Пръстът на съдбата

Глава LXIIОТКРИТИЯТ НАСЛЕДНИК

Читателят може би ще се учуди на моята недосетливост и ще се запита, как не съм могъл да позная Хенри Хардинг.

Но това всъщност не беше недосетливост. Бях го виждал само веднъж, когато, още юноша, беше дошъл да прекара ваканцията си в Бичууд. Дори да го бях срещал по-често, едва ли щях да позная младия гимназист в този мъж с бронзова кожа, гъста брада, повече италианец, отколкото англичанин, освен ако някаква неочаквана случайност не би възобновила спомените ми. Например ако бях чул по-рано името му.

Колкото до другите, читателят трябва да си припомни, че ги познава много по-добре от мене. Всичко, което знаех за тях, бях научил през трите дни гостуване, а нито едно от тези сведения не ме накара да свържа мислите си със старите си познайници от графство Бъкс.

Това струва ми се е достатъчно обяснение за безразличието, с което прибрах в портфейла си картичката на господин Хенри Хардинг, след като прочетох името, написано на нея.

Като пристигнах в стопанството на приятеля си, го намерих доста разтревожен от закъснението ми. Той ме очаквал преди три дни, и ако тревата в степта, бе имала време да израсне високо, както обикновено, щял да помисли, че съм се загубил или попаднал в ръцете на крадци, опасни само когато огромните тръстики в прерията достигнат пълното си развитие.

Разправих му за причината на моето закъснение и за любезния прием, който ми беше оказан. Простирах се с удоволствие върху подробностите, когато моят приятел изведнъж ме прекъсна.

— Познавал ли сте някога генерал Хардинг от Бъкс? — ме попита той.

— Генерал Хардинг от Бъкс?

— Да! Зная, че сте посещавал често това графство. Генералът, за когото говоря, се е поминал преди пет или шест години.

— Познавах генерал Хардинг от Бичууд парк в Бъкингамсшир, но бегло. Той умря приблизително по същото време, за което говорите. Да не би да е той?

— Самият той. Боже мой! Бичууд!… Мисля, че е същото име!… След малко ще го узнаем! Много странно — продължи моят приятел, като стана и се отправи към шкафа, поставен в един от ъглите на стаята, — много странно, наистина! Самият аз възнамерявах да се отбия в стопанството, в което са ви посрещнали така добре. И докато ви чаках, открих… това, което щеше да стане причина за моето пътуване. Аз не съм много близък с господин Хардинг. Той дружи само с италианци и аржентинци, с които ние англичаните никак не се събираме. Но въпреки всичко минава за почтен човек.

— Очарован съм като ви слушам да говорите така. Такова е и личното ми впечатление след краткия престой. Но какво общо има той с генерал Хардинг?

Необходимо ли е да казвам, че любопитството ми беше възбудено до такава степен, че извадих картичката от портфейла си и започнах да я разглеждам.

— Е добре! — каза приятелят ми, като се върна към същността на нашия разговор. — Докато очаквах пристигането ви, ми беше невъзможно да напусна къщата. И като нямах други развлечения, прочетох няколко стари английски вестника.

Беше един брой от „Таймс“… Ако някога живеете в Пампасите толкова дълго, колкото мене, вие ще четете вестник „Таймс“ със същото удоволствие, каквато и да е неговата дата от първия до последния ред, включително и съобщенията. Преглеждах ги, когато погледът ми се спря на следното известие, което ще ви дам да прочетете.

Взех вестника и прегледах посоченото ми съобщение:

— Какво мислите за това? — попита приятелят ми, като забеляза, че бях свършил да чета.

— Спомням си, че съм виждал това съобщение — казах аз. — Беше поместено многократно и вдигна голям шум на времето. Младият Хардинг беше напуснал Англия, но никой не знаеше точно къде е отишъл. Това беше малко преди смъртта на баща му. Носеше се слух, че е бил отблъснат от едно младо момиче, за което искал да се ожени и което самият аз познавах, после че е отишъл в Италия, че е бил пленен от разбойници, че е участвал в отредите на Мацини и Гарибалди. Но никой не знаеше истината, тъй като генерал Хардинг имаше навик да пази за себе си семейните тайни. Всички тези предположения се пръснаха след смъртта му. Когато се появиха съобщенията, младежът вече бе отдавна изчезнал и случката не привлече особено вниманието на никого. Говореше се, че баща му е оставил някакво завещание и че нотариусът го търсел, за да му го предаде.

— И аз така предполагах. Мислите ли, че са го намерили?

— Не зная нищо. Не можах да узная резултата от многобройните съобщения, тъй като напуснах Англия по същото време и не съм се връщал оттогава там.

— Не мислите ли, че Хенри Хардинг от съобщението на Таймс и младият чифликчия, ваш домакин, са едно и също лице?

— Това е възможно и дори вероятно. Съобщението гласи, че е изчезнал в Рим, а семейството, с което се е свързал, идва от Рим. Така ми казаха в стопанството. Може би е същият. Възможно е да е отговорил на съобщението и да е получил вече това важно нещо, каквото и да е то… Генерал Хардинг беше завещал цялото си състояние на големия си син и Хенри щеше да получи в наследство само хиляда лири стерлинги. Ако Хенри е бил моят домакин, по всяка вероятност е получил парите си. Не е ли това капиталът, с който е могъл да се установи така скромно в Америка?

— Не съм сигурен. Той е дошъл тук много преди датата на това съобщение и никога не е напускал страната, за да иде до Англия.

— Той не би имал нужда да ходи до Англия, за да получи това малко наследство. Работата е могла да се уреди писмено.

— Вярно е, но имам основателни причини да вярвам, че е само наемател на стопанството, където го намерихте. Тъстът му е истинският собственик на двата чифлика, и това е така още от самото начало, много преди появяването на съобщението в „Таймс“. Според мен той никога не е чел това известие, и ако той е посоченото лице, добре би било да узнае за него. Както вече ви казах, имах намерение да ида у тях и да го разпитам сам. Въпреки че малко го познавам, съм слушал много хубави неща за него… Той е страстен ловец и се страхувам, че сигурно не е оползотворил много добре зестрата на жена си или богатството на тъста си. Чувал съм да казват, че неговата зависимост и слабият му земеделски опит го огорчавали. Ако му е оставено някакво завещание, сигурен съм, че тези пари ще са добре дошли за него. В Лондон хиляда лири стерлинги са нищо, но в Пампасите са цяло богатство.

— Имате право — отвърнах аз машинално. Питах се дали беше възможно отблъснатият любим на госпожица Бел Менъринг да е човекът, когото бях видял.

— Ето какво трябва да се направи — подхвана моят домакин. — Поканен сте на връщане да се отбиете в стопанството, нали?

— Обещал съм непременно да сторя това.

— Щастлив безделник! Да завържеш такива прелестни познанства, защото аржентинката никак не отстъпва по хубост на зълва си. И то, благодарение на коня си! По дяволите! Ако можех да се надявам на такова щастие, щях да се излагам всеки ден от годината на опасността да си счупя врата! От тази гледна точка съдбата винаги ви е облагодетелствала!

Известно време пламенността на моя приятел ме забавляваше. Закоравял ерген, не го смятах за способен да преклони глава дори пред прелестите на Лучета… Бях чувал да назовават госпожа Хардинг с това име.

— Какво искахте да ми предложите? — казах аз, за да прекъсна възторга му.

— Да занесете този брой на вестник „Таймс“ и да прочетете съобщението лично на господин Хардинг. Ще ви придружа, ако желаете, но тъй като вече сте се запознал с тях и знаете повече подробности по въпроса, смятам, че на вас се пада честта да оправите тази работа. Какво ще кажете?

— Нямам нищо против.

— Всичко е наред тогава. Сега трябва да направя вашия престой възможно по-приятен, но се боя, че ергенският ми дом ще ви се види доста мрачен пред оня, който току-що сте напуснал. След Рая, Чистилището! Ха! Ха! Ха!

В думите му имаше нещо вярно, но се постарах да прикрия мисълта си зад смеха, с който приех шегата на приятеля си.