Пръстът на съдбата

Глава XРИБАТА ЗАХАПВА ВЪДИЦАТА

Полковник Менъринг, чиито кости гниеха в Пенджаб, бе оставил, както вече казахме, твърде скромно наследство. При все това вдовицата намираше начин да поддържа екипаж, който наистина се състоеше само от едно пони и файтон, но кончето беше буйно, а файтонът доста хубав и изглеждаше дори изящен, когато прелестната Бел, с прическа на амазонка с камшик и юзда в ръка, се намираше в него. Обикновено на задната седалка в класическа поза стоеше един малък отлично възпитан лакей, в блестяща ливрея с лъскави копчета, който достойно представяше доброто име на къщата.

Тази очарователна картина на селския живот можеше да се наблюдава пред вратата на вилата на госпожа Менъринг в единадесет часа сутринта същия ден, когато майката и дъщерята бяха водили споменатия в предшестващите глави разговор. Това толкова ранно излизане за една обикновена разходка имаше сериозна цел — посещение при нотариуса. Бел вече замахваше камшика с присъщата на всяко нейно движение грация и послушното пони тъкмо щете да потегли, когато се появи колата на самия нотариус Хюлет.

Очевидно „ковчегът“ се отправяше към вилата, където толкова пъти вече бе оставял господаря си. Какво щастливо съвпадение, помислиха си госпожа Менъринг и дъщеря й, които и без това нямаха желание да ходят в града. Наистина не се отнасяше до обикаляне на магазините, а до сериозен разговор с господин Хюлет. Последният сякаш беше изпратен от съдбата.

Като подадоха юздите на малкия лакей, дамите слязоха и влязоха с нотариуса във вилата. Той бе въведен в салона. Тъй като, според думите му работата, която го беше довела, не се отнасяше до очарователната Бел, последната се отдалечи веднага, като остави майка си насаме с него.

В движенията на господин Хюлет все още се чувстваше известна превзетост, но много по-малко подчертана, отколкото по време на срещата му с генерала. Впрочем това бе една маска, която той никога не сваляше напълно. Наистина съществуваше огромна разлика между генерала, човек със стотина хиляди лири стерлинги, и вдовицата на един полковник, богатството на която едва достигаше същото число пенсове. Но госпожа Менъринг се радваше на едно социално положение, за което трябваше да се държи сметка — имаше дъщеря, която един ден можеше да стане съпруга на човек със сто хиляди лири състояние, отлична клиентела за този, който в момента би имал щастието да бъде съветник на майката. Господин Хюлет беше надарен с доста голяма предвидливост, за да не схване с един поглед тези възможности. Ако се показа по-невъздържан в думите и маниерите си спрямо вдовицата на полковника, отколкото пред генерала, това беше единствено защото бе почувствал във въпросната дама един едновременно по-близък до неговия и по-взискателен характер от този на бившия офицер във всичко, което засягаше въпросите за чест и обноски.

— Вие имате да ми кажете нещо, господин Хюлет? — попита вдовицата, без да спомене, че самата тя е имала намерение да му направи посещение.

— Да, госпожо. Възможно е да съм дошъл напразно и да съм прекъснал необмислено вашата разходка. Това, което имам да ви съобщя, може да няма никакво значение. Във всеки случай ви моля само за пет минути внимание.

— Останете колкото искате, господин Хюлет. Ние излизахме без определена цел — да обиколим магазините — това може да стане и друг път. Моля, седнете.

Нотариусът взе стол, докато госпожа Менъринг оправяше фустата си на канапето.

— Да не би да се отнася до вилата? — попита тя с престорено равнодушие. — Струва ми се, че наемът е платен до…

— Не се отнася за това — прекъсна я нотариусът. — Вие сте много точна в плащанията си, госпожо Менъринг, за да има нужда да си опреснявам паметта. Идвам във връзка с един въпрос, който предполага известна нескромност от моя страна. Но казах вече, че може би е важен и тъй като вземам присърце вашите интереси, сметнах, че ако съм се излъгал, вие ще отдадете моята намеса само на едно прекалено голямо усърдие.

Вдовицата разтвори широко очи, които някога са били много хубави, но сега изразяваха само изненада. Маниерите на нотариуса, поверителното изражение на лицето му и приятелските му уверения й даваха повод да очаква някакво интересно съобщение.

— Прекаленото ви усърдие не може да обиди никого, господин Хюлет — а мен още по-малко. Впрочем моля говорете. Независимо дали вашето съобщение ме интересува или не, аз ви обещавам да го преценя сериозно и да ви отговоря откровено.

— Преди всичко, госпожо, трябва да ви задам един въпрос, който, зададен от всеки друг, би могъл да изглежда дързък. Но вие ми направихте честта да ме изберете за ваш съветник и предаността ми е моето извинение. Говори се — по-право хората смятат — че дъщеря ви е на път да се… да сключи брак с един от синовете на генерал Хардинг. Мога ли да ви попитам, дали този слух е основателен?

— Да, господин Хюлет, на вас мога да кажа, че има нещо вярно в това.

— Мога ли да ви попитам също кого от двамата му сина вашата дъщеря е удостоила с избора си?

— Но, господин Хюлет… С каква цел искате да го узнаете?

— Имам причини, госпожо — причини, които ще ви засегнат, ако не се лъжа.

— Които ще ме засегнат! А как?

— Вземете и четете, — задоволи се да отговори алчният лицемер, като й подаде светлосин лист хартия, съдържащ няколко реда, мастилото на които едва бе засъхнало.

Беше завещанието на генерал Хардинг.

Докато вдовицата четеше, вълна от кръв заливаше лицето и шията й. Въпреки шотландската си флегматичност и изкуството да владее себе си, придобито през бурния живот, който трябва да споделят съпругите на офицерите от индийската армия, тя не успя да скрие смущението си. Това, което поглъщаше с очи, беше отзвук на собствените й мисли — отговор на разсъжденията, които едва преди час бе споделила с дъщеря си.

Толкова ловко, колкото може да постъпи една жена — а госпожа Менъринг не беше най-наивното същество от своя пол — тя се опита да докаже на господин Хюлет, че малко се интересува от документа, който току що й беше показан. Тя каза, че единственото нещо, което бе я трогнало, бе да види как генерал Хардинг пренебрегва бащинските си задължения, като прави такава разлика между двете си деца. И у двамата течеше негова кръв и въпреки че по-малкият нямаше дотам примерно поведение, той беше млад и сигурно след време щеше да поправи лошите навици, разсърдили баща му.

Колкото до самата нея, госпожа Менъринг била много наскърбена и, въпреки че работата я засягала само по едно съвпадение, тя се смятала задължена да благодари на господин Хюлет за любезността да й съобщи съдържанието на това странно завещание, като щяла да му бъде вечно благодарна за това.

Последните думи от този необикновен разговор бяха изречени с тон, който не можеше да излъже един толкова тънък наблюдател като господин Хюлет. Така че когато госпожата завърши, той сгъна спокойно завещанието и се приготви да се сбогува. Беше вече напълно излишно да подновява извиненията и уверенията си в преданост. Достойните събеседници се разбират помежду си дори и като мълчат.

Господин Хюлет прие да изпие една чашка испанско вино с бисквита и, като се качи пак в своя „ковчег“, пое пътя за кантората си, докато малкият лакей по заповед на господарката си разпрегна понито и го прибра в конюшнята.

Щом нотариусът си отиде, Бел влезе в салона.

— Какво искаше от тебе, мамо? — попита веднага тя. — Дали има нещо, което ме засяга?

— Без съмнение. Ако приемеш предложението на Хенри Хардинг, ти ще се ожениш за един бедняк. Видях завещанието. Баща му го е лишил от наследство.

Госпожица Менъринг се отпусна на канапето, като нададе вик, който свидетелствуваше повече за нейното разочарование, отколкото за отчаяние.