Пръстенът на София

IV

Преди да успее да се преоблече в друга рокля, графинята изпрати да я повикат. София бе стигнала в стаята си преди броени мигове и бе видяла със собствените си очи в огледалото невероятния безпорядък на косата си и дивашката червенина, в която тичането по скалата бе обагрило бузите й.

Кирсти, и тя задъхана, почука на вратата, за да й съобщи, че графинята е поръчала София да се присъедини към нея в кабинета.

— Не мога да отида така — изохка София.

— О, изглеждате прекрасно. Само на косата ви й трябват малко грижи. — И със спокойни, сигурни ръце младата прислужничка й помогна да приглади разпилените си от вятъра къдрици и да ги вдигне нагоре в обичайната прическа. — А сега вървете. Не бива да я карате да ви чака.

— Но роклята ми е изкаляна.

— Изобщо няма да забележи — успокои я Кирсти. — Тръгвайте!

И София тръгна към долния етаж.

Графинята привидно изглеждаше съвършено спокойна, но беше застанала близо до прозорците на кабинета, като че ли в очакване на нещо. Тя се усмихна и протегна ръце към София.

— Ела и застани до мен, детето ми. Днес ще дойдат посетители, които може да останат в този дом за цял месец или дори повече. Искам да си до мен, когато ги поздравя с „добре дошли“.

София остана удивена и трогната.

— Голяма чест ми оказвате.

— Ти си член на това семейство — рече просто графинята. — И е редно да стоиш там, където щяха да стоят собствените ми дъщери, ако не бяха омъжени и отделени от мен. — Направи пауза, сякаш обмисляше следващите си думи много внимателно. — София, през месеците, които идват, между тези стени ще видиш и чуеш много неща. Моля се да разбереш и да намериш начин да не се тревожиш заради тях.

В коридора отекнаха тежки стъпки и гласове, а после Кирсти пристъпи напред и през отворената врата оповести идването на гостите:

— Милейди, дошли са полковник Хук и господин Морай.

Краткият миг, който последва това съобщение, се запечата завинаги в паметта на София. Никога нямаше да го забрави.

Двама мъже прекрачиха прага на кабинета, но тя видя само един. Мъжът, влязъл пръв с шапка в ръка да поздрави графинята, можеше и да е призрак, толкова внимание му обърна София. Очите й бяха приковани в мъжа, който вървеше след него; той застана две крачки зад първия и зачака със стойка на военен в положение „свободно“.

Беше привлекателен мъж, не кой знае колко висок, но с широките рамене и мускулестите крака на човек, който не води спокоен и защитен живот на привилегии, а си изкарва хляба с работа. Носеше перука, както изискваше модата от всеки джентълмен, но докато перуките на повечето мъже бяха дълги и се спускаха по раменете им, неговата беше по-къса, събрана на опашка и привързана с панделка. Носеше войнишко кожено палто без яка и ръкави, цепнато от двете страни, за да може да язди свободно, с дълга редица кръгли копчета отпред, а дълго черно наметало прикриваше меча, който висеше от широкия колан, чийто горен край бе прехвърлен над дясното му рамо. Ръкавите бяха прости, както и шалчето около гърлото му, а прилепналите му бричове свършваха до коленете, откъдето започваха твърди войнишки ботуши, а не обувки с катарами и дълги чорапи.

В очите на София той представляваше горда, непреклонна фигура и все пак сивите очи насред това привлекателно и безстрастно лице не бяха сурови. В настъпилата тишина те се приковаха в нейните и тя не можа да отклони погледа си. Всъщност не можеше дори да диша, затова изпита облекчение, когато чу как графинята изрича името й, за да я представи на първия мъж, който сега бе застанал доста близо до нея.

— Полковник Хук, бих искала да ви представя София Патерсън, племенницата на моя покоен братовчед. Тя дойде да живее с мен в Слейнс и внесе светлина в живота ми.

Полковник Хук бе по-висок от другаря си и дрехите му бяха ушити от по-скъп плат, с ленени ръкави и ширити от скъпа дантела. Носеше тежка перука от онези, които София бе свикнала да вижда, а маниерите му издаваха истински джентълмен.

— Ваш покорен слуга — той се приведе над ръката й. В гласа му се долавяше ирландски акцент, забеляза тя, и беше приятно да го слуша. Хук се обърна към графинята: — А аз на свой ред бих желал да ви представя своя спътник, господин Морай, който е брат на лерда на Абъркерни.

— Вече се познаваме — усмихна се графинята и се обърна към мълчаливия му спътник: — Беше преди по-малко от четири години, мисля, в Единбург. Спомням си, че пътувахте заедно с чичо си и бяхте така любезен да ми донесете някои писма от съпруга ми.

Той кимна и прекоси стаята, за да поздрави графинята с нужното уважение. София чакаше със сведени очи, а после неговият дълбок шотландски глас изрече:

— Госпожице Патерсън, ваш покорен слуга.

Той стисна крепко ръката й и докато траеше този кратък, мимолетен контакт, тя усети как по ръката й преминава нещо топло, от което цялата настръхна.

Полковник Хук се обърна към графинята:

— Правилно ли съм разбрал, че в момента синът ви не е с вас тук, в Слейнс?

— Наистина не е. Очакваме го обаче много скоро, а и получих от него някои писма, които той желае да ви предам. — Тонът й стана сериозен: — Нали знаете, че парламентът ратифицира Обединението?

Хук като че ли не остана изненадан от тази новина.

— Боях се от това.

— Наистина се случи, за всеобщо недоволство от страна на нашите хора, които ненавиждат това обединение от все сърце, и перовете и останалите лордове, както и всички членове на парламента, вече са се върнали в именията си в провинцията. Само моят син, граф-маршалът и Негова Милост херцогът на Хамилтън са все още в Единбург. Разбрах, че последните двама са опасно болни и не са в състояние да пътуват.

— Съжалявам да го чуя — рече Хук и се смръщи. — Писах на херцога на Хамилтън, преди корабът ни да потегли от пристанището. Помолих го да изпрати някого с подробни инструкции, който да ме чака тук.

Графинята кимна.

— Херцогът наистина изпрати господин Хол — свещеник, който любезно се съгласи да играе ролята на водач на госпожица Патерсън, когато дойдоха от север, от Единбург. Той се съгласи да остане с нас и ви чака цял месец, но не можеше да чака повече.

Хук изглеждаше разочарован.

— Забавихме се в Дюнкерк няколко седмици — ветровете бяха неблагоприятни.

„Дюнкерк — помисли си София. Значи бяха дошли от Франция. И ако се съдеше по бледността на Хук, пътуването им не е било леко.“

Графинята, от чийто поглед убягваха малко неща, сигурно бе стигнала до същото заключение, защото каза на Хук, че забавянето им няма значение.

— Но навярно и двамата сте много уморени от пътуването. Полковник, моля ви да прочетете писмата си, а после да се освежите. Ще имаме време да поговорим, след като си починете.

— Много сте любезна. Пътуването по море никога не е било особено полезно за здравето ми. Предпочитам да усещам под краката си най-дивия кон, отколкото най-спокойното море.

София смело погледна към мястото, където господин Морай продължаваше да стои в търпеливо мълчание, и забеляза, че очевидно морето по никакъв начин не се е отразило на неговото здраве. Изглеждаше способен да стои прав цял ден така, както бе застанал сега, и да остави другите да водят разговора. Тя си спомни, че баща й казваше: „Мъжете, които наблюдават и говорят малко, често са далеч по-интелигентни от мъжете, на които служат“. Струваше й се, че в случая с господин Морай това може да се окаже вярно.

Усетил погледа й, мъжът втренчи сивите си очи в нейните все така безмълвно и София отново установи, че не й стига воля да прекъсна контакта.

— Ела, София — повика я графинята, — нека дадем на нашите гости малко почивка. — И тя се сбогува с любезна усмивка с двамата джентълмени. София последва примера й и този път не посмя да погледне назад.

Тя намери убежище в малката ъглова стая за шиене, където в продължение на цял час се сражава с работата си и се опитва да не мисли за нищо друго. Пръстите вече я боляха от убожданията на иглата, когато най-после се отказа и отиде да потърси Кирсти с надеждата, че компанията на приятелката й може да успее да я отвлече от мислите, от които не бе успяла самотата.

В този час на деня и при наличието на гости в замъка Кирсти би трябвало да слага масата за вечеря, но я нямаше в трапезарията. София все още стоеше там леко объркана, когато чу по коридора да се приближава шумолящата рокля на жена, придружена от по-мъжествени, отмерени стъпки, и това я откъсна от мислите й.

Гласът на графинята на Ерол бе сериозен:

— И така, полковник, съветвам ви да не прибързвате. Ще установите, че през последните няколко месеца делата му се развиват в съвсем различна посока. Цял свят го е изоставил, а всички, които са лоялни към каузата, са скъсали с него. Подозират го, че поддържа кореспонденция с лондонския двор, затова ви съветвам да сте нащрек, преди да му се доверите прекалено много.

Двамата стояха близо до отворената врата на трапезарията. София приглади роклята си, преплете пръсти и се приготви да даде обяснение за присъствието си, тъй като й се стори, че двамата ще влязат вътре. Те обаче не го сториха. Стъпките и шумоленето преминаха покрай нея и когато Хук заговори, вече бе прекалено далеч, за да може София да различи отделни думи.

Тя изпита облекчение; не бе възнамерявала да подслушва частен разговор и щеше да й стане много неприятно, ако графинята разбереше, че го е направила, дори да бе станало по чиста случайност. Стиснала очи, тя изчака още една минута, преди да излезе от коридора и да продължи да търси Кирсти.

Не можеше да каже от коя посока бе дошъл господин Морай, нито как ботуши като неговите бяха успели да не вдигнат никакъв шум върху плочите. Знаеше само, че когато излезе в коридора, той бе там и ако не бе бързото инстинктивно движение, с което сграбчи раменете й, сблъсъкът им със сигурност щеше да нарани нещо повече от спокойствието й.

Очевидно и той не бе очаквал да я види там, защото първата му реакция бе да изругае, след което се извини за думите си и я помоли за прошка.

— Нараних ли ви?

— Съвсем не. — Тя се отдръпна бързо — малко прекалено бързо — от хватката на ръцете му. — Грешката е моя. Не гледах накъде вървя.

От такова разстояние той изглеждаше по-висок. Очите й бяха на едно ниво с гърлото му над вратовръзката. Беше свалил палтото и го бе сменил с жакет от тъмнозелен плат със сребърни копчета. Тя обаче не изглеждаше по-висока.

Той остана заинтригуван от гласа й.

— Акцентът ви — отбеляза той — не е типичен за Единбург.

Отначало София не разбра какво значение има това, но после си спомни, че едва този следобед графинята бе казала на двамата мъже, че свещеник Хол е придружил София дотук от Единбург. Изненадана, че господин Морай е обърнал внимание на такава дреболия, тя отвърна:

— Не. Дойдох от Единбург, но само защото бях принудена да прекъсна там първоначалното си пътуване.

— Откъде сте тогава?

— От западните области. Името на града няма да ви говори нищо.

— Може и да ви изненадам със знанията си.

София назова мястото и той кимна.

— Да, това е до Къркубри, нали така? — Тя почувства как погледът му се свежда надолу към нея. — Презвитерианка ли сте?

Не можеше да му каже, че всъщност не е никаква — че беше загубила вярата си много отдавна след толкова години, прекарани в дома на чичо й. Вместо това отвърна:

— Родителите ми бяха такива и самата аз съм кръстена, но бях отгледана от леля си и чичо си като член на епископалната църква.

— Това обяснява всичко.

Любопитството я застави най-после да вдигне поглед към него. Видя, че той се усмихва.

— Какво обяснява?

— Нямате дългата и неодобрителна физиономия — отвърна той — на презвитерианка. Никое момиче, което отива в църквата с изпълнено с боязън сърце, не би се осмелило да тича така вихрено и да лудува по хълмовете над брега, така че Бог и целият свят да видят. Освен ако този следобед, докато ни караха към брега, съм се объркал и съм видял не вас, а някоя друга жена?

Тя се взираше в него, без да казва нищо, защото бе повече от ясно, че не се нуждае от отговор.

— Няма нищо, момиче — успокои я той, — няма причина да изглеждате толкова уплашена. Дори и да мислех да ви издам, пак нямаше да ви набият заради това провинение. За в бъдеще обаче, ако желаете да запазите удоволствията си в тайна, не е зле да почистите калта от роклята си, преди да дойдете да поздравите гостите си.

И с този малък съвет той се сбогува с нея и я остави в коридора, където тя…

Телефонът иззвъня шумно за втори път и звукът унищожи потока от думи с лекотата, с която ножиците разрязват парче плат. Въздъхнах, надигнах се и отидох да вдигна.

— В неудобен момент ли звъня? — досети се баща ми от другия край на линията.

Излъгах:

— Разбира се, че не. Не, просто довършвах една сцена. — Бях излязла от писателския си транс и вече осъзнавах по-добре коя съм, къде съм и кой е на телефона отсреща. А после се разтревожих, защото баща ми не ми се обаждаше почти никога. — Нещо не е наред ли?

— Не, добре сме. Ти обаче отново запали интереса ми към историята на Маклелъндови. Напоследък не съм се занимавал с тях, но си помислих, че мога да отделя малко време да вляза в интернет и да проверя дали няма нещо ново в МГИ.

МГИ, или Международният генеалогически индекс, представляваше един от най-полезните инструменти за всеки, заинтересуван от семейната история. Беше създаден и поддържан от Църквата на светците от последните дни, чиито членове обикаляха по целия свят, за да издирят всеки отделен регистър на браковете и ражданията във всяка църква, до която успееха да се доберат. Записваха страниците от тези регистри на микрофилм, превеждаха ги, а после ги включваха в индекса. А сега, с появата на интернет, за най-голяма радост на баща ми индексите бяха далеч по-лесни за достигане.

Този индекс се обновяваше постоянно. Когато баща ми за последен път бе пуснал търсене за Маклелъндови, не бе успял да намери нищо, което да съответства на нашите Маклелъндови — онези от семейната библия. Сега обаче…

— Намерих го — обяви баща ми със самодоволния тон на учен, направил откритие, което знаеше, че напълно ще разбера и ще споделя. — След последното обновяване са включили данни от още няколко църкви и когато тази вечер влязох в МГИ, го видях: женитбата на Дейвид Джон Маклелънд за София Патерсън на тринайсети юли в Къркубри, през 1710 година. Това е нашият човек. Затова поръчах филма, за да го погледна, но най-вероятно няма да открия кой знае колко повече. Ако шотландските регистри са като онези в Северна Ирландия, изобщо няма да споменат имената на родителите нито на булката, нито на младоженеца, но все пак човек никога не знае. Можем да се надяваме.

— Това е страхотно, татко. — Макар че като се има предвид това, което току-що бях написала, не ми хареса особено да ми напомнят, че в истинския живот София Патерсън се е омъжила в семейство, което вероятно се е състояло само от скучни презвитерианци.

— Има обаче и още нещо — увери ме баща ми. — И точно затова ти се обаждам.

— Така ли?

— Да. Спомняш ли си как ми каза, че твоята София, онази в книгата ти, е родена… кога беше, през 1689 година?

— Точно така.

— Е, в МГИ намерих кръщелното на София Патерсън от Къркубри, родена е през декември 1689 година. Как ти се струва това като съвпадение, а? За момента няма начин да разберем дали е нашата София — нямаме други данни, с които да го съпоставим. Ако знаехме името на бащата на София, щяхме да можем поне да проверим дали отговаря на името на бащата от онова кръщелно…

— Джеймс Патерсън — промърморих автоматично.

— Наистина е Джеймс — рече баща ми, но бе прекалено развеселен, за да си помисли, че говоря сериозно. Двамата с него постоянно се шегувахме, че всеки път, когато открием някой прародител от мъжки пол, той се казва или Джон, или Джеймс, или, много рядко, Дейвид — все често срещани имена, чието проследяване в архивите бе много трудно. В един град можеше да са живели и да са записани в регистрите безброй Джеймс Маклелъндовци и ние трябваше да проверим подробностите за всеки един от тях, преди да установим кой е нашият човек. „Това, което ни трябва — все повтаряше баща ми, — е някой Октавиан или може би Хорейшо.“

Баща ми продължи:

— Набързо прегледах онзи шотландски сайт със завещанията, но, разбира се, има толкова много Джеймс Патерсъновци, че няма начин да ги проследя всичките. Не знам кога е починал, а дори и да разбера и да успея да намеря завещанието му, той все трябва да е оставил нещо на Дейвид Джон Маклелънд или да е споменал за дъщеря на име София Маклелънд, за да можем да установим връзката между тях.

— Можеш ли да си спомниш дали някое от тези завещания не е било отворено през 1699? — попитах и почти си пожелах да не научавам един от двата възможни отговора.

Той направи пауза.

— Защо точно тогава?

Помислих си за героинята си София: как разказваше на Кирсти какъв мъж е бил баща й и как е загинал на борда на кораба за Дариен. А ако си спомнях правилно, първите шотландски експедиции до Дариен бяха започнали през 1699 година.

На глас казах:

— Няма значение. Забрави, че съм те питала — и извъртях разговора към други неща.

Баща ми не остана на телефона особено дълго и когато се сбогувахме, отидох да си направя чаша кафе с мисълта, че с помощта на малко кофеин може би ще успея да продължа работата си от там, където ме прекъсна звънът на телефона.

Само че не се получи.

Седях на масата и гледах мигащия на екрана курсор, когато баща ми отново ми позвъни.

— Какво знаеш — попита той, — което аз не знам?

— Моля?

— Ами върнах се в онзи шотландски сайт със завещанията и открих, че през 1699 Джеймс Патерсън е направил такова, в което оставя една трета от имуществото си на жена си Мери и още една трета — да бъде разделена между двете му дъщери, Ана и София. — В краткото му мълчание звучеше обвинение. — Това, разбира се, не означава, че е свързан с нас по какъвто и да било начин или че неговата София е била тази, която се е омъжила за Дейвид Джон Маклелънд, но все пак… откъде ти хрумна точно тази година?

Прочистих гърлото си.

— На кого е оставил последната третина?

— Какво?

— Последната третина от имуществото си. На кого я е оставил?

— На някакъв приятел, не си спомням… а, ето го. Джон Дръмонд.

Беше мой ред да замълча.

— Кари? — попита баща ми. — Още ли си там?

— Тук съм.

Това обаче не бе съвсем вярно, защото усещах как част от мен се плъзва назад в тъмнината към едно младо момиче на име София, което живееше в суровото, нелюбящо семейство на чичо си Джон Дръмонд, докато сънуваше поля, покрити с трева, утринния въздух, предвестник за щастие, и майка си, жива само в неговата памет.