Пръстенът на София

XXII

След първия месец София престана да се опитва да брои дните, толкова си приличаха всички те, до един изпълнени с молитви, тиха работа и сериозни разговори. Единствено неделите се отличаваха от останалите, защото й се бяха сторили ужасно изтощителни в началото, когато пристигна сред презвитерианците: ставаше се рано, следваха молитви, в десет се отиваше на църква, след което се връщаха за кратко у дома за оскъден обяд от хляб и яйца, преди отново да се отправят към църквата в два часа и да прекарат целия следобед в слушане на проповеди, след които София бе прекалено уморена, за да се наслади на вечерята или да вземе пълноценно участие във всички вечерни молитви и песнопения, които трябваше да изтърпи, преди да може да се качи в стаята си и да си легне.

Графинята на Ерол, макар и дълбоко вярваща жена, организираше неделните дни според предписанията на епископалната църква: утринна служба, следвана от обяд, под тежестта на който масата се огъваше и от който се надигаха лениви и доволни да прекарат остатъка от деня в щастливо бездействие.

Именно в неделя животът в Слейнс липсваше най-много на София и при все че хората в дома, където живееше сега — семейство Кер — бяха много любезни и гостоприемни, в неделя все пак винаги изпитваше тъга, която, макар и да се опитваше да прикрие, очевидно се бе изписала на лицето й, защото госпожа Кер я наблюдава дълго време и накрая каза:

— София, боя се, че сигурно ни намирате за ужасно отегчителни, след като сте живели на север. Чувала съм, че графът на Ерол и майка му поддържат весело и оживено домакинство.

София харесваше госпожа Кер, жена с благо лице, с десетина години по-млада от съпруга си. Господин Кер, човек с кротък нрав и приятни маниери, излъчваше сериозност, която все още не бе заразила докрай съпругата му, затова тя бе по-склонна да се усмихва. Майката на съпруга й обаче, старата госпожа Кер, бе съвсем различна и при все че понякога показваше хапливо остроумие, като цяло не одобряваше никого и нищо на този свят.

По-възрастната жена вметна, без да вдига поглед:

— Смятам, че госпожица Патерсън като всяка благоприлична жена трябва да се наслаждава на тишината, след като е била принудена да търпи шума в такава къща като Слейнс.

— Майко — обади се синът й.

— Не ми викай „майко“, момко. Много добре знаеш какво мисля за всички тези глупави приказки да върнат краля, както и за всички тези, на които им се иска това да стане, а това включва и теб — отправи му тя кос поглед, който го постави на мястото му. — Помни ми думата, сега може и да ни обещава, че няма да се намесва в религията ни, но в мига, в който стъпи на шотландска земя, ще запее съвсем друга песен. Той е папист, а човек не може да вярва на паписти.

Господин Кер отбеляза, че по-скоро е готов да повярва на папист, отколкото на англичанин.

— Сам си блъскай главата после — изсумтя майка му и се обърна с въпрос към София: — А вие какво мислите, госпожице Патерсън?

София обаче живееше тук от три месеца и знаеше как да заобикаля клопките.

— Боя се, че не съм срещала много паписти, а що се отнася до англичаните — не познавам нито един.

По-възрастната госпожа Кер не можа да възпре кривването на устните си, което за миг развали непреклонното й изражение.

— Значи сте извадили късмет. — В изучаващия поглед, с който измерваше София, се появи нов интерес. — Кажете ми, как се озовахте в Слейнс? Херцогинята на Гордън ни каза, че семейството ви е от това място и че сте били отгледана недалеч от Къркубри. Какво ви отведе толкова далеч от дома?

— Роднина съм на графинята на Ерол. — Изрече го с гордост и въпреки умората си седна малко по-изправена. — Отидох там по нейна покана.

— Разбирам. А какво ви накара да се върнете?

Острата болка отново я прободе в сърцето, но вече й бе толкова позната, че се бе научила как да диша през нея. Изрече лъжата с лекота:

— Реших, че съм стояла достатъчно дълго на север.

Господин Кер кимна.

— Спомням си, че херцогинята на Гордън спомена, че искате да се върнете в родното си място.

Младата госпожа Кер мислеше на глас:

— Херцогинята не е ли папистка?

— Херцогинята на Гордън — заяви твърдо свекърва й — е жена, която стои далеч над обикновените мерки, и съм убедена, че в сърцето си е презвитерианка.

София бе чула много за херцогинята, откакто пристигна тук. Спомняше си, че полковник Хук бе говорил надълго за кореспонденцията си с херцогинята, която въпреки католическата си вяра си бе спечелила доверието и уважението на големите водачи на кланове в западните графства — тези ревностни презвитерианци, които бяха също така разярени от Обединението, се бяха опитали да присъединят силите си към якобитите, за да не допуснат шотландската корона да падне в ръцете на англичаните. От дома си в Единбург херцогинята служеше като посредник между едните и другите с ясното съзнание, че е под постоянното наблюдение на агентите на кралица Ана и от по-незабележимите шпиони на херцога на Хамилтън.

Херцогът, както бе разбрала София, си бе спечелил не по-малко недоверие от страна на презвитерианците, отколкото от това на якобитите, задето не друг, а той ги бе възпрял да се вдигнат срещу Обединението, когато от това все още можеше да има полза. Освен това й казаха, че веднъж е изпратил свой таен представител, за да съобщи на водачите на западните кланове, че щяло да им е по-изгодно да дадат короната на него, а не на Джеймс, тъй като само той можел да защитава техните интереси. Те обаче не били съгласни да вземат участие в подобна измяна, с което си спечелили яростната омраза на херцога.

Слуховете гласяха, че той често-често обръщал поглед на запад и че шпионите му все още действали сред хората от тези графства, но не смеел да предприеме никакъв ход тук, при цялата тази всеобща враждебност към него. София знаеше, че в Къркубри самата тя е в безопасност. А и така или иначе Морай бе мъртъв и тя вече нямаше стойност за херцога.

Седнал начело на масата, господин Кер режеше месото за следващото блюдо, когато младата госпожа Кер смени темата.

— Видяхте ли вдовицата Маклелънд в църквата? Свалила е траура.

Съпругът й сви рамене.

— Е, мина почти година.

— Не се съмнявам — отговори жена му, — че това по-скоро се дължи на пристигането на брата на съпруга й. Той не беше на църква тази сутрин.

Господин Кер отбеляза, че самият той все още не е срещал новодошлия.

— Разбрах, че е болен.

София знаеше, че домакинът се опитва да не позволи разговорът да се превърне в клюкарстване, но от усилията му нямаше полза — в очите на жена му блестеше онова нездраво любопитство, когато хората говорят за това какво е направил някой друг.

— Чух, че бил достатъчно добре да каже на старата госпожа Робинсън да си гледа работата.

— Така ли? — попита възрастната госпожа Кер. — Кога е било това?

— Преди два или три дни, не съм сигурна. Но разбрах, че госпожа Робинсън отишла да каже на вдовицата Маклелънд, че като приема мъж у дома, все едно роднина или не, сама си просела скандал.

— О, да. — Свекърва й подсмръкна. — Най-вероятно просто завист, защото не мога да си спомня госпожа Робинсън някога да е приемала някой мъж в собствената си къща, освен съпруга си, а с него нямаше какво толкова да се хвали.

София се усмихна скрито, докато господин Кер казваше: „Майко!“, а по-възрастната жена отхвърляше възраженията му с махване на ръка.

— И така, господин Маклелънд — продължи тя, — как му е името?

— Дейвид, мисля — рече младата госпожа Кер.

— Значи Дейвид Маклелънд не се зарадвал да получи такъв съвет?

— Никак. — Сега и младата жена се усмихна. — Казват, че не изглеждал толкова благ като брат си, нито пък говорел тъй кротко. Заявил недвусмислено на госпожа Робинсън, че тези, които виждат грях у снаха му, положително носят греха в собствените си сърца и на това основават преценката си.

Устните на по-старата жена потръпнаха.

— Така ли й казал?

— Да. И после й предложил да си върви.

— Това няма да му спечели много приятели — кисело отбеляза госпожа Кер. — И все пак трябва да кажа, че лично на мен този човек ми се издига в очите. Предпочитам хората, които защитават честта на една жена, пред онези, които гледат да я омърсят. Но — добави тя, — ако този следобед ти се удаде такава възможност, може би ще искаш да намекнеш по-деликатно на младата вдовица Маклелънд, че няма да е зле да внимава как изглежда поведението й отстрани. Не е мъдро да сваля траура толкова скоро. Жената трябва да жали мъжа си както подобава.

София почувства как я пробожда нов пристъп на тъга. Храната в чинията й бе загубила цялата си привлекателност и нямаше никакъв вкус. Опита се да я изяде, но усилието й беше толкова слабо, че дори господин Кер го забеляза.

— Госпожице Патерсън, не се ли чувствате добре?

Тя вдигна ръка, за да закрие очите си.

— Имам ужасно главоболие. Извинете ме — рече тя и благодарна за възможността да стане от масата, се запъти нагоре по стълбите.

Този следобед не я накараха да ходи на църква. Чу тръгването на останалите, докато лежеше на леглото си със сухи очи и скърбеше по единствения начин, по който можеше — насаме. Но дори и това бе прекъснато от почукване на вратата.

— Влез — рече глухо София.

Прислужничката, която влезе, макар и млада, бе толкова различна от Кирсти по поведението и маниерите си, колкото денят от нощта — със сведена глава, боязлива и изпълнена с нежелание да я заговарят. Тук не можеше да става и въпрос да завързва приятелства с прислужниците — те се държаха строго дистанцирано. София често копнееше за смеха на Кирсти, за техните разходки, разговори и споделени тайни. Ако Кирсти беше тук, щеше да я ободри, да вдигне завесите, за да пусне светлината в стаята, но това момиче само прекрачи прага и каза:

— Моля да ме извините, госпожице, но един човек е дошъл да ви види.

София отвърна:

— Предай му извиненията ми. Не се чувствам добре.

Най-вероятно беше някой любопитен съсед, видял, че не е отишла на църква, и изпълнен с желание да разбере защо. През тези три месеца София бе имала не един и двама посетители, всички горящи от любопитство да видят тази нова млада непозната, която бе живяла така открито с якобити. Също като младата вдовица Маклелънд, и на София постоянно й предлагаха съвети как да се държи и тя ги бе слушала, бе се усмихвала и бе търпяла. Днес обаче нямаше настроение за това. Прислужничката обаче се колебаеше.

— Така му казах, госпожице, но той изглеждаше съвсем сигурен, че ще искате да го видите. Каза, че ви бил роднина.

При тези думи София се превъртя на леглото — не можеше да се сети кой би могъл…

— Каза ли името си?

— Не.

Намръщена, София бавно стана и приглади роклята си. Докато слизаше по стълбите, чу, че някой се движи в предната стая — бавните, отмерени стъпки на мъж, обут с ботуши. Някой — или той, или по-вероятно прислужничката — се бе погрижил да остави вратата напълно отворена към коридора, съобразявайки се с това, че в къщата няма никого, който би могъл да играе ролята на компаньон, но тъй като бе прекосил стаята, за да застане пред камината, София не го видя, преди да влезе.

Той бе обърнат с гръб към нея, наклонил леко глава, за да разгледа миниатюрите по стената. Стойката и поведението му толкова приличаха на тези на Морай, че една струна в паметта й отново се раздвижи с лека болка, преди София да се овладее и да осъзнае кой е гостенинът. Тогава нададе щастлив вик и докато полковник Грейм се извръщаше към нея, тя дори не се замисли за това кое е благоприлично и кое не, а се втурна през стаята и се хвърли в силната му прегръдка.

Нямаше нужда да изричат думите, да говорят за тъга или за съчувствие. Тези чувства преминаваха между тях безмълвно, докато тя притискаше лице към рамото му.

— Боях се, че са ви убили — прошепна тя.

— Девойче. — Тази единствена дума прозвуча грубовато, като че ли полковникът бе възмутен от нейната загриженост. — Не ти ли казах, че ще се пазя? — За миг я задържа здраво притисната към себе си, а после я побутна обратно, за да я огледа. — Прислужничката каза, че си болна.

София погледна назад към вратата и към безмълвната прислужничка, която все още стоеше там. Знаеше, че всичко, което се бе случило в тази стая, ще стигне до ушите на семейство Кер. София се опита да овладее чувствата си под маската на поне привидно спокойствие.

— Всичко е наред, свободна си — каза тя на момичето. — Това е вуйчо ми, идва от Пъртшир.

Прислужничката кимна и се оттегли, а София се обърна, за да погледне отново към полковник Грейм. Видя, че се усмихва насреща й.

— Добре се справи — рече той, — при все че можеше да се сетиш да я накараш да ми донесе една чашка, преди да излезе. Днес още не съм пил уиски, а пътят от Пъртшир е дълъг и тежък.

— Наистина ли дойдохте оттам?

Той поклати глава.

— Идвам от Брест, девойче, и слязох на пристанището в Къркубри миналата събота.

— Били сте тук цяла седмица? — Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Щях да дойда да те видя по-рано, но на кораба се разболях и това продължи и тук, а нямах желание да заразявам и теб. А и все едно, дяволски трудна задача се оказа да те намеря сама. Стори ми се необичайно щастливо съвпадение да видя как останалите маршируват към църквата без теб, затова си казах, че сега е времето да ти се обадя.

София все още не можеше да повярва, че той наистина е тук. Седна, махна му с ръка и той да направи същото и каза:

— Преди няма и три дни получих писмо от графинята и тя не спомена нито дума, че ще идвате.

— Е — усмихна се той и седна на един стол близо до нея, — най-вероятно не са й казали. Малко хора знаят, че съм в Шотландия.

— Но тогава откъде разбрахте, че не съм в Слейнс, а в Къркубри?

Той заговори със същия тих глас, с който бе говорила и тя; глас, който не биваше да напуска пределите на стаята:

— Не графинята, девойче, ми каза къде да те намеря. Каза ми го кралицата в Сен Жермен.

— Кралицата ли? — София объркано поклати глава. — Но…

— Изглежда, че някое птиченце й е изпяло, че ти си момичето на Джон, и тъй като той винаги се е ползвал с благоволението й, тя изпитва особен интерес към твоето добруване. Тя те доведе в Къркубри.

— Не. — Звучеше прекалено невероятно. — Херцогинята на Гордън ми е намерила това място.

— Да. И кой е в постоянна връзка с херцогинята на Гордън? — Той я погледна търпеливо. — Когато ти реши да напуснеш Слейнс, графинята писа на брат си, а брат й го съобщи на кралицата. Тя бе тази, която помоли херцогинята да ти намери някой добър дом тук. — Продължи да я гледа, докато тя асимилираше тази новина, и после продължи: — Така че когато се разчу, че кралят възнамерява и мен да ме изпрати тук, кралицата незабавно се погрижи да ми съобщи къде се намираш.

Тя отново се обърка.

— Кралят ви е изпратил тук?

— О, да. — Отново заговори спокойно, без да повишава глас. — Тук съм лично по негова заповед.

— С каква цел?

— Да охранявам един шпионин.

— Шпионин. — Тази дума не й харесваше. — Като капитан Огилви ли?

— Не, девойче. Този човек излага на риск собствения си живот заради каузата ни и има право на моята защита, а освен това има и нужда от нея, защото презвитерианците може и да твърдят, че ще застанат на страната на крал Джейми, но няма да се отнесат любезно към свой събрат презвитерианец, който е станал якобит и е дошъл сред тях като шпионин.

София си спомни за израза, появил се в очите на старата госпожа Кер, докато говореше за крал Джеймс. Знаеше, че и много други мислят по същия начин.

— Значи са ви изпратили, за да осигурите безопасността му?

— Да, докато е тук, преди да замине за Ирландия, за Ълстър, защото кралят иска да има там свои очи и уши, както и гласове, които да печелят хора за каузата му. Там няма да има нужда от мен. Трябва обаче да почакаме известно време, преди да може да потегли на път, защото болестта, която ме порази на кораба от Франция, удари и него, и то още по-силно, и в момента не е в състояние да пътува.

Нещо в паметта на София се раздвижи леко и направи слаба връзка — нещо, което господин Кер бе казал същия този ден, докато седяха на масата за обед, за човек, наскоро дошъл да живее тук, в Къркубри, и който бил болен.

— Този ваш шпионин — попита тя любопитно полковника — да не би да е Маклелънд?

По реакцията му разбра, че е така.

— И откъде, по дяволите, ти хрумна подобна мисъл?

— Хората в този дом се интересуват от съседите си. А вашият господин Маклелънд им е предоставил много материал за обсъждане, като е останал със снаха си. Чух, че защитил честта й много умело въпреки болестта си.

Полковникът се усмихна леко.

— Да, представям си, че го е направил. Тя е мило момиче и бе така добра да го приеме, въпреки че не се бяха срещали преди това и че едва може да нахрани и облече себе си и момченцето си. Кой е засегнал честта й?

— Възрастна жена с много твърдо установено мнение.

— Е, значи тогава си е мерил думите. Но болен или не, не се съмнявам, че е готов да кръстоса меч с всеки мъж, който говори зле за девойката. — Хвърли й кос поглед, преценявайки нещо. — Виждам, че все още не си се запознала с него.

— Не.

— Тогава позволи ми да ти разкажа нещо за Дейвид Маклелънд. Роден е в Къркубри или поне някъде близо до Къркубри, но когато той и брат му били малки момчета, баща им се разболял и умрял и тогава ги изпратили в Ирландия, където имали роднини. Братът на Дейвид, като по-голям, станал чирак на един бъчвар, а после и сам станал майстор и се върнал тук преди няколко години. Дейвид обаче — продължи полковникът — носел по-различна душа и копнеел за приключения, затова се включил в ирландския кралски полк и заминал да се бие във Фландрия. На страната на нашия враг, нали разбираш. Навярно съм го срещал един или два пъти на бойното поле.

София се бе умълчала замислено, вперила очи в сплетените си пръсти. Попита тихо:

— Бил ли е в Малплаке?

— Да. — Тя почувства погледа му върху лицето си. — Но нито един от мъжете, които се биха в Малплаке, не остана същият, а този ден промени Дейвид Маклелънд повече от всички останали.

Тя кимна леко. През последните месеци бе чула много разкази за тази битка, а военните доклади се обсъждаха от игла до конец в приемните в Къркубри, затова знаеше, че бруталността и кървищата, на които е станало сцена Малплаке, надхвърлят възприятията дори на най-закоравелите стари войни. Самата тя можеше да изпитва гняв към Дейвид Маклелънд, задето се бе сражавал на противниковата страна срещу Морай, но знаеше, че всеки, който е преживял деня на онази битка, е достоен за съчувствие.

Полковник Грейм продължи:

— Раниха го прекалено тежко, за да може да продължи да се бие заедно с частта си, и след това той започна да служи на крал Джейми, и то с преданост, която никой не би посмял да оспори.

София обаче си спомняше предишни предателства, които бяха засегнали и полковника, и Морай.

— Сигурен ли сте, че заслужава доверието ви?

— Да, девойче. Никога в живота си не съм бил по-сигурен в нещо. — Той все още я наблюдаваше. — Бих искал да се запознаеш с него.

— Какво, сега ли? — Тя инстинктивно погледна към отворената врата на коридора. — Не би било разумно да напускам къщата, когато всички вярват, че имам главоболие.

В ъгълчетата на очите му се образуваха гънки, когато каза:

— В миналото си вършила и други неразумни неща и въпреки това си оцеляла. Хайде, докато любезните ти домакини се върнат от църквата, остават цели два часа, а на прислужниците можеш да кажеш, че си решила да се поразходиш наоколо с вуйчо си, което си е чистата истина. — Тя познаваше този поглед — поглед, който я подканваше да приеме предизвикателството, знаейки, че ще го приеме. — Майка ми винаги твърдеше, че една разходка на открито е най-доброто лекарство за главоболие. Кажи им това.

— Добре, ще им го кажа. — Брадичката й се вирна с част от старата й войнственост и той кимна.

— Добро момиче.

Навън тя вдигна хлабавата качулка на пелерината си, така че лицето й почти се скри, макар че на Хай Стрийт нямаше никого, който да ги види. Всички бяха отишли на църква, вероятно и вдовицата Маклелънд. София попита:

— Дейвид Маклелънд няма ли други роднини в Къркубри?

— Не, вече не. Нито пък в Ирландия, защото целият му род там е измрял.

— Значи е останал сам. — София познаваше това чувство. Помисли си, че трябва да е било тежко да се върнеш на това място след толкова сериозно раняване, само за да се окажеш болен и заобиколен от непознати.

Полковникът четеше мислите й.

— Двамата с него много си приличате. Хубаво ще е да се срещнете.

Вече бяха стигнали до завоя на Хай Стрийт, където старият търговски кръст18 стърчеше самотен насред празния пазар. София притеснено каза:

— Може би той няма да иска да приема посетители.

Полковник Грейм обаче бе съвсем сигурен, че Дейвид Маклелънд ще приветства разнообразието.

— Той не е човек за дълго лежане на легло. Това страшно го вкисва. А колкото и да съм очарователен и забавен, подозирам, че през тези няколко седмици се е отегчил до смърт от компанията ми.

Тя се усмихна на тези думи, а после още веднъж потъна в сериозен размисъл.

— Възстановил ли се е от раните си?

Полковникът сви рамене.

— Остана му накуцване, което ще го съпътства цял живот, защото едва не изгуби крака си. А и го простреляха под сърцето, което остави дробовете му толкова слаби, че болестта, с която се сблъскахме на борда на кораба, го засегна лошо. Но общо взето извади късмет. Толкова много не оцеляха в горите на Малплаке. — Сега той също се умълча.

Не им се наложи да вървят дълго, за да стигнат до къщата — каменна четвъртита сграда, притисната плътно до съседните къщи, с прозорци, през които навлизаше топлият въздух на пролетта.

— Може да спи — предупреди я полковникът, като влизаха, затова София изостана зад него, докато той чукаше на вратата на предната стая. Чу се отсечен едносричен отговор, който едва достигна до ушите й, а после полковникът отвори със замах широко вратата и направи знак на София да влезе.

В стаята цареше здрач, завесите бяха вдигнати само отчасти, като че ли обитателят не желаеше да вижда светлината на деня.

Мъжът, при когото бяха дошли, беше буден. Стоеше до прозореца с гръб към тях, затова София видя единствено изправената му стойка и кестенявата коса, завързана на опашка над яката на ризата му. Не носеше палто, само бричове и ботуши и във фината си бяла риза, както стоеше съвсем неподвижен, приличаше на призрак, чиято фигура бе единственото светло петно в стаята.

Той отново проговори, все още, без да се обръща, с предрезгавял от болестта глас:

— Видя ли я? Добре ли е?

— Сега ще бъде — рече полковникът, отстъпи назад, излезе в коридора и затвори вратата зад себе си.

София не можеше да помръдне от мястото си. Не можеше да повярва, че е истина.

А после той се обърна и вече не беше призрак — бе мъж от плът и кръв. Дишащ мъж, чиито потънали в сенки очи просветляха под напора на силното чувство, докато се отдалечаваше от прозореца и с две крачки прекосяваше стаята, за да вземе София в прегръдките си. Докосването му бе също така внимателно, както през сватбената им нощ, също така силно, както при последната им раздяла.

София все още не можеше да се помръдне или да продума, дори когато той обхвана лицето й в дланите си, избърса сълзите й и самият той си пое пресекливо дъх. А после гласът, който никога не бе вярвала, че ще чуе отново, изрече:

— Казах ти, че ще се върна при теб.

А после устата му се сведе над нейната и дълго време след това нямаше място за думи.

XXIII

Село Малплаке се намираше на границата на Фландрия и Франция. На север и на юг от него се простираха огромни гори. На единайсети септември — сутринта на битката — французите се бяха окопали твърдо в тези гори и очакваха първата светлина на зората, както и атаката на силите на Съюзниците — англичани, германци и холандци, които сега се сражаваха под командването на великия херцог на Марлборо.

Зората бе дошла и бе донесла гъста мъгла, надигнала се от полетата към гората, за да превърне в сиви призраци мъжете, които стояха приведени в очакване, уморени от малките порциони храна и безсънната нощ. Съюзническите армии използваха мъглата, за да прикрият движенията си; когато тя се разпръсна, те започнаха да стрелят и скоро след това дадоха сигнала и започнаха битката, хвърляйки цялата си сила срещу гората.

Морай имаше чувството, че срещу всеки от хората му са се изправили по четирима противници. Въздухът бе натежал от пушек, викове и оръдейна стрелба, краищата на гората бяха подпалени от артилерията, а мъжете от двете страни падаха под яростта на снарядите и на блестящите мечове.

Морай падна по обяд. Първо го пронизаха в крака и той се свлече на колене, така че почти не усети куршума, който го улучи близо до сърцето и го просна в листата и калта сред умиращите и мъртвите. Болката в гърдите му бе така всеобхватна, че едва да си поемеше дъх и въпреки че искаше да накара ръцете си да намерят сили да се надигне, да се повлече в калта, каквото и да е, те не отговаряха на командите му.

Чуваше как шумът на битката преминава покрай него и отминава по-нататък — сблъсъкът на плът и стомана, дрезгавите крясъци, тичането на крака и звуците от чупещи се клони, а по-надалеч — бученето на земята, тресяща се под безбройните коне на въоръжените до зъби кавалеристи.

След това настана гробна тишина, която се стори на Морай по-ужасна от всеки звук на войната. В здрача на опустошената гора, където пушекът все още се виеше над изпотъпканите храсти и се смесваше с миризмата на огън и кръв, той чуваше стенанията и измъчените молитви на падналите. Някои се молеха да оживеят, а други — да умрат, на езици тъй различни, както и униформите им — холандци и германци, англичани, шотландци и французи, проснати един до друг, защото всички мъже си приличат, когато издъхват.

От лявата му страна лежеше момче, което бе мъртво още преди падането му и бе спасено от страха и страданието, но на земята отдясно войник с цветовете на Кралския ирландски полк безуспешно се опитваше да се обърне на една страна. Усилието бе окъпало посивялото му лице в пот.

Морай му каза с нисък глас:

— Не мърдай.

От усилието да говори гърдите му пламнаха, но все пак някак успя да обърне глава, за да срещне широките, неразбиращи очи на непознатия.

— Не мърдай — повтори. — Иначе кръвта ти ще изтече, а поне за известно време никой няма да дойде тук.

Видя как очите на мъжа се успокояват и разумът отново се връща в тях. Беше на неговите години и войник като него, макар да бяха врагове. Някакъв каприз на съдбата, помисли си Морай, като гледаше към униформите им, бе това, че двамата се бият на противоположните страни — неговата бригада също бе ирландска, макар да служеше на френския крал и на крал Джеймс, а не на кралица Ана.

Непознатият въздъхна, после отпусна глава назад.

— И бездруго няма смисъл да се опитвам. Вече не мога да усетя краката си. Там ли са още?

Морай спокойно погледна към обляната в кръв земя под ботушите на непознатия и отвърна:

— Да.

За миг мъжът затвори очи, или от болка, или от облекчение — а после пак ги отвори, като че ли бе решен да не губи съзнание.

— Ти си шотландец, също като мен. Защо се биеш за Франция?

Настъпи тишина. Морай нямаше желание да говори, но той също усещаше смъртоносното изкушение на унеса и знаеше, че усилието да поддържа разговора ще му помогне да остане в съзнание. Да остане жив.

— Бия се за Джеймс — отвърна той.

— За Джеймс.

— Да.

— Никога досега не бях срещал якобит. Мислех, че всички имате рога и опашки. — Усмивката му бе слаба, сякаш извиването на устните му причиняваше болка. Той се закашля. — Откъде си тогава там, в Шотландия?

— Пъртшир.

— Аз сега съм от Ълстър, но съм роден в Шотландия, близо до Къркубри, в западните графства.

Вятърът погали лицето на Морай като спомена за едно докосване.

— Жена ми е от западните графства — каза той. На никого досега не бе говорил за брака си, но ако съдеше от раните на човека до себе си, това признание нямаше да причини никаква вреда.

— Презвитерианка ли е? — учудено попита войникът.

Морай не бе сигурен как би отговорила на този въпрос самата София — тя, която твърдеше, че не й е останала вяра, и все пак се молеше, когато никой не я гледаше — затова просто рече:

— Тя е моя жена.

— Аз нямам жена. — Другият мъж отново започваше да се унася. Наложи си да се съсредоточи и продължи: — Брат ми имаше. Беше бъчвар в Къркубри. Вдовицата и синът му все още живеят там, макар че той умря преди лятото. Беше единственият ми останал роднина. Ако умра тук, няма да има кой да ме жали.

— Има го племенника ти.

— Никога не съм виждал племенника си, нито пък майка му. — Този път усмивката му бе толкова тъжна, че Морай изпита съчувствие. Започна да го подканя да продължи да говори с надеждата да облекчи страданието му, ако не друго.

Така двамата лежаха там целия следобед и началото на вечерта, държейки смъртта на разстояние, като си разказваха за детството си и за живота си като войници и макар че Морай повече слушаше, отколкото говореше, все пак даде своя принос към разговора. Но в крайна сметка всичко това се оказа безполезно, точно както знаеше, че ще стане.

На свечеряване той вече бе единственият, останал да посрещне тъмнината; той и виковете, които отбелязваха убийствата и ограбването на ранените от войниците, които все още бяха останали живи. Лежеше като мъртвец и чувстваше как студът пълзи през тялото му, докато се бореше с делириума. От време на време си мислеше, че трябва вече наистина да е мъртъв, и тогава си поемаше дъх по-дълбоко, та болката да му подскаже, че не е. А веднъж, когато затвори очи, се озова отново в Слейнс, до топлото тяло на София, сгушено в леглото до него. Беше толкова истинско, че почувства дишането й, и се опита да я притисне към себе си, но тъмнината го дръпна обратно и той се събуди разтреперан. Някой идваше.

Чу предпазливите му стъпки върху храстите и веднага затвори очи и се опита да диша колкото се може по-плитко. Стъпките преминаха покрай него. Спряха. Върнаха се.

А после някой коленичи и постави ръка на гърлото му.

Някакъв глас се провикна:

— Този човек е още жив!

Морай познаваше този глас. Заедно с него дойде светлина и беше толкова ярка, че Морай разбра — със сигурност трябваше да е мъртъв. Очите му предпазливо се отвориха. Гората все още бе тъмна, но близо до него някой държеше факла и в светлината й той видя съвсем ясно мъжа, който се бе навел над него с потъмнели от загриженост очи.

Лицето на младия крал бе бледо и изтощено, а ръката му бе превързана, но болката, отпечатана по чертите му, не бе заради самия него. Той се наведе още по-ниско.

— Полковник Морай, чувате ли ме?

„Това е само сън“ — помисли си Морай, затова отговори:

— Да, Ваше Величество.

И усмихнат заспа.

Осъзна, че са го вдигнали и го носят, почувства вкуса на нещо горчиво в устата си, допира на нежни ръце, които почистваха раните му, и после не толкова нежни ръце, които ги превързваха, докато той потъваше в дълбините на болката.

Събуди се от човешки говор.

Или поне си помисли, че се е събудил, защото когато чу гласовете, вече не бе толкова сигурен: първият принадлежеше на полковник Грейм, който не би трябвало да се намира тук.

— Да, ще се погрижа, Ваше Величество.

А кралят, който не би могъл да е тук, каза:

— Майка ми няма скоро да ми прости, ако той умре.

— Няма да умре. Той е наполовина Грейм, а ние не сме толкова лесни за убиване. Пауза и после: — Ръката ви кърви.

— По дяволите ръката ми! — Шум от движение и когато младият крал отново заговори, гласът му бе променен, като че ли се бе извърнал настрана. — Не видяхте ли полето? Гората? Какво е раната ми в сравнение с това? В сравнение с всичко, което този човек е изтърпял заради семейството ми?

Много тихо полковникът отвърна:

— Готов е да изстрада отново същото, Ваше Величество. И повече.

— Няма да го позволя. Нито на него, нито на никого. Никоя корона не си струва това, което видях тук, в Малплаке. Какво е една корона? — Думите му бяха сурови и отривисти. — Едно парче метал, украсено с камъни. По силата на какво право мога да наредя на един човек да пожертва живота си само за да мога да си я сложа?

— По силата на правото, което Бог ви е дал, като ви е направил крал. — Полковникът го изрече напълно спокойно. — Няма нито един истински шотландец, който да не е готов да направи каквото поискате по единствената причина, че вие сте нашият крал и ние ви обичаме заради това. И не сме единствените. Разбрах, че преди битката и в английския лагер са пили за ваше здраве и че те също се гордеят с начина, по който се държахте на бойното поле, колкото и ние. Вие поехте командването поне дузина пъти на това поле и ви уверявам, Ваше Величество, че сред вашите хора няма нито един, който да каже, че не сте си спечелили правото да носите тази корона.

За миг се възцари мълчание, а после се чу шум от още движения, като че ли и двамата мъже бяха дошли по-близо до леглото.

Кралят отбеляза:

— Ако оживее, повече няма да може да се бие.

— Ще намери друг начин да ви служи.

Това бе последното, което чу Морай, преди да потъне обратно в тъмнината. Когато отново изплува от нея, болката в гърдите му се бе превърнала в агония. Трябваше да стисне зъби, за да не извика на глас.

— Ето, момко — рече полковник Грейм съвсем близо до него. Морай почувства как притискат до устните му чаша. Отпи. Брендито изгори гърлото му, но му помогна да отклони мислите си от усилието, което му струваше всеки дъх. Отново се отпусна назад и огледа стаята. Не знаеше къде са го донесли — като че ли се намираше в нечия къща или ферма, просто обзаведена, с голи стени и под и бели дантелени пердета, които пропускаха слънчевата светлина, за да докосне дървения стол, където допреди малко полковник Грейм бе седял, вдигнал крака на леглото — вдлъбнатината все още си личеше в одеялата. Замаяният поглед на Морай попадна върху червеното сако, което висеше на стола, и той си пое достатъчно въздух, за да проговори:

— Не е мое.

— Кое? — Вуйчо му се огледа, видя палтото и се обърна обратно към него с успокояващо кимване. — О, да, знам, че не е твое, момко. Свалихме го от войника, който лежеше до теб, и те завихме с него, докато те изнасяхме от гората. Беше направо леден, а на горкия момък вече не му трябваше.

Морай познаваше това палто — всяко копче от него. Беше го гледал толкова дълго.

— Той беше… — пое си дълбоко дъх, за да се насили да произнесе думите — … шотландец. Маклелънд.

— Като съдя по палтото му, май се е бил на погрешната страна. Това е Кралският ирландски полк. — Полковник Грейм отново вдигна чашата с бренди. Умните му очи бяха изпълнени е разбиране. — Поговорили сте си, а? Е, понякога се случва, но съм изненадан, че изобщо е можел да събере мислите си, за да говори. Видя ли краката му? — Погледна надолу и прочете отговора в очите на племенника си. — За какво си говорихте?

— За живота. Неговият живот. Той беше от… — Господи, колко го болеше да говори — от Къркубри.

— Така ли? — Гласът на полковник Грейм прозвуча заинтересувано, когато отново погледна към лицето на Морай. — Когато бях за последен път в Слейнс, срещнах едно девойче, което бе родено близо до Къркубри. Хубаво девойче беше. Може би си я срещнал?

Само очите на Морай се раздвижиха, впивайки се мълчаливо в лицето на вуйчо му, докато полковник Грейм продължаваше:

— Докато бях там, се заех да я уча да играе шах. Справяше се доста добре. Единствената й слабост беше, че искаше да пази войниците си така, както пазеше царя си, и не обичаше да вижда как ги вземам. — Усмихваше се леко на спомена, като предлагаше на Морай за последен път брендито и казваше: — Ако аз имах такова девойче, самата мисъл за него щеше да ме накара да се боря да остана между живите.

Морай искаше да отговори, но болката отново го унасяше и колкото и да не искаше да затваря очи, не можа да ги спре.

Когато ги отвори следващия път, първата му мисъл бе, че сънува първия ден, защото в стаята бяха и вуйчо му, и кралят, увлечени в разговор до прозореца, обърнати с гръб към леглото.

— Да, сега вече е много по-добре, Ваше Величество — кимаше полковник Грейм. — Смятам, че най-лошото вече мина.

Кралят се зарадва да чуе това и го сподели.

— След по-малко от час заминавам за Сен Жермен и ще се радвам да мога да занеса на майка си някои добри новини.

Гласът на Морай бе по-слаб, отколкото искаше, но когато подвикна към тях, те все пак го чуха.

— Ваше Величество.

Младият крал се обърна и Морай видя, че това наистина е кралят.

— Е, полковник Морай — рече той и се запъти към леглото. — Имате ли нужда от нещо?

Говоренето все още му причиняваше болка, но Морай я надви.

— От нищо, освен от меча си.

— За известно време няма да ви трябва.

Полковник Грейм се приближи изотзад, за да постави въпроса по-ясно.

— Момко, ранили са те лошо в крака и той повече няма да се оправи. Вече няма да си войник.

Морай го знаеше. Умът му можеше да отказва да приеме истината, но тялото му не можеше да я скрие.

— Има и други начини да ви служа. — Потръпна, докато се завърташе леко на една страна и местеше поглед от чичо си към краля. — Все още имам очите и ушите си и те са Ваши, ако искате да ме изпратите там, където могат да ви бъдат полезни.

Кралят погледна надолу към Морай и младото му лице изведнъж се оказа в поразителен контраст със спокойната мъдрост в очите му.

— Благодаря за предложението, полковник, но преди да се завърна завинаги в Шотландия, не мога да ви позволя да се върнете там, при положение че за главата ви е обявена толкова голяма награда.

— Нямам предвид Шотландия. — Морай отново потръпна и трябваше да изчака един миг, за да отмине пронизващата болка в гърдите му, преди да може да продължи: — Мъжът, който падна до мен, беше от Ълстър. Говорихме дълго. Спомням си всички подробности от живота му. Той няма роднини. — Погледът му се прикова в лицето на краля. — Бих могъл да се превърна в него за известно време. Да се движа между шотландците в Ълстър. Да ви информирам за мислите и плановете им.

Видя, че това предложение накара краля да се замисли. Подкрепата на ирландците бе важна за каузата на крал Джеймс и щеше да е много полезно да знае какво мислят ирландските протестанти. Кралят рече бавно:

— Готов ли сте да го сторите?

— Да. Ако това ще помогне да ви видя по-скоро у дома, в Шотландия.

Полковник Грейм се намеси:

— Помисли малко, момко. Помисли, защото такова нещо не бива да се предприема без сериозен размисъл. Ако поемеш по този път, тогава никой не бива да разбере, че си все още жив. До завръщането на краля, момко, всичките ти близки и всички, които те обичат, трябва да повярват, че Джон Морай е загинал в тази адска гора. Това ще научат и майка ти, и братята, и сестрите ти. — Сивите му очи бяха сериозни, когато добави: — И девойчето ти.

Болката го притисна още по-здраво в лапите си и този път не идваше само от раните му, а от едно по-дълбоко място в гърдите му, така че всеки дъх гореше като огън.

— Правя го заради нея. За да можем да бъдем заедно един ден.

Кралят погледна със съчувствие надолу към него.

— Не знаех, че имате момиче.

Полковник Грейм, забелязал, че Морай отново се впуска в битка с тъмнината и не може да отговори, сведе поглед и поиска позволение от изпълнените му с болка очи, преди да се обърне към краля и да го поправи:

— Има съпруга.

Светлината в стаята се бе променила с минаването на следобеда и вече не достигаше до леглото, където лежаха. София докосна черното камъче, увиснало на връвта си, което сега почиваше във вдлъбнатината в гърлото на Морай.

— Ти ме спаси. — Очите на Морай не се откъсваха от лицето й. — Мисълта за теб ме запази жив през тези последни месеци, точно както вуйчо ми каза, че ще стане.

София не искаше да си мисли за последните няколко месеца. Вместо това се сгуши близо до него.

— Вуйчо ти каза също така и че са ме довели тук, в Къркубри, по замисъл на кралицата.

— Да. Кралица Мери е голяма романтичка. Разбрах, че когато научила, че имам жена, решила, че е редно да те взема със себе си в Ирландия, макар да признавам, че тук виждам и ръката на вуйчо си. Той смяташе, че би било прекалено жестоко от моя страна да те оставя сама за толкова дълго.

За миг София затвори очи, обмисляйки кой е най-добрият начин да му каже.

— Не бях сама.

Не бе лесно да говори за Ана, но го направи. Той я слушаше мълчаливо и я прегърна, когато се разплака. А когато млъкна, той остана безмълвен за още един миг, загледан надолу към малката къдрица на Ана, превързана с панделка и толкова мека в загрубялата му ръка.

София попита:

— Можеш ли да ми простиш?

Морай сключи пръсти около къдрицата и обви ръка около София. Притисна я към себе си толкова силно, че никоя сила не би могла да ги раздели.

— Аз трябва да ти задам този въпрос. — Гласът му звучеше дрезгаво в косата й. — Не си направила нищо, момичето ми, нищо, което да изисква прошка. — Целуна я много нежно, охлаби прегръдката си и разтвори дланта си, за да погледне отново тъмната къдрица, която имаше същия цвят като неговите. — Не, била си права да я оставиш там, където е. В Ирландия все още е опасно — каза той — и нямам право и теб да вземам със себе си там, но вече съм станал прекалено голям егоист и не мога да те пусна да си отидеш.

Топлото й тяло се сгуши в прегръдката му.

— Няма да ти се наложи.

— Е, сега ще трябва — рече той, — защото иначе почтените хора, при които живееш, може да се почувстват обидени.

Тя беше забравила за тях; забравила бе, че семейство Кер скоро ще се върнат от църква и ще разберат, че не си е у дома.

— Но, Джон…

Той взе лицето й в дланите си и заглуши протеста й с целувка, изпълнена с обещание.

— Почакай още няколко дни и тогава ще бъда достатъчно добре, за да направя посещение на семейство Кер, и тогава ще мога открито да те ухажвам. — В очите му София видя искрица от старото му чувство за хумор. — Ще се омъжиш ли отново за мен, или вече си успяла да видиш каква глупост е било да се съгласиш първия път?

Този път тя бе тази, която го целуна, за да не се съмнява в отговора й. Почувства усмивката му срещу устните си и в този миг повярва, че най-после разбира какво е искал да каже полковник Грейм в онзи ден, когато двамата стояха пред огромния сводест прозорец на приемната в Слейнс и се взираха в зимното море. Защото сега знаеше, че е прав — полята можеха да оголеят и птиците можеха да спрат да пеят за известно време; растенията можеха да загинат и да останат да лежат тихо под снега, докато през цялото това време студеното море показва лицето си на бури, смърт и погубени надежди… и все пак невидими под тези вълни течаха по-топли струи, които, когато му дойде времето, щяха да доведат пролетта.

Кралят може би щеше да дойде, а може би не. За нея това вече нямаше значение, защото Морай се беше върнал. Бе й обещал, че ще се върне при нея, и го бе направил. Бе й обещал, че един ден тя ще върви по палубата на кораб, и тя знаеше, че ще го направи, а той ще крачи до нея. И където и да ги отведеше този кораб, колкото и далеч да ги отнесеше от Шотландия и от Слейнс, тя щеше да остане завинаги свързана и с двете чрез спомените си.

Щеше да сънува тъмночервените стени на замъка, които се извисяваха тъй гордо над скалите, и да чува рева на морето под стаята си в кулата и бодрия глас на Кирсти, който я буди сутрин. Щеше да чувства топлата слънчева светлина, струяща през прозорците на ъгловата стая за шиене, където бе седяла тъй често заедно с графинята, и топлата близост на конете, които дремеха прави в клетките си, докато Хюго предано стоеше на пост до вратата на конюшните.

Нямаше да забрави тези неща така, както и самият Слейнс нямаше да забрави нея и Морай, защото тя знаеше, че и те са оставили своя отпечатък върху него, и то достатъчно дълбоко, та един ден Ана, вървейки по брега, да може да чуе донесеното от вятъра ехо от смеха им, да види сенките им по брега и да се удивлява на влюбените, които са оставили такива призраци. Нямаше да знае нищо друго, освен че са били щастливи. И всъщност, помисли си София, нямаше какво друго да се знае.

Каквото и да се случеше с тях, нищо не можеше да им отнеме това щастие. Защото бяха преживели своята зима и сега най-после бе дошла пролетта.