са ви отвели, и се бояхме от най-лошото.

Видя колебанието му и почувства увереност, че няма да устои на желанието си да се представи за още по-велик, като се впусне в разкази за премеждията си. Оказа се права.

Той кимна доволно.

— Трогнат съм от загрижеността ви, скъпа моя. В името на истината, смятам за чест да бъдеш сред онези, които бяха отведени, и мога само да желая да бях тук заедно с лоялните си сънародници, за да застана редом с тях във вериги в името на справедливото дело на краля.

София знаеше, че нито една от тези думи не отговаря на истината. Знаеше, че се е погрижил да бъде в имението си в Ланкашир, когато младият крал Джеймс се бе опитал да дебаркира в Шотландия. От писмото на графинята бе научила как един пратеник достигнал херцога с новината, че кралят идва, и то достатъчно навреме, за да може херцогът да се върне и да участва в начинанието, но той, с лукавите си извинения, че връщането му може да се окаже предупреждение за англичаните, бе останал в Ланкашир да чака изхода, готов да застане или на страната на младия Джеймс, ако десантът се окаже успешен, или да се разграничи от него, ако надделеят англичаните.

София бе изпитала известно удовлетворение при новината, че англичаните все пак са го хвърлили в затвора, макар че явно бе успял с обичайното си двуличие да издейства освобождаването си. Колко ли живота, запита се тя, е разменил без угризения срещу своя собствен?

Когато той завърши драматичния си разказ за арестуването си и пътуването си към Лондон, тя не успя да се сдържи да не го попита:

— Видяхте ли там останалите благородници? Как са те?

Той я погледна с неприкрита изненада.

— Скъпа моя, нима не сте чули? Освободиха ги всички. Освен, разбира се, дребните благородници от Стърлингшир, но за тях не можех да направя нищо — те се бяха вдигнали на оръжие, разбирате ли, наистина се бяха вдигнали на бунт, и нямаше начин да убедя англичаните да им позволят да избегнат процеса и присъдата, но вярвам, че всичко ще се размине.

Привеждайки са напред, господин Хол обясни на София:

— Херцогът великодушно се нагърби с тежестта да преговаря за освобождението на събратята си затворници и англичаните не успяха да оборят аргументите му.

София прие тази новина със смесено чувство на благодарност и дълбоко недоверие. Колкото и да се радваше, че графът на Ерол и останалите са били освободени и ще се завърнат у дома, не можеше да не си мисли, че херцогът не би направил подобен огромен жест, ако не можеше да извлече от него някаква изгода за самия себе си. А собственият й инстинкт й подсказваше, че той не е на тяхна страна.

Каретата издрънча и спря на калдъръма на една претъпкана улица. Навсякъде около тях се тълпяха хора и ги притискаха, разни гласове крещяха и стотици миризми се смесваха във въздуха.

— Ето го пазара — рече херцогът.

В нетърпението си да напусне този луксозен затвор и да се избави от изпитателния поглед на херцога, София се наклони напред толкова рязко, че верижката около шията й се изплъзна от корсажа й и сребърният пръстен проблесна за миг на светлината, преди да успее да го пъхне обратно.

Само че не беше достатъчно бърза.

Когато погледна към херцога, разбра, че го е видял. И при все че за всеки друг изразът на лицето му щеше да изглежда непроменен, тя съзря едва забележимата промяна, долови пробуждането на нов интерес в гласа му, като каза:

— Трябва да се погрижа за някои задачи, но ще изпратя кочияша си обратно, така че когато свършите тук, да се върнете спокойно, където сте отседнали, при своите… приятели. — Лекото натъртване на последната дума не бе предназначено за нейните уши, но тя все пак го чу и кръвта й замръзна.

София се опита да запази изражението си ведро и да накара гласа си да прозвучи нормално:

— Много мило от ваша страна, Ваша Милост, но ще ме посрещнат и ще бъда с надеждни придружители, затова няма нужда да се безпокоите.

Сега очите му бяха присвити и приковани замислено в нея.

— Скъпа моя госпожице Патерсън, настоявам. Не мога да понеса мисълта, че ще тръгнете по тези улици без подобаващ ескорт, независимо дали сте с придружители, или не. Ето, господин Хол ще повърви с вас и ще се погрижи да не ви се случи нищо.

Беше я хванал натясно и го знаеше — разбра го от усмивката му, докато се облягаше назад и гледаше как господин Хол излиза от каретата и помага на София да слезе на калдъръма. В здрача на каретата очите на херцога наподобяваха очите на хищник с лъскава козина, който е приклещил плячката си и може да си позволи да изчака, преди да се върне, за да я разкъса.

— Ваш покорен слуга, госпожице Патерсън — рече той и с леко кимване нареди на кочияша си отново да потегли.

— Е — обади се господин Хол и се огледа наоколо, докато черната карета трополеше и изчезваше сред нарастващата тълпа. — Какво по-конкретно искахте да купите?

Мислите на София се гонеха в бясна надпревара и тя не успяваше да ги събере, затова й отне половин минута, преди да отговори. Пазарът бе обкръжен от високи сгради с жилища под наем, чиито надвиснали горни етажи затваряха още повече и бездруго тясното пространство и хвърляха сенки по грубите камъни на калдъръма. А над техните покриви София виждаше твърдите очертания на Единбургския замък, кацнал високо на хълма си като бдителен часовой, който наблюдава всичко случващо се долу. Отначало София не видя никакъв път, по който би могла да се измъкне.

После търсещите й очи ненадейно паднаха върху една малка сергия недалеч от тях, разположена близо до тесен проход между сградите, и София се насили да се усмихне.

— Ще се радвам да поразгледам по-отблизо тези панделки.

— Както желаете.

София винаги бе смятала свещеника за добър човек, затова изпитваше малко срам от това, което трябваше да направи, но просто нямаше друг избор. Не можеше да рискува да остане тук, докато се върне херцогът — не знаеше какви са намеренията му. Помисли си за прощалните думи, които Морай й бе казал. „Внимавай, момиче — бе я предупредил той. — Той никога не бива да разбере, че си моя.“

„Прекалено късно — каза си сега тя. — Прекалено късно.“

Реакцията на херцога, когато бе видял пръстена на Морай, не бе оставила у нея място за съмнение, че го е разпознал и че добре знае на кого принадлежи.

Тя обаче нямаше да му позволи да разбере за детето.

Вече бяха достигнали сергията, където макари с панделки, дантели и коприна бяха подредени в ярка дъга. София се престори, че разглежда една от тях, после посегна към друга и уж случайно събори на земята три макари панделки, те се затъркаляха, разгъвайки се в дълги ленти по камъните и объркаха стъпките на минувачите.

— О! — извика тя, преструвайки се на много притеснена, и започна да сипе извинения.

— Няма нищо — успокои я господин Хол и се наведе, за да помогне на продавача да вдигне оплетените макари. — Не се тревожете, ей сега ще оправим всичко.

София изчака колкото да си поеме дълбоко дъх и да види, че всички наоколо са се загледали в бъркотията, и тогава се вмъкна в сенчестия проход между къщите и се втурна да бяга с все сили. Уличката бе тясна, заклещена между стените и миришеше отблъскващо, но за нейно облекчение я отведе до една стръмна, наклонена надолу пуста улица и оттам София си проправи път през лабиринта от пътечки и виещи се задънени улици, докато най-после се озова в един църковен двор с висока каменна стена и се подслони там, свита колкото се може повече сред сенките зад наклонения зид.

Не смееше да се отправи към вкъщи сега, защото знаеше, че веднъж напуснала пределите на града, ще бъде напълно беззащитна. След като разбереше, че е избягала, херцогът със сигурност щеше да я потърси първо по този път. По-добре да изчака да се стъмни и да се надява, че дотогава преследвачите й ще решат, че или се е измъкнала благополучно, или се е скрила на някое сигурно място в града.

Тези часове в очакване на мрака бяха най-дългите в живота й. Болеше я глава, гладът разкъсваше като нокти вътрешностите й, мъчеше я ужасна жажда, а при всеки шум от стъпки на улицата пред малкия църковен двор, сърцето й отново започваше да бие ускорено в панически ужас.

Най-после обаче сенките потъмняха още повече, а шумовете по улиците станаха по-редки. София си пое дълбоко дъх за кураж, изпъна скованите си крайници и предпазливо се измъкна от църковния двор.

По-късно не можеше да си спомни почти нищо за безкрайното пътуване обратно по открития път, освен че бе дълго, тъмно и изпълнено с ужас и игри на въображението й, и когато най-после стигна до къщата на семейство Малкълм, бе стигнала почти до предела на силите си.

Все пак обаче й бяха останали още малко. Влизането й причини бъркотия в къщата, защото Кирсти и госпожа Малкълм я посрещнаха на вратата с цял куп въпроси, но тя не им обърна внимание и не седна, независимо от всичките им подканяния.

Борейки се да си поеме въздух, тя прошепна към Кирсти.

— Идвал ли е някой тук?

— Не — отговори Кирсти, но в гласа й личеше тревога. — Какво се е случило?

— Трябва да тръгваме. — София се обърна към госпожа Малкълм. — Можете ли да ни намерите коне или карета в този късен час?

— Мога да опитам.

— А Ана… — Тя погледна с тревожни очи към затворената врата на спалнята и каза на Кирсти: — Трябва да я увием добре, защото нощта не е от топлите.

— София — опита се отново Кирсти да разбере какво се крие зад всичко това, този път по-твърдо. — Какво се е случило?

София обаче не можеше да й отговори в присъствието на госпожа Малкълм, без да издаде повече, отколкото би било разумно. Отвърна само:

— Тук вече не сме в безопасност.

— Но…

— Не сме в безопасност — повтори София и умолителният й поглед накара приятелката й да замълчи.

Знаеше, че ще е най-добре, ако госпожа Малкълм не знае никакви подробности, защото тогава никой нямаше да може да я застави да му ги разкрие. София нямаше представа как Кирсти, тя и бебето ще успеят да понесат тежкото пътуване на север до Слейнс — знаеше само, че по някакъв начин трябва да успеят, заради Ана.

Трябваше да се върнат в Слейнс, при графинята. Защото само графинята, повтаряше си София, щеше да знае какво да правят оттук нататък.

Бе започнало да вали.

Беше само един последен немощен опит на зимата да се възпротиви, преди да признае поражението си пред пролетта, но вятърът все още режеше като лед през предницата на якето ми, докато Греъм загръщаше реверите ми с грижовността на човек, който облича малко дете, за да го предпази от студа. Очите му леко се усмихнаха, когато забелязаха ивица от старата му фланелка за ръгби да се подава под палтото ми.

— По-добре да не допускаш брат ми да те види с нея.

Не бях се замисляла за това.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да ти я открадна?

— През този уикенд ти я използва повече, отколкото аз от години. А и цветът ти отива. — Докато помежду ни се въртеше нов вихър снежинки, той се наклони още по-близо и ме привлече към себе си, облягайки брадичка до слепоочието ми.

Изпитах странно усещане да показвам така открито привързаността си, застанала на автобусната спирка, където хората се намираха само на няколко крачки от нас. Бях свикнала да държим чувствата си един към друг в тайна, но в Абърдийн най-после бях разбрала как би могло да бъде всичко. Как ще бъде всичко. И това ми харесваше.

Греъм почувства почти недоловимата промяна в настроението ми и наведе глава, за да ме попита:

— Какво?

— Нищо. Просто… Този уикенд наистина си прекарах чудесно.

— Не е нужно да си тръгваш.

Това прилича, помислих си, на изкушението на дявола в пустинята. Но успях да му устоя.

— Всички ме чакат да се върна днес, така им казах, а не искам да тревожа баща ти. — Отдръпнах се, така че да виждам лицето му, и изтъкнах: — В крайна сметка не е като да можеш да му се обадиш и да му кажеш къде съм, нали така?

Греъм се ухили.

— Баща ми не е чак такъв пуритан.

— Въпреки това. — Погледнах към часовника на спирката. — Автобусът закъснява.

— Няма нищо.

— Не е нужно да чакаш с мен. Искам да кажа, наистина е много мило от твоя страна да стоиш тук заради мен в снега, но…

— И чия грешка е това? Трябваше да ме оставиш да те закарам.

— Трябваше да ме оставиш да хвана такси — промърморих. — Мога да си го позволя.

— Да, знам, че можеш. Но никой истински шотландец няма да позволи на жена си да пропилее трийсет лири за такси, когато автобусът може да я закара до същото място само за пет.

Разбира се, само се шегуваше, а и идеята да взема автобуса бе колкото негова, толкова и моя — в автобусите имаше успокояваща анонимност, а и обичах да наблюдавам хората, насядали около мен. Но изборът му на думи ми се стори забавен.

— Значи сега съм твоята жена, така ли?

— Да. — Усетих как кръгът на ръцете му се затваря по-плътно, а погледът, който отправи надолу към мен, бе изпълнен с топлина. — Моя си от мига, в който те видях.

Трудно бе да не почувствам въздействието на тези думи, при все че бяха точно тези, които бях написала самата аз в сцената, където София и Морай се сбогуваха.

— Чел си книгата ми.

— Не съм. — Изглеждаше озадачен. — Защо?

— Защото моят герой казва почти същото като това, което каза току-що.

— Твоят герой… О, по дяволите — затюхка се Греъм. — Забравих го. Не, още е тук. — Започна да рови във вътрешния джоб на палтото си и извади един дълъг плик. — Ето какво успях да намеря дотук за семейство Морай. Не е много, само родословното дърво с ражданията, смъртта и женитбите, ако това ще ти свърши някаква работа.

Поех плика и рекох:

— Благодаря ти.

— Не съм сигурен, че вече искам да съм Джон Морай — престорено се оплака Греъм. — Той…

— Не — прекъснах го. — Не ми казвай.

Неохотно се наведох да прибера плика в куфарчето си и с щракване затворих капака. Не исках да чувам какво се е случило с Морай, макар да знаех, че все пак ще науча, и то несъмнено по-скоро, отколкото бих желала.

XX

Лятото дойде и за кратко раздаде цялото си великолепие, преди да отмине като потрепващите есенни листа на дърветата, които падаха, умираха и напускаха света, за да отстъпят място на острите мразовити ветрове на зимата, докато пролетта отново тихо се промъкна след тях и пак затопли всичко до летните дни, които на свой ред отминаха, и през това време така и не дойде вест за нов опит от Сен Жермен отново да преведат краля през морето.

Въпреки това обаче всеки месец редовно пристигаше писмо, в което херцогът на Пърт успокояваше сестра си, че плановете им все още не са се свели само до приказки и спорове. Пратениците продължаваха да идват и да сноват между шотландските благородници и френския крал, а колкото до младия крал Джеймс, той изглеждаше решен по-твърдо от всякога за война и наскоро бе обявил намерението си самият той да поведе войска към бойното поле във Фландрия. „При все че — пишеше херцогът на Пърт в последното си писмо — има такива, които смятат, че може да се сключи мир, преди да му се удаде тази възможност.“

София би приветствала мира на драго сърце. Разочарованието на младия крал не значеше за нея толкова много, колкото това, че Морай се бе върнал във Фландрия, за да се сражава заедно с частта си, и всеки ден, с който се удължаваше войната, тя се тревожеше за неговата безопасност.

Намираше утеха единствено в сънищата си, когато отново можеше да чуе гласа му и да почувства докосването му. Преди по-малко от две седмици се бе събудила посред нощ, убедена, че той е бил в леглото до нея. Бе почувствала топлината му.

Бе я усетила дори когато луната си бе проправила път измежду притисналите я облаци, за да освети чаршафите и да й покаже, че там няма никого.

На другата сутрин Кирсти видя, че София не е спала добре, и предложи:

— Искате ли да прекарате един час със своята малка Ана.

И същия този следобед София слезе по стълбите и завари приемната оживяла от присъствието на сестрата на Кирсти и нейните деца, сред които кестенявите къдрици на Ана се сливаха с останалите подскачащи глави така съвършено, че никой страничен наблюдател не би имал причина да си помисли, че тя не е член от семейството.

Всъщност Ана мислеше така, защото бе отведена в техния дом само дни, след като двете със София се бяха върнали в Слейнс преди повече от година. Такова бе решението на графинята и досега то бе опазило Ана жива, здрава и в безопасност; никой не бе разбрал, че е дъщеря на Морай, и никой нямаше и да го разбере, така се бе вживяла сестрата на Кирсти в ролята на закрилница на малката.

— Това е преимуществото да водиш такъв усамотен живот — бе казала тя с усмивка на София. — Съседите ми са дотолкова свикнали да ме виждат с ново бебе всяка година, че никой няма и да си помисли, че не е моя.

— Да, но съпругът ти…

— … ще направи всичко, което поиска графинята, и то на драго сърце. — Тя беше положила длан върху ръката на София и бе продължила: — Не се тревожете. С нас тя ще е в безопасност, обещавам ви, докато съпругът ви се завърне.

И сестрата на Кирсти наистина бе удържала това обещание: малката Ана растеше месец след месец сред смях и щастие и често виждаше София, макар че от предпазливост не я бяха научили да я нарича „мама“.

Щеше да има достатъчно време за това. София го знаеше. И макар че бе готова да пожертва много, за да задържи дъщеря си при себе си, тя поставяше собствените си нужди под тези на Ана и бе неизмеримо благодарна, че сестрата на Кирсти и нейният съпруг се грижат толкова добре за детето й.

Тя не откриваше почти нищо от себе си нито в лицето на Ана, нито в характера й — очите, косата, неизтощимата й енергия бяха като тези на Морай и София изпитваше радост да вижда същността му, възпроизведена с такова съвършенство, всеки път, когато погледнеше към Ана.

Това кратко посещение незабавно я бе ободрило, точно както го бе замислила Кирсти.

Точно както и сега, две седмици по-късно, докато седеше на обичайното си място на дюните и гледаше как децата играят със сестрата на Кирсти на заливаната от вълните ивица на плажа, мрачните й мисли се разсеяха, като че ли не бяха нищо повече от сенки, прогонени от слънчевата светлина на ранната есен и от смеха на Ана.

Момиченцето щастливо си играеше с огромния Хюго, изоставил свирепата си маска, за да разкрие истинската нежност на характера си. Челюстите му бяха леко сключени около пръчката, която Ана държеше протегната към него.

София дотолкова се бе съсредоточила в играта, че не чу шумоленето на пола по тревата, докато Кирсти не седна до нея.

— Това не е честна борба — рече Кирсти. — Кучето е прекалено силно за нея.

София се усмихна, без да откъсва очи от двойката.

— Но тя все пак ще го бие накрая.

— Да, не се и съмнявам. Не се и съмнявам, че това дете може да направи всичко — съгласи се Кирсти. — Не и след като видях с очите си как накара моя Рори да препуска на четири крака из къщата и да се прави на кон. А той се кълнеше, че нито има време, нито обич за рожби.

— Може би е променил възгледите си — усмихна й се София — и сега иска да създаде свое собствено семейство, да улегне и да води живота, за който ти толкова копнееш.

— Рори ли? Никога.

— Не съществува такова нещо като „никога“ — произнесе убедено София, когато внезапен кикот я накара да обърне глава към плажа, където Ана бе успяла да изтръгне пръчката от устата на Хюго и бе хукнала да бяга. На десет месеца вече вървеше уверено, а сега, след няколко месеца практика, тичаше смело с малките си крачета, които докосваха блестящия пясък така леко, че не оставяха никакви следи. София си спомни как Морай вървеше бос по същия този плаж, като малко момче, и нещо, което й бе казал онзи ден и то й се стори особено подходящо за този миг, затова го повтори заради Кирсти с тих глас:

— Никога не можеш да кажеш накъде ще те отведе този свят.

Тя загреба една шепа пясък и я остави да изтече между разсеяните й пръсти, докато очите й по навик претърсваха хоризонта за платна, но в тази синя шир се виждаха единствено бледите, бягащи бели ивици, които отбелязваха разбиването на вълните в скалите на далечния край на плажа.

Кирсти я наблюдаваше с безмълвно съчувствие.

— Може би днес ще има новини от Франция. Графинята получи писмо.

— Така ли? Кога?

— Докато излизах.

— Поредното съобщение от Негова Милост херцога на Хамилтън, без съмнение — отбеляза сухо София. От пролетта херцогът бе започнал да пише често на графинята. Отначало изразяваше огромната си тревога за София, след като господин Хол я бе изгубил на пазара, и се чудеше дали не би могъл да получи координатите й в Единбург, за да й направи посещение и да се увери, че е добре. Четейки това първо писмо, графинята бе заявила:

— Ще бъде ужасно разочарован да открие, че отново си при нас, в Слейнс, защото, колкото и голямо да е влиянието му в града, не смее да ни предизвика в собствения ни дом. Най-лошото, което може да направи сега, е да чака, да наблюдава и да се надява, че по някакъв начин ще издадем плановете на краля.

И така, писмата на херцога, изпълнени с уверения в приятелство и сантиментални изявления за вярност към краля, бяха започнали да пристигат едно след друго и всяко от тях докарваше графинята до гневен изблик, който продължаваше поне един час.

— Това писмо не е от Единбург — рече Кирсти. — Донесе го един рибар — същият, който миналия месец донесе писмото на херцога на Пърт от Сен Жермен, а и така или иначе графинята изглеждаше щастлива, когато го получи.

— Това е добре — зарадва се София. — Тя обича да получава писма от брат си. Това ще я ободри.

Тази мисъл ободри и нея и тя продължи да разсипва пясъка между пръстите си, докато гледаше сестрата на Кирсти и децата. Хюго си бе върнал пръчката и играта продължаваше — нежното дърпане, прекъсвано от звънлив смях, който щастливо се извисяваше над забързания ритъм на вълните.

А после играта се превърна в гоненица и Кирсти, изпълнена с прекалено много енергия, за да седи дълго на едно място, се смъкна тичешком от дюните и се присъедини към децата. София, оставена сама, можеше да мисли единствено за това с какво удовлетворение е изпълнено сърцето й в този миг. Тя вдигна лице към слънцето и затвори очи.

Когато отново ги отвори, като че ли нямаше никаква промяна. По-късно си мислеше, че би трябвало поне да се е появил облак, който да затули слънцето и да спусне тъмната си сянка над прекрасното синьо море. Но нямаше нищо.

Само лейди Ерол, която слизаше по пътеката, за да се присъедини към тях на брега.

Графинята толкова рядко минаваше по този път, че София не можеше да си спомни кога е бил последният път, когато се е случило, но въпреки това не обърна особено внимание на появата й, докато графинята не стигна до подножието на хълма и не се спря за миг, странно неподвижна срещу разлюляната от вятъра трева. А после София я видя да си поема дъх, да изправя рамене и да продължава, като че ли пясъчната ивица, която ги делеше, бе станала по-широка и трудна за пресичане.

Когато стигна до дюната, графинята остана в подножието й, на няколко стъпки под София. Лицето й приличаше на лицето на жените, които някога, толкова отдавна, бяха дошли да съобщят на София, че баща й и майка й никога няма да се върнат у дома.

Сега вече почувства как сянката я докосва, при все че не можеше да я види, а вътре в нея изникна огромна празнота, която погълна всички други чувства. Но понеже не искаше да чуе отговора на въпроса си, не каза нищо.

— О, скъпа моя — рече графинята. — Нося ти тъжни вести за господин Морай.

И София знаеше какви са тези вести; искаше й се да спести на по-възрастната жена болката от съобщаването им, но във внезапното вцепенение, което я бе сковало, думите се намираха някъде безкрайно далеч. Тя заби нокти в пясъка и се опита да се съсредоточи върху това усещане, докато графинята бавно прошепна, като че ли самата тя изпитваше болката на София:

— Бил е убит.

София все още не казваше нищо.

— Толкова съжалявам — рече графинята.

Слънчевата светлина грееше в очите на София и това й се стори толкова странно: че слънцето все още грее.

— Как?

— Загинал в битка — каза графинята, — на място, наречено Малплаке16. Ужасна битка, както пише брат ми в писмото си.

— Малплаке. — Звучеше й нереално. Само едно далечно място, едно непознато име, което усещаше странно на езика си. Не беше нещо истинско.

Чуваше, че графинята продължава да говори, но думите не стигаха до съзнанието й. Дори не се опитваше да ги разбере. Достатъчно й бе да седи там, пресипвайки пясък през пръстите си, и да се взира към линията, където небето и морето се сливаха, като че ли всеки момент можеше да види първото потрепване на бързо приближаващи се платна.

Вълните продължаваха да прииждат по мекия си път към брега, а после да се връщат обратно, а чайките в небето продължаваха да се носят във въздуха, да кръжат и да се провикват една към друга с кресливи писъци, заглушавани от смеха на децата, които си играеха край водата.

А после смехът на Ана се извиси над останалите и в този единствен миг нещо разкъса София отвътре и я сгърчи като хартия, смачкана от небрежна ръка. Тя се опита да се съпротивлява, да се пребори с кипящото напрежение на сълзите и устните й се разтрепериха от усилието, но нямаше полза. Погледът й се замъгли, докато накрая вече не можеше да види хоризонта, нито пък графинята, която се бе приближила до нея и я гледаше съчувствено. И тогава не можа да спре първата малка сълза, която се отрони от очите й едновременно с последното зрънце пясък, плъзнало се между пръстите й, без да успее да го задържи.

Сега вече остави всичко да се излее.

Не исках да поглеждам. Не исках, но знаех, че нямам друг избор. Пликът с листовете бе все още там, където го бях оставила, на ъгъла на масата, колкото се може по-надалеч от компютъра. Беше там от цял ден, още откакто се бях върнала от Абърдийн. Бях го извадила от куфарчето си най-вече защото Греъм бе започнал да ми липсва след нашия уикенд и ми се струваше успокоително от време на време да поглеждам и да виждам ясния и сигурен почерк, с който бе изписал името ми на плика.

Не бях свалила и фланелката му за ръгби. Дългият й ръкав увисна пред пръстите ми, докато се пресягах през масата. Запретнах го нагоре до лакътя си, взех плика и извадих листите от него с решително движение, като че ли разкъсвах превръзка.

В действителност това не бе в стриктния смисъл на думата запис на родословно дърво, както го бе нарекъл Греъм. Едно истинско родословно дърво щеше да започне с едно име и да продължи в обратен ред само към предците по пряка линия. Но според мен това, което бе намерил Греъм, бе по-полезно. Това бе, както би го нарекъл баща ми, „запис на потомците“; започваше с най-ранния известен родственик и се движеше напред, като родословните дървета на английските крале и кралици, които можеш да видиш на първите страници на историческите книги, разкривайки широката мрежа от семейни връзки, децата от всеки брачен съюз, кой за кого се е оженил и кой кога е умрял.

Семейство Морай от Абъркерни очевидно са били доста активни в това отношение и трябваха няколко страници, за да се проследи линията до раждането на Джон. Той бе лесен за намиране в частта, където се споменаваха брат му — дванайсетият лерд, сестрите му Амелия и Ана и още двама братя. Присвих очи, за да се съсредоточа само върху неговото име.

Записът бе болезнено кратък — само годината и бележката:

Не се споменаваше нищо конкретно за битката, но на този етап отдавна бях спряла да се питам дали спомените ми отговарят на истината и знаех без съмнение, че Морай е паднал при Малплаке. Това име можеше да не е означавало нищо за София, но аз го познавах добре. Все още си спомнях как бях чела живото описание на Чърчил на тази битка в неговата многотомна биография на един от собствените му прадеди, херцога на Марлборо. Не си спомнях точния брой на убитите него ден, но знаех, че цяла Европа е била шокирана и ужасена от клането. Самият Марлборо — стар и опитен войник — бил толкова дълбоко покъртен от човешките загуби при Малплаке, че според Чърчил след тази битка останал завинаги променен. Щели да изминат цели сто години, преди броят на жертвите да бъде отново постигнат на бойното поле.

Джон Морай бе просто още един мъртвец от хилядите, а София — само една от многото жени, останали вдовици, и шест месеца по-рано сигурно щях да прочета документите, които четях сега, и да отбележа фактите с отдалечеността на изследовател, без повече да се замисля за това.

Сега обаче не можех да го направя. Подравних листовете по ръбовете и внимателно ги оставих настрана. Празният екран на компютъра ме чакаше да напиша следващата дума, но аз и това не можех да направя, не още, затова станах и отидох да сложа чайника, за да си направя кафе.

Вече не бе нощ, а ранна утрин и зимното слънце се издигаше с нежелание нагоре. През прозореца виждах как слабата светлина разпръсква сивотата си подобно на мъгла над мокрия пейзаж и забързаните бели линии, които бележеха ръбовете на вълните покрай пустата ивица на плажа.

В съзнанието си почти виждах София, застанала на брега, скрила кестенявата си коса под шала си, все още вперила тъжните си очи в морето.

Дори когато чайникът изсвири остро, че водата е кипнала, и ме накара да отклоня погледа си, все още виждах тези очи и знаех, че те няма да спрат да ме преследват, докато не довърша историята.

XXI

София разглеждаше отражението на бледото си лице в огледалото, докато Кирсти правеше избора си между новите рокли, доставени наскоро по нареждане на графинята. Бяха три на брой, ушити от най-фин плат, и цената им навярно не бе малка дори за жена като графинята, която вече бе влязла в такива разходи заради начинанията на краля, че ако той не дойдеше скоро, дълговете на семейството можеха да съсипят този благороден дом. Графинята обаче не бе обърнала внимание на протестите на София.

— Отдавна трябваше да се погрижа за гардероба ти — бе казала тя. — Още когато пристигна първия път. Перлата може и да блести в простата мидена черупка, но красотата й изпъква най-добре, когато я поставят на кадифена подложка. — Бе се усмихнала и бе докоснала бузата на София с нежна майчинска ласка. — А аз искам целият свят да види, скъпа моя, колко ярко можеш да блестиш.

Роклята, на която се спря Кирсти, бе с мек гълъбовосив оттенък — фина като паяжина коприна, която се плъзгаше нежно над поръбена със сребриста дантела фуста. Дантелени волани надничаха деликатно от дълбокото деколте и подгъва и обрамчваха издутите ръкави, които се закопчаваха с копчета на лактите.

„Кадифена подложка наистина“ — помисли си София. Когато обаче погледна в огледалото, реши, че самата тя не прилича на перла.

През тези последни два месеца бе отслабнала значително, очите й бяха хлътнали, а лицето й бе станало бледо и изпито.

Не можеше да се облече в подобаващи траурни дрехи, нито да оплаква загубата си пред света, но тази загуба бе изписана съвсем ясно на лицето й и дори онези членове на домакинството, които не знаеха истината, все пак виждаха, че нещо с госпожица Патерсън съвсем не е наред.

В известен смисъл това представляваше предимство. Когато се разчу, че заминава, мнозина си помислиха, че се е разболяла и е принудена да отиде на някое място с по-мек климат от дивия североизток.

— Нали ще останете до Коледа? — бе я помолила Кирсти, но София бе отвърнала, че няма да може.

— По-добре да тръгна, преди да завали снегът — бе обяснението, което й бе дала — по-лесно от това, че не може да понесе мисълта да присъства на празник, така изпълнен с радост и надежда, когато на нея не й бе останало нито едното, нито другото. — Въпреки това — бе казала тя на Кирсти — ми се струва, че ще имаш достатъчно неща, с които да се занимаваш сега, когато на Рори най-после му дойде умът в главата.

Кирсти се бе изчервила.

— Кога ще се ожените? Решено ли е вече?

— През пролетта. Графът разреши на Рори да вземе една от къщите до потока. Малка е и ще й трябва ремонт, но Рори смята, че до пролетта ще е готова.

— Значи все пак ще имаш своята къща — бе се усмихнала София въпреки болката, която изпиташе при мисълта, че ще трябва да се раздели с най-добрата си приятелка. — Много се радвам за теб, наистина.

На Кирсти също й бе трудно да сдържа чувствата си — от време на време те избликваха, без да може да ги спре.

— Иска ми се да можехте да останете за венчавката.

— Ще разбера всичко за нея — бе я уверила София. — Не се съмнявам, че графинята ще ми пише често. И — бе обещала тя — ще ти изпратя най-хубавия подарък, който успея да намеря в цял Къркубри.

Забравила за момент тъгата си, Кирсти я бе погледнала внимателно.

— Все още ли сте решена да се върнете там, след всичко, което сте изстрадали на това място?

— Не съм страдала в Къркубри.

Отначало си мислеше да замине на запад, но когато графинята бе започнала да търси сред приятелите и роднините си подходящо за нея място, въпросът бе иззет от ръцете й от могъщата херцогиня на Гордън, която, макар и якобитка, бе позната и дълбоко уважавана сред западните презвитерианци. Така намериха идеалното място, където стопаните щяха да я обкръжат със съчувствие, и по някакъв начин на София й се струваше странно хармонично, че животът й трябва да опише пълен кръг към мястото, където бе започнал. Спомняше си този град и пристанището му, където някога се бе разхождала заедно с баща си и той я бе вдигал високо, за да види корабите.

— Всички страдания, които съм изпитала, бяха в дома на чичо ми и на север оттук, а не в Къркубри.

— Но това е толкова далеч — бе въздъхнала Кирсти.

Тази мисъл висеше между тях, докато Кирсти пъшкаше зад София и отбелязваше с глас, който отчаяно се опитваше да звучи ведро:

— По-добре се надявайте прислужничките, които ще пътуват с вас, да имат пръсти, способни да се справят с всички тези копчета.

— Значи ще има прислужнички? — попита София.

— Да. Графинята ви е уредила подобаващ антураж, така че докато пътувате, хората ще си мислят, че минава самата кралица. Край — обяви тя и закопча последното копче. Тогава и двете изведнъж сякаш се сепнаха при мисълта, че това е последният път, когато ще стоят така в стаята на София, където толкова често се бяха смели и бъбрили, и споделяли тайните си.

Извръщайки се от огледалото, Кирсти наклони глава и каза:

— Трябва да приготвя дрехите ви, преди да дойдат да ги вземат.

Старите рокли изглеждаха съвсем сиви и безцветни редом до новите, но Кирсти ги извади от гардероба с все същата грижа, приглади намачканите гънки на плата и пръстите й изглеждаха особено нежни върху роклята, която София бе носила най-често — проста и често кърпена, някога с наситен теменужен цвят, който сега бе избледнял до бледолилаво. Докато я наблюдаваше, София си помисли за всички пъти, когато бе обличала този рокля, и за всички спомени, свързани с нея. Бе я носила онзи първи ден, когато излезе на езда с Морай и тежките му ръкавици прежулваха ръцете й — деня, в който за пръв път бе видяла върху лицето му да просветва онази бърза, уверена усмивка, която сега бе запечатана завинаги в съзнанието й и никога нямаше да го напусне.

— Искаш ли да я задържиш? — попита тя и Кирсти я погледна с изненада.

— Мислех, че ви е любимата.

— В такъв случай на кого да я подаря, ако не на най-скъпата си приятелка? Може би, когато си замина, тя ще ти помогне да ме запазиш в мислите си.

Кирсти прехапа долната си устна и с потреперващ глас й обеща:

— Ще останете в мислите ми и без нея. Всеки път, когато погледна към… — и спря, като че ли не искаше да рови в рана, която можеше да се окаже болезнена, и със сведени очи остави роклята настрана и довърши простичко: — Благодаря. Винаги ще я ценя.

София яростно примигна, за да спре влагата зад клепачите си, и се опита да се успокои.

— И още едно нещо. — Тя посегна и извади най-отдолу от купчината дрехи поръбената с дантела нощница с изящно преплетени лози и цветя.

— Няма да приема това — рече твърдо Кирсти. — То беше дар.

— Знам. — София плъзна ръка по корсажа, почувства мекотата му и си спомни усещането от допира на материята до кожата й и погледа на Морай върху себе си, когато бе носила нощницата през първата им брачна нощ. — Не я оставям на теб — бавно изрече София. — А на Ана.

А после, тъй като не бе в състояние да срещне директно очите на Кирсти, погледна надолу, приглади прекрасната дреха и започна да я сгъва внимателно с ръце, които едва доловимо трепереха.

— Нямам нищо друго, което да й оставя. Надявам се никога да не научи истината, винаги да мисли, че сестра ти е нейна майка, но никога не можем да знаем… — за миг гласът й секна, тя се опита да си го възвърне и продължи да говори по-тихо: — Никога не можем да знаем какво ни очаква. А ако Ана някога открие коя е наистина, за нищо на света не бих желала да си мисли, че не е родена от любов или че не ми е била безкрайно скъпа.

— София…

— А дори и нищо да не се случи, когато достигне възраст да се омъжи, може да й я дадеш, точно както някога я даде на мен, и тогава тя ще може да я цени единствено и само заради това. — Нощницата, грижливо сгъната, изглеждаше съвсем лека в ръцете й. Тя я протегна към Кирсти. — Моля те.

Измина един миг. После Кирсти бавно посегна да вземе нощницата.

— Тогава нека да е за Ана — кимна и в този миг нещо у Кирсти като че ли се пречупи, сякаш бе мълчала прекалено дълго. — Как можете да понесете да си тръгнете — попита тя — и Ана никога да не разбере коя сте?

— Защото я обичам. — Беше съвсем просто. — И няма да разруша щастието й. Отгледана е в дома на сестра ти, за нея племенниците ти са нейни братя и сестри, а съпругът на сестра ти е единственият баща, когото познава. — Това й причиняваше по-голяма болка от всичко останало, защото чувстваше, че Морай е загубил не само живота си, а и нещо повече — правото да познава детето си и да бъде запомнен от него. Но в крайна сметка знаеше, че това няма значение, също както нейната собствена болка нямаше значение, когато на другото блюдо на везните тежеше бъдещето на дъщеря им. Опитвайки се да накара Кирсти да разбере, тя продължи: — Тя има семейство тук и е щастлива. Какво мога да й дам, за да заместя това?

— Не се съмнявам, че семейството на господин Морай ще й даде много, ако научи за нея.

София бе обмисляла тази възможност. Помислила си бе за пръстена на Морай, който все още висеше на верижката около шията й, и за думите му, че трябва само да помоли семейството му за помощ, за да я получи. Спомнила си бе и за полковник Грейм и за обещанието му, че никой от роднините на Морай не би се поколебал да мине през огъня, за да е тя в безопасност. Без съмнение това обещание щеше да се разпростре и върху детето на Морай — особено върху дете, което приличаше на него толкова много, че веднага събуждаше спомени.

Но в крайна сметка София бе решила да не се разкрива и да не моли за никаква помощ от Абъркерни. Вярно, че в семейството на Морай Ана можеше да се ползва от предимствата на по-високото социално положение, но имаше и нещо друго.

— Няма да я отделя от единственото семейство, което познава — твърдо отвърна София на Кирсти — и да я принудя да живее с непознати.

— Те ще бъдат нейни роднини.

— Това не означава, че те ще се отнасят добре с нея — тихо произнесе София. — Не забравяй, че аз също бях отгледана от роднини.

А това доведе до ново мълчание, което се настани между двете жени.

— Освен това — продължи София, опитвайки се да звучи ведро, — ще се тревожа по-малко за нея, като знам, че е тук. Ако със сестра ти се случи нещо, тук сте ти и графинята, които ще обичате Ана и ще се грижите за нея като за свое собствено дете.

— Да — потвърди Кирсти, мигайки енергично, — ще го направим.

— Би било егоистично от моя страна да я лиша от всичко това, за да я накарам да посрещне несигурно бъдеще с майка без съпруг.

— Но вие сте млада, също като мен — рече Кирсти. — Може да срещнете друг мъж и да се омъжите и тогава Ана…

— Не — гласът на София бе мек, но изпълнен с увереност. Усещаше топлата и непроменима топлина на пръстена на Морай до кожата си, над сърцето, докато отговаряше: — Никога няма да намеря друг мъж, за когото да поискам да се омъжа.

Кирсти очевидно не желаеше да вижда приятелката си да губи надежда.

— Веднъж ми казахте, че не съществува такова нещо като „никога“.

София си спомняше. Но мигът, когато го бе казала, изглеждаше толкова далечен и сега знаеше, че това не е истината: някои неща, веднъж съсипани, не можеха да се поправят отново. Корабът на Морай никога нямаше да дойде и тя никога нямаше да се събуди от докосването му или да чуе гласа му да произнася името й и нищо не можеше да й възстанови света, който й бе обещала неговата любов.

Всичко бе безвъзвратно изчезнало. Но все пак успя да се усмихне заради Кирсти, за да не прави сбогуването с приятелката си още по-тъжно.

А щеше да има и други сбогувания.

Един час по-късно, в библиотеката, тя чакаше най-ужасното от всички тях. Днес нямаше слънце, което да разпростре топлината си по тапицерията на столовете и да развесели стаята. Стъклото на прозореца бе нашарено със следите от ледения дъжд, който се бе блъскал в него цяла нощ и макар дъждът да бе спрял, вятърът все още виеше и мереше силата си срещу стените. Дъхът му бе така студен, че силният огън в камината не можеше да го затопли.

Пред камината дървената дъска за шах с малките си издялани армии чакаше търпеливо на масичката си, но когато София ги погледна, това само й напомни, че все още нямат вест от полковник Грейм от Франция и не знаят дали и той не е сред ранените или убитите при Малплаке. През паметта й премина бързата му усмивка и тя се извърна от нея с гръб към шахматната дъска и вместо това плъзна ръка по позлатените кожени подвързии на най-близката лавица с книги, по навик търсейки книгата, която бе чела повече от всяка друга през последните няколко години — новият, просто подвързан том на „Крал Артур или британската слава“ на Драйдън. Страниците, по които някога почти не личаха следи от употреба, сега показваха белезите на често препрочитане, защото тази книга винаги бе успявала да я доближи до Морай въпреки стотиците мили, които ги разделяха.

И все още успяваше. Когато я взе, София почувства същата връзка както преди, а когато избра една случайна страница и прочете стиховете, те й заговориха силно и сигурно както винаги, при все че сега не говореха за любов, а за поражение — нещо, което в този миг бе близко до сърцето й.

Чу как вратата зад гърба й леко се отваря и после отново се затваря, а бавното шумолене на рокля по пода й подсказа, че идва графинята. Все още загледана надолу към книгата, София каза:

— Чела съм тази пиеса толкова често, че сигурно съм научила стиховете по-добре от всеки актьор, и въпреки това все още откривам фрази, които ме изненадват.

Графинята се приближи и попита:

— Коя е тази книга? — а после прочете заглавието и веждите й леко се повдигнаха. — Подозирам, скъпа моя, че може да се окажеш единственият човек в този дом, който изобщо се е опитал да прочете това. Щом ти доставя удоволствие, трябва да я вземеш като подарък от мен.

Ако ставаше въпрос за която и да е друга книга, София може би щеше да възрази, но искаше така отчаяно точно тази, че само я стисна с ръце и каза „благодаря“.

— Няма за какво. Сега, като се замисля, трябва да вземеш още няколко. — Графинята заоглежда лавиците с новооткрита цел. — Херцогинята на Гордън ме уверява, че ти е осигурила да отседнеш сред най-добрите семейства в Къркубри, но въпреки това, скъпа моя, те са камеронианци17, ревностни презвитерианци, и едва ли си позволяват удоволствия като приятни четива. Не, трябва да вземеш някои книги оттук, иначе единственото, което ще имаш за четене, ще бъдат разни сухи религиозни трактати. — Избра няколко тома, свали ги от лавицата и ги постави един върху друг до дъската за шах. — Ще ги добавя към багажа ти. Ето, дай ми и Драйдън — протегна ръка да вземе книгата от София, която й я подаде с неохота, но с най-сърдечни благодарности.

— Прекалено сте мила.

— Нима си мислеше, че ще те изпратя толкова надалеч без нищо? — Графинята също сведе поглед и се засуети да подравни ръбовете на книгите, като че ли тази малка подробност имаше огромно значение. — Предполагам, че все още си решена да заминеш? Не искам да си мислиш, че не можеш да промениш решението си. Все още не е късно.

София се опита да се усмихне.

— Съмнявам се, че прислужниците, които през последните дни така изнемогнаха от усилия да се погрижат за всичко, свързано с пътуването ми, ще останат доволни, ако променя намеренията си.

— Тук няма човек, който да иска да си заминеш. Прислугата ще бъде много щастлива, ако решиш да останеш. — Погледът й срещна очите на София. — Както и аз.

— Ще ми се да можех. — София усети прилив на тъга. — Но тук е пълно с прекалено много спомени за него.

— Разбирам. — Графинята винаги изглеждаше толкова силна, че понякога човек можеше лесно да забрави, че тя също бе загубила съпруга си, и то не толкова отдавна, и знаеше какво е да живееш само със спомени. — Но може да дойде време, когато тези спомени ще ти бъдат утеха. — Очите й нежно галеха наведеното надолу лице на София. — С времето става по-лесно.

София знаеше, че е така: от загубата на родителите и сестра си бе научила, че остротата на тъгата й ще бъде притъпена от минаващите години, и все пак знаеше също така, че загубата на Морай й бе причинила по-голяма болка от всички останали, взети заедно. Смъртта му я бе оставила да се чувства по-самотна от всякога и можеше самата тя да остарее и да умре, преди да минат достатъчно години, за да притъпят болката, която разяждаше сърцето й.

По коридора се чуха стъпки, а после и леко почукване на вратата.

— Чувстваш ли се достатъчно силна за това? — попита графинята.

София прехапа устна и поклати глава, преди да отговори:

— Трябва да го направя.

— Скъпа моя, не е необходимо, ако чувстваш, че ще бъде прекалено болезнено за теб. Детето все още няма две годинки и едва ли ще запомни каквото и да било.

Това бе същото възражение, помисли си София, което самата тя бе използвала пред Морай, когато й бе разказал за невръстния си племенник, когото никога не бе виждал. Сега разбираше отговора му. Повдигна глава и с тих глас отвърна:

— Аз ще я запомня.

За миг графинята разгледа притеснено лицето й, а после кимна и прекоси стаята, за да отвори вратата на сестрата на Кирсти, която водеше за ръка Ана.

Малкото момиченце бе облечено красиво, като за църква, и имаше панделки в косата. То не влезе навътре в стаята, а застана на едно място и здраво стисна полите на сестрата на Кирсти, която погледна извинително към София.

— Снощи не можа да спи добре, мъчиха я зъбките. Боя се, че днес не е много весела.

Усмивката на София бе мимолетна и изпълнена с разбиране.

— Никой от нас не е така радостен, както би трябвало.

— Ще ви оставя за малко насаме с нея, ако желаете, но…

— Няма нужда — поклати глава София. — Достатъчно е това, че ще я видя. Елате, седнете при мен.

Трите се настаниха на мястото, където някога София сядаше толкова често с полковник Грейм — недалеч от камината, с шахматните фигури, подредени на дъската помежду им. Ана остана очарована от тях. Сестрата на Кирсти щеше да й попречи да ги пипа, но графинята, която бе останала до камината, настоя, че момиченцето не може да ги повреди.

— Тези мъже са направени от дърво и не е лесно да ги счупиш.

„Не като истинските войници“ — помисли си София. Прободе я внезапна тъга. Морай никога нямаше да види личицето на дъщеря си, нито как тези малки, красиви черти се сливат в изражение, което толкова приличаше на неговото, докато Ана, със съсредоточеност, която напомняше тази на баща й, повдигаше коне и офицери от дъската един по един и ги държеше в малките си ръчички.

София я наблюдаваше мълчаливо. Бе прекарала последните няколко дни в планиране на това сбогуване и репетирайки това, което искаше да направи и да каже, но сега, когато моментът бе дошъл, всички подготвени думи изглеждаха безкрайно неуместни. Как да кажеш на дете, което дори не знае, че си му майка, че го обичаш и че да го напуснеш е едновременно най-смелото и най-ужасното нещо, което си правила през целия си живот, и че ще ти липсва повече, отколкото би могло да си представи?

И какъв, запита се София, щеше да бъде смисълът? Дълбоко в сърцето си знаеше, че графинята е права, че съзнанието на Ана е прекалено младо, за да задържи този спомен; че както вятърът и вълните променяха всяка година очертанията на брега, така и идните дни щяха да преоформят съзнанието на Ана, докато София съвсем изчезне от паметта й.

И точно така трябваше да бъде, реши тя и прехапа устни, за да спре внезапното им треперене.

Посегна и погали меката коса на дъщеря си, а после леко се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Имаш такива прекрасни къдрици — каза тя на Ана. — Ще ми дадеш ли една от тях?

Не се съмняваше какъв ще е отговорът: Ана винаги бе готова да раздава. И наистина, детето без колебание кимна и пристъпи по-близо, а София избра една букла от гъстите й къдрици и нежно я отряза с ножицата си за шиене.

— Ето — въздъхна тя и понечи да се изправи, но момиченцето посегна и зарови малките си пръстчета в косата й.

И това единствено, така неочаквано докосване я накара отново да затвори очи под силата на емоциите.

През този кратък миг се почувства така, както се бе чувствала, когато двете с новородената Ана бяха сами в леглото у госпожа Малкълм и тя се удивляваше на чудото, което представляваше дъщеря й, на сгушеното до нея топло телце и на усещането на бебешките пръстчета, стиснали едновременно нейната коса и сребърния пръстен на Морай… и изведнъж почувства, че не може да го понесе, макар да знаеше, че това е единственото решение.

Не беше честно. Не беше. Тя искаше Ана обратно, искаше отново да е нейна. Нейна и на никого другиго. И бе готова да продаде душата си, за да върне времето и да направи това възможно, но времето не можеше да се върне. И докато болката от тази реалност я разкъсваше като с нож, тя чу гласа на дъщеря си да казва: „Мамо?“ и острието се заби още по-дълбоко, защото София знаеше, че тази дума не е отправена към нея.

Тя си пое дълбоко дъх, преглътна с усилие и когато отново отвори очи, единствено блясъкът в тях издаваше слабостта й.

За втори път Ана се обърна към сестрата на Кирсти:

— Мамо? — а другата жена попита с подозрително дрезгав глас:

— Искаш ли една къдрица от косата на госпожица Патерсън?

София се усмихна през сълзи:

— Моята коса не е така хубава като твоята.

Ана обаче настойчиво дърпаше касата й, затова София вдигна ножицата и отряза един кичур от мястото, където бебешките пръстчета толкова често се бяха вкопчвали по време на сън.

— Да — каза сестрата на Кирсти, когато детето се обърна да й покаже новата си придобивка. — Това е прекрасен подарък и трябва да го пазиш. Дай ми тази панделка. Ще я срежем на две и тогава и двете ще можете да завържете къдриците си, за да ги запазите по-добре. — Над главата на Ана очите й потърсиха тези на София. — Ще ви изпратя още.

Пръстите на София трепереха толкова силно, че не можеха да завържат панделката, но тя я зави заедно с къдрицата в кърпичката си.

— Тази ми стига.

Очите на другата жена бяха изпълнени с безпомощно съчувствие.

— Ако има нещо…

— Просто я пази.

Сестрата на Кирсти кимна, като че ли и самата тя не можеше да продума. В тишината на стаята двете жени и графинята сведоха поглед надолу към Ана, която като всяко дете вече бе престанала да им обръща внимание и отново бе започнала да движи фигурите на шахматната дъска.

С усмивка, почти сигурна в отговора, София попита:

— Коя от тях ти харесва най-много, Ана? Кой е любимецът ти?

Очакваше, че момиченцето ще избере някой от конете — техните глави бяха задържали интереса й за най-дълго — или топ, но детето, след известен размисъл, избра друга фигура, постави я върху дланта си и протегна ръка, за да им я покаже: една паднала пешка.

София си спомни за полковник Грейм, как я учеше да играе шах и й обясняваше: „Тези мънички мъже тук, пешките, нямат право да вземат решения. Могат само да местят крак пред крак…“.

Поглеждайки надолу, тя видя, че шахматните фигури са се разпилели по дъската и лежат настрана като паднали в битка войници, а в средата им една-единствена все още стои изправена: черният цар.

Отново погледна към пешката на Ана и примигна, за да задържи сълзите си, но усмивката остана на устните й.

— Да, и на мен тя ми е любима.

И забравила за благоприличието, се наведе, за да обвие за последен път ръце около дъщеря се, да я притисне до себе си и да запомни за последен път миризмата й, допира й, мекотата на къдриците й до бузата си, за да може поне този спомен да я придружава през дългите и празни години, които я очакваха. А после бързо — защото, объркано, момиченцето бе започнало да се отдръпва — София целуна Ана по главичката и охлаби прегръдката си.

— Всичко е наред, миличка, можеш да вървиш.

За миг Ана остана на мястото си, вдигнала поглед нагоре, сякаш по някакъв начин усещаше, че става нещо, което не разбира. Сериозното й лице и бдителните очи толкова приличаха на тези на Морай, че София усети болезнено пробождане, като че невидима ръка бе хванала сърцето й и му бе попречила да бие. Пое си несигурно дъх, решена да се овладее, и сърцето й отново възвърна предишния си ритъм.

Както трябва да стане с всички неща.

Ана все още стоеше и я гледаше мълчаливо. София се опита отново да се усмихне, но не успя, нито пък съумя да издигне гласа си над нивото на шепот.

— Върви — подкани тя нежно детето. — Върви при майка си.

И не заплака. Не тогава. Не и дори когато отведоха момиченцето, а то се обърна и я погледна за последен път — поглед, който завинаги щеше да преследва София в сънищата й. Не заплака. Само стана и отиде пред прозореца, където студеният вятър откъм морето се блъскаше свирепо по стъклото и виеше зловещо, а снощният дъжд все още блестеше по стъклата като замръзнали сълзи.

Графинята не проговори, нито помръдна от мястото си пред камината.

— Сама виждате — промълви София, — сърцето ми е приковано завинаги към това място. Не мога да си тръгна наистина, защото по-голямата част от мен остава там, където е Ана.

— Щеше да бъде така, независимо как си я напуснала — заговори графинята. — Самата аз казах „сбогом“ на дъщерите си, една след друга. — Гласът й беше тих и мъдър. — А сега и на теб.

При тези думи София се обърна и видя тъгата в усмивката на по-възрастната жена. Графинята продължи:

— Уверявам те, че никога не е леко да се сбогуваш с детето си.

Под този кротък поглед София почувства, че брадичката й отново започва да трепери и докато стаята се превръщаше в петно пред очите й, тя се запрепъва напред и се хвърли в прегръдките на графинята.

— Скъпа моя. — Лейди Ерол я прегърна и погали косата й, като че ли София не бе по-възрастна от Ана и имаше по-голяма нужда от утеха. — Обещавам ти, че ще го преживееш. Мили Боже, собственото ми сърце е така разпръснато из цялата страна, че се чудя как му остава сила всеки ден да ме държи на крака. Но го прави — каза тя, пое си дълбоко дъх и вдигна ръка, за да избърше сълзите на София. — Прави го и твоето ще направи същото.

— Как може да сте толкова сигурна?

— Защото е сърце и не знае да прави нищо друго. — В очите на графинята също блестеше влага, но тя отметна един кичур коса от бузата на София и го приглади назад. — Но остави, която желаеш част от себе си при нас, в Слейнс, и аз ще се грижа за нея — отрони тя. — И с Божията милост може да доживея деня, в който тя ще те върне у дома.