Пръстенът на София

13.

На отсрещната страна на телефона баща ми нямаше представа как да ми отговори.

— Не знам — рече той. — Струва ми се, че го е прочел някъде. В една от книгите на Грег Кларк нямаше ли нещо за едно малко камъче с дупка в средата?

— „Талисманът“ — назовах името на романа на един от любимите си канадски автори. — Да, но дядо не го е взел оттам. Не си ли спомняш, той все повтаряше, че обича тази история, защото неговият баща му бил казал същото — че ако намериш малко камъче с дупка в средата, то ще те предпазва от беди?

— Е, ето това е. Баща ми никога не е разговарял с мен така, както разговаряше с вас, момичетата, но ако е казал, че баща му е разказал поверието, това е твоят отговор, нали така?

— Но откога — запитах — се предава тази история за камъчето в нашето семейство? Кой я е започнал пръв?

— Не мога да ти кажа, скъпа. Има ли значение?

Погледнах надолу и плъзнах палеца си по малкото камъче в ръката си. Бях го намерила едва миналата година в Испания, при все че търсех такова още откакто дядо ми ми разказа поверието, когато бях дете. Самият той така и не бе успял да намери своето камъче. Често го виждах бавно да крачи по брега и знаех какво се опитва да открие. Беше ми казал, че ако намеря такова камъче, трябва да го окача на врата си. До този момент обаче все още не бях го направила. Боях се, че конецът, който бях прекарала през дупката, ще се скъса, затова държах камъчето на сигурно място в малката кутия с бижутата ми, когато пътувах, и разчитах да ме закриля отвътре.

За миг затворих ръката си около него, а после го върнах при колиетата.

— Не, наистина не — казах на баща си. — Просто се чудех, това е всичко.

Чудех се дали това суеверие не бе дошло при мен от млада жена с кестеняви коси, която го е чула, докато е вървяла по плажа с един войник, много отдавна…

— Хей — рече баща ми и смени темата, изпълнен с желание да сподели задоволството си от последното си откритие. — Намерих още едно поколение назад на нашите хора от Къркубри. Помниш ли Рос Маклелънд?

— Да, разбира се. — Имахме един общ прадядо и баща ми, след като за пръв път се натъкна на Рос при едно от първите си пътувания в Шотландия, бе започнал редовно да му пише. Самата аз, така и не бях срещала този човек, но си спомнях коледните картички. — Как е той?

— Добре. Жена му, изглежда, не се чувства много добре, но нали го знаеш Рос, не обича да се оплаква. Както и да е, миналата седмица му звъннах да му съобщя, че отново съм започнал да работя по този клон от семейното дърво и му разказах какво сме успели да открием за Патерсънови не че са свързани с него самия, но все пак му се стори интересно. И след като му казах, че съм поръчал кръщелното свидетелство на София от библиотеката на „Светците от последните дни“ и тъкмо чакам да пристигне, той предложи, тъй като има малко свободно време и така или иначе живее съвсем наблизо, да се поразрови тук-там и да види какво ще открие.

Стиснах телефонната слушалка между рамото и ухото си и се усмихнах на леката завист, която се бе прокраднала в гласа на баща ми. Знаех колко би му харесало самият той да се поразрови тук-там — из разните църковни дворове и читални. Един сандвич за обяд, една чаша кафе и щеше да бъде на седмото небе.

— Много мило от негова страна — ограничих се да кажа.

— На мен ли го казваш. Току-що приключих разговора с него. София Патерсън — започна да ми чете подробностите той. — Кръстена на 13 декември 1689, дъщеря на Джеймс Патерсън и Мери Мур. Има имената и на двамата дядовци — Андрю Патерсън и Уилям Мур. Никога не съм виждал такова нещо в регистър. — По гласа му усетих, че сияе. — Рос все още не е намерил брачното свидетелство на Джеймс и Мери, но продължава да търси, а сега, с всички тези имена, ще е много по-лесно да направим справката.

— Страхотно — казах искрено. — Наистина страхотно. — Но не бях спряла да мисля. — Чудя се дали…

— Да?

— Дали би могъл да го помолиш да види какво може да открие — подхванах — за смъртта на Ана Патерсън.

— На коя?

— Сестрата на София. Споменаваха я в завещанието на баща им, не помниш ли?

— О, да, Ана. Но нали не знаем дори кога е умряла.

Прехапах устна.

— Опитай с лятото на 1706 година.

Последва дълго мълчание.

— Кари.

— Да?

— Защо не ми кажеш откъде вадиш всичко това?

— Казах ти, татко — отвърнах и си пожелах да съм надарена със способността да лъжа по-убедително, — просто имам такова предчувствие.

— Да, но всичките ти предчувствия досега са удряли право в целта. Нали не откачаш или нещо такова?

Опитах се да докарам възмутен тон, с който да покажа, че тази идея е пълна глупост.

— Татко.

— Добре — предаде се той. — Ще проверя дали Рос ще хвърли едно око за това. Предполагам, че не знаеш къде точно е погребана?

Последното изречение бе изречено с лек сарказъм, но все пак му отговорих.

— Не. Все пак не мисля, че е в самия град. Може би извън Къркубри, съвсем близо. Някъде в провинцията.

— Добре. И, Кари? Ако и този път улучиш, ще трябва да си поприказваме — предупреди ме татко — за тези твои предчувствия.

Седмицата отлетя по-бързо, отколкото очаквах. Сега действието в романа се развиваше с пълна сила: пишех, докато необходимостта от сън не ме надвиеше, и спях до обяд, след което се събуждах и отново сядах пред компютъра. Не ме интересуваше какво ям — обикновено купички със зърнени закуски и макарони, които гребях с лъжица направо от кутията, тоест неща, които можех да ям, докато работя и които почти не оставяха мръсни съдове за миене след себе си. Мивката се напълни с чаши от кафе и мръсни лъжици, а в края на седмицата дори не си направих труда да се огледам за чиста риза, а просто нахлузих онази, която бях носила предишния ден — същата, която бях оставила преметната на стола в спалнята.

Всичко това не ме интересуваше. Вече не се намирах в реалния свят — бях в книгата си.

Като някой сомнамбул бродех из Слейнс заедно с героите си, възхищавах се все повече и повече на графинята и на нейния безстрашен син, докато те се ангажираха все повече и повече в тайни приготовления за пристигането на крал Джеймс. Тази част от сюжета както винаги ме очароваше. Тази седмица обаче историята ми се въртеше най-вече около любовта, която разцъфтяваше между Джон Морай и София.

Не знам колко от нея бе спомен и колко бе моето въображение, развихрено от романа, който самата аз можех да изживея, но връзката им се развиваше с лекота, която тласкаше цялата книга напред, така както вятърът тласка кораба по вълните. София и Джон Морай все още не бяха станали любовници. Или поне не бяха споделяли едно легло. А в замъка, в присъствието на другите, не правеха нищо, което да издаде чувствата им пред тях. Навън обаче, отвъд стените на Слейнс, те вървяха, говореха, открадваха всеки възможен миг и му се наслаждаваха.

Не обичам повтарящите се сцени, затова не ги изпратих отново на плажа, макар да чувствах, че пак са ходили там. Виждах ги във въображението си с такава сигурност и винаги на едно и също място, че когато една сутрин се събудих след неспокоен сън по-рано от обичайното — в девет часа вместо около обяд — взех якето си от закачалката и отидох да проверя дали няма да успея да намеря мястото.

Не бях излизала навън дни наред. Очите ми бяха отвикнали от светлината и въпреки дебелия си пуловер усещах студ. Мисълта ми обаче, твърдо съсредоточена върху миналото, не обърна внимание на тези неудобства. Покрай брега все още имаше дюни, но не на същите места, където са били преди триста години. Бяха духали ветрове, пясъците се бяха размествали, а приливите бяха идвали отново и отново, за да заявят правата си над земята, и в крайна сметка нямаше откъде да направя преценка на разстоянията. По-навътре на сушата обаче видях хълмове, които ми се сториха познати.

Тъкмо разглеждах най-близкия, когато покрай мен се стрелна някакво петно в кафяво и бяло, вдигна облак песъчинки, които се завихриха под лапите му, завъртя се рязко, за да промени посоката, в която тичаше, и се хвърли върху мен с кални лапи и размахана опашка.

В мига, в който го видях, се вцепених. Беше ме заварил съвсем неподготвена. Знаех, че Греъм ще се върне, за да види Джими, но се надявах, че ще успея да го избегна. И като си помислех за начина, по който той приключи нещата, бях сигурна, че и той ще се опита да ме избягва.

Болонката търкаше настойчивия си нос в коляното ми.

— Здравей, Ангъс. — Наведох се, почесах го по ушите, взех топката за тенис, която ми предложи, и му я хвърлих колкото се може по-далеч. Докато той радостно тичаше след нея, гласът, който се подготвях да чуя, прозвуча зад гърба ми:

— Добре, значи си станала. Тъкмо идвахме да те вземем.

Гласът му беше толкова нормален, по дяволите! Като че ли съвсем бе забравил какво ми бе казал в дома на баща си. Обърнах глава и го погледнах, както се гледа луд.

Той тъкмо започваше да казва нещо друго, но когато видя изражението ми, млъкна. Приличаше на човек, който внезапно е стъпил на несигурна почва.

— Добре ли си?

Кучето се върна. Отново се обърнах, за да взема топката и да я хвърля за Ангъс, доволна, че имам извинение да отклоня очи от настойчивия поглед на Греъм. Поклатих глава и насила се спрях да не изрека нещо, за което по-късно да съжалявам. А след това си наложих да се успокоя и казах:

— Виж, нека просто го забравим, а? Ако не искаш да ме виждаш повече, няма проблем. Разбирам.

— Кой каза — попита Греъм с равен глас, — че не искам да те виждам повече?

— Ти.

— Аз ли? — Челото му се сбърчи и той леко премести тежестта си, като че се нуждаеше от пространство, за да се концентрира по-добре, все едно току-що му бяха дали документ, написан с някакъв шифър. — И кога съм го казал?

Самата аз започвах да се чувствам все по-неуверена във фактите.

— У баща ти, след обяда, не помниш ли?

— Не, не помня.

— Каза, че Стюарт ти е брат.

— Да? — Произнесе го бавно, тонът му ме подканваше да продължа.

— Е…

— Стюарт се държеше типично в свой стил, тоест като същинско магаре — започна Греъм. — Само че го правеше, за да те впечатли, и нямах сърце да го цапардосам заради това. Мислех, че точно това съм ти казал. — Направи една крачка, с която затвори пространството помежду ни, повдигна облечената си в ръкавица ръка и обхвана с нея лицето ми, за да ми попречи да погледна настрана. — Ти какво си помисли, че имам предвид?

Не че не исках да му кажа, но близостта му се отразяваше като магнит върху вълните на мозъка ми, така че от устата ми не можеше да излезе нито едно смислено изречение.

Греъм предположи вместо мен:

— Помислила си си, че те отблъсквам заради Стюи? — В гласа му имаше недоверие, поне докато не кимнах едва забележимо с глава.

Той се ухили.

— Мили боже — рече, — не съм чак толкова благороден.

След което доближи уста до моята и ме целуна страстно, за да ми го докаже.

Мина известно време, преди да ме пусне.

До това време кучето вече се бе отказало от нас и бе отпрашило на известно разстояние, за да изследва редицата дюни, които обграждаха плажа. Греъм се обърна, обви топла ръка около рамото ми й двамата закрачихме в същата посока.

— Значи — погледна ме той — между нас всичко е наред?

— И питаш?

— Сега, като се замисля, по-добре да не рискувам с предположения.

— Всичко е наред — отвърнах. — Но Стюарт няма да…

— Просто ме остави аз да се оправя със Стюи.

Реших, че трябва да спомена:

— Той оставя у всички наоколо впечатлението, че ме завива вечер в леглото, преди да заспя.

— Да, и аз така чух.

Хвърлих бърз поглед към него, но не достатъчно бърз, за да уловя усмивката му.

— Познавам брат си, Кари — успокои ме Греъм. — Той няма да представлява проблем. Просто трябва да мине малко време. — Привлече ме по-близо до себе си и смени темата: — Е, щом не си излязла да ме чакаш навън, какво тогава те е довело тук, на плажа?

— Исках да почувствам пейзажа — казах. — За една от сцените, които написах.

Погледнах към дюните, към грубата разлюляна трева и към върховете на скалите отвъд тях и изпитах странното чувство, че нещо липсва — някаква част от пейзажа, която бях видяла във въображението си, докато пишех сцените между Джон и София.

Присвих очи срещу вятъра в настойчив опит да си спомня.

— Тук е имало скала, нали така? Голяма сива скала.

Греъм извърна глава към мен и ме изгледа с любопитство.

— Откъде знаеш?

Не исках да му казвам, че съм наследила спомена за съществуването й на това място.

— Доктор Уиър ми даде назаем някои от старите си фотографии…

— Да, трябва наистина да са били стари — промърмори сухо той. — Тази скала я няма от осемнайсети век.

— Значи трябва да е било рисунка. Просто си спомням, че видях изглед на този бряг с една голяма скала, точно ей там.

— Да, сивият камък на Адръндрафт. Някога се е намирал на това поле, малко по-нагоре от фермата на Алтън — обясни той и посочи към едно петно зад най-отдалечената извивка на плажа. — Огромен гранитен блок, толкова голям, че моряците насочвали курса си спрямо него.

— Къде е отишъл? — попитах, гледайки нагоре към голия склон.

Греъм ми се усмихна и подсвирна на кучето.

— Ела, ще ти покажа.

Старинната църква се намираше сред малка горичка, заобиколена от обработваема земя. Нямаше съседи, с изключение на една съвсем обикновена къща и един по-голям дом, изграден от червен гранит от отсрещната страна на тесния извит път. Високата гранитна стена на църковния двор граничеше така плътно с пътя, че Греъм трябваше да спре колата малко по-надолу, до едно малко мостче.

Той отвори малко прозорците заради Ангъс, който изглеждаше уморен от тичането по брега и не се оплака, когато го оставихме да се излежава в колата и се върнахме обратно по криволичещия път.

Мястото излъчваше спокойствие. Не се чуваше никакъв шум, освен песента на птиците. Греъм отвори боядисаната в зелено врата и се отдръпна, за да мога да вляза преди него в тихия църковен двор.

Църквата бе красива, с кръгли кули от всяка страна, с остри покриви, които й придаваха вид като от старите снимки, които бях виждала на викторианската фасада на Слейнс. Около църквата и навън зад нея надгробните камъни се простираха в симетрични редици, някои бяха побелели от лишеи, други — наклонени, а трети направо паднали от старост или подпрени на вътрешната стена на църковния двор.

Обстановката ми се струваше позната и въпреки това някак не на място.

Греъм се обади иззад рамото ми:

— Тази църква е била построена от този един-единствен камък на Ардъндрафт. Това може би ти дава представа колко голяма е била скалата.

Това също така обясняваше и защо църквата ми се струва непозната, помислих си. Камъкът все още беше там, надвиснал над брега, когато София и Морай бяха минали оттам. Все още не бе разбита от чуковете на каменоделците.

— През коя година са построили църквата? — попитах.

— През 1776. И преди това е имало църква, но никой не знае къде точно е била тя.

Можех да му кажа къде. Можех да проследя очертанията на зидовете й под очертанията на сегашните стени. Вместо това обаче продължих да мълча и да размишлявам, докато Греъм не ми посочи някои от най-интересните особености на енорийската църква.

Не разбирах всичко — ту заспивах, ту се събуждах от фантазиите си, но някои неща се бяха запечатали много ясно в паметта ми, като например, когато той ми посочи късче мрамор, изпратено от другата страна на морето, за да отбележи гробното място на някакъв датски принц, убит в битката, която бе спечелила името на Крудън Бей през единайсети век.

— Крудън означава „убийството на датчаните“ — обясни ми Греъм. — Потокът Крудън тече близо до мястото на битката.

Проследих погледа му и видях тихия поток, който се спускаше под моста, където бяхме оставили колата — малък, неотличаващ се с нищо сводест мост, който дръпна по-силна струна в паметта ми сега, когато го гледах от този ъгъл.

С любопитство попитах:

— Това стар мост ли е?

— Да. Мостът на епископа. Бил е тук и по времето, когато са се случвали действията в твоята книга. Искаш ли да го разгледаш по-отблизо?

Исках, затова напуснахме тишината на църковния двор и изминахме криволичещия път, който правеше тясна S-образна извивка при самия мост. Мостчето бе не по-широко от три метра, със стари и хванали плесен каменни стени, които стигаха до лакътя на Греъм. Отдолу потокът Крудън беше мръснокафяв, течеше безшумно и водата образуваше въртопи, които лениво се движеха покрай обрасналия с тръстики бряг под надвисналите дървета с голи клони.

Греъм спря по средата на моста, надвеси се над ръба като малко момче и се загледа във водата, която се спускаше в сянката под нас.

— Нарича се Мостът на епископа в чест на епископ Дръмонд, който го е построил, макар че строежът приключил една през 1697 година, две години след смъртта му. След отзоваването си отишъл в Слейнс — обясни той.

Това обаче е било преди времето, което ми трябваше. Епископ Дръмонд е умрял повече от десет години преди София да пристигне в замъка. Освен това в името му нямаше нищо, което да удари в паметта ми тревожна камбана. В мисълта ми изникваше друго име, придружено от неясния образ на мъж с благо лице и уморени очи.

— А имало ли е епископ Дънбар? — Докато изричах името, по някакъв начин разбрах, че се е казвал точно така. Знаех още преди Греъм да отговори:

— Уилям Дънбар, да. Бил е свещеник в Крудън някъде около 1708 година. — Погледът, който ми хвърли, бе изпълнен с уважение към прецизния начин, по който бях извършила справките си. — Всички са го харесвали. Когато Църквата го отзовала от енорията му, хората никак не били доволни.

— Защо са го отзовали?

— Той бил член на епископалната църква, какъвто бил и Дръмонд преди него и каквито били и твоите Ерол в Слейнс. Всъщност, ако се наведеш насам, можеш да видиш това, което е останало от герба на графа на Ерол, изсечен отстрани на моста. Виждаш ли този камък?

Наведох се толкова надолу, колкото посмях, Греъм ме хвана за рамото, за да не падна, и тогава видях камъка, за който говореше, макар че изображението бе толкова изтрито от времето, че не можах да различа никакви подробности. Щях да го кажа, когато движението на водата под мен изведнъж събуди спомена за един друг поток, за един друг мост и за нещо, което се бе случило…

„По дяволите епископа!“ — спокойно изрече гласът на Морай и аз се опитах да уловя и останалите му думи, но Греъм ме изтегли обратно. Докато отново се изправях, той попита:

— В твоята книга става ли въпрос за това? За проблемите, породени от религиозните различия?

Трябваше ми един миг, за да си събера мислите, но след това гласът ми прозвуча съвсем нормално:

— Да, пиша за тях. Би трябвало да пиша.

— Повечето от студентите, които идват за пръв път на лекциите ми, не осъзнават колко сериозни са били тези проблеми — рече Греъм. — Колко войни са се водили, задето някой е четял от грешния молитвеник. Ако двамата с теб бяхме живели по онова време и ти беше презвитерианка, а аз католик, нямаше да стоим на този мост един до друг.

Не бях сигурна в това. Въпреки страха от адския огън и вечните мъки бях готова да се обзаложа, че моето копие от осемнайсети век също нямаше да може да устои на сивите очи на Греъм.

Студенината от твърдия камък на моста бе преминала в пръстите ми, затова ги притиснах до гърдите си.

— Всъщност наистина съм.

— Каква?

— Презвитерианка.

Той се усмихна.

— Ние го наричаме Шотландската църква. И аз също съм неин член.

— Значи няма проблем да стоим на този мост един до друг.

— Да. — Очите му се изпълниха с топлина. — Предполагам, че няма. — Обхвана ме с поглед. — Студено ли ти е?

— Всъщност, не. Само на ръцете.

— Трябваше да ми кажеш. Ето, вземи — свали ръкавиците си и ми ги подаде.

Погледнах ги и си спомних как в книгата ми Морай бе направил същия жест, когато бе излязъл да язди за пръв път със София. А когато сложих ръкавиците, открих, както бе открила и тя, че са топли, че са ми много големи и че ги чувствам груби върху кожата си и в това чувство определено имаше някакво греховно удоволствие, като че ли ръцете на Греъм се бяха сключили около моите.

— Така по-добре ли е? — попита той.

Кимнах безмълвно, отново поразена от всички тези малки пресечни точки между света, който сама бях създала, и реалния свят.

— Изглеждаш почти замръзнала — отбеляза Греъм. — Искаш ли чаша кафе?

Мислите ми бяха все още при София, при Морай и мига, в който той я бе поканил да излязат на езда, когато тя знаеше, че стои на кръстопът и че отговорът й ще определи посоката, в която ще се отправи. Можех просто да му кажа „да“ и тогава щяхме да намерим място, където да спрем и да купим кафе, докато се връщаме в Крудън Бей. Също като София обаче, и аз реших, че е дошло време да избера непознатата пътека. Отвърнах:

— Имам кафе в къщурката. Мога да ти направя.

За миг той остана неподвижно на мястото си, загледан в мен, замислен.

— Добре — кимна после, изправи се от мястото, където се бе привел над моста, протегна ми ръка и се усмихна, когато я поех.

И така оставихме зад гърба си малката църква, която някога е била огромният сив камък на Ардъндрафт над бруления от ветровете бряг и в чиято сянка други влюбени, не много различни от нас самите, бяха крачили три века преди нас.