Пръстенът на София

VIII

Графинята се огледа усмихната, докато София преминаваше покрай вратата, която водеше към личните й покои.

— Скъпа моя, би ли желала да се запознаеш с мосю Дьо Лигондез?

Имаше предвид капитана на френския кораб „Дързост“, който тази сутрин бе пристигнал без предизвестие от Норвегия, прокрадвайки се покрай брега така умело, че никой в Слейнс не го бе забелязал, преди лодката, на която се бе качил капитанът, да измине половината път до брега. Графът, който все още не бе станал от леглото, се бе видял принуден да помоли мосю Дьо Лигондез да го извини за малко, докато се облече, изпие сутрешното си питие и се приготви.

Графинята също току-що бе приключила с обличането.

София обаче бе будна от известно време и знаеше точно къде се намира капитанът на френския кораб.

— Мисля — рече тя, — че той сега се разхожда с господин Морай в градината.

— В такъв случай ще бъдеш ли така добра да отидеш да го потърсиш и да му кажеш, че аз и синът ми сме готови да го посрещнем?

София се поколеба. Не бе ходила в градината през последните няколко дни, откакто Били Уик й пусна ръце, и нямаше никакво желание да ходи и сега, в случай че пак опита същото. Само че не можеше да откаже на графинята. Смело вдигна брадичка и отговори:

— Да, разбира се — след което направи това, за което я помолиха.

Беше още една прекрасна пролетна сутрин. Пойните птички я поздравиха с цвърчене, което звучеше по-бодро от писъците на чайките, кръжащи като бели петна над скалите отвъд градинската стена. Раменете й докоснаха една лоза, чиито прави листа изпускаха сладко, непознато ухание, а докато вървеше, полите й леко се допираха до светлосините камбанки, показали главички ниско над земята.

Въпреки това този път София не си позволи да се отдаде на мечти, а държеше очите си отворени, а ушите — наострени. Някъде недалеч дочуваше тихите гласове на Дьо Лигондез и Морай, но не разбираше думите им, затова предположи, че говорят на френски. Закрачи към тях, водена от звуците, и се почувства така близо до целта си, че бдителността й почти бе изчезнала, когато тежките стъпки отекнаха по пътеката зад гърба й.

Този път нямаше да му покаже страха си, реши тя. Без да се оглежда, изправи рамене и закрачи по-отсечено, устремена към гласовете толкова съсредоточено, че налетя върху мъжете като фазан, който кучетата са прогонили от шубрака.

Капитанът на френския кораб стреснато млъкна по средата на изречението. Морай се обърна да погледне първо към София, а после и към градинаря зад нея, който бе променил посоката си и без да бърза, се отдалечаваше от тях към пивоварната.

За да отвлече вниманието му — очите му се бяха присвили в цепки — от Били Уик, София бързо обясни:

— Графинята ме изпрати да ви потърся.

Сивите очи на Морай отново се насочиха към лицето й.

— Така ли?

— Би желала да осведоми мосю Дьо Лигондез, че двамата с графа са готови да го приемат.

Морай преведе съобщението на французина, който се поклони ниско и ги остави.

Морай не направи никакво движение да го последва. Присви очи нагоре към небето и подхвърли:

— Този ден е възхитително хубав.

София не можеше да не се съгласи.

— Така е.

— Закусихте ли вече?

— Да, сър, закусих.

— Тогава елате — рече той — и повървете малко с мен.

Думите му не прозвучаха като покана, а като предизвикателство. Не й предложи ръката си, както го изискваше етикетът, но се помръдна, слагайки ръка на дръжката на меча си, така че лакътят му леко се отдели от тялото.

София се замисли. Отдавна бе забелязала, че в живота има пътища, по които човек се отправя доброволно, но краят е съвсем различен от това, което би се случило, ако бе избрал друга посока. Помисли си, че сега е изправена пред точно такъв кръстопът. Ако му кажеше „не“ и останеше на мястото си, животът й щеше да продължи все така удобен и това със сигурност щеше да е по-безопасно. Ако отвърнеше „да“, имаше доста добра представа къде щеше да я отведе този път. И все пак безразсъдната кръв на баща й бушуваше в тялото й; жадуваше да направи същото, което бе сторил той — да се впусне през неизследвани води.

Тя пъхна ръка в извивката на лакътя на Морай и погледът, с който той я стрелна, за кратко се изпълни с топлина.

— Къде искате да отидем? — попита София.

— Някъде по-далеч оттук.

И наистина идеално подредената градина изглеждаше твърде малка за него. В нея той приличаше досущ на звяра, който София веднъж бе видяла затворен в клетка, преди да го пуснат за ловците — кръстосваше неуморно защитения си от здрави решетки затвор. Стените на градината обаче бяха по-лесни за преодоляване от железните решетки и не след дълго двамата се озоваха на зеленикавата скала, която се спускаше към селото и към плажа.

Все още беше рано и София не видя по прозорците на селските къщи любопитни лица, които да забележат преминаването им. Вероятно хората все още бяха в леглата, помисли си тя, и това бе повече от добре дошло.

Предпазливите погледи, които хвърляше наоколо, не останаха незабелязани. Морай усмихнат попита:

— Да не би да се боите, че ако ви видят насаме с мен, репутацията ви ще се срине?

— Не — погледна го изненадана София. — Не е това. Просто… — Само че не можеше да се застави да му разкрие какъв е истинският й страх: че зад пердетата на един от тези прозорци някой дори и сега забелязва присъствието му и може да го издаде. Беше чувала разкази за други заловени якобити и колко жестоко били измъчвани от агентите на Короната. Единият бил ритан свирепо и когато отказал да проговори, му счупили и двата крака. София не можеше да си представи, че Морай би проговорил.

Свела поглед надолу, тя отвърна:

— Не се боя от компанията ви.

— Радвам се да го чуя, момиче. — Той хвана ръката й и я задържа до тялото си, докато минаваха между заспалите къщи и отново надолу към плажа.

Морето бе огромно. София вече не можеше да види мачтите на френския кораб, който се бе заслонил от далечната страна на скалите на замъка — виждаше единствено синьото небе и водата с нейните неспирни вълни, които се приближаваха до брега с навити в бяло върхове и се разбиваха на пяна в пясъка, а после се оттегляха обратно към безкрайния хоризонт.

Докато гледаше морето, тя отново почувства как кръвта на баща й пулсира във вените й и импулсивно попита:

— Какво е усещането да се возиш на кораб?

Той сви рамене.

— Зависи дали организмът ти е пригоден да го понася, или не. Полковник Хук несъмнено би казал, че това е ужасен начин за пътуване, и аз не бих казал, че греши. И мен не ме радва особено да съм затворен в ограничено пространство с толкова хора и малко въздух. На палубата обаче — усмихна се той — нещата са съвсем различни. Когато корабът се движи бързо, а платната са издути от вятъра… — Потърси думи, с които да изрази чувствата си. — Тогава ми се струва, че летя.

София предполагаше, че самата тя никога няма да изпита това чувство, и му го каза.

— Никой не знае къде ще го отведе съдбата — отвърна той. — Ако някой ми беше казал, когато бях момче, че ще напусна родните поля, за да се бия за чужд крал, щях да реша, че е луд. — Хвърли бърз, благ поглед към нея. — Може би един ден ще усетите палубата на някой кораб под краката си. — А после отново се загледа напред и безцеремонно отсече: — Не се съмнявам, че капитан Гордън ще е готов да уреди това, стига да го помолите.

София бързо погледна нагоре, опитвайки се да отгатне по изражението му защо изпитваше такава неприязън към капитана. Знаеше, че между двамата мъже трябва да се е случило нещо — не можеше да отдаде тази враждебност само на силата на собствения си чар.

— Вие не го харесвате — отсъди тя.

— Напротив, дълбоко му се възхищавам.

— Но не го харесвате.

Той измина няколко крачки в мълчание. После каза:

— Преди три години пристигнах тук по заповед на крал Джейми заедно със Саймън Фрейзър. Това име говори ли ви нещо?

Говореше й, както и на цяла Шотландия. Дори сред народ като техния, където грубото насилие на миналото течеше като поток, потиснат под всекидневните дела на мъжете, негодникът Саймън Фрейзър се отличаваше с жестокостта и извратеността на действията си. За да се сдобие с титлата лорд Лавът, той бе решил да отвлече и да се ожени за собствената си братовчедка, наследницата на последния лорд, но планът му се бе объркал и вместо нея в неговите ръце се бе оказала овдовялата й майка. Без да се колебае, той бе решил, че майката може да бъде също така полезна на целите му както дъщерята. Наредил на гайдарите си да свирят с всичка сила, за да заглушат писъците й, и я изнасилил брутално пред цяла тълпа свидетели, а после бе обявил ридаещата жена за своя съпруга.

Въпреки това обаче не бе успял да задържи титлата задълго и след като бе подложен на съдебно преследване заради делата си, бе побягнал от страната. Наистина накрая бе получил пълно помилване, но черното петно от такова зверство нямаше да бъде изличено скоро.

Побледнялото, опънато лице на София показа ясно, че знае за кого й говори Морай.

— Да — каза той, — това беше същото, като да пътуваш с дявола, но дяволът знае как да очарова хората, когато това отговаря на целите му, а на повечето хора от Сен Жермен онази година им се струваше, че Саймън Фрейзър може да изиграе ключова роля в подбуждането на Шотландия да се надигне за краля. Той имаше план — поне така обяви — и убеди майката на краля в ефективността му, затова тя го изпрати тук да опипа почвата. Аз бях избран да дойда с него. По-късно ми казаха, че смятали, че с репутация като моята и тази на семейството ми за мен ще е по-лесно да спечеля доверието на тези, с които искахме да се срещнем, отколкото би успял човек като Фрейзър. И бяха прави. — Този спомен накара лицето му да потъмнее. — Много почтени мъже се съгласиха да ни приемат. А Саймън Фрейзър ги предаде всичките. Мен също. — Усмихна се слабо. — Докато бяхме тук, той бе разкривал всичко, което знае, на агентите на кралица Ана.

„Ето как Морай е бил обявен за изменник и бе обявена награда за главата му“ — помисли си София.

— Аз изобщо нямах представа какво става. Именно капитан Гордън ме осветли — продължи той. — Нарече ме глупак на масата на собствения ми баща. Нещо още по-лошо, каза, че се оставям да ме използва човек, който чрез измяната си със сигурност ще причини беди и унищожение на мъже, далеч по-достойни от мен. И точно така стана. Видях как отвеждат в затвора добри мъже, мъже, които познавах лично, как ги приковават на позорния стълб и ги осъждат на смърт чрез обесване. И макар че самият аз успях да избягам, баща ми пое срама ми върху себе си и го отнесе в гроба.

Заболя я заради него.

— Съжалявам.

Тя подбра следващите си думи много внимателно, защото не знаеше дали Морай споделя недоверието й към полковник Хук:

— Тогава е истинско щастие, че полковник Хук не е като Саймън Фрейзър.

— Наистина не е. — Още един бърз поглед, който сякаш се мъчеше да проникне в мислите й. — Но полковник Хук възнамерява да възцари крал в Шотландия и съм готов да се обзаложа, че не се интересува особено дали, когато свърши всичко, на трона ще седне крал Джейми или Негова Милост херцогът на Хамилтън. Мисля, че сега Хук се опитва да разбере на кого са верни хората от западните графства, защото успехът на нашия бунт зависи от презвитерианците: те са добре организирани и тъй като до този момент не са предизвиквали гнева на Короната, все още разполагат с добро въоръжение. Ако се обявят за Джейми, значи всичко е наред. Ако обаче се обявят за Хамилтън, тогава знам много добре на коя страна ще застане Хук.

Тази перспектива разтревожи София.

— Но това ще означава гражданска война.

— Да, момиче. И това — продължи той гориво — може да е бил планът на френския крал още от самото начало.

София се намръщи. Вече бяха минали по цялата дължина на плажа и се бяха приближили до издуханите пластове пясък, зад които започваха дюните. В първия миг тя не забеляза, че са спрели да вървят. Едва когато Морай освободи ръката й и започна да събува ботушите си, осъзна, че стоят на едно място.

Той погледна към разширените й очи и я успокои:

— Няма да се нахвърля отгоре ви. Мислех само да опитам водата. Ще дойдете ли с мен?

Отначало София не го разбра и притеснено изпелтечи:

— Ще се къпете ли?

Думите й предизвикаха една от онези редки, бързи усмивки, от които цялото му лице грейваше от неприкрита веселост.

— Мили боже, момиче, ако видът на босите ми крака ви кара да изпадате в нервна криза, не ми се иска да рискувам да сваля нещо друго. — И докато тя се изчервяваше още повече, той добави: — Искам само да си намокря краката, нищо повече. — Протегна ръка. — Елате, в пълна безопасност сте. Самата вие казахте, че не се боите от мен.

Изпробваше я и тя го знаеше. Тази покана представляваше още едно от онези негови предизвикателства, с които периодично я удостояваше, сякаш искаше да провери доколко е готова да престъпи границите на благоприличието.

Тя вирна брадичка.

— Ще трябва да сваля обувките си.

— Горещо ви препоръчвам да го направите.

Той обърна глава и се загледа към хълмовете, докато тя събуваше не само обувките, а и чорапите си, а после ги напъха в обувките и ги остави на пясъка до ботушите му. Нищо неприлично нямаше в това да ходи боса, реши тя. Беше чувала за истински дами, които излизаха от дома си необути пред погледите на многобройни свидетели, макар да го правеха по икономически причини, а не защото искаха да покажат на някой мъж, че не може да ги надвие.

Накрая, при все че си го призна с голяма неохота, това се оказа най-голямото удоволствие, което можеше да си спомни от детството си насам. Водата бе толкова студена, че изкара дъха от гърдите й, когато стъпи в нея, но след няколко минути започна да й се струва по-топла и тя истински се наслади на усещането за мокрия пясък, който потъваше под краката й, и се почувства освежена. Полата и фустите й представляваха затруднение. Тя ги повдигна с две ръце, така че подгъвът да не се докосва до вълните. Изобщо не я беше грижа, че това открива прекрасна гледка към голите й глезени. Морай като че ли не го забеляза — той крачеше бавно през водата и гледаше надолу.

— Какво търсите? — попита тя.

— Когато бях малък, майка ми ми казваше, че трябва да си държа очите отворени за едно малко камъче с дупка в средата; ако го намеря, трябвало да го нося около врата си, за да ме пази от всяко зло. Това, разбира се, е само приказка, която навярно е измислила, за да ме държи зает с нещо и да не й се пречкам из краката — каза той. — Но след като веднъж започна да търся такъв камък, признавам, че не мога да се спра.

Тя го погледна как крачи бос във водата, с наведена съсредоточено глава. Не й беше трудно да си представи малкото, решено да намери камъка момченце, което трябва да е бил навремето — може би тръгнало по някой плаж като този, с топлината на слънцето по раменете си, навити до коленете панталонки и нито една тревога в главата, освен мисълта, че трябва да намери едно камъче с дупка в средата.

Той й хвърли бърз поглед.

— Смешно ли ви стана?

— Не — поклати глава и наведе очи. — Не, само… — И млъкна, тъй като нещо във водата привлече вниманието й. Тя бързо се наведе, за да го вдигне, преди пясъкът отново да се размести и да го покрие. Беше пуснала едната страна на полата си, за да си освободи ръката, а сега пусна и другата и вдигна триумфално дясната си ръка, за да му покаже находката си.

То блестеше на дланта й като черен обсидиан — продълговато камъче, наполовина на палеца й, а през пръстите й се стичаха мокри зрънца пясък.

Морай се обърна.

— Какво има?

С тържествуваща усмивка София протегна ръка към него.

— Вижте.

Той погледна и с бодра ругатня на уста прецапа обратно към нея, за да разгледа находката й по-добре. Не взе камъчето от ръката й, но сви широката си длан под влажните й пръсти, за да види дупката, издълбана по някаква прищявка на природата точно в средата му.

— Ето че намерихте своето камъче — погледна го София.

— Не, момиче. То принадлежи на вас. — Той затвори пръстите й около камъка и се усмихна. — Грижете се за него. Ако това, което казваше майка ми, е истина, значи ще ви служи като талисман против всяко зло.

Ръцете му бяха топли и разпръсваха топлината си по нейната ръка така силно, че тя почти не усещаше студените вълни, които се плискаха около натежалата й от водата рокля. Въпреки това потрепери и той го забеляза.

— Мили Боже, цялата сте мокра. Хайде, да излезем и да ви изсушим на слънцето, че иначе Нейна Светлост ще ме убие, задето съм ви докарал треска.

В убежището на дюните София седна и разпростря роклята си на пясъка, докато Морай отново обуваше ботушите си и сядаше до нея.

— Ето — той запрати обувките и чорапите й в скута й. — Най-добре си сложете и тези. Вятърът е направо леден.

Той отново извърна очи, за да й спести неудобството, и отбеляза:

— Ако поправите тези обувки още веднъж, от тях ще останат само конците.

Единственото, което каза София, беше:

— Те бяха на сестра ми.

От мълчанието му обаче си помисли, че може би той разбира защо се е старала толкова да ги запази. Тази мисъл й допадна.

Вече с по-сериозен тон Морай попита:

— Как умря тя?

София остана безмълвна толкова дълго, че той навярно се запита дали изобщо го е чула, но истината бе, че не знаеше как да му разкаже историята. Най-накрая събра сили:

— Ана беше на тринайсет, с две години по-голяма от мен, когато майка ми се качи на кораба за Дариен. По онова време живеехме заедно с леля, сестрата на майка ми. Тя беше жена с добро сърце. Живеехме с нея и с чичо ни, който беше… — Тя млъкна и зарея погледа си над безбрежните вълни. — Изобщо не приличаше на леля ми. Той беше от семейство Дръмонд и благодарение на неговата роднинска връзка с графинята сега съм тук, в Слейнс, но това е единствената добрина, която съм видяла от него, и то чак след смъртта му. — Нави ръкава си над лакътя, за да разкрие ивицата сгърчена от жестоко изгаряне кожа. — Но пък, докато беше жив, ми показа това.

Видя как в очите на Морай се спусна тъмна сянка.

— Той ли го направи?

— Не му поднесох бирата — обясни тя — достатъчно бързо. Това беше моето наказание.

— И нямаше ли никой, който да ви помогне?

— Той се отнасяше и с леля ми по същия начин. Внимаваше да не го прави, когато майка ми все още беше с нас, защото баща ми й бе оставил пари за издръжката ни и той не искаше да загуби такъв голям приход. Но когато дойдоха новините, че и двамата ми родители са мъртви… — Тя вдигна рамене с безразличие, за да прикрие болката, която така и не бе избледняла. — Пристъпите му на ярост ускориха напредването на болестта на леля ми и смъртта й, но сестра ми посрещаше най-лошото, за да ме предпази. Беше много красива. И щеше да стане любяща съпруга на всеки мъж, стига само да не… — прехапа устна и събра кураж да продължи: — Стига само чичо ми да не бе използвал и нея по същия начин.

Изобщо не погледна към Морай, а и той не проговори, но в натежалото мълчание помежду им тя почувства въпроса, който искаше да й зададе.

— Той никога не ме докосна така, както докосваше нея. Тя изтръгна обещанието му в замяна на покорството си, а той, макар и да беше злодей, удържа на думата си. — Следващата част беше още по-трудна. — Но Ана беше бременна, когато почина. Бременна с детето на чичо ми. Той не желаеше съседите да разберат и затова повика една жена, която твърдеше, че може да направи така, че бебето да не се роди.

На хоризонта изгряваха слънчевите лъчи, но очите на София, втренчени в тях, виждаха само тъмнината на онази ужасна нощ. Мръсната ухилена жена с нейните отвратително вонящи отвари. Ужасът на Ана, докато чичо им я държеше притисната надолу. Писъците й. Миризмата на смърт. София тихо завърши:

— Ако все още вярвах в Бога, щях да кажа, че е прибрал сестра ми при себе си, за да не се мъчи повече.

Морай, който не откъсваше поглед от нея, не каза нищо и тя взе малкото камъче в дланта си и го стисна така силно, че то се вряза в плътта й.

— Това е една много грозна история — промълви тя — и вероятно не биваше да ви я разказвам.

— Но сигурно след това не сте останали — попита той — в онази къща?

— Нямах друг избор. А и чичо Джон се разболя скоро след това и вече нямаше възможност да ми причинява болка.

Морай не я докосна, но тя се почувства така, като че ли го бе направил.

— Имате думата ми — рече той с глас, в който се таеше тиха сила, — че докато аз дишам, никой мъж няма да ви нарани повече. — Очите му бяха сурови и потъмнели от гняв, но този гняв не бе насочен към нея. — И можете да кажете това и на градинаря в Слейнс, защото ако той…

— Моля ви — прекъсна го тревожно тя. — Моля ви, трябва да ми обещаете, че няма да се биете с Били Уик.

Очите му станаха още по-сурови.

— Значи го защитавате?

— Не, но и не искам да си създавате враг в лицето на такъв човек само заради мен. Ако го направите, той ще потърси отмъщение, а вие имате какво да губите.

Камъчето в ръката й й причиняваше болка. Тя охлаби хватката си и се осмели да хвърли поглед към Морай. Той я наблюдаваше. Сивите му очи все още бяха потъмнели, но вече не от гняв. Когато проговори, гласът му беше нежен:

— Значи се безпокоите за моята безопасност?

Гърлото й се стегна и тя не можа да му отговори. Кимна веднъж, но съвсем леко.

— Момиче. — В гласа му имаше мек укор. А после тя видя как споменът изведнъж го връхлита и той я попита бавно, като че ли все още не можеше да повярва: — Онази сутрин в конюшнята за мен ли се молехте?

Тя се опита да отклони погледа си, но той посегна с ръка, обхвана лицето й с длан и отново го обърна към себе си. Попита я отново, ниско, като че ли отговорът й имаше огромно значение за него:

— За мен ли се молехте?

Беше застанал много близо до София. Очите му, приковани в нейните, бяха настоятелни и я държаха във властта си така, че тя не можеше да отклони погледа си или да помръдне, или дори да диша. Не можа да измисли никакъв смислен отговор, освен един.

— Аз никога не се моля — отрони тя, ала гласът й трепереше и в него не звучеше убеденост. — Не вярвам в Бога.

Той се усмихна с онази бърза, ослепителна усмивка, която винаги я караше да занемее.

— Да — рече той, — така ми казахте.

И тогава обхвана лицето й с две ръце, доближи го до своето и я целуна.

Това не беше грубата целувка на закоравял войник. Устните му се докоснаха до нейните с нежност, с нещо като страхопочитание, съобразявайки се с това, че през целия й живот никой никога не я бе докосвал по този начин. Стори й се, че някоя от морските вълни се е плиснала върху нея и я е завлякла под водата. В този шеметен миг единственото, което усещаше, бе той — топлината му, докосването му, силата му — и когато се отдръпна, тя залитна срещу него безпомощно, разтърсена от обзелите я чувства.

Той сведе поглед към нея, като че ли и той бе почувствал силата на този допир.

Изведнъж София изпита нуждата да проговори, макар че не знаеше какво да му каже.

— Господин Морай…

Но тъмните му очи я накараха да млъкне.

— Имам си име, момиче — каза той, — и бих искал да го чуя от устните ти. — Джон…

Едва изрекла името му, София разбра, че не биваше да следва желанието му, защото той отново я спря с целувка, която разтърси сетивата й дори повече от предишната и вече нямаше нужда от думи.