Пръстът на съдбата

Глава XXXРАЗБОЙНИЧЕСТВОТО И НЕГОВИТЕ ЦЕЛИ

Разбойничеството, каквото съществува в южната част на Европа, едва сега започва да добива публична известност.

Знаеше се, поне се предполагаше, че в Испания, Италия и Гърция крадците се скитали на шайки, ограбвали пътниците, дори извършвали убийства.

Но тези случаи минаваха за изключение и хората смятаха сценичните образи на разбойниците за обикновени преувеличения както по отношение на силата им, така и по отношение на живописния живот на тия шайки от осъдени от правосъдието люде.

Разбойници имаше, не можеше да се отрече това, но те бяха малко на брой и доста разпръснати, уединени из планинските убежища или скрити в някоя гъста гора, откъдето излизаха само крадешком и твърде рядко по широките пътища или из необитаемите области на страната.

За нещастие този начин на виждане на нещата далеч не беше точен. Сега, и то от много време насам вместо да се крият в пещерите и по непроходими планински убежища, италианските разбойници се показват открито дори в най-гъсто населените равнини и не е рядко събитие те да превземат някое село и да се настанят най-нахално там за няколко дена. С право човек може да се учуди от безсилието на управленията, които допускат подобно положение на нещата. Но това не им пречи да съществуват, често въпреки усилията на тия управления, а понякога благодарение на някое тайно съучастие, предимно на римска и неаполитанска територия.

За да се обяснят причините на това съучастие, би трябвало да се засегнат религиозно-политически въпроси, обяснението на които би ни отвлякло от същността на романа.

Мотивът, който кара управленията да допускат съществуването на разбойниците, е същият, който в Ирландия „насърчава и подпомага“ Оранжизма, една организация, почти толкова достойна за презрение, колкото и разбойничеството.

Това е вечната история на световния деспотизъм: разделяй и владей. Независимо дали е принц или свещеник, ако деспотът не успее да разедини народа по друг начин, той пуска в действие отвратителната организация на разбойничеството.

Ако в Италия съществуваха две различни религии, както в Ирландия, разбойничеството би изчезнало, защото би станало безпредметно. В борбата си за политическа независимост двете партии щяха да се дебнат постоянно една друга, като всяка от тях щеше да предпочете робството пред свободата, ако би трябвало да я подели с един омразен съперник.

Тъй като в Италия има само едно вероизповедание, необходимо е да се намери някой друг начин за борба против стремежите на населението за свобода. Деспотизмът е разбрал каква полза би могъл да извлече от разбойничеството. Само с това се обясняваше неговото продължително съществуване.

Хората извън Италия не разбират добре естеството на тази ужасна социална язва. Те само могат да предполагат, че е доста неприятно да се живее в една страна, където грабежът и убийството се извършват свободно посред бял ден.

Така мислят без съмнение чувствителните хора, израснали под влиянието на едно либерално възпитание.

Но тази социална класа е много рядко явление там, където царува разбойничеството, тъй като засегнатите области отдавна вече са оставени във владение на селяните и дребните чифликчии.

Земеделският стопанин не би помислил никога да се установи в земите си. Там той би бил изложен всеки ден на опасността не да бъде убит, нещо, което би било голяма глупост от страна на разбойниците, а да бъде грабнат и отвлечен в планината, където те ще го задържат като пленник, докато приятелите му съберат една достатъчно голяма сума, която да задоволи алчността на шайката. Ако откупът бъде отказан, когато има възможност да се плати, тогава пленникът може да бъде сигурен, че ще бъде обесен или застрелян, без други церемонии.

Като знае това от свой личен опит или от този на съседите си, италианският собственик взема мерки да живее в някой окупиран от гарнизон на редовна армия град, или там, където може да намери ефикасна защита.

Той е на сигурно място само в пределите на този град. На една миля от предградията, понякога и в техните очертания той е изложен на опасността да бъде отвлечен дори пред очите на приятели и съграждани.

Да се отрече това би значело да се отрече неоспорим факт. Подобни случки стават много често в папските владения и в старата неаполитанска територия, която за щастие днес се намира под по-добро управление, въпреки че още страда от този хронически недъг.

Но може би ще се запитаме как самите селяни, дребните чифликчии, продавачите, занаятчиите, земеделците, овчарите, могат да търпят едно толкова ненормално положение.

Това именно учудва всички, особено в Англия. Английският народ, който толкова бавно разбира собствените си работи, е неспособен да си обясни тези на другите народи. Или пък, протестирал ли е например някога саксонският земевладелец против някоя чуждестранна война, колкото жестока и разрушителна да е била тя, щом като тази война донася увеличение на цената на житото или сланината? Естествено не! Това достатъчно обяснява дългото търпение на италианския селянин към разбойничеството.

Когато селският хлебар получава една песета за един хляб от килограм и половина, докато истинската му цена в съседния град е само тридесет сантима; когато земеделецът иска същата цена за един черен овесен или ечемичен хляб със същото тегло и когато жена му печели също една песета за всяка изпрана риза на разбойника, тъй като разбойничката смята, че е недостойно тя да се занимава с тая неприятна подробност на домакинството; когато овчарят иска и получава тройно повече за една коза, яре или овца, и когато цената на всичко необходимо за облеклото или изхранването на разбойника следва същата своеволна прогресия, не трябва да се учудваме на търпимостта на италианския селянин към тези толкова щедри клиенти.

Колкото до обидите, притесненията и опасностите, на които са изложени селяните от страна на тия хора извън законите, това е чиста илюзия. Те могат да загубят само своя живот, а разбойниците съвсем не целят това. Защото би означавало да убият кокошката и да се лишат по този начин от яйцата й.

А колкото до притесненията, и английският земеделец понася също толкова, ако не и повече, под формата на непосилни такси и намеси от страна на някой нескромен полицай. А колкото до обидите, отправени до някоя съпруга или хубава дъщеря, италианският селянин няма защо да се оплаква повече от търговеца от всеки английски град, ежегодно изложен на произвола на едно покварено войнство.

И така, според мнението на италианския селянин, разбойничеството съвсем не е толкова люта язва, както ние сме склонни да вярваме.

Все пак от време на време някои сцени на отвратителна жестокост доказват, че разбойниците не винаги са много лесно поносими.

Тези възмутителни случки стават обикновено в местности, още незасегнати от разбойничество или дълго време освободени от него — там, където собствениците, смятайки се в безопасност, опитват да се настанят по земите си, за да приберат своите доходи, тъй като поне половината от тях по време на върлуването на крадците влизат в джобовете на техните чифликчии.

Да държат собствениците далеч от земите им, това е неизменната цел на владетелите, които се възползват от тяхното отсъствие, и в това може би е най-главната причина, която ги кара да бъдат толкова снизходителни към разбойничеството.

Когато разбойниците се появяват отново в някои области, напуснати от тях за известно време, за да извършат само някой обикновен грабеж или да се настанят там за постоянно, връщането им се отбелязва с жалки сцени.

Собствениците са останали по домовете си било защото не им се иска да напуснат жилищата си, било защото не могат да разполагат с движимите си имущества без разорителни жертви.

Те живеят там като се осланят на щастието си, понякога на благоволението на съдбата и често на едно постоянно опразване на кесията им с данък, плащан на крадците, само за да не бъдат обезпокоявани.

В края на краищата това е само едно временно положение, толкова тежко, колкото и несигурно.

Бащата на Луиджи Тореани кмет на селото, в което живееше, собственик на значителни имения в областта, се намираше именно в това положение. Дългият период на спокойствие го беше накарал да се надява, че занапред е спасен от нашествието на разбойниците. Доверието му в бъдещето беше дори толкова голямо, че без страх се противопостави на престъпленията на разбойниците, като преследваше някои от тях по времето, когато беше още възможно да се прилагат законите.

Но времената се бяха изменили. Папата, погълнат от своите неприятности с външните си врагове еретици, не се грижеше много за вътрешните размирици. Колкото до кардинал Антонели, какво го засягаха всекидневно отправяните му оплаквания за постоянно растящата наглост и престъпленията на разбойниците! Дали този истински потомък на Императорите, този модерен Цезар Борджия, нямаше особени причини да окуражава разбойничеството?

За тази именно опасност, която заплашваше неговия баща, говореше Луиджи. Хенри Хардинг правилно беше доловил смисъла на пасажа в писмото на приятеля си.