Пръстенът на София

16.

Джейн остави страниците настрани и ме погледна:

— Е?

Вдигнах поглед от чинийката с торта и попитах:

— Какво „е“?

— Заинтригува ме. Какво се случва оттук нататък?

Признах, че все още не съм сигурна.

— Но, разбира се, в онези дни никоя жена не е можела просто така да роди дете без баща, без някой да забележи. А тъй като ще искат да запазят брака на София и Морай в тайна, предполагам, че графинята ще я изпрати някъде другаде — на някое безопасно място.

— И къде ще бъде това място?

— Не знам. Ще видя.

— Но щом бебето трябва да се роди през… — млъкна, докато изчисляваше месеците — … през март, това не означава ли, че София няма да е в Слейнс при завръщането на краля в Шотландия?

— Не знам. — Облизах глазурата от вилицата си.

Джейн поклати глава.

— Как можеш да пишеш книга, без да си си съставила план?

— Винаги съм работила така.

— Не точно така — поправи ме Джейн, плъзгайки палец по ръбовете на страниците, за да ги подравни. — Никога не съм те виждала да пишеш някоя книга толкова бързо.

— Сигурно е от морския въздух на Шотландия. Вдъхновява ме.

Стараех се гласът ми да звучи небрежно. Джейн знаеше само за епизода с плановете на замъка, а дори и това вече го бе приписала на прекаленото ми претоварване с работа, а аз я бях оставила да продължава да вярва, че това е всичко. Странно, но ми бе далеч по-лесно да говоря за това, което ми се случваше, с някого, когото почти не познавам, като доктор Уиър, отколкото с някого, когото чувствам близък, като Джейн. Или като Греъм. Може би просто имаше по-голямо значение те да не ме сметнат за луда, отколкото Уиър да не ме вземе за някоя откачалка.

А познавах Джейн от достатъчно дълго време, за да знам, че в нейния подреден живот няма място за необясними феномени.

— Ако толкова се вдъхновяваш тук — каза ми тя, — трябва да се преместиш в Шотландия. Можеш да купиш някоя малка къща. На другата улица предлагат една за продажба.

Алън, съпругът на Джейн, раздигаше масата след обяда, но сега се почувства задължен да се намеси:

— Тя няма да иска да живее само на една улица разстояние от теб, Джейни.

— Защо?

— Защото не би могла да станеш невидима, нали така? През цялото време ще висиш там и ще й опяваш: „Как върви книгата?“ и „Кога ще я довършиш?“.

— Няма да правя подобно нещо — възрази Джейн и се опита да си придаде възмутен вид.

— А освен това Кари има нужда от спокойствие.

— Ще го има.

— Така ли? — погледна я косо Алън. — След цялото изтезание, на което я подложи сутринта?

— Казах само, че трябва да ни остави да я доведем, а не да идва с такси.

Намесих се с усмивка:

— … по целия този път. Колко е той, десет минути? Имай ми доверие, Джейн, мога да си го позволя.

— Работата — измърмори тя — изобщо не е в това.

— Работата е там — заяви Алън, — че смяташе, че ще доведе някой мъж. — А към мен добави: — Точно затова направи тортата. Никога не си прави труда да пече торта само за нас.

Джейн се опита да си придаде подобаващо обиден вид, но не успя.

— Ако това е цялата благодарност, която получавам от теб, в скоро време недей да чакаш друга торта. — Размърда се и му отправи същия смразяващ поглед, с какъвто би удостоила някой проблемен издател. — Все едно, когато за последен път говорих с Кари, тя каза, че може да доведе някой мъж.

— Така ли съм казала?

— Спомена, че ще ме уведомиш навреме — сви рамене Джейн, като че ли нямаше значение как точно е формулиран отговорът ми. — Това е едно и също. Просто исках да съм подготвена, в случай че дойде.

Съпругът й мълчаливо завъртя очи към мен, а аз се усмихнах в отговор. Джейн пропусна тази сценка, защото в същия момент бебето Джак нададе ненадеен плач от горния етаж, за да ни извести, че се е събудило, и когато го свалиха при нас, цялото ни внимание вече се бе насочило към него.

Той бе прекрасно бебе, умно и заинтригувано от всичко, беше наследил сините очи и червеникавата коса на Джейн, както и слънчевия й, неустрашим характер.

— Забележително нещо са това, бебетата — каза ми Джейн. — Толкова са мънички, а след като веднъж се появят в живота ти, го променят изцяло. Изместват всичко останало.

Което ни върна обратно към моята героиня София и как щеше да се промени животът й след раждането на детето.

— Не съм сигурна, че ще напиша сцена за самото раждане — споделих аз. — Не е нещо, което съм изпитала, и не мога да кажа, че наистина знам какво е всъщност.

— Много умно от твоя страна — кимна Джейн. — Лично аз не мога да си представя, че която и да било жена, преминала през това, ще иска да чете за него. — Гушна малкия Джак и додаде: — Крайният резултат е прекрасен, но ако нямаш нищо против, предпочитам да не си спомням за родилните мъки.

Все пак я убедих да ми разкаже едно-две неща, в случай че ми потрябват. А когато спряхме да говорим, вече наближаваше два часът и беше време да си тръгвам.

Въпреки възраженията на Джейн отново си извиках такси.

— Мога да те закарам — настояваше неуморната ми агентка, докато ме изпращаше до вратата и ме гледаше как пъхам страниците от книгата обратно в куфара си — огромен куфар, предназначен да побира както лаптопа ми, така и няколко чифта дрехи. Знаех, че Джейн не би пропуснала да го забележи, но вече си бях подготвила правдоподобно обяснение.

Не е лесно да излъжеш Джейн, тя притежаваше толкова добра антена за лъжата, че засичаше и най-беглия опит. С нея открай време ми бе по-лесно да започна с нещо близко до истината.

Използвах подготвения по-рано довод:

— Няма да се връщам вкъщи. Ще сляза до Абърдийн. Трябва да направя някои проучвания във връзка с книгата.

Тя повдигна вежда.

— Вземаш такси до Абърдийн?

— Да. Както казах и преди, мога да си го позволя. — Джейн нямаше как да възрази, тъй като самата тя си живееше нелошо с процента от авторските ми хонорари. — Зависи колко време ще ми отнеме да намеря това, което търся, но може да се наложи да остана да нощувам там и да се върна утре.

Тя като че ли прие този отговор. Изчака в коридора заедно с мен идването на таксито, а после отсече:

— Изчакай един момент. — Отиде в кухнята и когато се върна, държеше някаква квадратна пластмасова кутия. — Ето, вземи това.

— Какво е то?

— Не е за теб. За него е.

— За кого?

— Ще си изпуснеш таксито — задърпа ме тя надолу по стълбите към очакващата ме кола. Отвори вратата и изчака да се настаня удобно на задната седалка, преди да подметне невинно: — Нали каза, че живее в Абърдийн?

Беше ме хванала натясно и го знаеше, но все пак направих последно вяло усилие да се защитя:

— Кой?

— Мъжът, който те е завел на разходка покрай брега. Каза, че е преподавател в Абърдийн — по история, нали така? — Усмивката й беше само на косъм от самодоволството. Тя кимна към затворената кутия. — Погрижи се да си получи тортата.

А после затвори вратата, преди да успея да реагирам, и ми помаха за довиждане, докато аз размишлявах над страхотния успех, който щеше да постигне, ако беше избрала да работи като детектив. Нямаше да има престъпник, който да успее да я надхитри.

Къщата във викториански стил — една от многото еднакви къщи, наредени една до друга на улицата — бе изградена както по-голямата част на Абърдийн от гранит, но не червения гранит на Слейнс, а гранит с топъл сивкавокафяв цвят; той придаваше на всички сгради по улицата на Греъм усещането за надеждност и стабилност. Малката алея към стъпалата пред входа бе обградена от жив плет. Боядисаната в синьо врата бе снабдена с излъскано месингово чукче, което завършваше с главата не на някой лъв, а на поета Робърт Бърнс, но не ми се наложи да го използвам. Когато затръшнах вратата на таксито зад гърба си, Ангъс започна да лае, а когато стигнах до стъпалата, вратата вече бе отворена.

Греъм, който изглеждаше също така надежден и стабилен като каменната къща, облечен в износен черен пуловер и дънки, ми се усмихна за „добре дошла“.

— Значи успя да я намериш.

— Без проблем.

Той взе куфара от ръката ми и въпросително погледна към квадратната пластмасова кутия. Прощалният дар на Джейн вече бе привлякъл вниманието на кучето, което бе започнало да го души с интерес.

— Торта — обясних. — За теб.

— За мен ли?

— Не питай.

Наистина не попита. Отстъпи назад, за да ми позволи да вляза, затвори със замах вратата и се наведе, за да ме поздрави с целувка. Изведнъж ми се стори странно колко много ми е липсвал той — утехата да знам, че е до мен, ненатрапчивото му присъствие. И докосването му.

Той вдигна глава.

— Здравей.

— Здравей.

— Влизай. Ще ти покажа кое къде е.

Каза ми, че е купил къщата едва предната година и на места ремонтът все още не е довършен. Представителните стаи с високите си светли прозорци и прекрасни тавани с корнизи бяха полупразни, тапетите бяха смъкнати и стените очакваха боя. А на горния етаж само една от спалните — неговата — бе довършена, издържана в меки зелени тонове, които навяваха усещане за спокойствие и мъжко присъствие. Другите стаи, ако не се брои банята, все още бяха недовършени. Стори ми се, че Греъм носи тази къща като нов костюм, който все още има нужда от донагласяне — прекалено широк тук, твърде тесен там. С изключение на долния етаж в края на къщата. Всичко там носеше отпечатъка на Греъм. Подхождаше му идеално.

Беше префасонирал кухнята; запазвайки викторианския й чар, бе привнесъл съвременна функционалност. Освен това беше избил задната стена, за да добави помещение със стъклен покрив, което позволяваше на слънчевата светлина да се пречупва направо върху големия дървен под. Стюарт ми бе споменал, че Греъм може да готви, и сега сама се уверих в това, когато видях как е подредил кухнята си. Всичко, от шарената кърпа за бърсане на съдове, съхнеща на вратичката на печката, до местата на тенджерите и кухненските прибори създаваше впечатление за редовно и компетентно използване.

А от начина, по който Ангъс се тръшна с въздишка на затопления от слънцето под на пристройката, непретенциозно обзаведена със солиден диван с ниска облегалка, избелял стол с подпора за краката и един куп наредени една върху друга книги до него, които почти се издигаха до ръба на нещо подобно на маса, ми стана ясно, че това място е също така любимо и добре познато на кучето.

Можех да го разбера. Ако това беше моята къща, и на мен щеше да ми бъде трудно да се отдалеча от това помещение с неговата светлина и изглед към малката, спретната градинка отзад, където на голия клон на едно дърво висеше хранилка за птици. Освен това тук идваше топлина от кухнята, както и успокоението от човешка близост, докато Греъм, подсвирквайки си, отваряше и затваряше шкафовете, слагаше чайника и вадеше чашите и приборите за чая.

Останах изненадана колко съблазнителна ми се стори цялата тази картина; колко бързо съзнанието ми се приспособи към мисълта да живея тук, с Греъм. Не бях живяла с никого, откакто напуснах дома на родителите си. Много държах на личното си пространство. Сега обаче, както стоях и го наблюдавах, ме порази мисълта, че това е нещо, което мога да гледам отново и отново. Цяла вечност.

Никога досега не бях изпитвала подобно чувство и не знаех какво точно да направя. Зимата започваше да крие все повече и повече непознати откровения.

— Хубава торта — рече Греъм, който я бе опитал, докато чакаше водата в чайника да заври. Хванал кутията с една ръка, той ми предложи вилицата. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Изядох две парчета на обяд.

— И как мина обядът ти?

— О, прекарах чудесно. Винаги си прекарвам чудесно с Джейн. Говорихме надълго и нашироко за книгата.

Той погледна към куфара ми, който бе поставил до дивана.

— Значи си запомнила да донесеш компютъра?

— Не мислех, че ще ми разрешиш да дойда иначе. — Когато говорихме по телефона, на няколко пъти ми бе напомнил да не го забравям.

— Можеш да се смееш, но ще ми благодариш, като посред нощ те сполети вдъхновение и изпиташ необходимост да работиш.

— Да, татко.

— Сериозно говоря.

— Значи мислиш, че ще ме сполети вдъхновение, така ли?

Облягайки се на кухненския плот с кутията торта в ръка, той ме озари с усмивката на дете, замислило някоя пакост, и отвърна:

— Възнамерявам да положа всички усилия.

Стаята ми се стори странна. Не разпознах разположението на прозорците или на вратите, когато се събудих за пръв път, а нямаше много светлина, на която да ги видя. За миг останах да лежа и да примигвам, докато усетих топлината зад гърба си и чух ритмичното дишане на Греъм. Тогава си спомних къде съм.

Доволна, затворих очи. Исках единствено да остана така, с ръката му, обвита около мен, и главата му тъй близо до моята на възглавницата, че дъхът му минаваше през косата му. Почувствах се така, както се бях почувствала по-рано в кухнята, докато го гледах как прави чай — че мога да преживявам този миг отново и отново и никога да не се уморя от него.

Но дори когато това сънливо откровение си проправяше път през съзнанието ми, друга сцена започна да се надига, да приема форма и да ме побутва да се събудя. Опитах се да й окажа съпротива, но те също се възпротивиха на усилията ми, така че накрая въздъхнах примирено, внимателно повдигнах ръката на Греъм, измъкнах се трепереща изпод завивките, облякох се и слязох в кухнята.

Сега там нямаше нито един слънчев лъч, но луната хвърляше сенки по пода, където бях оставила куфара си. Беше ми студено. На закачалката на задната врата, която водеше към градината, висяха якета и заедно с тях една тежка морскосиня фланелка за ръгби на червени и златни ивици, избледняла и с вид на дреха, оцеляла след война. Изглеждаше обаче топла и аз се пъхнах в нея, като запретнах дългите ръкави до лактите си.

На дивана Ангъс се размърда и удари с опашка по дамаската в знак на покана да седна до него, после се превъртя и вирна четирите си крака нагоре, за да мога да го почеша по гърдите. Направих го, но разсеяно, а Ангъс, изглежда, разпознаваше кога човек се е отдал на една-единствена цел, защото се прозя и се сви до мен, заровил носа си в гънките на фланелката за ръгби на Греъм, и заспа, когато започнах да пиша.