Пръстенът на София

12.

„Ето“ — помислих си със задоволство, принтирайки страниците, които бях написала току-що. Сега любовният живот на София бе толкова объркан, колкото и моят. Точно както аз трябваше да се справя със завръщането на Стюарт, така тя трябваше да се справи с капитан Гордън, при все че Джон Морай бе приел предизвикателството по съвсем различен начин от Греъм. Реших, че предимството да пиша измислени истории се състои в това, че мога да карам героите си да правят неща, които истинските хора никога не правят в живота.

Бръмченето на принтера заглъхна; изключих компютъра, протегнах се назад на стола, за да разкърша раменете си, и вдигнах ръце нагоре.

Не знаех кое време е. От известно време през прозореца ми влизаше светлина, но небето си бе все така равномерно сиво навсякъде и нямаше как да преценя колко високо слънцето се е изкачило над облаците. Знаех само, че е сутрин, както и че не съм си лягала. Единственото, което исках, бе препечена филийка, чаша плодов сок и няколко часа сън. Затова, когато пред прозореца ми премина нечия сянка, първоначалният ми импулс бе да не отварям вратата и да се престоря, че ме няма вкъщи. Любопитството обаче победи.

— Донесох ти обяд — рече Стюарт, застанал на вратата ми с победоносна усмивка и увито във вестник нещо, което излъчваше такава прекрасна миризма, че стомахът ми се сви от глад. Това не бе предложение за мир, понеже бях уверена, че Стюарт не осъзнава, че е направил нещо, заради което трябва да се извини, но в замяна на прясно изпържената риба с картофки бях готова да му простя за неприятностите, които ми бе причинил.

— Влизай — отворих широко вратата. — Идваш в най-подходящия момент, между другото. Но за мен това ще бъде закуска.

Стюарт повдигна тъмна вежда.

— Почти дванайсет и половина е.

— Толкова късно?

— Изобщо ли не си лягала?

Взех рибата и картофките и отидох в кухнята, през това време той събличаше палтото си до вратата. Докато сипвах храната в чинии, обясних:

— Снощи ми дойде вдъхновението. Не исках да спирам.

Очите му светнаха, като че ли бях изрекла някоя мръсна шега.

— И на мен понякога ми се случва. Не с писане — призна с усмивка, достойна за Казанова, — но се случва.

Простих му тази малка забележка и без да показвам, че забелязвам двусмисленото й значение, му подадох чинията му.

— Ще трябва да ядеш прав или седнал до камината — извиних се. — На масата няма място.

— Виждам. — Той си избра един фотьойл, облегна се назад и кимна към бъркотията от листове, която покриваше работната ми маса. — Докъде си стигнала в такъв случай?

— Може би съм написала около една трета, не зная. Никога не знам колко дълга ще стане една книга, преди да съм я довършила.

— Не работиш ли по план?

— Не. Опитвала съм, но не ме бива за това. — Героите ми отказваха да бъдат вместени в някакъв график, те се чувстваха най-щастливи, когато можеха да чертаят собствения си път по страниците.

Стюарт се ухили.

— И аз не съм по планирането. Греъм е организираният в семейството. — Погледна към мен. — Какво мислиш за него?

— За Греъм? — Отворих вратата на печката и разбутах въглените прекалено силно, преди да отвърна: — Стори ми се приятен.

— Наистина е такъв. — Безличният ми избор на думи очевидно бе задоволил Стюарт. — За да бъда честен, единственият път, когато съм го виждал да губи добрите си маниери, беше когато играеше ръгби. И съм сигурен, че дори и тогава се е извинил на всеки, когото е блъснал.

Значи съм била права, когато си помислих, че Греъм е роден атлет.

— Играл е ръгби?

— О, да, за малко да се заеме с това професионално.

Затворих вратата на печката и прекосих стаята в посока към Стюарт с чиния в ръка.

— Наистина ли?

— Да, почти беше подписал договора, но тогава мама умря и татко… е, татко не го понесе много добре. А ръгбито щеше да означава, че Греъм трябва да отиде да живее някъде далеч, затова той просто отказа предложението — обясни Стюарт — и остана в университета, докато не го взеха там като преподавател. Не бих казал, че ако имаше избор, щеше да се спре точно на това, но пък той не е човек, който се оплаква — прекалено е отговорен. Приема работата си като начин да се грижи за татко, това е. Всеки уикенд идва да провери какво прави. — Хвърли ми кос поглед и една усмивка. — За мен отдавна се е отказал да се грижи.

Можех да му кажа, че не, не се е отказал, но продължих да се взирам в чинията си.

— Значи никога не се е женил, доколкото разбирам?

— Кой, Греъм? Никога не е бил достатъчно близо до тази стъпка. — Първоначалната му веселост бавно отстъпи място на нещо, което приличаше на подозрение. — Защо питаш?

— Просто се чудех. — За да успокоя раздразненото му самолюбие, полюбопитствах: — А ти? Бил ли си женен?

След като разговорът отново се насочи към любимата му тема, той поклати глава.

— Не, все още не. — И неспособен да устои на удалата се възможност за флирт, той продължи, срещайки погледа ми: — Чаках да намеря подходящата жена.

И на тази уловка не се хванах.

— Как беше Лондон?

— Убийствен. Тези дни сме страшно натоварени. Утре вечер отново заминавам, за Амстердам, а оттам за Италия.

По начина, по който протичаше животът му, поне можех да кажа, че прилича на моя капитан Гордън от романа ми — появяваше се само колкото да окаже влияние върху сюжета и после пак се втурваше нанякъде.

Той започна да ми разправя за нещата, с които бе зает в Лондон, но аз го слушах доста разсеяно, докато се опитвах да сподавя една прозявка, която караше кръвта да шуми в ушите ми със силата на барабан. Без да забелязва нищо, Стюарт продължаваше да говори и макар да се опитвах от учтивост да следя разказа му, се унасях все повече и повече — безсънната нощ си казваше думата. Отпуснах глава на облегалката и кимнах на нещо, което казваше Стюарт.

И това бе последното, което си спомнях.

Когато се събудих, все още седнала на стола си, фотьойлът срещу мен бе празен. Дневната светлина се бе превърнала в здрач. Като се размърдах, установих, че Стюарт вероятно е по-голям джентълмен, отколкото би признал — бе извадил едно одеяло от шкафа и ме бе покрил с него, за да ми е по-удобно. А когато влязох в кухнята и отворих хладилника, видях, че моята полупразна чиния с риба и картофки е увита с прозрачно фолио и ме чака да я притопля за вечеря.

Колкото и да ме бе ядосал Стюарт предния ден, бе просто невъзможно да продължа да му се сърдя, когато правеше жестове като тези. Нито пък успях да се заставя да изпитам нещо повече от слабо раздразнение, когато малко по-късно телефонът иззвъня и от другия край на жицата доктор Уиър ме поздрави с: „Натъкнах се на Стюи Кийт, когато излизах от Кили, и той каза, че те е оставил да спиш, затова си помислих, че е по-добре първо да позвъня по телефона“.

„Разчитай на Стюарт — помислих си — да предаде случилото се по свой си начин.“ Но бях доволна най-после да чуя гласа на доктора.

— Няколко дни ме нямаше — обясни ми той. — Ходих на гости на брат си, но прочетох нещичко за генетичната памет и открих няколко неща, които ще те заинтригуват. Бих могъл да дойда още сега, ако няма проблем?

Нямаше абсолютно никакъв проблем. С нетърпение очаквах да поговоря с него, да чуя мнението му за това, което бях открила в Единбург. Нямаше друг човек, с когото да мога да говоря за това — никой, който да ме изслуша с търпението и неосъдителната безпристрастност на професионален лекар и да може да разглежда нещата от медицинска гледна точка.

Вече бях приготвила чая, когато той пристигна с една дебела папка, пълна с копирани страници от най-различни книги. И преди да успее да ми разкаже какво е открил той, аз му разказах за писмото за господин Хол, в което се описваше как е отвел София в Слейнс.

Доктор Уиър остана много доволен.

— Това е чудесно. Чудесно, момиче. Никога нямаше да повярвам, че ще успееш да намериш такова нещо. И там наистина пише, че е дошла от запад и че и двамата й родители са умрели по време на пътешествието към Дариен?

— Да.

— Колко невероятно. — Той поклати глава и обяви: — Е, прекрасно. Това е доказателство, че не полудяваш. — Усмихна се. — Просто си наследила паметта на онази твоя далечна прабаба.

Дълбоко в себе си знаех, че е прав, и дори споделях очевидното му въодушевление от откритието ми, но това чувство се притъпяваше от чувството на колебание. Не бях сигурна, че наистина желая такъв дар или че знам как да се справя с всички последици от това. А и умът ми все още се съпротивляваше на тази представа.

— Как е възможно да се случи нещо такова?

— Е, трябва да е генетично. Знаеш ли подробности за ДНК?

— Само това, което виждам по криминалните филми.

— Аха. — Той се намести по-удобно, оставяйки засега папката си на широката странична облегалка на стола си. — Нека да започнем с гена, който представлява основната единица, която носи наследственост. Генът не е нищо, освен една нишка от дезоксирибонуклеинова киселина и в телата си ние, хората, имаме хиляди такива нишки. Половината от гените, които наследяваме, идват от майката, а другата половина — от бащата. Получената смесица е уникална. Тя определя цял род характерни черти на човека: цвета на очите, на косата му, дали е левак или десняк. — Направи кратка пауза. — Безброй неща, дори възможността да се разболееш от определени болести, са ти предадени чрез гените от родителите ти, които на свой ред са ги получили от своите родители и така нататък. Носът ти може да е със същата форма като този на твоята пра-пра-прабаба. И ако носът може да се наследи, кой знае какво още може?

— Но нали носовете не са същото като спомените?

Той сви рамене.

— Разбрах, че е установено съществуването на ген, който участва в превръщането на хората в търсачи на силни усещания. Най-голямата ми дъщеря винаги е обичала опасностите, още откакто се роди. Все се катереше, беше… трябваше да я оковем, за да я задържим в количката. Изпълзяваше от люлката си, катереше се по лавиците с книги, ходеше навсякъде. Сега вече е голям човек и се катери по планини и скача от самолети. Откъде го е взела? Не зная. Със сигурност не е от обкръжението си — усмихна се той. — Жена ми и аз не сме типът, който се катери по планините.

Отвърнах на усмивката му, като си представях как приличният на гном доктор или жена му висят на въжета от някоя скала.

— Искам да кажа — продължи той, — че някои черти от природата ни, от характера ни, очевидно са пренесени чрез гените ни. А паметта със сигурност не е по-трудно определима от характера.

— Предполагам, че сте прав.

Той посегна към папката, отвори я и започна да подрежда копираните страници.

— Намерих някои много интересни статии по тази тема. Има например един материал от американски професор, който вярва, че способностите на някои обременени хора, които въпреки това притежават таланти — аутисти, които са умствено и социално отделени от останалите и все пак притежават тези странни, необясними дарби в някоя област — музиката или математиката например, — та този професор смята, че техните способности може да са резултат на някакъв вид генетична памет. Използва точно този термин. А ето и още нещо, което привлече вниманието ми. Опитах се да се придържам повече към науката, но въпреки че това клони малко повече към новата вълна, то повдига въпроса за неща, за които си помислих, че са реални възможности. Става дума за предположението, че необяснимият феномен, при който хората, „върнати назад“ посредством хипноза, си спомнят това, за което вярват, че са били в предишни животи в други тела, в действителност може да е чисто и просто припомняне на живота на собствените им предци. — Той ми подаде папката и отново се облегна назад, за да ме наблюдава, докато самата аз прехвърлях статиите. После промърмори: — Хмм, може би самият аз трябва да направя едно малко изследване.

— И аз да бъда предметът на това изследване, това ли имате предвид? — Тази мисъл ме развесели. — Не съм сигурна колко полезна бих могла да съм за науката.

— И защо така?

— Е, няма да има начин да докажете точно каква част от историята е дошла от паметта ми и каква част е плод на собственото ми въображение — отвърнах. Мислех си за това как съзнателно бях върнала капитан Гордън обратно в разказа, за да размъти водите. Това със сигурност беше дошло от раздразнението ми от Стюарт и Греъм, а не от София. — Вярно, подробностите от семейната история наистина могат да се проверят, но когато опрем до неща като диалог и така нататък…

— Да, мога да си представя, че това ще представлява смесица от спомена ти и писателската ти дарба. Но какво от това? Хората преправят спомените си през цялото време. Разкрасяваме ги — рибата, която сме уловили, става по-голяма, а грешките, които сме допуснали — по-малко. Но основното събитие… е, то си остава едно и също. Не можем да превърнем тъжния спомен в щастлив, колкото и да се опитваме. Затова съм готов да се обзаложа, че това, което ще напишеш за София, в общи линии ще отговаря на истината.

Замислих се за това по-късно, когато той си беше тръгнал, а аз седях на работната си маса и се взирах в екрана на компютъра, където курсорът примигваше очаквателно.

Тази вечер не бях в транс. Собственото ми съзнание управляваше нещата и можех да усетя как това съзнание притиска героите ми, докато те решително се съпротивляваха. Отказваха да поемат по пътеката, по която се опитвах да ги насоча. Отначало възнамерявах да опиша сцената на обяда, където капитан Гордън седи на масата с Джон Морай и София, така че двамата мъже да могат да продължат предизвикателната си размяна на реплики.

На никой от мъжете обаче не му се приказваше, така че накрая трябваше да отида и да взема „Старият шотландски флот“ — книгата, която ми бе дал доктор Уиър — като си мислех, че може да попадна на някое интересно морско пътешествие, което капитан Гордън да разкаже, за да поддържа разговора.

Не бях събрала смелост да разгърна книгата от онази първа вечер, когато я бях отворила и бях установила, че всички детайли, които бях написала за капитан Гордън, отговарят на истината, а не са просто плод на въображението ми. Тази информация бе повече от това, с което обезпокоеният ми ум можеше да се справи по онова време, и след това бях оставила книгата недокосната до леглото си.

Сега обаче отчаянието ме накара да потърся някоя препратка към капитан Гордън, която можеше да ми даде това, което ми трябва. И ето, намерих документ, приложен към текста, чиято дата съответстваше на времето на действието в романа ми. Започваше по следния начин:

Между лопатките ми пропълзяха добре познатите вече тръпки.

Всичко бе там, ясно като бял ден.

Обещанието, дадено от капитана на графа, че ще стои далеч от брега през следващите петнайсет дни, уговорената размяна на сигнали, които трябва да се използват в случай, че срещне френския кораб, опасенията, че капитан Хамилтън щял да заподозре нещо, ако френският кораб останел прекалено дълго в шотландски води. Дори заявлението на капитан Гордън, че скоро може да напусне службата, защото не желаел да изрече клетвата срещу крал Джеймс, беше там.

Прочетох го със същото чувство на нереалност, което бях изпитала, седнала в онази читалня в Единбург с онова старо писмо, в което ставаше дума за свещеник Хол. Защото знаех с абсолютна сигурност, че никога преди не съм чела този документ. Не бях стигнала чак дотук с книгата, когато я прегледах за пръв път — тогава се стреснах и я затворих, както направих и сега. Избутах я по-нататък по масата, по-далеч от мен.

— По дяволите.

Допреди малко искрено вярвах, че онази сцена е плод на моето собствено въображение; че съм накарала капитана да се върне просто за да усложня сюжета. Бях толкова горда, че измислих всичко това. Сега обаче откривах, че изобщо не съм направила такова прекрасно нещо.

Май трябваше да се изправя лице в лице с факта, че доктор Уиър е улучил същината на цялата работа по-точно, отколкото ми харесваше. Можеше да се окаже, че самата аз изобщо не участвам в създаването на тази история.

Може би всичко, което можех да направя, бе да запиша историята такава, каквато се е случила.

Изтрих последните изречения, които бях написала, така че курсорът отново застана в началото на главата, затворих очи и почувствах как тишината на стаята ме обгръща като жива.

— Добре — казах. — Какво трябва да напиша?