Пръстенът на София

XI

Кирсти постави купичката със супа пред София.

— Трябва да ядете.

София не бе успяла да погълне нищичко на закуска и се радваше, че графинята и синът й бяха заминали за Дънотар и не я бяха видели как изглеждаше тази сутрин — бледа като болник.

София знаеше на какво се дължи това неразположение. Отначало не беше сигурна, но сега вече бе дошъл август, от женитбата й с Морай бяха изминали почти три месеца и не можеше да има друга причина за неразположението, което я нападаше всяка сутрин и я приковаваше към леглото. Добре си спомняше, че сестра й Ана се чувстваше по същия начин, когато детето бе започнало да расте в утробата й.

Кирсти също знаеше. Хладната й ръка погали челото й.

— Няма да ви е толкова зле през цялото време. Ще отмине.

София не смееше да вдигне очи, защото не можеше да понесе съчувствието в очите на Кирсти. Извърна глава настрана.

— Какво ще правя?

— Не можете ли да кажете на Нейна Светлост?

— Обещах, че няма.

— Още няколко месеца — сухо напомни Кирсти, — и може да се окаже трудно да удържите на това обещание.

— След няколко месеца може да не ми се наложи да го правя. — Сигурно не оставаше чак толкова време преди идването на краля, а с него и на Морай, и тогава нямаше да трябва повече да крият, че са се свързали.

Кирсти разбра какво има предвид и кимна.

— Да се надяваме, че сте права. — Хладната й длан отново погали челото на София и движена от ненадеен импулс, тя каза:

— Ще попитам сестра си дали знае някакви отвари, които да ви помогнат дотогава.

Ръката на София се плъзна със закрилническо движение по все още плоския й корем.

— Отвари? — Припомни си агонията на Ана и онази зла ухилена жена с нейните бутилки. — Не мога да пия никакви лекарства. Няма да навредя на детето си. — Неговата рожба, сгря сърцето й тази мисъл, детето, заченато от любовта им. Част от него вътре в нея.

— Бебето ви няма да пострада — обеща Кирсти и продължи усмихната: — Сестра ми е минавала по тоя път, а всичките й деца се появиха на бял свят крещящи и пълни с живот. Тя ще знае какво да направите. Ще ви помогне.

„Само че тази помощ не може да дойде достатъчно скоро“ — отчая се София, когато новият пристъп на гадене я улови безпомощна в хватката си и я накара да затвори очи и да зарови лице във възглавницата.

Кирсти се изправи.

— Ще пратя някого да види дали ще може да дойде, преди да се върне Нейна Светлост.

Сестрата на Кирсти се появи още преди падането на нощта. Разбиращите й очи и нежните й движения успокояваха София. Тя й донесе изсушени билки, увити в парче плат, и й каза да ги изсипе в чая си.

— Това ще облекчи гаденето, така че отново ще се почувствате като човек и ще можете да хапнете нещо.

Билките наистина подействаха — дотолкова, че на следващата сутрин София се чувстваше достатъчно добре да стане от леглото, да се облече и да седне на масата в трапезарията. В замъка все още нямаше други хора, освен нея и прислужниците, така че никой не видя как прокара ръка по корема си с новопородила се гордост, преди да седне. Нямаше голям апетит, но все пак хапна малко и след това се настани с книга в ръка в един топъл, окъпан в слънчева светлина ъгъл на библиотеката.

Седнала тук, в помещението, където Морай толкова често бе търсил спасение от принудителното бездействие в Слейнс, София имаше чувството, че е по-близо до него, когато докосваше гладките, кожени подвързии на книгите, които той обичаше да чете.

Сред всички тях имаше една, която я караше да усеща най-силно това чувство на връзка, сякаш гласът на Морай изричаше думите, които следяха очите й — „Крал Артур или британската слава“ на Драйдън13. Страниците изглеждаха отваряни толкова рядко, че тя се съмняваше, че някой, освен Морай и нея самата е прочел стиховете. А бе сигурна, че той ги е чел, защото в писмото, което й бе оставил, бе вмъкнал цитат от тази творба. Това кратко писмо, наситено с толкова силни чувства, й вдъхваше такава увереност, че когато го препрочиташе всяка вечер, всичките й тревоги изчезваха, а стиховете, написани с ясния му, решителен почерк я обгръщаха така, като че ли самият той ги изговаряше:

София отново препрочете стиховете и докосна страницата с пръсти, като че ли по някакъв начин това можеше да приближи Морай до нея. „Още няколко седмици — помисли си тя. Само още няколко седмици, месец може би, и тогава кралят със сигурност щеше да дойде.“

Сред всички обитатели на замъка се говореше само за това. Посетителите идваха и си отиваха в състояние на неимоверно въодушевление и това лято имаше моменти, когато Слейнс изглеждаше оживен като кралски двор, а около трапезата можеха да се видят множество непознати лица — мъже, които бяха пропътували цели мили, за да пренасят тайни съобщения от благородниците от Севера и от тези от планините.

Те не смееха да дойдат лично; едно събиране на отявлени якобити щеше само да привлече вниманието на кралица Ана, а всички знаеха, че английският двор е обърнал постоянно бдящото си око на север като хрътка, надушила нова миризма във вятъра. Според графинята това не се дължеше на случайността и тя не правеше никакви опити да скрие мнението си на кого дължат това внимание. Всички, които идваха в Слейнс, получаваха съвет да внимават с думите и делата си пред херцога на Хамилтън.

— Щом държи да изиграе ролята на вълк в кошарата — бе казала тя, — трябва да го оставим да продължава да вярва, че всички ние сме овце.

А графът се бе усмихнал и бе отвърнал:

— Майко, ти може да си много неща, но никой, който те е срещал, не би могъл да те сметне за овца.

София безмълвно се съгласи с него. Графинята, която толкова пъти бе доказвала силата на интелекта си, това лято показа такава физическа издръжливост, която не бе по силите на София въпреки младостта й. Тя почти не спеше, ставаше рано, за да се заеме с ролята си да подготви всичко за идването на краля: посрещаше многобройните посетители, пишеше безброй писма и отговаряше на куп други. Като че ли нямаше нощ, когато светлината в стаите й да не остава да гори дълго след като всички останали вече си бяха легнали.

А скоростта, която си налагаше — скорост, способна да изтощи до крайност всеки мъж — при нея като че ли служеше единствено за да засили владеещото я чувство на безпокойство.

— За бога! — бе избухнала тя предишната седмица, докато двете със София стояха пред огромния прозорец на приемната. — Какво си мислят всички те? Трябва да дойдат сега. Трябва или ще изпуснем момента.

И все пак морската шир под тях оставаше обезкуражаващо пуста и на хоризонта не се показваха никакви платна с новини от Сен Жермен.

Тази сутрин София стоеше по навик до прозореца на стаята си, вперила поглед с надежда на изток, но виждаше само слънчевата светлина, която се отразяваше върху водата, твърда и блестяща, и след няколко минути очите я заболяха толкова много, че трябваше да отклони погледа си.

„Днес няма да се случи нищо особено — въздъхна тя, — не и когато графинята и синът й все още са на посещение при граф-маршала в Дънотар.“ Днес щеше да бъде ден за почивка и усамотение. София седна с няколко книги, зачете се и остави слънцето, което проникваше през прозорците, да затопли наведената й глава и раменете й и да я накара да се унесе, а после и да потъне в забравата на съня.

Събуди я Кирсти, която нежно разтърсваше ръката й.

— София, трябва да станете.

София застави натежалите си клепки да се повдигнат.

— Кое време е?

— След пладне. Имате посетител.

София с усилие се изправи на стола, забелязала настойчивостта в тона на Кирсти.

— Кой?

— Негова Милост херцогът на Хамилтън. Изминал е целия път от Единбург дотук с карета.

Сънена и все още неспособна да мисли трезво, София предположи:

— Но той сигурно е дошъл да види графинята и графа, а не мен.

— Да, така е и Рори вече тръгна към Дънотар, за да ги доведе вкъщи. Но докато пристигнат, вие сте единствената в този дом, чието положение й позволява да го приеме. Хайде, ще ви помогна да се приготвите.

София припряно се облече и хвърли неуверен поглед към огледалото. Лицето й все още беше бледо от пристъпите на гадене и дори в собствените й очи нервността й бе повече от очевидна.

Не изпитваше никакво желание да се срещне с херцога на Хамилтън насаме. „Той знае прекалено много — беше я предупредил Джон, — но все пак е наясно, че не всичко му е известно, и се боя, че това неведение може да го тласне към ново предателство.“

Стига да беше тук, графинята щеше да забележи всеки опит, който херцогът можеше да направи, за да извлече някое предимство за себе си. Нямаше да се остави да я подведат неволно да разкрие подробности, които биха могли да осуетят плановете на краля или да навредят на тези, които му служеха. Всъщност, ако беше тук, лейди Ан щеше да манипулира херцога по-успешно, отколкото той би успял да манипулира нея.

Графинята обаче я нямаше и София знаеше, че този следобед трябва да напрегне ума си така, както никога досега. Прекалено много беше заложено на карта, и то не само заради краля и неговите поддръжници.

Не за живота и бъдещето на краля си мислеше тя, докато ръцете й се движеха леко по корсажа на роклята й, като че ли искаха да се уверят, че новият живот, който туптеше в нея, е в безопасност.

Кирсти забеляза движението й и рече:

— Все още не ви личи. Няма защо да се боите, че херцогът ще забележи.

София отпусна ръцете си.

— Но със сигурност ще забележи това — продължи Кирсти и кимна към тежкия сребърен пръстен, който София сега носеше винаги около шията си на тънка сребърна верижка, така че лесно да го скрие под дрехите си. Верижката се бе изплъзнала от деколтето на роклята и Кирсти я посъветва: — По-безопасно ще е да не я носите.

София знаеше, че е права. От разказите на Морай за детството му бе разбрала, че баща му бе поддържал близки контакти със семейството на херцога и по всяка вероятност той още като момче бе виждал този пръстен на неговата ръка. Не можеше да рискува той да го разпознае сега, защото нямаше да му трябва много време, за да се досети как е попаднал в ръцете й.

„Той никога не бива да разбере, че си моя“ — спомни си София думите на Морай и неохотно свали верижката.

— Ето — каза на Кирсти и й подаде пръстена.

— Ще го пазя добре.

София не се съмняваше в това. Но така й се искаше да усети успокояващия допир на пръстена до сърцето си, за да й даде кураж, докато внимателно слизаше към приемната, за да приветства херцога на Хамилтън.

— Ваша Милост. — Зачуди се възможно ли е този глас, който звучеше така спокойно, да е нейният собствен глас? — Оказвате ни голяма чест с посещението си.

Той изглеждаше почти същия, какъвто си го спомняше — изисканите дрехи, накъдрената черна перука, оформена по всички правила на модата така, че да се спуска над раменете му. Стори й се обаче, че привлекателните му черти се бяха втвърдили в умишлено поставена маска, предназначена да служи на някаква негова цел. Зад привидно апатичния израз в очите му се криеше бдителност и наблюдателност. За част от секундата тези очи я бяха преценили. А после херцогът се поклони. Поднесе ръката й към устните си.

— Госпожице Патерсън. Честта е изцяло моя, уверявам ви. — Усмивката му, така чаровна, както си я спомняше, имаше за цел да я накара да се отпусне. — Трябва да кажа, че животът в Слейнс ви се отразява добре. Изглеждате дори по-прекрасна, отколкото преди.

— Много сте мил — отвърна тя, учтиво освободи ръката си и седна, за да го накара да заеме стола срещу нея. Установи, че така е много по-лесно да застане лице в лице с херцога.

— Съобщиха ми, че графинята и синът й не са си у дома? — Гласът му звучеше съвсем непринудено, но София усет и една изпитателна пауза, която самата тя трябваше да запълни. Направи го, като се постара гласът й да звучи също така нехайно:

— Очакваме ги да се върнат всеки момент. — А после, за да запрати топката в неговото поле, добави: — Вие, надявам се, ще останете, докато пристигнат? Знам, че много ще съжаляват, ако се разминете. Със сигурност щяха да си останат у дома, ако знаеха, че ще ги посетите.

„Така — каза си тя. — Хайде сега да обясниш причината за идването си и защо си изминал целия този път, без да ги предупредиш предварително.“ Ако подозренията на графинята се окажеха основателни, най-вероятно бе дошъл, за да ги шпионира и да разбере от първа ръка какво се върши в Слейнс в подготовка за пристигането на краля. Ако наистина беше така, херцогът сигурно смяташе, че е извадил късмет вместо далеч по-подозрителната графиня и енергичния млад граф да завари едно обикновено момиче съвсем само и — поне според него — достатъчно глупаво, за да се остави да го подведат с лекота.

— Да — побърза да обясни той, — съжалявам, че дойдох без предизвестие, но до днес не знаех, че делата ми ще ме отведат толкова далеч на север. Исках само да изкажа почитанията си. Не мислех да създавам грижи на семейството, като оставам тук. Несъмнено гостите напоследък са им повече от достатъчни.

Този път не й трябваха предупрежденията на графинята. Видя го сама — блясъкът в усмихнатия му поглед бе съвсем мимолетен, но тя все пак го забеляза и разбра, че е била права да се отнася към него колкото се може по-предпазливо.

— Не и толкова желани гости като вас — бе отговорът, с който заобиколи поставената клопка. А после попита, както би постъпило всяко младо и безхитростно момиче, за новините от Единбург, за клюките от английския двор и за последните новости в модата.

Струваше й се, че разговорът им прилича на танц със сложни стъпки, но докато времето течеше, тя усвои правилата и разви усет кога трябва да настъпва, кога да се завърта и кога просто да стои и да чака.

Той водеше разговора много умело — не задаваше открити въпроси, а правеше изявления, така че тя да трябва да му отговори по начин, който да му разкрие поне малко информация, но тя устояваше позициите си и всеки път контрираше с находчив, любезен отговор, който не му даваше нищо, за което да се хване.

Беше сигурна, че той не осъзнаваше, че го прави целенасочено — херцогът не бе от мъжете, които биха приели, че жена като нея може да притежава толкова ум — но все пак с напредването на следобеда в думите му започнаха да се прокрадват слаби нотки на раздразнение като у човек, който се опитва да свърши някоя съвсем проста работа, но не успява и се чуди защо.

Въпреки това обаче не си тръгна, дори и когато стана четири и им поднесоха обичайните освежителни напитки за този час — вино и бира, както и малки питки вместо хляб в чест на посетителя. София си мислеше, че след това херцогът ще си тръгне и ще продължи към мястото, където възнамеряваше да прекара нощта, но той не го направи — просто се настани още по-удобно на стола си и продължи да говори още по-пространно и с още по-голям чар, за да направи стъпките на танца още по-сложни.

София отговори на усилията му, като удвои своите собствени, но това бе ужасно уморително. По времето, когато стъпките и гласовете от преддверието й показаха, че графинята и синът й най-после са пристигнали, София се намираше на прага на пълното изтощение.

Изпита огромна благодарност, когато лейди Ан, жизнена както винаги, влезе в приемната.

— Ваша Милост, какво неочаквано удоволствие. — От чаровната й усмивка човек можеше да помисли, че прелива от радост. — Признавам, че почти не повярвах на прислужниците, когато ми съобщиха, че сте тук. Отдавна ли чакате?

— Посрещнаха ме много любезно — увери я той. Беше се надигнал от стола си, за да я поздрави, и сега кимна към София. — С госпожица Патерсън прекарахме цялото време в разговор.

Погледът, който графинята отправи на свой ред към София, не издаде нито капка от безпокойството, което навярно бе изпитала при тази новина.

— В такъв случай не се съмнявам, че сте я намерили за също толкова очарователна компаньонка, колкото я намирам аз самата. Нейното присъствие в този дом ми носи постоянна радост, особено сега, когато всичките ми момичета са омъжени и далеч от родния дом. — Насочвайки отново вниманието си към херцога, тя продължи: — Нали ще останете за през нощта?

— Е, аз… — Той започна демонстративно да показва колебание.

— Да, да, разбира се, че ще останете. Вече се здрачава, не можете да обикаляте по пътищата толкова късно.

Графът на Ерол, който тъкмо влизаше в приемната, се присъедини към майка си.

— Не желаем да чуваме, че ще си тръгнете. — След което поздрави сърдечно херцога, доказвайки, че актьорските му дарби не отстъпват на тези на майка му. — Измина доста време, откакто бяхте тук за последен път. Елате, нека ви покажа подобренията, които правим по замъка.

Когато мъжете излязоха, графинята видимо се отпусна и цялата умора от бързата езда от Дънотар най-после си пролича. Тя въздъхна тежко и понечи да й зададе въпрос, но София я изпревари.

— Пристигна точно след пладне и откакто е дошъл, не се е отделял от мен. Както и подозирахте, изглеждаше решен да ме обърка така, че да му издам тайните на този дом.

Чертите на графинята се смекчиха.

— О, скъпа моя.

— Не му казах нищо. — Сега се чувстваше не само уморена, а и омаломощена от завръщащото се гадене, но се помъчи да го потисне, докато се подпираше на стола, за да се изправи и да застане пред графинята. — Бях много внимателна.

— О, скъпа моя — каза повторно графинята, но този път в гласа й имаше топлина и одобрение. — Съжалявам, че е трябвало сама да понесеш това бреме.

— Не беше кой знае какво.

— Напротив. Виждам, че си се изтощила до краен предел. — Тя пристъпи към нея, за да й помогне. — Пребледняла си.

— Само главоболие.

— В такъв случай иди и си почини. Заслужи си го.

София отново почувства по бузата си онова леко докосване, което толкова приличаше на спомена за любящата ръка на майка й. Лейди Ан се усмихна.

— Справила си се добре, София. Много добре. Сега иди и си почини. Аз и графът можем да осуетим всички замисли на херцога. Знаем как да се справим с него. За нищо на света не бих желала да се разболееш заради такъв човек. — Прегръдката й беше кратка, но успокоителна. — Сега се качвай горе и отивай в стаята си. Ще изпратя Кирсти да се погрижи за теб.

София с удоволствие се подчини. По-късно не си спомняше почти нищо от по-нататъшния развой на вечерта, която прекара в редуване на гадене и сън. На сутринта обаче, дали от билковата отвара на сестрата на Кристи, или поради някакво чудо, гаденето бе изчезнало, а херцогът си бе заминал. Тъмната му карета се бе отправила по северния път още на зазоряване, а самият той не знаеше нищо повече от това, което му бе известно, преди да дойде в Слейнс.

— Не е счупен. — Доктор Уиър окуражително плъзна длан по подутия ми глезен. — Ако го беше счупила, щеше да те боли тук — внимателно стисна мястото, — а не тук. Просто навяхване.

Лесно се бе вживял отново в професията, с която се бе пенсионирал. Със същия успех можеше да носи бяла престилка и стетоскоп и да задава въпроси на пациент, на когото му предстои операция, вместо да седи до камината ми, облечен в рибарски пуловер, все още влажен от дъжда.

Посегна към руло широки ластични превръзки и ме погледна изпод вежди.

— Стюарт каза, че си се отклонила от пътеката.

Стюарт очевидно не бе повярвал, че ще удържа на думата си и сама ще покажа на доктора пострадалия си глезен, затова бе уредил тазсутрешното му посещение. Подозирах, че неговата версия за инцидента, в която собствената му роля в спасяването ми положително бе раздута до неузнаваемост, надхвърля границите на простия факт, че съм паднала от пътеката, но кимнах:

— Да, така беше.

Този път погледът, който ми отправи, беше изпълнен с любопитство.

— Пътеката не е толкова тясна.

Не виждах причина да не му споделя това, което според мен можеше да бъде отговорът.

— Е, малко се бях отнесла, не обръщах много внимание на пътя и предполагам, че съм вървяла натам, накъдето съм си мислела, че е пътеката. — Срещнах погледа му. — Където си спомням, че е била.

— Разбирам — прие аргумента ми той. — Много интересно. — Замислен над това, той уви превръзката стегнато около глезена ми и се облегна назад с изражението на учен, който обмисля интригуваща хипотеза. — Възможно е, разбира се. Релефът на хълма със сигурност се е променил много оттогава от ерозията. Възможно е старата пътека да е пропаднала.

— А с нея и аз. — С усмивка на съжаление завъртях стъпало, за да проверя чувствителността му.

— Да, но в такъв случай ще внимаваш много в Слейнс, нали? Ако загубиш равновесие, докато си там, едва ли ще се разминеш само с навехнат глезен.

Погледнах над рамото му към прозореца и откриващата се през него гледка към червените стени, надвиснали застрашително над опасните скали. В този момент бяха потънали в сенки, защото над морето започваха да се събират облаци и да закриват слънцето.

— Не мисля, че в близките няколко дни ще бъда в състояние да се изкача дотам.

Той не отговори веднага.

— Когато си там, горе, и вървиш през стаите, какво изпитваш? — попита ме после.

Не знаех как да го обясня.

— Като че ли всички са излезли от стаята миг преди да вляза. Мога почти да чуя стъпките им и шумоленето на дрехите им, но не мога да ги настигна.

— Помислих си — каза той, — че може би виждаш късчета от миналото там, в Слейнс.

— Не. — Останах загледана в руините още миг и после отклоних погледа си. — Спомените не са в самия Слейнс. Те са заключени в моето подсъзнание и излизат на бял свят само докато пиша, при все че не съм сигурна, че наистина са спомени, преди да успея да ги проверя. — И му разказах как неговата книга „Старият шотландски флот“ бе доказала, че моите сцени с капитан Гордън отговарят на действителността. — Реших изобщо да не чета книгата. Използвам я само за да сверя подробностите, след като веднъж съм записала някоя сцена. Но не всичко може да се докаже така лесно. Така например току-що установих, че героинята ми е бременна, но за да докажа, че в действителност е било така, ще трябва да намеря запис за раждането на детето или кръщелно свидетелство, където София фигурира като майка. За съжаление, толкова стари документи невинаги могат да ти кажат това, което ти трябва, ако изобщо успееш да ги издириш. В родословието ни има сума ти хора, за които баща ми не може да открие нищо, а от години работи над родословното дърво.

— Но по отношение на София Патерсън ти разполагаш с едно предимство — изтъкна той. — Имаш прозорец към живота й.

— Вярно е. Сега знам датите на някои събития и местата, където са се случили, а баща ми успя да намери доказателства.

Споменаването на баща ми събуди интереса му.

— Казала ли си му?

— Откъде намирам информацията ли? Да. Нямах голям избор.

— И какво смята той за всичко това?

Не знаех със сигурност какво си мисли баща ми.

— Каза, че ще се постарае да приеме разкритията ми с разкрепостено съзнание. — Тонът ми стана сух. — Струва ми се, че повече щеше да му допадне, ако бях наследила спомените на съпруга на София, Дейвид Маклелънд. В неговата биография все още има доста дупки, които татко много би желал да запълни.

Докторът ме гледа изпитателно цяла минута, преди да каже:

— Предполагам, че ти завижда.

— Баща ми ли?

— Да. Както и аз. Кой не би ти завидял? Повечето хора си мечтаят да могат да пътуват през времето.

Знаех, че има право. По тази тема бяха написани толкова романи и снимани толкова филми, в които хората пътуваха в бъдещето или се пренасяха в миналото, че не бе трудно да се разбере колко изкусителна е тази мисъл, колко разпространен е този полет на въображението.

Очевидно докторът бе от хората, които си мечтаят за това.

— И когато си представя какво би могло да означава да наследиш спомените на някой свой прародител, да видиш това, което е видял той… Нали ти казах, че един от предците ми е бил капитан на кораб? Веднъж е пътувал до Китай, а също и до Япония. Може би съм наследил любовта си към морето именно от него, но не притежавам действителните му спомени. — Очите му се изпълниха с копнеж. — А какви спомени са били само — за морски бури, за пътешествия към Южна Африка, за Китай по времето на империята в пълния й блясък… кой не би си мечтал за това?

Не можех да отговоря на въпроса му, но той продължи да се върти в главата ми дълго след като докторът си отиде, както и споменаването на морето и на мъжете, които бяха търсили късмета си в неговите вълни. Вятърът се надигаше срещу прозореца ми, а над замъка се спускаха крилата на един ниско слязъл бял облак. И във въображението ми — в спомените ми — този облак започна да приема формата на нещо друго.

XII

От последния път, когато корабът на капитан Гордън се бе появил покрай бреговете на Слейнс, бе изминало толкова време, че София бе започнала да се чуди какво се е случило с него. От време на време гостите носеха новини за всички промени, които течаха в Шотландия и Англия в резултат от обединението на двата народа, и тя знаеше, че тези промени се отразяват и на шотландския флот. Можеше само да предполага, че заповедите на капитан Гордън са били променени и той вече не плава по предишния си курс.

Затова остана изненадана, когато в една прекрасна синя утрин в края на октомври се събуди и погледна през прозореца, видя вече познатите мачти и кораба му, закотвен под скалите.

Той не се беше променил; чертите му бяха все така привлекателни, а маниерите — все тъй галантни както преди.

— Кълна се, Ваша Светлост, всеки път, когато идвам в Слейнс, младата госпожица Патерсън изглежда все по-красива.

Той целуна ръката й с жар и при все че нежните му жестове не допадаха на София, тя изпита облекчение, че и той, както всички останали, освен Кирсти, не бе забелязал състоянието й. Всъщност то и не й личеше — вече бе в петия месец и коремът й все още беше плосък, макар да бе започнал да се закръгля, а кройката на роклите й бе така благоприятна за прикриване на промените, че можеше да измине още известно време, преди да я разкрият. Чувстваше се здрава, заредена с енергия, която избликваше отвътре и я изпълваше с щастие и любов към целия свят. Може би точно това сияние бе забелязал капитан Гордън.

Той остана за обяд и когато разляха виното, взе чашата си и вдигна тост за младия крал Джеймс.

— Дано Бог даде да пристигне скоро.

Графинята отпи и усмихната свали чашата си.

— Ако зависеше само от Бог, не се съмнявам, че кралят щеше вече да е тук. Но Бог поверява делата си в ръцете на хората и точно там е бедата.

— Какво казва херцогът на Пърт, вашият брат? Той е в Сен Жермен и се радва на доверието на краля, нали така? Каква според него е причината за закъснението им?

— Брат ми ми съобщава малко неща в писмата си, защото се бои, че може да попаднат в чужди ръце. Но е също толкова нетърпелив като нас, останалите — отвърна тя. — Предчувствам, че корените на проблема се крият не в Сен Жермен, а във Версай. В крайна сметка решаващата дума в това начинание има кралят на Франция и корабите не могат да отплават без негово нареждане.

— В тяхна защита — поде капитан Гордън — трябва да призная, че напоследък ветровете не са много благоприятни. Когато потегляхме от Ярмут миналия месец, пострадахме толкова лошо от една буря, че бяхме принудени да се върнем, а след няколко седмици, когато влизахме в Лейт, ветровете бяха толкова силни, че успях да сляза с лодка на брега едва три дни след като хвърлихме котва. Не че имах нещо против, защото истината е, че вече бях използвал всичките си възможности да забавя пътуването.

— Защо ще искате да го правите? — попита графът.

— За да дам възможност на френския флот да слезе на бреговете ни безпрепятствено. Надявах се, че досега вече ще са довели младия Джеймс, защото мина доста време, откакто моят кораб и аз самият бяхме преместени на новата си позиция в кралския флот на Великобритания. И аз, и капитан Хамилтън се явихме пред Върховното командване на флота в началото на август, за да получим новите си пълномощия и новите имена на корабите си, тъй като вече имаше английски кораби, наречени „Крал Уилям“ и „Кралица Мери“. Моят кораб сега се казва „Единбург“, а този на капитан Хамилтън — „Глазгоу“. След това и двата бяха прегледани, за да се установи дали са годни за плаване, и това отне време, а после бяха изтеглени на сух док за ремонт, така че през цялото това време нямаше нито един кораб, който да охранява тази част от северното крайбрежие. Кралят щеше да стори добре, ако се бе възползвал от този момент, но — продължи той и сви рамене — поради причини, които не проумявам, не го направи, а след това ми наредиха да се върна на север. Единственото, което можех да сторя, бе да забавям напредването си чрез всевъзможни злополуки. Несъмнено сте чули за това, което сполетя „Единбург“ в Лейт? — Огледа изпълнените им с очакване лица. — Не? Тогава сте пропуснали един много забавен разказ. Екипажът ми — обясни той — вдигна бунт.

Графинята удивено вдигна вежди.

— Вашият екипаж?

— Знам. Трудно е да се разбере, нали, като се има предвид колко ме обичат подчинените ми. — В усмивката му имаше самонадеяност, но и доброта. — Мога да ви уверя, че не го постигнах никак лесно. — Той набоде парче говеждо с върха на ножа си. — Няколко дни преди това пуснах слух, че след Лейт ще потеглим за Западна Индия. Моите хора, които в по-голямата си част са принудени да служат във флота против волята си, съвсем не останаха възхитени от перспективата да пътуват чак до Западна Индия с всички опасности и трудности на пътя. По времето, когато стигнахме в Лейт, вече бяха страшно възбудени и неспокойни. И така, слязох на брега и останах известно време там под претекст, че чакам от държавната хазна да уредят закриването на старите ми сметки и ето че докато ме нямаше, стотина души от екипажа ми избягали с лодки. — Той се ухили. — Трябваха ни две седмици, за да ги намерим и да ги убедим да се качат обратно на борда. През което време, разбира се, не можех да отплавам.

Графинята се опита да го изгледа неодобрително, но не успя.

— Надявам се, че не сте ги наказали, след като са се върнали.

— Кого, моите хора ли? Не, всичко беше простено и те се завърнаха към обичайната си работа, като приеха съвета ми в бъдеще да не дават ухо на празни слухове.

— О, Томас — поклати глава графинята, която вече не се и опитваше да прикрие усмивката си.

Той небрежно сви рамене.

— Във всеки случай едва ли ще прибягна втори път до тази тактика. Не бих могъл да подтикна екипажа си към втори бунт, без това да се отрази пагубно на репутацията ми, а колкото и да обичам своя крал, не горя от желание да пожертвам доброто си име заради него. — Но го изрече така нехайно, че София остана с чувството, че въпреки показната си проява на гордост и себелюбие, капитан Гордън бе готов да пожертва далеч повече от доброто си име, ако се наложи. Той продължи: — Не, ще трябва да намеря друг начин да задържа тези води чисти за него. Не би трябвало да е особено трудно. Не съм получавал съобщения за никакви кораби на север, които да искат конвой, а и по този бряг отдавна не са се мяркали капери, така че нямаме причина излишно да удължаваме този патрул, нито пък да се държим близо до брега. Без съмнение климатичните условия ще ме принудят да стоя далече от брега за известно време — предположи той съвсем сериозно, — а бурите толкова далеч на север могат да нанесат на един кораб такива щети, че докато стигнем до Англия, може да се случат толкова много дребни повреди, че вероятно ще ни трябват поправки. В действителност е възможно „Единбург“ да се нуждае от такъв сериозен ремонт, че да се наложи да го изтеглят на сух док, а когато това стане, няма да се учудя, ако изведнъж изникне някакъв неотложен делови въпрос, който да ме застави да помоля за разрешение да прекарам няколко дни в Лондон. И така, с малко късмет — довърши той, — пътят на краля може да се окаже свободен до Коледа.

От края на масата графът попита невярващо:

— Можете ли да го постигнете?

— Мога да опитам.

— Трябва да внимавате — напомни графинята.

— Внимавам.

— Вие сте добър човек — погледна го признателно тя. — И възнамерявам да се погрижа младият крал Джеймс да разбере това.

Гордън я озари с усмивка и сви рамене.

— След завръщането си може да ме възнагради — рече той, — като ме направи адмирал.

Когато обядът приключи, той се облегна назад и погледна корема си с престорено недоволство.

— Вашата готвачка се опитва да ме накара да надебелея всеки път, когато идвам тук.

— Не готвачката ви накара да изядете три порции пудинг — отбеляза графинята.

— Вярно, права сте. Все пак няма да е зле да се пораздвижа малко, иначе нищо чудно корабът ми да потъне, когато се върна на него. Питам се — продължи той с небрежен глас и погледна към местата по протежението на масата — дали вашата прекрасна госпожица Патерсън няма да се съгласи да ме придружи за една разходка из градината.

С три глави, обърнати към нея в очакване на отговора й, София не можа да измисли никакъв благопристоен предлог да откаже предложението му. Можеше да обяви, че я боли глава, но нямаше да е убедително, след като се бе държала нормално по време на целия обяд. Освен това точно сега графинята я наблюдаваше с майчински интерес. София не можеше да я разочарова, като се държи грубо с любимия й гостенин. Тя кимна.

— Разбира се.

В градината беше хладно. Стените спираха хапещия вятър откъм морето, но въздухът бе изпълнен с мразовития дъх на есента. Онези цветя, които все още не бяха загинали, се бяха запътили натам и всичко наоколо навяваше чувство на безнадеждност. И все пак една пойна птичка, една-единствена, кацнала на високата стена, смело пееше своята песен, необезкуражена от пустотата наоколо.

След заминаването на Морай, София не смееше да излиза често в градината. Няколко пъти бе идвала тук заедно с графинята, за да се поразходят и да се възхитят на пищните летни цветя, а веднъж бе излязла с Кирсти да й помогне да наберат билки. Но всеки път изпитваше неприятното чувство от близостта на Били Уик, все едно дали го виждаше да работи на открито, или се скатаваше невидим зад някой обрасъл с плевели ъгъл. Каменната му колиба с тъмни стъкла на прозорците приличаше на чудовищна, огромна жаба, разположила се в най-долния край на градините срещу високите разкривени дървета, обкръжаващи потока, и София не можеше да погледне натам, без да изпита в сърцето си чувство на страх от нещо зло, което я наблюдаваше и чакаше.

Днес Били Уик се виждаше отдалеч: работеше с ножиците сред клоните на люляковото дърво — същото дърво, под което бе стояла с Морай онази последна вечер, когато цветовете му се бяха посипали върху й и той я бе целунал…

— Трябва да призная — заговори Гордън, — че когато ви видях за първи път, не знаех как ще се приспособите към живота в Слейнс. Изглеждахте прекалено кротка, а графинята е… — направи кратка пауза, за да намери дума, с която да я опише — много енергична жена.

София разбираше, че тези думи бяха изречени като комплимент, но въпреки това изпита необходимост да каже нещо в защита на графинята.

— Тя е много интелигентна и елегантна жена.

— Да, такава е. И е съвсем ясно, че обучава и вас как се постига това. През тези няколко месеца вие се променихте.

Можеше да му каже, че се е променила повече, отколкото той може да си представи и това не е заслуга на графинята, но се задоволи само да изрече учтиво:

— Към по-добро, надявам се.

— Наистина. — Наведе глава и й се усмихна. Не й бе предложил ръката си, а вървеше до нея, без да се смущава. — Ще ми простите ли, ако ви кажа, че когато пристигнахте, все още изглеждахте като момиче, а за краткото време, откакто сте тук, сте се превърнали в жена. Това е изумителна метаморфоза.

Той открито проявяваше интереса си и можеше да е казвал същото на всяко момиче, което му е харесвало, но София едва се спря да не положи закрилнически ръка върху корема си, като че ли се боеше, че капитанът може да види тайната, която я бе променила.

— Ласкаете ме — рече тя.

— Казвам истината.

Зад рамото му Били Уик ги наблюдаваше мълчаливо, привидно зает с ножиците си. Изведнъж й се стори непоносимо да го гледа как кастри люляковото дърво, да вижда как останалите без листа клони падат осквернени на сухата земя. София погледна към Гордън.

— Да тръгнем ли по някоя друга алея? Слънцето свети в очите ми.

— Разбира се.

Той избра алея, която минаваше покрай лехите с рози. Окапалите им избелели листенца се бяха разпилели под трънените стебла. Гордън бръкна в джоба на палтото си и извади малко пакетче, което задържа в ръката си.

— Докато бях в Лондон и чаках да поправят „Единбург“, ги видях на витрината на един магазин. Накараха ме да се сетя за вас.

Щеше да й подаде пакета, но тя се поколеба.

— Капитан Гордън…

— Моля ви. — Той спря на място и й се усмихна с най-убедителната си усмивка. — Това е само една дреболия.

София неохотно пое подаръка и разкъса хартиената опаковка, за да види чифт изящни ръкавици от бяла кожа, избродирани със злато. Задържа ги безмълвно в ръцете си, като си мислеше за последното посещение на Гордън в Слейнс, когато бе седнала върху ръкавиците на Морай, за да скрие, че току-що ги беше носила.

— Казах ви, струва ми се, че ръцете ви заслужават да имат по-мека защита от ръкавиците на господин Морай.

Тя си спомни.

— Да, наистина го казахте. — Задържа прекрасните ръкавици още един миг в ръката си, а после ги протегна обратно към него. — Не мога да ги приема. Няма да е правилно.

— Защо? — настояваше той, очевидно развеселен. София осъзна, че това е друг вид танц, не като онзи, в който я бе повел коварният херцог на Хамилтън — тук стъпките не бяха толкова сложни, но тя все пак не можеше да си позволи да направи крачка в погрешната посока. Капитан Гордън бе мъж, чието красиво лице и чар несъмнено бяха спечелили много сърца и сега той очевидно искаше да прибави София към списъка на завоеванията си.

Тя можеше просто да участва в играта му за известно време, докато се върне Морай… но знаеше, че ще й тежи на съвестта, затова се опита, без да му разкрива всичко, да го накара да я разбере.

— Вие сте много мил, капитан Гордън, и вашият подарък е подбран много грижливо, но усещам, че ми го предлагате с определени очаквания, и не бих могла да ви обидя, като приема чувства, на които не мога да отвърна с взаимност.

Веждата му леко се повдигна нагоре, сякаш мисълта, че може да му откаже, никога не му бе хрумвала. За една мъчително дълга минута София си помисли, че го е обидила, но накрая той пое ръкавиците и каза:

— Виждам.

От начина, по който погледът му се плъзна надолу по тялото й и после нагоре със слаба усмивка, признавайки поражението си, тя разбра, че той наистина вижда.

— Може би съм сгрешил, като съм си мислел, че ще имате нужда от ръкавиците. Изглежда, че тези на господин Морай ви подхождат достатъчно добре.

Погледът й я издаде — даде му потвърждение и тя го разбра.

— И така — попита тихо той. — Графинята знае ли?

София поклати глава. Внезапната опасност от това, че бе разкрил тайната й, я накара да изстине от ужас. Тя вдигна към него умолителен поглед.

— Нали няма да й кажете?

Той остана безмълвен толкова дълго, че тя не бе сигурна какво ще отговори. После внимателно пъхна красивите ръкавици в джоба на палтото си и отново срещна погледа й с цялата си предишна галантност.

— Имате думата ми — обеща й той и й предложи ръката си: — А сега да се връщаме. Корабът и екипажът ми ме чакат и усещам, че отдавна трябваше да съм си тръгнал.

София се боеше най-много от реакцията на графинята, но когато „Единбург“ отново се устреми на север, всичко, което тя каза, беше:

— Капитан Гордън е чаровен мъж.

Главата й бе приведена над бродерията, думите бяха изречени така разсеяно, като че ли не искаше да прекъсва концентрацията си. София обаче усети паузата, която последва тези думи, и разбра, че от нея се очаква да отговори.

— Да — промълви тя. — Много чаровен мъж.

— Ако бях по-млада, вероятно щях да се влюбя в него. Но такъв мъж — продължи графинята — не е за всяка жена.

После вдигна поглед и в усмихнатите й очи София прочете разбиране и прошка. И при все че никога не заговориха направо по този въпрос, тя беше сигурна, че по някакъв начин графинята е разбрала същината на това, което се бе случило между нея и капитан Гордън на градинската алея, и че каквито и надежди да е хранила, се е отказала от тях без съжаление и никога повече няма да спомене и дума за тях.

Нямаше нужда да поглеждам в „Старият шотландски флот“, за да знам, че това, което бях написала, отговаря на истината, но все пак го направих. Всичко беше там: преименуването на кораба на капитан Гордън „Крал Уилям“ на „Единбург“, пътуването му на север през октомври и бунтът на екипажа му в Лейт.

По всичко личеше, че след това той се е опитал да удържи на думата си да направи всичко възможно корабът му да не се изпречва на пътя на крал Джеймс и неговата френска армия, когато пристигнат.

„Корабът — бе написал той в един доклад — пострада много от лошото време на север и има нужда от поправки.“ А по-късно, след като бе поискал и получил разрешение да изтегли „Единбург“ на сух док, през декември бе писал до адмиралтейството: „Всички докове тук понастоящем са пълни и все още не може да се определи кога някой от тях ще бъде освободен“. А през януари бе докладвал, че корабът е бил прегледан от майстор — строител, който е заключил, че „Единбург“ се нуждае от сериозни поправки или от цялостно обновяване. „За известно време присъствието ми тук няма да е необходимо — заключаваше капитан Гордън, — поради което ви моля да съобщите на Негово Кралско Височество, че желая да получа отпуск, за да дойда в града…“

„Умно — помислих си, докато затварях книгата. — Рисковано, но умно.“ Гордън бе успял да запази морето чисто за своя крал.

Подозирах обаче, че обитателите на Слейнс трябва да се тревожат повече за опасностите, които се движат по сушата.

XIII

Дойде ноември и доведе със себе си една досадна седмица на дъжд и бури, както и още един неочакван гост. Той пристигна на кон, довян през прага на конюшните от яростно виещия северен вятър и от пелена от дъжд, която го бе измокрила до кости. Мократа му пелерина падаше тежко върху облените в пот хълбоци на коня. На София, която убиваше времето, като бъбреше на нежнооката кобила и хранеше Хюго с остатъци от кухнята, нахлуването на този непознат при тях й се стори като дело на нечиста сила. В очите й той изглеждаше черен като дявола и също толкова голям.

Докато той слизаше от коня, тя направи крачка назад с ръка на каишката на Хюго. Учуди се, че кучето не заръмжа, дори ушите му не се бяха долепили до главата. София измерваше разстоянието до вратата и се чудеше какви са шансовете й да се промъкне покрай новодошлия, без да я забележи. Той стоеше с гръб към нея и като го видя пред коня, тя осъзна, че съвсем не е толкова едър, колкото й се бе сторило в първия миг. Всъщност едва ли бе много по-висок от самата нея — заблудила я беше високо вдигнатата качулка на пелерината, която засланяше лицето му от дъжда.

Вече поуспокоена, но все още нащрек, тя видя как първата му работа бе да се погрижи за коня си: първо свали тежкото седло, а после изтърка до сухо с чиста слама потръпващите хълбоци на животното. „Никой дявол — помисли си София — не би си създавал толкова грижи заради един кон.“ Отново погледна към Хюго, който продължаваше спокойно да стои до нея, и почувства как страховете й намаляват, а после и съвсем изчезват, когато мъжът най-после се обърна, свали черната качулка на пелерината си и разкри слабо, обрулено лице с приятни черти, заобиколено от кестенява брада, прошарена на места със сиво — свидетелство, че е навлязъл в средна възраст. Не носеше перука — косата му, която също бе започнала да посивява, бе хваната и завързана назад без никакво зачитане на модата.

— Съжалявам, уплаших ли ви? — Гласът му бе ласкав и в него се долавяше интонацията на планинските земи. — Простете, девойче. Отначало ви взех за конярче, както бяхте застанали там, в сенките. Има ли някое наблизо?

— Конярче ли? — Не знаеше къде е Рори. Огледа се наоколо.

— Е, добре, ще ми трябват само чул и клетка, а тях мога и сам да ги намеря.

Недалеч от мястото, където стоеше, той намери една празна клетка, която напълно отговаряше на целите му, и когато Рори пристигна малко след това, конят вече бе настанен удобно и покрит с чул.

По очите на Рори си пролича, че е познал новодошлия.

— Полковник Грейм!

— Да — потвърди мъжът с очевидна изненада. — Не мислех, че тук ще ме помнят; откакто дойдох за последен път, трябва да са минали две години.

Фактът, че Рори си го бе спомнил и сега се движеше около него с очевидно уважение, подсказа на София, че този полковник Грейм не е обикновен гост.

Той все още мислеше за коня си.

— Ще му трябва топла храна — обърна се той към Рори, — ако можеш някак да го постигнеш. Яздихме цял ден и през всичкото време този дъжд не спря да вали.

Рори кимна, но в краткия му, безмълвен поглед като че ли имаше тревога повече за полковника, който бе буквално подгизнал и със сигурност щеше да си навлече някоя сериозна простуда, ако не се изсушеше колкото се може по-скоро.

— Ще се погрижа за него — каза Рори за коня. — А госпожица Патерсън може да ви заведе в къщата.

— Госпожица Патерсън? — Той я изгледа с неприкрит интерес и София не можа да не се усмихне. Не беше негова грешка, че я взе за прислужничка, като се има предвид, че я завари да се държи толкова свободно в конюшните, облечена в една от старите си рокли и с кал по обувките. Тя пусна каишката на Хюго и направи реверанс.

— Полковник, ще се радвам да ви заведа при графа и графинята на Ерол.

Той имаше засмени очи с бръчки в ъгълчетата, а усмивката му грейна под посивяващата брада.

— А аз ще се радвам да ви последвам, девойче.

Тя го поведе по задния път, през конюшните и складовете към коридора, който обикаляше двора. Беше се оказала права за височината му — раменете му не стърчаха кой знае колко над нейните, беше строен, стегнат мъж, но все пак излъчваше сила и властно присъствие, походката му бе походка на войник — не наперена, а самоуверена. Напомни й за походката на Морай. И също като Морай, полковник Грейм носеше под пелерината си най-обикновено войнишко кожено палто над бричове и ботуши, ремъкът на меча му бе прехвърлен през рамо като на човек, носил дълги години оръжие.

— Паметта ми наистина не е това, което беше — усмихна се той, като й хвърли кос поглед, — но прав ли съм да мисля, че преди две години не бяхте в Слейнс? Или и тогава се криехте при конете?

Допаднаха й очите му, гласът му, приятелското му поведение.

— Не, не бях тук. Дойдох едва тази пролет.

— О, така ли? — Интересът му изведнъж се събуди. — Това преди идването на полковник Хук и придружителя му ли беше, или след това?

Вече бяха заобиколили двора и стигнали до стълбите на замъка и София изпита благодарност, че върви пред него, така че лицето й да остане скрито, докато гласът й изразяваше невинност. Защото, въпреки че този мъж й харесваше, тя не можеше да забрави необходимостта от предпазливост.

— Полковник Хук… — повтори тя, поклати глава и каза: — Съжалявам, но това име нищо не ми говори.

— Няма значение.

Докато се изкачваха към горния етаж, графът се появи от коридора, който водеше към библиотеката, и едва успя да избегне сблъсъка с тях.

— Полковник Грейм! — Графът изглеждаше също толкова изненадан и зарадван, колкото преди малко Рори; той се пресегна и сърдечно стисна ръката на полковника. — В името божие, откъде изникнахте?

— Мога да ви кажа, Ваша Светлост, след като ми предложите нещо за пиене.

С изключение на херцога на Хамилтън, София не бе срещала човек, който да се държи така фамилиарно с графа — полковникът изрече „Ваша Светлост“ така, както би казал „моето момче“, но по начина, по който графът прие обръщението, София разбра, че двамата се познават отдавна, и това убеждение се затвърди още повече, когато графът, сграбчил с една ръка полковника за рамото, го поведе към вратата на приемната и се провикна:

— Майко, виж кой е тук!

Очевидно зарадвана, графинята се отправи към тях.

— Не чух никой да чука на вратата.

— Дойдох направо от конюшните. Госпожица Патерсън бе така смела да ме съпроводи дотук, макар че изглеждам като истински негодник и все още дори не сме представени един на друг.

Графинята се усмихна.

— В такъв случай ми позволете да поправя този пропуск. София, това е полковник Грейм. Той наистина е негодник, както сам признава, но е негодник, който винаги е добре дошъл сред нас. — А после се обърна към полковника и каза: — Патрик, това е госпожица Патерсън, наша родственица, която тази година дойде да живее с нас.

— За мен е чест. — Той не се приведе ниско над ръката й, както изискваше сегашната мода, а само я взе в своята твърда и честна длан и кимна, което имаше същия ефект.

Графинята каза загрижено:

— Но сега трябва да влезете и да седнете близо до огъня, иначе ще се разболеете, ако продължавате да стоите с тези мокри дрехи.

— А, не съм чак толкова слаб. Най-много пострада пелерината ми, останалата част от мен е сравнително суха. — Той смъкна прогизналото черно наметало от раменете си, за да го докаже, и графинята го взе от ръката му и го сложи на решетката пред камината.

— Въпреки това — настоя тя и отпусна ръка на едно кресло близо до огъня с жест, колкото покана, толкова и заповед. Полковникът кавалерски се предаде със свиване на раменете, но изчака графинята и София да заемат местата си, преди самият той да седне.

Графът, който бе пропуснал цялата тази сцена, защото бе излязъл почти веднага от стаята, се върна и сложи в ръката на полковника чаша, наполовина пълна с уиски.

— Така — рече той, — ето го и вашето питие. Сега ни кажете какво ви води тук. Мислехме, че сте във Франция.

— Наистина бях. Слязох на сушата на север оттук преди два дни и дойдох при вас колкото се може по-бързо. Нося съобщение от брат ви — каза той, вперил очи в графинята, а после погледът му премина покрай нея и за част от секундата се спря на София.

Графинята побърза да каже:

— Госпожица Патерсън е част от семейството и знае да пази тайна.

— Да, и аз така разбрах. — Очите му върху слабото лице отново се засмяха. — Когато я попитах дали е срещнала полковник Хук, тя почти ме убеди, че изобщо не е идвал в Слейнс.

София се изчерви.

— Не бях сигурна…

— Не, не, девойче, постъпихте точно така, както трябва — успокои той. — В тези времена човек не бива да бъде прекалено доверчив. Грешката беше моя, задето забравих, че не знаете кой съм. Исках само да разбера дали сте видели племенника ми и дали можете да ми кажете как ви се е сторил, защото макар че от известно време и двамата сме във Франция, пътищата ни така и не се пресякоха.

София се намръщи, леко объркана.

— Полковник Хук е ваш племенник?

— Не, девойче.

— Има предвид господин Морай — обясни графинята и после отговори вместо София: — Племенникът ви изглеждаше много добре, когато беше тук.

Намеси се и графът:

— Струва ми се, че малко ми се разсърди. С тази награда за главата му просто не можех да го оставя да кръстосва страната, както искаше той, и да пътува през планините, затова трябваше през цялото време да остане тук с нас.

— Разбирам. — Погледът на полковника се спря на София и я остави с чувството, че вижда повече, отколкото би желала тя. Изпита облекчение, че все още бе изчервена от предишното си неудобство, така че никой не би могъл да свърже руменината по бузите й с насочения към Морай разговор или с реакцията й от откритието, че полковник Грейм е негов чичо.

— Все пак — вметна графинята — той не се оплаква много и изглеждаше решен да си намери занимания. Стори ми се много тих.

— За разлика от мен, искате да кажете? — Полковникът се ухили. — Да, Джон пази мислите и чувствата си за себе си, колкото и дълбоко да ги усеща. Още като момче си беше такъв и годините, прекарани като войник, само затвърдиха този навик.

— Къде се сражава сега частта му? — попита графът. — Във Фландрия ли?

София сведе очи и се опита да прикрие огромния интерес, който изпитваше към отговора.

— Да, там е, но Джон не е с тях. Хук го държи при себе си в Париж. Напоследък не пускат никого, който знае каквото и да било за плановете на младия крал, да се отдалечава от Сен Жермен от страх да не се разчуе нещо.

— Трябва да са глупаци, ако вярват, че вече не се е разчуло — каза сухо графинята. — Мили боже, от донесенията, които получаваме, излиза, че половината от двора в Сен Жермен са шпиони на кралица Ана.

— Да, по всяка вероятност. Което несъмнено е причината вашият брат да реши да изпрати съобщението си, използвайки това — и полковникът се почука по главата — вместо перо и хартия.

— И какво е съобщението му?

София бе изслушала последните думи на графинята и полковника без особено внимание — толкова огромно бе облекчението й, задето Морай бе прекарал последните месеци не сред опасностите на бойното поле, както се бе страхувала, а в безопасност някъде в Париж. Не че той щеше да бъде въодушевен отново да се окаже затворен, та било то и в затвор със златни решетки, но сега поне знаеше със сигурност, че е жив и че е добре.

В сравнение с това никоя друга новина не можеше да изглежда важна. После обаче тя усети очакването, възцарило се в стаята, и отново насочи вниманието си към това, което щеше да каже полковникът, защото изведнъж осъзна, че то може да е това, което се надяваха да чуят от толкова седмици.

И наистина беше.

— Изпратиха ме да ви съобщя да очаквате скоро фрегата от Дюнкерк с новината, че всичко е готово и настъплението може да започне.

Графинята плесна с ръце, развълнувана като момиче.

— О, Патрик! Кога? След колко време?

— Брат ви смята, че вече е само въпрос на дни и че трябва да сте готови. Ще изпратят Чарлс Флеминг да ви донесе съобщението. Нали помните младия Флеминг?

— Да, спомням си го — кимна графинята.

— Добър човек е той — каза полковник Грейм. — Ще ви донесе инструкциите на краля, който ще тръгне скоро след него.

Съзнанието на София отново се отклони от разговора и докато останалите продължаваха оживено да приказват, тя обърна глава към огромния сводест прозорец и морето отвъд него и безкрайната водна шир й се стори съвсем недостатъчна, за да побере щастието й. „Вече е само въпрос на дни…“ Думите се повтаряха отново и отново като радостна мелодия, която удавяше всички други звуци.

Не бе осъзнала, че някой моли за вниманието й, докато не усети лекото побутване близо до хълбока си. Отърси се от мечтите си и се огледа извинително наоколо, но до нея нямаше никого. Графът, полковникът и графинята все още седяха в креслата си, както и преди, и продължаваха да разговарят оживено. София отново усети онова леко побутване, този път не в хълбока, а по-дълбоко в, корема си, и осъзна какво представлява. Детето й се бе раздвижило за първи път.

Този пръв слаб контакт с живота вътре в нея я изпълни с удивление. Макар да знаеше, че пробуждането на детето точно в този момент е само съвпадение — сестрата на Кирсти от седмици й повтаряше, че може да се случи всеки миг — тя все пак не можеше да не повярва, че това е добро предзнаменование, като че ли детето също като нея ликуваше при мисълта, че Морай скоро ще се върне при тях.

Графинята започна да се смее на нещо, което полковник Грейм бе изрекъл току-що, и в ушите на София тази веселост напълно отговаряше на нейното настроение, затова и тя се засмя.

Слабото лице на полковника одобрително се извърна към нея.

— Какъв хубав звук.

— И то звук, който напоследък не сме чували често — рече графинята, възвръщайки самообладанието си, и погледна нежно към София. — Патрик, виждам, че ще трябва да ви задържим тук за известно време, защото, както виждате, отчаяно се нуждаем от забавление.

Полковникът се облегна назад в креслото си и се усмихна.

— Ще се радвам да ви го осигуря — увери я той, — докато има достатъчно уиски.

Застанал на вратата ми, Джими държеше с две ръце покрита купа като влъхва, носеща дарове.

— Казах на приятелите си в хотел „Сейнт Олаф“ как си паднала по Уорд Хил, моме, и те помислиха, че може да ти трябва туй.

Отстъпих настрана, за да влезе. Все още се чувствах малко уморена след писането — бях се събудила от почукването на Джими и тъмнината, от която се появи той, бе единственият ориентир, по който можех да преценя кое време е. Очевидно идваше от хотела — в очите му имаше щастлив блясък, а дъхът му миришеше на скоч, но не можеше да бъде много късно, иначе на джентълмен като Джими Кийт дори не би му хрумнало да се отбие.

— Трябва да седнеш — напомни ми той, като кимна към превързания ми глезен и освободи едната си ръка, за да ми помогне да докуцукам до най-близкия стол. Усетих топлината и прекрасната миризма на карамел, разнасящи се от купата в другата му ръка.

— Какво е това, Джими?

— Просто едно малко лакомство. Ще ти трябват вилица и лъжица — каза той и ми ги донесе, след което сложи купата на масата до мен и свали капака, за да ми покаже огромно парче кафява карамелена торта, която плуваше сред море от крем. — Това е карамелов пудинг, а нивга няма да намериш по-хубав пудинг от тоя, дето го правят в „Сейнт Олаф“.

След като пъхнах в устата си първото късче, трябваше да се съглася, че почти си е струвало да си навехна глезена, щом съм получила това лакомство като утешение.

Джими отхвърли благодарността ми със свиване на рамене.

— Няма нищо. И бездруго се качвах нагоре да ти изпразня брояча.

— О, всичко е наред — отвърнах бързо. — Все още имам монети.

Нямах желание да причинявам неприятности на синовете му, а бях сигурна, че ако погледне внимателно брояча, ще види, че стрелката не е там, където би трябвало да бъде. Изпитах облекчение, когато той прие казаното без възражение и насочи вниманието си към печката в кухнята.

— И имаш въглища, нали? — Беше отворил вратата на печката и разглеждаше огъня.

— Да, благодаря. Стюарт я напълни.

— О, да, виждам. — Гласът му стана сух. — Не може да стъкне огън, който да пламне, и това е. — Взе ръжена и разбута въглените, докато новото им положение го удовлетвори. — Имай предвид, че Стюи рядко прави нещо за някой друг, освен за себе си. Ти май си вдъхновила момчето.

Бях благодарна, че в момента ям и трябва само да измърморя нещо нечленоразделно през пудинга в устата си, преди телефонът да иззвъни и да ме спаси. Този път закуцах към него, за да го вдигна сама, и Джими ми позволи да го направя.

Гласът на Греъм в ухото ми ме стопли.

— Здравей.

— Здрасти. — Притиснах слушалката по-близо до ухото си и понижих глас.

Зад мен Джими затвори вратичката на печката с решително тракване и се изправи.

— Ще ти донеса малко въглища от отзад — оповести той и излезе, като си подсвиркваше.

— Това баща ми ли беше? — попита Греъм.

— Да.

— Значи се грижат за теб както трябва.

— Да. Донесе ми карамелов пудинг.

— Добър човек. Как е глезенът?

— Откъде разбра?

— Имам си източници. Как е?

— Не е зле. Доктор Уиър казва, че няколко дни не трябва да го товаря.

— А!

— Защо „а“?

— Защото исках да ти направя едно предложение, но щом трябва да си почиваш…

— Това е само навяхване, не е чак толкова зле. — Огледах се наоколо, за да се уверя, че все още съм сама. — Какво предложение?

— Е, помислих си, че след като брат ми си е вкъщи и се грижи за татко, а на мен ми е трудно да идвам при теб, при положение че тези двамата през цялото време се мотаят наоколо… Помислих си, че може да искаш да дойдеш в Абърдийн през уикенда.

Сега беше мой ред да кажа:

— А!

— Можеш да вземеш компютъра си — предложи той, — така че да не губиш от времето си за писане. Аз пък имам да проверявам писмени работи.

— Не е това. Просто обещах на Джейн, моята агентка, че в събота ще обядвам с нея в Питърхед.

Не му казах, че фактически Джейн бе поканила и него — нямаше начин дори да си помисля да го подложа на разпита на Джейн на толкова ранен етап от връзката ни. Започнеше ли да върти на шиш мъжете, с които се срещах, Джейн можеше да бъде по-лоша и от баща ми, а аз не исках да въртят Греъм на шиш. Той бе специален.

— Няма проблем — рече той. — Мога да дойда да те взема след обяда. Все още ще имаме половината от следобеда, вечерта и цялата неделя.

Изправена пред поставения по този начин въпрос, както и пред убедителния му глас така близо до ухото ми, не можах да се сетя за никаква причина да не отвърна:

— Добре тогава. Много бих искала.

— Добре.

Джими се връщаше, все още подсвирквайки си, а аз повиших гласа си до по-нормален тон и изрекох в слушалката:

— Добре тогава, ще ти се обадя утре и ще уточним подробностите.

— Аз ще ти се обадя — обеща той.

Затворих с най-деловото си изражение, затова се оказах съвсем неподготвена, когато Джими попита:

— Това синът ми ли беше?

Добре, че пълнеше кофата с въглища и гледаше надолу, а не към лицето ми. Така и не видя как затаих дъх. Без да прекъсва работата си, отбеляза:

— Стюи е момче с добро сърце, но може да бъде малко досаден.

Изпуснах дъха си и се отпуснах.

— Не беше Стюарт. — А после, тъй като видях, че бих могла да извлека полза от ситуацията, добавих: — Беше Джейн, моята агентка. Нали си спомняте Джейн?

— Да. Тя не е от ония моми, дето ги забравяш лесно.

— Тази събота ще обядвам с нея в Питърхед — обявих и добавих небрежно: — Всъщност може и да поостана там. Да прекарам уикенда със семейството й.

Джими реши, че идеята е добра, и поклати одобрително глава.

— Не можеш да се криеш тук, горе, през цялото време. Хората откачат, ако от време на време нямат малко компания.

Гледах го как накланя торбата с въглища и изсипва с трополене последните парчета в кофата и си помислих как ли се чувства сам в къщата си. Спомних си думите на Греъм, че баща му е ужасно самотен от смъртта на жена си насам. Да, имаше синовете си и приятелите си от хотел „Сейнт Олаф“, но това не беше същото като да има около себе си жена през цялото време.

Затова, след като приключи с въглищата и от учтивост щеше да си тръгне, го помолих да направи чай, а после го попитах дали няма да остане и да изпие една чаша и прекарахме следващите два часа в разговори, смях и игра на джин руми с картите, с които обикновено редях пасианси.

Защото, както Джими с основание бе казал, понякога бе по-добре да имаш компания, отколкото да си съвсем сам.

XIV

Полковник Грейм удържа на думата си и остана в Слейнс.

София предполагаше, че това се дължи колкото на удоволствието, което му доставяше гостоприемството на Слейнс, толкова и на желанието да бъде тук, когато пристигне фрегатата, възвестяваща идването на краля. Което и от двете да беше, компанията му й допадаше неимоверно много. Тя дори започна да завижда на Морай за този чичо, така приятен и мил и различен от нейния чичо Джон, като деня от нощта. Полковникът бе по-разговорлив от племенника си и с по-голяма склонност да търси забавната страна във всяко събитие, но приличаше достатъчно на Морай, та София да се чувства непринудено с него и да й се струва близък.

Той внесе оживление в Слейнс, защото също като племенника си и той не можеше да стои дълго на едно място. Ако тялото му престанеше да се движи, тогава умът му ставаше неуморен и изискваше някакво разнообразие. През повечето вечери полковникът караше останалите да играят карти и ги учеше на всички нови игри, които бяха на мода в двора на френския крал, както и в Сен Жермен. А в един дъждовен следобед, когато краят на седмицата наближаваше, започна да учи София да играе шах.

— Имате ум за тази игра — похвали я. — Малко момичета го притежават.

Увереността му я поласка, но й се искаше и самата тя да може да я сподели. Със свито сърце го наблюдаваше как подрежда фигурите върху дървената дъска, която бе сложил помежду им на малката масичка в библиотеката. Красивите, черни и бели фигурки, изящно изработени от дърво, изглеждаха толкова много — топовете, конете и офицерите, стиснали оцветени копия в ръце, които обграждаха две фигури, по-високи от останалите и с корони на главите. Боядисаните им лица я гледаха със съмнение.

— Нямам много късмет в игрите — рече София.

— Тази игра не зависи от късмета. — Той подреди осем по-малки фигури един ред пред другите, погледна я окуражително и додаде: — Това е игра на стратегия — битка, ако желаете, между моите мъже и вашите. Между моя ум и вашия.

Тя се усмихна.

— В такъв случай вашият със сигурност ще спечели.

— Не можеш да започваш битка, девойче, като още от самото начало си мислиш, че ще я загубиш. Елате сега и ми позволете да ви покажа как се играе.

Той бе войник и й показа играта от гледна точка на войника, започвайки от предната линия.

— Тези мънички мъже тук, пешките, нямат право да вземат решения. Могат само да местят крак пред крак и да маршируват в права линия към врага, освен когато се впускат в атака. Тогава следват замаха на меча, виждате ли, по диагонал — и премести пешката си срещу една от нейните. — Офицерите зад тях могат да се движат много по-бързо, защото са на коне и са по-смели…

И така малко по малко той й показа всички фигури и ги изпрати в битка на бойното поле. Направляваше я в тяхната първа игра, като при всеки ход отделяше време, за да й обясни всички възможности, с които разполага, и с кои фигури какви ходове може да направи, но нито веднъж не й даде съвет. Оставяше я тя да направи избор и или се облягаше с одобрение назад, или с добронамерена усмивка вземаше фигурата, която тя бе поставила в опасност.

София се опитваше да се поучи от всяка грешка и въпреки че, както и подозираше, накрая полковникът спечели, тя изпита чувство на триумф, задето му бе дала поне някакво подобие на битка. И гордостта й нарасна още повече, когато той каза:

— Справихте се забележително добре, девойче. Не ви ли казах, че имате ум за тази игра?

— Харесва ми.

— Да, и аз така виждам. — Той й се усмихна. — Преди вечеря ще имаме време за още една партия, ако желаете.

Уменията й се подобряваха с всеки изминал ден.

— Ще ви бие, полковник — гласеше мнението на графа, когато един следобед разсеяно ги наблюдаваше от стола си за четене.

— Да, може и да се окажете прав.

С присвити пръсти полковник Греъм огледа дъската и тихо подсвирна през зъби. Не бързаше да направи хода си. Когато най-после премести една фигура, на София това й се стори грешка, защото оставяше в редиците му слабост, където тя можеше да атакува. Обаче щом се възползва от пролуката, разбра, че грешката е била не негова, а нейна, защото полковник Грейм мълчаливо плъзна офицера си по дъската и обяви:

— Шах.

Изобщо не го бе очаквала и невярващо се взираше в офицера, застанал в очакване да вземе царя й. Забелязал ужасеното й изражение, полковник Грейм я посъветва:

— Трябва да наблюдавате цялото поле, девойче, и да използвате ума си преди оръжията си. Когато ме видяхте да местя този офицер, първата ви мисъл бе да вземете топа, който оставих незащитен, нали така? Точно по този начин разсъждават и повечето войници по време на първата си битка: смятат, че най-важното им задължение е да завземат територия, да се втурнат срещу врага и да му причинят колкото се може повече щети.

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не, невинаги. На война, както и при игра на шах, човек трябва също така да защитава краля си. — Мъдрата му усмивка сякаш опрощаваше нейната младост и неопитност. — Нито една битка не може да завърши с победа, ако загубиш краля.

София кимна, за да покаже, че разбира. Намръщеният й поглед бе устремен към дъската в търсене на някакъв ход, с който да защити царя си, защото полковникът не бе казал „шахмат“, а само „шах“. Упоритата й концентрация продължи чак докато при тях дойде графинята.

Чертите й се бяха втвърдили, докато казваше на сина си:

— Имаме посетител, и то такъв, който не ми допада. Носи ни писма от граф-маршала, но у него има нещо, което не ми вдъхва доверие.

Посетителят ги чакаше в приемната — едър, възрастен мъж, навярно прехвърлил шейсетте, с тежки черти на лицето и огромни ръце, в които дланта на графа сякаш изчезна, като се здрависаха. Беше по-висок от домакина, ръстът му надхвърляше метър и осемдесет, дрехите му бяха като на планинец и щеше да представлява впечатляваща фигура на боец, ако не беше изтощението, изписано на лицето му.

— За бога! — връхлетя полковник Грейм в приемната. — Капитан Огилви!

Графинята се извърна.

— Познавате ли се?

— Да, служихме заедно във Франция — обясни полковник Грейм и прекоси стаята, за да поздрави новодошлия с очевидно удоволствие. — Познаваме се отдавна. По дяволите, как сте?

Капитан Огилви изглеждаше също толкова зарадван като полковника да срещне другар по оръжие и се поизправи, докато отговаряше:

— Добре, макар че вече съм прекалено стар да се бия и трябва да си изкарвам хляба по друг начин. — От тона на гласа му София реши, че смяната на препитанието е била горчива за него и трудна за преглъщане. — А вие? Мислех, че сте във Фландрия.

— Разрешиха ми отпуск, за да дойда в Шотландия по семеен въпрос — отвърна полковникът. — Но скоро ще се върна.

Застанала настрана, графинята наблюдаваше тази непредвидена среща с неутрален израз на лицето, който не издаваше тревожните й мисли. Самата София не можеше да разбере кое у Огилви притеснява толкова графинята. Според нея очите му изглеждаха достатъчно благи, когато ги запознаха.

Графинята каза:

— Сигурно сте уморен, капитане, щом сте яздили от граф-маршала дотук. Трябва да останете в Слейнс, докато се възстановите от пътуването.

Поклонът на Огилви бе дълбок и изпълнен с нескрита благодарност.

— Ваша Светлост е прекалено любезна.

Тя се усмихна.

— Съвсем не. Елате, нека да повикам някого, който да ви заведе до стаята ви.

След излизането му усмивката й се стопи и тя се обърна очаквателно към полковник Грейм:

— Патрик, кажете ми всичко, което знаете за този човек.

Полковникът отвърна прямо:

— Можете да му имате доверие.

— Защо смятате така?

— Защото е понесъл много повече трудности от вас или от мен в служба на Стюартите. Преди двайсет години се е сражавал за стария крал Джеймс и е бил един от онези смели планинци, които се биха при Киликранки14 заедно с Дънди и разбиха английските линии. А когато ветровете отново се обърнали, той се присъединил към онези от планинците, които последвали стария крал Джеймс в изгнанието му. Сто и петдесет храбри мъже пожертвали всичко, което имат, за да служат на Джеймс срещу заплата на обикновени войници. На река Рейн има остров, наречен „Островът на шотландците“, защото са го превзели по начина на планинците — газейки във вода до раменете, уловени ръка за ръка, под прикритието на нощта, са победили превъзхождаща ги в пъти сила. Кралят на Франция ги смята за легенда, както и всички в Сен Жермен. Но днес малцина от тях са живи. Когато срещнах капитан Огилви преди десет години от сто и петдесетимата бяха останали двайсет, а днес броят им със сигурност е намалял още повече.

Разказът му видимо бе развълнувал младия граф.

— Чувал съм за тези планинци, но не съм си и помислял, че един ден някой от тях ще потърси подслон под моя покрив. — Въодушевен, той се обърна към полковника: — Разбира се, че капитанът е добре дошъл.

Графинята добави:

— Да. Благодаря ви, Патрик, че разсеяхте тревогата ми.

Но София, която я наблюдаваше, забеляза, че тя все още не сваля грижливо поддържаната си маска на безразличие, като че ли разказът на полковника не бе премахнал всичките й съмнения.

Очевидно бе, че полковник Грейм не изпитва никакви притеснения. На другата сутрин двамата със София сядаха да възобновят прекъснатата си партия шах, когато вратата на библиотеката се отвори и Огилви, виждайки, че вече са там и изглеждат заети, се извини и понечи да се оттегли, но полковник Грейм категорично възрази.

— Елате и се присъединете към нас, капитане.

— Ако сте сигурни, че няма да ви се натрапвам.

— Съвсем не. Освен това присъствието на публика може да подобри играта ни.

София се съмняваше, че на света има сила, способна да й помогне тази сутрин да спаси царя си. Докато капитан Огилви се настаняваше в едно кресло до огъня, тя се възползва от възможността отново да проучи разположението на всички фигури на дъската с надеждата да забележи хода, който щеше да избави царя й от опасността.

Полковник Грейм я наблюдаваше внимателно от другата страна на масата, без да се опитва да скрие колко е развеселен.

— Има начин — подхвърли той — да се измъкнете.

— Предполагам, че няма да ми кажете какъв е той? — Знаеше, че няма да й помогне. Нито веднъж досега не й бе казал как да движи фигурите, нито пък й бе дал някакъв съвет, но от време на време я учеше да насочва погледа си във вярната посока. Точно това направи и сега.

— Този начин включва царицата ви.

— Царицата ми… — Погледна, но не можа да разбере какво има предвид полковникът. А после изведнъж възкликна: — О! — и направи хода.

— Виждате ли? — По усмивката на полковник Грейм си личеше, че се гордее с нея. — Казах ви. Сега царят ви е в безопасност. Поне — предупреди я шеговито той — засега.

Огилви погледна дъската без особен интерес, но София знаеше, че няма дълго да устои на желанието си да им разкаже някоя история. Предишната вечер на трапезата ги бе забавлявал с какви ли не разкази, защото през дългия си живот се бе сдобил с цял куп истории и му доставяше удоволствие да ги споделя. Не че София имаше нещо против — на нея те й се струваха очарователни, пълни с дръзки приключения, но истината бе, че щеше да слуша, дори и да заспиваше от скука, защото сърцето й не бе така кораво, че да откаже на някого като Огилви, който отдавна бе изживял дните си на слава, възможността да ги преживее отново чрез разказа си.

— Да — обади се Огилви от креслото си. — Често пъти става така, че кралицата е в състояние да спаси краля. Нашият млад крал Джейми дължи много на майка си. Той изобщо нямаше да оцелее, ако не беше смелостта й да го отведе отвъд морето.

Полковник Грейм очевидно също бе подушил задаващата се история и направи необходимото, за да окуражи разказвача.

— Да, трябва да разкажете на това девойче всичко за онези дни. Тогава тя самата ще да е била съвсем малко детенце.

Огилви погледна към София и когато видя желанието й да чуе историята, започна:

— Младият Джеймс — принцът на Уелс, тогава беше само на половин годинка. Бяха първите дни на декември и времето беше свирепо, ветровито и студено. Нещата се развиваха много зле за стария крал. Загубваше властта си над кралството. Повечето от генералите му, сред тях и Марлборо, го бяха изоставили, преминавайки на страната на Уилям Орански, собствената му дъщеря Ана също бе отплавала тайно натам. Това му се отрази зле — жестока рана беше това, предателството на дъщерята, която обичаше. След това до голяма степен загуби желанието си за борба и не го беше грижа какво ще стане с него, но се вълнуваше много какво ще се случи с кралицата и с малкия принц. Знаеше, че момчето няма да е в безопасност, защото вигите бяха разпространили навсякъде лъжливия слух, че Джеймс не е истински син на кралицата. Дяволска лъжа беше този слух — добави той разпалено — и как кралицата успя да го понесе, след като бе родила принца пред цяла стая свидетели, както изисква обичаят, аз не… — и замлъкна, защото силното чувство, което го бе завладяло, му попречи да продължи.

София знаеше какво иска да каже той: че не проумява. Не знаеше как Мария Моденска е успяла да понесе подобна клевета; самата София също не проумяваше как някоя жена, която и да е тя, би могла да я понесе. Да износиш дете и да го родиш, а после да го видиш отхвърлено, а майчинството си — отречено от същите хора, които знаят истината… е, по-добре да не си мисли за това сега. София устоя на почти безразсъдния импулс да постави ръка на корема си, а Огилви, вече успял да се овладее, продължи:

— Но старият крал бе решил, че кралицата и Уелският принц трябва да бъдат изведени от Лондон и отведени във Франция. В тайната бяха посветени съвсем малко хора. — Светлината на огъня хвърляше сенки по изразителното му лице, когато се наведе напред и посвети и тях в тази тайна. Говореше с такава сигурност, като че ли самият той е бил там. — Онази вечер, когато трябваше да се състои бягството, кралицата седнала на масата за вечеря. Изглеждала съвсем спокойна. Играела ролята си така убедително, че никой не заподозрял нищо. След като се оттеглила, тя сменила красивата си рокля с най-обикновена и увила принца като вързоп, сякаш е прислужница, която изнася дрехи за пране. Били й дали двама доверени мъже за охрана, дамите й също щели да я придружат. Излезли по тайни коридори от двореца Уайтхол, като внимавали да не ги забележат, и се вмъкнали в каретата, която трябвало да ги отведе до реката.

София затаи дъх, докато във въображението си се плъзгаше сред бдящите сенки заедно с кралицата. Прехапа долната си устна.

— Нощта била толкова тъмна — разказваше капитан Огилви, — че едва можели да се видят един друг. А пресичането на Темза в този вятър и дъжд било много опасно. Но когато най-после стигнали до отсрещната страна, каретата, която трябвало да ги чака там, я нямало. Кралицата била принудена да се подслони от бурята до стената на една църква и да чака, докато мъжете от охраната отидат да доведат каретата. За малко да ги открият, но ръката на провидението ги закриляла тогава, както и по-късно през тази свирепа нощ, когато едва не ги заловили на пътя за Грейвсенд. Измъкнали се като по чудо и успели да стигнат до брега, където други хора се присъединили към тях за презморското пътуване до Франция. Плаването било ужасно, но кралицата не се оплакала нито веднъж. Рядко се среща жена с такава смелост — заключи капитан Огилви — и благодарение на нейната храброст днес имаме крал, защото ако бяха останали в Англия, нищо нямаше да може да ги спаси.

София забеляза, че полковник Грейм също се бе пренесъл в спомените си към онези тревожни дни на предателство. Остана смълчан за кратко, а после въздъхна:

— Покъртителна история.

— Да, чух го направо от устата на граф Дьо Лозюн. Той е бил там — бил е един от двамата мъже, които в онази нощ извели Мария Моденска от Уайтхол и я придружили до Грейвсенд, бил е с нея и по време на цялото пътуване до Франция. Всичко това се е случило пред очите му и се е загнездило в паметта му, докато една вечер не му помогнах да го извади с вино. — Споменът накара капитан Огилви да се усмихне. — Разказа ми и други истории, но малко от тях бих повторил в присъствието на момиче.

Но все пак успя да се сети за една, която да не е твърде неприлична, и се настани още по-удобно в креслото, докато я разказваше.

София го слушаше с половин ухо и се усмихваше на правилните места за скандалното поведение на графа, но въображението й бе дотолкова завладяно от разказа за бягството на кралицата и принца от Англия, че часове по-късно все още си мислеше за това.

Този следобед тя дълго стоя права пред сводестия прозорец на приемната и се взира в морето, питайки се какво ли е да се люшкаш по тези безжалостни мразовити вълни, без да знаеш какво бъдеще очаква невръстния ти син в прегръдките ти, докато се тревожиш за живота на съпруга си, останал в земята, която напускаш, и когото може никога да не видиш отново. Колко ли огромно е било отчаянието на кралицата?

Не усети, че някой е влязъл в стаята, докато полковник Грейм не проговори зад гърба й с успокояващ глас, който като че ли разбираше тъгата й и се опитваше да я разведри:

— Няма да се учудя, ако завали, преди да падне здрач. Тези облаци определено обещават сняг.

Той пристъпи напред, застана близо до нея и проследи погледа й. Не казваше нищо, просто й правеше компания.

София остана още един миг загледана в леденосивите талази, които се надигаха и спадаха отвъд прозореца, а после, без да се обръща, прошепна:

— Баща ми винаги е обичал морето.

Той впери в нея проницателен поглед.

— Но не и вие.

— Нямам му доверие. През лятото е толкова красиво, но през декември лицето му е различно — страховито и заплашително.

Той кимна.

— Да — рече, — няма по-тъжна гледка от зимното море, защото то ни казва, че наближава краят на годината и дните й на радост и скръб отминават и никога вече няма да се повторят. — Замълча, а после лека усмивка замести сериозното му изражение. — Но точно така се сменят и сезоните и така и трябва да бъде, както го е намислила природата. Полята трябва да оголеят и птиците трябва да спрат да пеят за известно време; растенията трябва да загинат и да лежат тихо под снега, точно както зимното море трябва да покаже лицето си на бури, смърт и погубени надежди — лицето, което вие толкова силно мразите. Така вървят нещата и когато остареете колкото мен, девойче, може дори да приветствате с „добре дошъл“ този кръговрат.

— Да приветствам зимата?

— Да. — Не беше се помръднал и все пак София изведнъж почувства гласа му като прегръдка, като утешителна ръка, която обгръща раменете й. — Защото, ако не съществува зима, не можем да се надяваме за пролет. — Очите му, приковани в нейните, бяха топли и мъдри. — Пролетта ще дойде. — Замлъкна, а после със същия сигурен глас добави: — А също и той.

Разбира се, имаше предвид краля, реши София. Искаше да каже, че кралят ще дойде. И все пак й се стори, че за миг в очите му пробягва нещо, преди да се отклонят от нейните, за да проследят отново снежните облаци, които се носеха дори още по-близо до брега. В този миг София не можеше да бъде сигурна, че не й говори за някой друг.

Те никога не споменаваха Морай. Уверението, че племенникът му е бил добре, докато е живял в Слейнс, изглежда, бе удовлетворило полковника и той така и не зададе повече въпроси. Не бе попитал за никакви подробности, свързани с Морай, като че ли смяташе, че не му влиза в работата. Според София двамата много си приличаха — и двамата бяха обвързани от чувство за чест, което не им позволяваше да нарушават личния живот на другите и ги караше ревниво да охраняват собствения си.

Много добре стана, каза си тя, че той не може да разбере за какво точно си мисли тя в този момент. Мислеше си за отчаяното бягство на Мария Моденска, за страха, вярата и надеждата, подтикнали я да се осмели да предизвика зимата, като прекоси морето заедно с невръстния си син. И как този син, сега пораснал и крал, поверяваше съдбата си на същите тези студени, безжалостни вълни, които изглеждаха решени да отделят Стюартите от надеждите им и от кралската им участ.

Опита се, както я бе посъветвал полковник Грейм, да види в зимното море обещание, но не успя. Сиво-зелено и самотно, то се простираше към безкрая, за да се срещне с устремилите се към брега облаци, чиято тъмнина вещаеше само бури.

През цялото това време, откакто бе дошла в Слейнс и бе разбрала за планираното нашествие, което трябваше да върне краля в Шотландия, София нито веднъж не бе помисляла, че заговорът може да се провали. Нито веднъж до този момент.

През прозореца си можех да видя как вълните се разбиват в стената на пристанището. Тази сутрин вятърът беше силен и те прииждаха сърдити и бързи и разпръскваха гъста пяна, която размиваше очертанията на заснежения плаж. По-нататък морето тънеше в сянката на черни облаци, които се скупчваха и закриваха слънцето.

Не ми бе трудно да се почувствам така, както навярно се бе чувствала София. Зимното море пред очите ми не бе по-различно от онова, което бях описала чрез спомена й. Чрез нейните очи.

Нито пък бе трудно да усетя сянката на полковник Грейм близо до рамото си. Сега ги чувствах навсякъде около себе си — хората, живели в Слейнс през онази зима. През цялото време бяха край мен и ми бе трудно да се отскубна, да се отдалеча от тях. Те просто ме дърпаха обратно.

Особено тази сутрин. Възнамерявах да си почина и да поспя — отчаяно се нуждаех от сън — но всичко, което успях да направя, бе да си приготвя препечена филийка и чаша кафе. И дори и с тях не бях приключила, когато гласовете отново започнаха да се обаждат и да стават нетърпеливи.

Можех да не им обърна внимание, но вятърът отвъд стъклото на прозореца се надигна до стенание и се промъкна през рамката, за да ме обвие в студа си. Прошепна:

— Нямаш друг избор.

И беше прав.

XV

Смяташе да прекара един час в конюшните с конете, но се отказа, когато видя Кирсти и Рори, доближили глави един до друг и увлечени в сериозен разговор. За нищо на света не искаше да се натрапва в такъв интимен момент, затова преди двамата да я забележат, стъпвайки безшумно, зави по дългата пътека, която минаваше покрай пивоварната и пералнята.

Беше валяло, както бе предсказал полковник Грейм, и голите клони на дърветата бяха покрити с дебел слой замръзнал сняг. По-надолу София видя тънката струя дим, виеща се от комините на бараката в края на градината. Не бе виждала Били Уик от идването на капитан Гордън преди няколко седмици и нямаше никакво желание да го среща сега, затова не се зарадва, когато видя приведената му фигура да се откроява черна на фона на един заснежен храст, чиито изкривени клони се огъваха към хълмовете по-нататък, като че ли се опитваха да избягат от яростните ветрове, духащи от суровото Северно море.

София също се канеше да потърси спасение и да продължи покрай стената на пералнята, а после да свие зад ъгъла към кухнята, когато второ движение от градината привлече вниманието й и я накара да се спре и да погледне по-внимателно. Били Уик не беше сам. Един друг мъж, много по-едър, с плътно вълнено наметало, с дръпнато над главата и раменете му покривало, се бе приближил към градинаря и сега стоеше до него. Нямаше как да се сбърка самоличността му. Но каква работа можеше да има капитан Огилви с Били Уик.

Каквато и да бе, тя им отне няколко минути и през това време тревожният израз на лицето й стана още по-напрегнат, когато ръцете на двамата мъже се раздвижиха и някакъв загадъчен предмет смени притежателя си.

Едва когато те се разделиха и изчезнаха от погледа й, София се раздвижи, защото капитан Огилви можеше да се върне по пътеката към къщата и всеки момент да се натъкне на нея. Стъпките й бяха затруднени от стигащия до глезените й сняг, но тя се движеше бързо, като загръщаше пелерината по-плътно около себе си и се опитваше да успокои ледените тръпки, плъзнали по тялото й.

Както се надяваше, намери полковника в библиотеката. Той й се усмихна над книгата си.

— Толкова скоро ли се връщате? Човек би си помислил, че ви стига поражението за един ден.

Без да поглежда към дъската за шах, тя попита бързо:

— Може ли да говоря с вас?

Той се изправи, сякаш доловил настойчивостта й.

— Да, разбира се.

— Не тук — каза тя, защото знаеше, че Огилви скоро ще се върне и че често прекарва времето си в това помещение. Трябваше й място, където да могат да останат насаме, без да рискуват някой да ги прекъсне. Докато пръстите й се впиваха в тежките гънки на пелерината, внезапно й хрумна нещо.

— Ще повървите ли с мен?

— Какво, сега ли? Навън?

Тя кимна.

Вдигнал примирено вежда, полковник Грейм хвърли прощален поглед на топлия огън и затвори книгата си.

— Да, девойче. Ще дойда и ще повървя с вас. Накъде?

Снегът не бе толкова дълбок на върха на скалата, откъдето вятърът бе отвял към сушата пластове сняг, които лежаха меки и топящи се от дългия ден под слънчевата светлина. Беше късен следобед и сенките се преплитаха една с друга на земята под заснежените клонове на дърветата, които обграждаха потока. Миризмата на горящи дърва в огньовете от комините на къщите навяваше на София чувство за уют, а димът, който се виеше и побеляваше във въздуха над гората, сякаш се сливаше с нейния дъх.

Двамата тръгнаха между къщите, изкачиха се по бруления от вятъра хълм зад тях и после слязоха надолу по оцветения в светлобежово бряг. Пясъкът под краката им беше твърд, не мек и подвижен както през лятото, а дюните бяха побелели от сняг, през който туфите златна трева все още се надигаха и се люшкаха под вятъра.

На дългата, широка извивка на пясъчната ивица нямаше никой друг, освен тях. Никой не можеше да ги чуе. И все пак София продължаваше да върви, вече търсейки не усамотение, а вдъхновение.

През цялото време, докато се движеха по пътеката, тя се опитваше да реши как е най-добре да му каже, че според нея неговият приятел капитанът може да не е това, което изглежда. Знаеше, че няма лесен начин да се съобщи подобно нещо, и можеше изобщо да не го спомене, ако не я преследваше силно предупредително чувство, че това, което става сега, се е случвало и преди. София взе решение и като предпочете да прибегне до миналото като отправна точка, най-после започна:

— Когато племенникът ви беше в Слейнс, веднъж ми разказа за приключенията си заедно със Саймън Фрейзър.

Погледът на полковник Грейм потърси лицето й с внезапен интерес.

— Така ли? И какво ви каза?

— Че кралят го изпратил тук заедно със Саймън Фрейзър, за да разбере колко хора ще се надигнат, ако избухне бунт, и да се срещне с всички благородници в планините и в Единбург, които са добре разположени към делото.

— Лично кралицата майка го изпрати тук, защото го цени високо. Каза ли ви това?

Тя поклати глава.

— Е, той не е момък, който се хвали, но е истина. Всъщност, когато Фрейзър се върна във Франция без Джон, тя се наскърби толкова много, че нарече Фрейзър убиец и направи всичко възможно да го хвърлят в затвора. Много лоялна жена е Мария Моденска и не забравя любимците си.

София не знаеше, че Морай е любимец на кралицата, и това я изпълни с гордост, но въпреки това не желаеше да се отклонява от целта, която си бе поставила, и щеше да продължи да говори, ако полковник Грейм не бе пояснил:

— Имайте предвид, че кралицата сгреши за частта с убийството. Работата беше там, че Фрейзър офейкал като някой плъх, без да изпрати вест на Джон, че си тръгва, и племенникът ми трябвало да прекара няколко месеца в криене, преди да успее да намери начин да стигне до Франция. Аз вече бях заминал, иначе щях да му помогна, защото по това време цялата работа вече беше пропаднала и Джон беше в опасност.

Отново отвлечена от мислите си, София погледна към него и повтори:

— Заминали сте по-рано?

— Да — потвърди той и после нехайно, като че ли споменаваше всеизвестен факт, добави: — И аз бях тук с Фрейзър, също като Джон, по нареждане от Сен Жермен. Той не ви ли каза, че чичо му е дошъл с него?

Отговорът трябва да бе ясно изписан на лицето й, защото той се усмихна и заключи:

— Не, не е. Джон внимава с думите, такъв си е по природа. Рядко се срещат мъже, които така да пазят тайните си. — Отклони погледа си към морето и не забеляза промяната в изражението й. — Каза ли ви, че Саймън Фрейзър беше предател?

— Да.

— Това беше удар за Джон, защото той го ценеше високо. Самият аз подозирах нещо подобно, когато пристигнахме тук. Нещо у Фрейзър не бе наред още от самото начало. Но Джон… — Той направи пауза и сви рамене. — Е, тогава Джон беше по-млад и смяташе Фрейзър за свой приятел. Беше му много тежко, когато откри истината.

— Струва ми се, че всеки би се изненадал от подобно предателство от страна на приятел — заяви София.

Той долови промяната в тона й и се обърна към нея, като че ли искаше да я попита какво означава това.

— Не сте ме накарали да измина целия този път, за да говорим за Фрейзър, девойче. Какво се върти в главата ви?

Тя си пое дъх.

— Подозирам, че капитан Огилви може да е шпионин.

Боеше се, че той може да й се изсмее или дори да се ядоса. Грейм обаче не направи нито едното, нито другото, а само я попита:

— Защо смятате така?

И така, тя му разказа какво бе видяла и за малкия пакет, който бе преминал от ръцете на капитан Огилви в тези на Били Уик.

— Мисля, че вътре може да е имало пари.

— Девойче. — Той й хвърли снизходителен поглед.

— Градинарят е зъл човек и никой от другите прислужници не го обича. Не може да му се има доверие. Не се сещам за нито една причина капитан Огилви да иска да говори с него, освен, за да разбере нещо за този дом и за това, което се върши тук. — Загледа се към пясъка и добави: — Надявам се, че няма да ви обидя, полковник Грейм, ако ви кажа, че според мен вие много приличате на господин Морай и не бих желала да ви видя да страдате, както е страдал той заради човек, който не заслужава вашето приятелство.

За миг настана абсолютна тишина, в която единственият звук бе шумът от разбиването на вълните в замръзналия бряг. А после полковникът попита:

— За моето добруване ли се тревожите, девойче?

Звучеше също така развълнуван като Морай, когато бе направил подобно откритие преди месеци. Онзи момент, помисли си София, също се бе случил тук, на същия този плаж, но тогава духаше по-топъл вятър, а под синьото небе морето бе изглеждало изпълнено с надежда и обещания.

— Няма нужда — благо рече полковник Грейм. — И няма нужда да се притеснявате заради Огилви, той не е като Саймън Фрейзър и е служил на Стюартите прекалено дълго, за да ги предаде сега.

Тя вдигна глава и от израза на лицето му разбра, че не е обърнал внимание на предупреждението й, но онзи неспокоен гласец в главата й отказваше да млъкне.

— Нали въпреки това ще внимавате?

— Да, девойче. Щом това ви безпокои толкова много, заради вас ще внимавам. — Но го каза така, както пакостливо дете обещава да е добро, а бръчиците в ъгълчетата на очите му й подсказаха, че не смята въпроса за сериозен. — Това ли е единственото, което искахте да ми кажете?

Тонът му почти я накара да повярва, че е очаквал да има и нещо друго, но когато кимна, той прие това за задоволителен отговор.

— Добре тогава, да се връщаме, защото снегът за днес ми стига, а чак оттук чувам как чашата с уиски ме зове от камината в Слейнс.

Макар че бе разочарована, задето не бе успяла да го убеди за Огилви, София не можа да не се усмихне.

— Вие вървете — каза. — Аз ще остана още малко и ще се поразходя по брега.

Той плъзна поглед по брега без ентусиазъм.

— Ако искате да останете, тогава ще е по-добре и аз да остана.

— Няма нужда — отговори му тя със собствените му думи. — Нищо няма да ми се случи. Имаше време, когато се разхождах тук всеки ден.

— О, така ли? — Като че ли се усмихна, при все че София не можеше да бъде сигурна. — Но нали ми казахте, че не обичате морето през зимата.

— А вие ми казахте, че ако се опитам, може да успея да видя положителните му качества.

— Вярно, така беше. — Този път беше сигурна, че се усмихна. — Тогава ще ви оставя, но внимавайте да не оставате прекалено дълго тук, на студа.

Тя обеща, че няма да стои много, и се загледа как той се отдалечава по пясъка. Изпънатите му рамене приличаха толкова много на тези на Морай, че тази прилика се заби в сърцето й и я накара да отмести погледа си, а после да го погледне отново със замъглени очи. Почти се зарадва, когато остана сама.

Изкачи се на дюните и намери мястото, където двамата с Морай толкова често бяха сядали да си говорят, и при все че сега земята беше заснежена, тя седна, обви с ръце крака под пелерината си и се загледа към морето.

Откакто за последен път бе идвала тук, бяха изтекли седмици. През лятото идваше често, защото на тези пясъци усещаше силно връзката с Морай. Извличаше утеха от мисълта, че всяка вълна, достигнала до брега, бе пътувала от бреговете на Франция, за да разпръсне пяната си пред нея, а после ще се върне с неизбежния ритъм на приливите, за да докосне земята, по която вървеше Морай. Тази представа, малка, но жива, я бе крепила през дългите дни, които бе прекарала загледана в безкрайния хоризонт за първия знак от бързо приближаващи платна.

Нито един кораб обаче не бе дошъл, а когато бе започнало да й прилошава заради бременността, се чувстваше прекалено зле, за да идва толкова надалеч. Освен това детето в утробата й й бе дало друг вид връзка със съпруга, който отсъстваше от прегръдките й, ала не от сърцето й, и тя вече не изпитваше тази настойчива необходимост да крачи сред спомените на брега.

Сега обаче ги завари тук. Чакаха я и погледът й по навик се обърна към далечната линия, където небето и морето се сливаха, този път с повече опасения, отколкото надежда, защото се боеше какво може да се случи с кораба от Франция, ако пристигне в Слейнс, докато капитан Огилви е още там.

Защото, при все че полковник Грейм не остана убеден, а и самият Огилви изглеждаше толкова безобиден, София не можеше да се отърси от подозренията си, нито да заличи от съзнанието си думите, които Морай й бе казал веднъж тук, сред дюните: „Дяволът знае как да очарова хората, когато това отговаря на целите му“…

Не беше само сцената между Огилви и Били Уик, на която бе станала свидетел тази сутрин. Сега, когато се замисли за тази възможност, изведнъж осъзна, че при все че Огилви бе в Слейнс от дни насам, графинята така и не бе проявила към него присъщата си сърдечност, а само учтива отдалеченост. А инстинктите на графинята, убедена бе София, далеч надминаваха тези на всички останали в къщата.

Тя погледна към студения хоризонт и отново чу глас, този път не на Морай, а на полковника, който им казваше: „Вече е само въпрос на дни“. И докато слънцето потъваше в един облак, тя разбра какво трябва да направи.

Не искаше да разочарова полковника или да му причинява неприятности, но щом той отказваше да й повярва и да вземе мерки, трябваше да го стори някой друг. Щеше да говори с графинята, да й каже какво е видяла и да я остави да предприеме каквито стъпки сметне за нужно.

Решително се изправи, слезе от дюните и се отправи обратно по брега, оставяйки отпечатъци по натрупалия сняг. Видя следите, оставени от полковник Грейм, и по-малките отпечатъци на някакво дребно животно — куче, помисли си и си спомни, че Морай я бе предупредил да не се отдалечава толкова от Слейнс, без да е взела мастифа със себе си.

Можеше само да се усмихне при спомена за тази негова загриженост, защото плажът бе съвсем пуст, а по голия хълм не видя нищо, което би могло да представлява опасност. Беше минавала по тази пътека много пъти след заминаването на Морай. Можеше да я извърви със затворени очи и никога досега не й се бе случвало нищо.

Ала когато стигна до половината на хълма, изведнъж я полазиха тръпки, някакво странно предчувствие я накара да се поколебае, да се обърне и да погледне назад.

Вълните продължаваха да прииждат и да се отдръпват, невинни както винаги; дюните се извисяваха самотни на брега; нищо не помръдваше, освен водата и вятърът, който раздвижваше тревата. София се отпусна. Просто въображението й си правеше шеги с нея, караше я да чува призраци, които в действителност не съществуваха.

Поусмихна се на глупостта си и се обърна, за да продължи по пътя си… и се блъсна в Били Уик.

Стресна се така, та й се стори, че е изникнал отникъде, довян от някоя черна магия на този хълм, за да й препречи пътя. Той й позволи да отстъпи крачка назад и не посегна да я хване, но усмивката му бе по-ужасна от всяко докосване.

— И колко далеч смяташ да стигнеш, моме, като бързаш толкоз?

Тя знаеше, че той се храни от страха на другите, затова се опита да прикрие ужаса, който изпитваше. Стисна здраво полите на роклята си, за да не я издадат треперещите й ръце, вдигна брадичка и спокойно каза:

— Пуснете ме да мина.

— Когато му дойде времето.

Никой не можеше да ги види от това място; бяха невидими за погледите на хората от къщите и дори от високите прозорци на Слейнс, защото склонът на хълма изцяло ги скриваше. Да вика за помощ щеше да означава само загуба на дъх. Никой нямаше да я чуе.

София сподави нарастващата си паника и се опита да разсъждава трезво. Нямаше да има полза да се върне на плажа, можеше да заложи на изненадата — единствено да се опита да се промъкне покрай него и да побегне. Той сигурно си мислеше, че ще се опита да мине от другата страна на стръмната пътека — онази откъм сушата, където натрупалият сняг и туфи дебела трева се простираха меко под краката на минувачите, вместо по опасната ивица земя, която се накланяше застрашително към черните скали и леденото море отдолу.

Тя си пое дъх и рискува.

Беше права — неочакваният й ход го изненада и тя успя да спечели няколко безценни секунди. Планът й дори можеше да успее изцяло, ако той не се бе осъзнал толкова бързо и не се бе завъртял със скоростта на змия, за да сграбчи ръката й, докато тя се втурваше покрай него. Устремът й спря от светкавичната му реакция, накара и двамата да загубят равновесие и София се строполи тежко на замръзналата земя.

Били Уик се стовари с цялата си тежест върху й и я прикова към земята. Вече не се усмихваше. София осъзна, че макар да е дребен мъж, градинарят беше силен и тя не можеше да му се противопостави.

— Айде сега, що правиш таквиз неща, моме? Искам само туй, дето го даде на господин Морай.

София го погледна отвратена.

— Вие сте луд. — Но страхът я бе обзел изцяло и Били Уик го виждаше.

— Да, ще ми го дадеш, моме, инак ще разправя на стария капитан Огилви за нещата, дето ги издума на господин Морай в моята градина оная нощ, когато си заминаваше. Много мило беше. — В очите му блестеше жестокото удовлетворение на звяр, който знае, че държи плячката си, и иска да си поиграе с нея. — Направо се разплаках, като ви слушах. Не се съмнявам, че и капитан Огилви ще реши, че е много мило. Той ми плаща сребро за таквиз приказки, а тия, за които работи, отдавна искат да докопат Морай.

Вятърът изпрати пронизващ студ по лицето на София, а в кънтящата й глава гласът на Морай отново повтори: „Той никога не бива да разбере, че си моя…“.

Имаше предвид херцога, а не Огилви, но тя знаеше, че опасността е една и съща, защото Били Уик се бе издал, че Огилви получава пари, вероятно от двора на кралица Ана, и ако научеха, че е жена на Морай, те щяха да я използват по всички възможни начини, за да го накарат да се покаже. София не се боеше за собствения си живот — ако заплахата надвиснеше само над нея, тя щеше да я понесе. Заради него. Но не ставаше въпрос само за нея. А и за детето. Неговото дете.

Усети върху тялото си опипващите ръце на Уик и се сви, за да ги избегне, а после обърна лице към заснежената земя и здраво стисна очи.

— Виждаш ли — каза той и тя почувства вонящия му дъх върху лицето си, — нямаш друг избор.

Премести се по-близо и я натисна по-силно. А после тежестта му изведнъж изчезна — някаква сила го бе изтеглила нагоре, далеч от тялото й с едно-единствено движение.

— А според мен има — изрече гласът на полковник Грейм, студен и опасен като тънка покривка лед.

Все още невярваща, че кошмарът е свършил, София отвори очи. Видя полковника, застанал зад градинаря. Изглеждаше така, както навярно и в битка — лицето му вече не бе изпълнено с доброта, а със смъртоносно спокойствие. Беше извил ръката на Били Уик зад гърба му в болезнена хватка, а другата му ръка бе увита около врата на градинаря. София съзря в очите на Уик страха, който той толкова често се бе наслаждавал да предизвиква у другите. После спасителят й притисна уста до ухото на градинаря и каза:

— Според мен има избор.

А после София видя как ръката на полковника сграбчва челюстта на Уик и се извива настрана и от звука, който последва, и начина, по който градинарят се свлече надолу, разбра, че вратът му е счупен. Полковник Греъм с отвращение пусна тялото на земята.

— А сега отивай при дявола — ритна той трупа с ботуша си и го запрати да се търкаля надолу по стръмния склон към скалите и морето.

София го наблюдаваше стъписана. Никога досега не бе виждала човек да извършва убийство, не и по този начин. Точно така сигурно изглеждаше и Морай на бойното поле — каменно лице, обърнало гръб на угризенията на съвестта, и очи, изпълнени като тези на чичо му с непознат пламък. Тази станала пред очите й трансформация я разтърси.

Все още се взираше занемяла в него, когато чертите му отново се промениха — войнишката физиономия се превърна в лицето, което тя познаваше, и цялата ярост се оттече от очите му, докато той се навеждаше към нея. Притеснен, попита:

— Наранихте ли се?

Тя не можеше да произнесе и дума, все още разтърсена от нападението на Уик и от сцената, на която току-що бе присъствала. После обаче бавно поклати глава и болката от това леко движение я накара да потръпне.

Полковникът нежно постави ръка под главата й. Топлите му пръсти докоснаха косата й, после я отдръпнаха. София видя, че дланта му е мокра от кръв. Нейната кръв.

— Исусе Христе! — Той се огледа наоколо като човек, който решава нещо и трябва да мисли бързо. После отново се наведе към нея. — Искам сега да сте храбра заради мен, девойче. Трябва да ви отведем у дома и ако можех, щях да ви занеса дотам, но тогава хората, покрай които ще минем, ще разберат, че сте ранена. Ще има въпроси. Следите ли мисълта ми? — И за да се увери, че го е разбрала, каза твърдо: — Никой не видя какво се случи. Никой не знае, че Уик е мъртъв. И когато намерят тялото му, ако изобщо го намерят, ще повярват, че е паднал случайно. И Огилви — продължи той — също ще повярва.

Погледът му срещна нейния и го задържа за миг, за да се увери, че е схванала неизказаното, и София разбра, че е чул заплахата, която й отправи Уик. За това поне, помисли си, можеше да е благодарна — Били Уик бе постигнал онова, което тя не успя: бе дал на полковник Грейм доказателство, че въпреки всичките си години на служба при крал Джеймс, капитан Огилви е дошъл сред тях като предател и шпионин.

Знаеше, че Огилви никога не бива да научава какво се е случило на този хълм, иначе щеше да разбере, че и самият той е бил разкрит.

Тя погледна към полковник Грейм, пое си дълбоко дъх и успя да проговори.

— Мога да вървя.

Той й помогна да се изправи и да се закрепи на краката си, а ръцете, които току-що бяха убили човек, нежно повдигнаха нагоре меката качулка на пелерината й, за да скрие кръвта в косата й.

— Смело девойче — похвали я той със следа от гордост в гласа и пъхна ръката й под своята. — Сега вървете бавно и дръжте главата си вдигната. Слейнс не е далеч.

Това беше лъжа и той го знаеше, защото пътят, който им предстоеше да изминат, съвсем не беше кратък, но тя се справи и ако я бе видял да се изкачва по пътеката към замъка, Огилви никога не би разбрал, че е ранена. София не го видя никъде наоколо, но не можеше да бъде сигурна, че не стои зад някой прозорец и не гледа навън, затова вдигна главата си високо, както я бе посъветвал полковник Грейм, въпреки че това й причиняваше такава болка, та й се струваше, че всеки момент ще припадне.

Ледените тръпки на шока я бяха сграбчили цялата в хватката си и крайниците й трепереха, но силната ръка на полковника под дланта й представляваше стабилна опора. Сега вече не им оставаше много път — трябваше само да стигнат до голямото стълбище.

— Как разбрахте? — попита тя и той се обърна към нея, повдигайки вежда.

— Какво, че ви трябва помощ ли? Разбрах, когато се върнах тук и видях градинаря да се измъква, след като видя, че се връщам сам, и се досетих, че си е наумил някоя беля. Затова дойдох, да ви доведа вкъщи.

Още няколко крачки и щеше да го постигне. София се опита да се пребори с надигащата се срещу нея чернота и погледна нагоре към него с надеждата, че той ще успее да види отвъд болката, която изпълваше очите й, и да разбере колко му е благодарна. Думите й костваха усилие.

— Полковник?

— Да, девойче?

— Благодаря ви.

Вместо отговор полковник Грейм вдигна свободната си ръка и за един кратък миг стисна пръстите й, но вече бяха стигнали до преддверието и не можеха да си кажат нищо повече, защото до вратата ги очакваше не друг, а самият капитан Огилви, за да ги приветства с „добре дошли“.

— Какво виждам, сте се поразходили.

— Да — отговори спокойно полковник Грейм, — но се боя, че изтощих горкото девойче до крайност, а освен това му докарах главоболие от студа.

Тя се застави да се усмихне и пое подадената реплика.

— Уверявам ви, полковник, че не е нищо, което да не се излекува с малко почивка.

— Ето, виждате ли? — пошегува се Огилви. — Днешните девойки, Грейм, са от по-силна порода от онези, по които ние си губехме сърцата навремето.

— Да — потвърди полковник Грейм, — наистина е така. — Очите му, отправени към тези на София, бяха изпълнени с топлина. — В такъв случай си починете. Не се съмнявам, че капитан Огилви може да заеме поне веднъж мястото ви пред дъската за шах. — Отново повдигна вежда, за да погледне предизвикателно към по-възрастния мъж и попита нехайно: — Мога ли да ви изкуша за една игра?

И капитан Огилви прие, без да знае, че правилата са се променили.

— Точно така. — Усмихнат, полковникът потупа стария си приятел по рамото. — Само ми позволете първо да изпратя девойчето по стълбите и да намеря прислужничката, за да се погрижи за главоболието й. А после двамата с вас — каза той — можем да се впуснем в играта.

Доктор Уиър остана доволен.

— Е, така е много по-добре. — Отново уви превръзката около глезена ми удовлетворен. — Много по-добре. Виждам, че си се вслушала в съвета ми и не си го товарила.

Нещо в начина, по който го каза, ме накара да попитам:

— Мислехте, че няма да го направя ли?

Умните му очи проблеснаха зад кръглите стъкла на очилата му.

— Нека да кажем, че ми се струваш момиче, което обича само да свири музиката, по която играе.

Усмихнах се, защото никой досега не бе формулирал толкова точно тази черта на характера ми, откакто учителката ми от детската градина написа в годишния си доклад: „Кари изслушва идеите на другите деца, но най-много обича собствените си идеи“. Не споделих това с доктора, само поясних:

— Е, от време на време се вслушвам в съвети. А и не беше трудно да не товаря глезена. Книгата постоянно ме държи заета.

— Това е добре. Все още ли ти трябват подробности за шпионите? Защото попрочетох някои неща и ти намерих един хубав шпионин. Помниш ли, когато си говорихме за Харли?

Робърт Харли, граф на Оксфорд и един от най-влиятелните мъже в английското правителство, а също така и началник на шпионската служба на кралица Ана. Кимнах.

Доктор Уиър продължи:

— Четях за Харли, за да открия нещо повече за Дефо заради теб, и се натъкнах на писма от друг агент, изпратен от Харли в Шотландия по това време. Този агент наистина е бил в Слейнс.

Пропълзялото между лопатките ми усещане не бе кой знае колко по-различно от чувството, което изпитвах, когато усещах, че нещо ме дебне, затова не се изненадах от откритието на доктор Уиър:

— Казвал се Огилви. Капитан Огилви — бръкна в джоба си и извади няколко сгънати листа. — Преписах едно от писмата… е, те всъщност са откъси и не казват кой знае колко. Но все пак си помислих, че името може да ти бъде полезно.

Благодарих му, взех листите, разгърнах ги и ги прочетох, без да казвам нищо. Те започваха с доклад за кратките посещения на капитан Огилви при благородниците от Северна Шотландия и какво е научил от тях и после в Слейнс, където графинята на Ерол го посрещнала подозрително, но за щастие там бил „полковник Грейм“, за когото Огилви пишеше:

Доктор Уиър, който не сваляше поглед от лицето ми, докато четях, попита:

— Какво има?

Отпуснах ръце.

— Прочели ли сте ги?

— Да.

Усмихнах се слабо, изправих се и прекосих стаята, за да разгледам набора от новоотпечатани страници, които лежаха до компютъра ми. Избрах последните три глави, върнах се обратно и ги протегнах към доктора.

— Тогава — предложих — хвърлете едно око.

Той го направи. И когато свърши, ме погледна занемял.

— Знам — казах. — И все пак точно това имах предвид, като казах „доказателство“. Докато пишех това, нямах представа, че е имало капитан Огилви или полковник Грейм. Понякога героите идват при мен по този начин — просто се появяват. За всяка друга книга щях да кажа, че моето въображение ги е измислило за целите на сюжета. Но в тази книга като че ли нищо не си измислям. А ето че сега ми давате това — повдигнах копията от писмата — и то е доказателство, че и двамата са били реални и че наистина са били в Слейнс.

Той все още обмисляше получената информация.

— Забележително — поклати глава и прегледа повторно написаното. — Жалко, че капитан Огилви не споменава нищо за твоята София в писмата си до Харли.

— Съмнявам се, че я е мислел за важна.

Очите на доктор Уиър отново просветнаха знаещо, като ми връщаше листовете.

— В такъв случай — отбеляза той — е направил много сериозна грешка.

XVI

Когато София се събуди, и графинята и полковникът седяха до леглото й. Тя ги чу да си говорят.

— Това е най-безопасният начин — настоя полковник Грейм. — Той не бива да е тук, когато пристигне корабът на Флеминг.

— Не, това би било катастрофално. — В меката светлина на ранното утро по красивото лице на графинята нямаше нито една бръчица. Тя изглеждаше млада и решителна. — Не, съгласна съм, че трябва да го махнем оттук. Но, Патрик, нека го направи някой друг. Нека синът ми поеме това бреме — готов е да го стори, а нито той, нито аз желаем да се изложите на риск.

— Тук има по-голяма нужда от сина ви, заради всичко, което ще стане скоро. А и се съмнявам, че капитан Огилви ще го последва така, както би последвал мен. Нали сме стари приятели. — Думите му бяха наситени с горчивина. — Той ми има доверие.

Графинята замълча за миг, преди да каже:

— Съжалявам.

— Аз също. Навремето беше чудесен човек.

— Навярно отчаяно се е нуждаел от парите.

Толкова типично за графинята, помисли си София, да намери у себе си достатъчно съчувствие, за да потърси извинение за един предател. Полковник Грейм не бе така снизходителен.

— Когато човек изпадне в нужда, трябва да потърси приятелите си — възрази той. — А не да ги продаде на враговете си.

Графинята нямаше какво да отговори. Каза само:

— Пазете се да не продаде и вас.

— О, не се тревожете. Няма да има такава възможност. След като веднъж го заведа там, не възнамерявам да оставам. Сама знаете, Ваша Светлост, че съм хитър като лисица, а в Единбург има достатъчно дупки, където да се скрия.

София вече се бе разбудила напълно, раздвижи глава на възглавницата и това движение накара и графинята, и полковника да се обърнат към нея. Помисли си, че на лицата и на двамата е видяла облекчение.

— Ето — рече графинята — че я събудихме. Предупредих ви, че така ще стане. Как се чувстваш, скъпа моя?

Главата все още я болеше, но вече не бе замаяна и при все че изпитваше болка на някои места от тялото си и крайниците й все още бяха схванати и натъртени, тя не можа да се застави да изрече някакво оплакване.

— Добре, благодаря.

За миг в очите на лейди Ан светна пламъче на възхищение.

— Смело момиче. — Тя потупа София по ръката. — Ще кажа на Кирсти, че си се събудила, за да ти донесе нещо за хапване.

Това, че остави полковник Грейм сам, без компаньонка, със София бе знак колко високо го цени, макар че по начина, по който бе седнал мъжът — скръстил обутите си в ботуши крака върху решетката на леглото, разположил жилавото си тяло на стола с мека облегалка, София се съмняваше, че на света има сила, способна да го отмести.

Тя вторачи очи в него и попита:

— Графинята… казахте ли й…?

— Да, разказах й всичко. — Изпод брадата на устните му се появи слаба усмивка. — Мисля, че ако вече не бях изпратил градинаря в пъкъла, тя сама щеше да се заеме с тази работа.

— А капитан Огилви?

— Успях да го убедя да ме придружи до Единбург. Накарах го да повярва, че там стават промени, които си заслужават интереса му и на които той, като поддръжник на крал Джеймс, ще иска да присъства. Това е все едно да кажеш на вълка, че малко по-нататък има цяла поляна с овце, ако му се прииска да пирува.

— Значи заминавате. — Изричайки думите гласно, тя почувства неизразима тъга. Не искаше да си представи какъв ще е животът в Слейнс без този човек, който се бе превърнал за нея едновременно в приятел и в баща.

Той не отговори, а само я погледна мълчаливо. За миг задържа погледа си върху лицето й, а после каза:

— София, искам да ви попитам нещо. — Никога досега не я бе наричал с малкото й име и когато сега го направи, тя разбра, че въпросът, който иска да й зададе, е сериозен. — Не е моя работа. Но на хълма, когато Уик беше… — и млъкна, като че ли му се стори некавалерско да говори за намеренията на Били Уик. После продължи: — Той спомена нещо за моя племенник. И за вас.

София срещна очите му и не погледна настрана.

— Подслушал ни е да говорим в градината.

— Да, и аз така разбрах — направи пауза и започна да подбира думите си, за да намери най-подходящите. — Както казах, нямам право да ви питам за това, но се чудех…

— Чудехте се какво би могъл да чуе онази нощ Били Уик, което може да представлява такъв интерес за капитан Огилви?

Прямотата й очевидно го успокои.

— Да, за това става дума.

София вдигна ръка, за да докосне тънката верижка около врата си. Внимателно извади скрития под корсажа си пръстен и го вдигна, за да го покаже на полковника. Нямаше нужда да говори, да обяснява. От реакцията на полковник Грейм, когато позна пръстена на Морай на врата й, видя, че е разбрал достатъчно.

На лицето му бавно се изписа усмивка.

— Трябва да призная, подозирах, че си му хванала окото. Двамата с Джон не сме толкова различни, а ако бях на неговата възраст, аз със сигурност щях да се опитам да те спечеля. Но се радвам, девойче, че се е отнесъл с теб достойно. Ще се ожените ли?

— Аз вече се омъжих за него чрез държане на ръце, малко преди да замине за Франция. — Тя затвори ръка около пръстена и почувства топлината му. — Графинята не знае. Джон смяташе, че ще е най-добре да го пазим в тайна, докато се върне. Но — продължи тя, да не би полковникът да си помисли, че е нарушила желанията на племенника му — каза, че мога да го покажа на семейството му.

— Е, надявам се, че го е казал. — Повдигна леко вежда в израз на престорено възмущение, но очите и думите му бяха сериозни: — Ще видиш, че никой от нас няма да се поколебае да мине и през огъня, за да те запази жива и здрава за Джон, девойче. Трябва само да ни дадеш знак.

Морай й бе казал същото, но да чуе това уверение от устата на родственика му я развълнува дълбоко.

— Вие вече минахте през огъня заради мен, полковник — рече тихо тя.

— Да, минах. И пак ще мина — обеща той, — дори и да не носеше това сребро около врата си.

София знаеше, че е искрен. Зад клепките й се появи внезапна влага, но тъй като полковникът винаги я бе хвалил за куража й, тя не желаеше да му покаже слабостта си, наведе глава и се зае да скрие отново пръстена на Морай, за да не го видят други очи. Нямаше обаче вяра на гласа си и не знаеше как да покаже на полковника колко силно се бе привързала към него и колко много щеше да й липсва, когато си заминеше.

Той като че ли го разбра и без да му го казва, защото прочисти гърло и се надигна.

— А сега изпрати вуйчо си Патрик по пътя му, девойче, и то с усмивка, ако ти е по силите.

Беше й по силите и макар че усмивката й не бе от най-сигурните, очевидно изпълни предназначението си, защото той взе ръката й в своята и леко я повдигна към устните си.

— Не се съмнявам, че скоро ще се видим пак.

— Надявам се.

— Надеждата — заяви той — няма нищо общо с това. Това, което движи света, са действията. От онова, което съм те учил за играта на шах, запомни най-важното: не можеш да оставиш фигурите си неподвижни и да се надяваш да спечелиш. Войникът трябва първо да стъпи на бойното поле, ако иска да го премине.

Все още отпуснала ръка в неговата, тя прошепна:

— Но аз не съм войник.

— Не си ли? — Той се наведе да положи кратка, топла целувка на челото й, а после се изправи и се усмихна: — Е, дори пешката играе роля в защитата на краля.

София отново почувства онова мощно движещо чувство, необходимостта да му благодари за всичко, което бе направил.

— Полковник Грейм?

— Да, девойче?

Но както и преди, думите отказаха да дойдат.

— Моля ви, внимавайте.

— О, не се бой. — Върна ръката й на мястото и я озари с мимолетна усмивка, която приличаше невероятно много на усмивката на племенника му. — Целия си живот съм прекарал в армията, заобиколен от офицери, девойче, и отдавна съм се научил да се оглеждам, за да не ми забият някой нож в гърба.

— Патрик! — рече засмяно графинята от вратата. — Това изказване е във висша степен неполитично.

Без да се разкайва, той сви рамене.

— Това неполитично мислене ме държи на една ръка преднина пред дявола, Ваша Светлост. — Той погледна през прозореца, забеляза положението на слънцето над морето и добави: — И ако искам да запазя тази преднина, трябва да тръгвам.

София тъжно го проследи с поглед, докато той се сбогуваше с тях и излизаше от стаята, а след като си тръгна, тя остана за още един миг с лице, обърнато към вратата, за да не може да види лейди Ан очите й.

Графинята, която отново се бе настанила на стола си до леглото, каза:

— Полковник Грейм е добър човек.

— Да.

— Много ми напомня на племенника си — подхвърли графинята нехайно. — Не си ли съгласна?

София предпазливо кимна.

— Да, наистина много си приличат — отвърна тя.

За миг се възцари мълчание, прекъсвано само от блъскането на вятъра в прозорците и неспирния, както винаги, бяг на вълните, нетърпеливи да се разбият в скалите под кулата. Когато графинята отново проговори, гласът й бе тих, а думите — кратки:

— Той знае ли?

София обърна глава на възглавницата. Объркването й бе така очевидно, че лицето на графинята омекна дори още повече и тя зададе въпроса с още по-ясни думи:

— Господин Морай знае ли, че носиш детето му?

Стори й се, че сърцето й е спряло да бие. Беше така внимателна, че й се струваше невъзможно графинята да е отгатнала истината. А после осъзна.

— Кирсти ви е казала. — Ужасът щеше да я накара отново да отклони поглед, ако графинята не бе положила ръка върху нейната.

— Не, скъпо мое дете, никой не ми е казвал. Забравяш, че самата аз съм майка. — Тонът й беше равен. — Трябва да попиташ синовете и дъщерите ми дали някога са успявали да запазят някоя тайна от мен.

— Откога знаете? — отпусна се София във възглавниците.

— От няколко месеца.

— Но не сте ми казали нищо.

— Не. Разчитах, че след време сама ще дойдеш при мен.

София сведе поглед надолу.

— Надявах се, разбирате ли, че Джон… че той…

— Той не знае ли?

София поклати глава. Искаше да обясни, но не знаеше откъде да започне.

Графинята окуражително стисна ръката й.

— Скъпа моя, не бива да се тревожиш. Господин Морай е човек на честта.

— Той е много повече от това. — София вдигна глава и си пое дъх. — Той е мой съпруг.

София за втори път извади тежкия сребърен пръстен на верижката му и го вдигна нагоре като доказателство. И отново й се стори, че сърцето й спира, докато чакаше да види реакцията на жената, чието мнение за нея бе по-важно от това на всички останали.

Миговете течаха един след друг. И когато София почувства, че повече не може да понася това преценяващо мълчание, графинята най-после каза:

— Разбирам, че все пак има тайни, които са успели да ми се изплъзнат — гледаше лицето на София така, сякаш я виждаше за пръв път. — Никога не би ми хрумнало, че ще си помислиш да се омъжиш, без да ме помолиш за разрешение.

София виновно се опита да измисли някакво извинение и щеше да проговори, но графинята все още не бе свършила. Тя протегна ръка и отметна с майчинско движение косата от челото на София.

— Когато пристигна в Слейнс, знаех, че си страдала много през всички тези години в дома на чичо си. Ужасно е да ограбиш едно дете от детството му. Затова се радвам да видя, че каквото и да ти е причинил, не е убил духа ти, нито пък независимостта ти. — Тя се усмихна. — И след като си решила да не се подчиняваш на по-старите и по-мъдрите от теб, можеше да направиш далеч по-лош избор от това да се омъжиш за господин Морай. Ако бях по-млада, самата аз щях да го сметна за великолепна плячка.

Беше ред на София да се втренчи удивена в лейди Ан, без да знае как да й отговори. Бе очаквала наказание, а получаваше благословия.

— Но — продължи графинята — си има време кога трябва да бъдеш независима и кога мъдро да забравиш за независимостта. — Гласът й бе благ, но решителен. — Не е лесно да родиш дете. Прекалено си млада, скъпа моя, за да понесеш това бреме съвсем сама.

София знаеше, че не може да спори с тези твърдо решени очи. Нито пък имаше желание, защото истината бе, че изпита такова огромно облекчение от откритието, че графинята най-после знае всичко, а страховете й за следващите месеци вече изчезваха, като че ли изобщо не са съществували.

Бебето в нея ритна силно, сякаш искаше да докаже, че не е пострадало от нападението на Уик, и поела част от силата на детето си, София промълви:

— Всичко, което искам в този момент, е детето ми да е в безопасност.

— И така ще бъде — обеща графинята. — Но не можеш да му осигуриш тази безопасност сама. — Решителното й изражение показваше, че е обмисляла въпроса дълго време и вече знае какво да направи. — Ще имаш нужда от помощ.