Пръстът на съдбата

Глава XXIIСТРАННИЯТ ПЪТНИК

В един прекрасен следобед на 1849 година, престорените контета, които всекидневно се отправят към Уиндзър и западната част на Лондон, бяха принудени да насочат моноклите си към един доста странен пътник, идещ неизвестно откъде, появил се на кея на гара Падингтън. На лондонския мост могат да се видят по всяко време подобни хора. Възмургав, този човек носеше над дрехите си от черно сукно сюртук, подобен на мексиканско наметало. Широкополата му шапка имаше остро дъно и той без съмнение идеше направо от Калабрия.

След малко той се вмъкна в едно първокласно купе.

Като пристигна в Слоу, странникът изчака да слязат всички пътници, после напусна вагона с малък вързоп дрехи в ръка и веднага се отправи към началника на гарата.

Между двамата мъже съществуваше такава очебийна разлика, че и най-безразличният от зяпачите по перона не можеше да не я забележи.

Две крайности. Представете си една огромна статуя с изразени англосаксонски черти, обърната с лице към един дребен екземпляр от латинска раса.

Случаят пожела в този момент да се намирам натам в очакване на обратния влак. Тази странна сцена ми направи толкова силно впечатление, че не можах да се въздържа и се приближих достатъчно, за да узная какво имаше да съобщи дребният мургав човек с наметалото на великана в зелената униформа със златни копчета.

Първата дума, стигнала до слуха ми, беше името на генерал Хардинг, произнесена с чужд акцент. Веднага добавих, че е италиански.

Като наострих уши, чух че дребният човек се осведомява за точния адрес на генерала.

Бих предложил услугите си да му го посоча, но разбрах, че началникът на гарата го знаеше много добре, а, от друга страна, идещият влак ме застави да се погрижа за собствените си дела.

Точно в този момент забелязах, че бях забравил да си взема билет и бързо се запътих към гишето.

Върнах се на кея точно навреме, за да видя как чужденецът се качва на един файтон и се отдалечава от гарата.

След десет секунди вече стоях в едно празно купе и новият инцидент, на който станах свидетел, пропъди от мислите ми мургавия човек така далеч, сякаш никога не е съществувал.

Сигналът за тръгване беше даден и влакът тъкмо щеше да потегли, когато грамадният началник на гарата отвори вратата на моето купе с думите:

— Насам, госпожи, насам!

Дочу се шумолене на коприна, придружено от нетърпеливи възклицания и двете дами, изкачили стъпалата, седнаха на срещуположната скамейка.

Твърде зает с последния брой на списание „Пънч“, не успях да ги разгледам при влизането им. Когато повдигнах очи, за да видя какви жени ми беше отредила съдбата за спътници, познах, кого мислите?… Бел Менъринг и майка й.

Читателят, който знае за предишните ми контакти с тези госпожи, ще разбере моето смущение. Никога не бях попадал в такова неловко положение. За да се измъкна колкото се може по-елегантно, счетох, че ще бъде най-уместно да прибягна до списанието, което усърдно започнах да разлиствам.

Бяхме разменили само един бърз поглед и ако някой чужденец наблюдаваше взаимното ни държание, сигурно не би могъл да си представи, че госпожица Менъринг и аз вече сме се срещали, а още по-малко, че сме танцували заедно.

Прочетох всички рубрики на списанието, а после потънах в рекламите, благодарение на които научих за качествата на сапуна „Госнеп“ и тайните на несгъваемия кринолин.

Въпреки привидната ми задълбоченост, от време на време намирах начин да хвърля крадешком поглед към госпожица Менъринг, която, за голяма моя изненада, ми отговаряше всеки път. Какво прочете в моите очи, не бих могъл да кажа, но нейните изпускаха искри, които биха изпепелили сърцето ми, ако то не бе защитено от тройна броня. Веднъж вече то едва не се стопи от пламъка на подобни погледи, но хладнокръвният опит го беше превърнал в стомана и с удоволствие забелязах, че то дори не трепна.

Бях изчел целия брой, проучил старателно трите колони с рекламите и разгледал, за пети път може би, рисуваните илюстрации на хумористичното списание, когато влакът спря пред Ридинг.

Спътничките ми слязоха.

Аз направих същото. Бях поканен на едно градинско увеселение в околността, устроено от мой познат. Дамите Менъринг отиваха също там, доколкото разбрах от посоката на каляската, която наеха.

Като пристигнах в имението на приятеля си, заварих ги в градината. Както обикновено госпожица Бел беше заобиколена от захласнати обожатели, между които, за голяма моя изненада, познах господин Найджъл Хардинг.

По време на цялото празненство той не прояви към нея ни най-малък признак на особено внимание и остави съперниците си да се въртят наоколо й. Но очевидно той беше като на тръни и следеше ревностно всеки поглед и движение на младото момиче.

Видях как един или два пъти, докато бяха сами, той й говореше с тих глас, с ревнив блясък в очите, с бледи и свити устни.

Празненството свърши доста рано и гостите се разотидоха.

Найджъл придружи Бел и майка й до гарата. Тримата бяха в една и съща кола.

Върнахме се със същия влак. Найджъл и двете дами слязоха в Слоу. От купето, в което бях — пътувах Лондон — мярнах файтона на госпожица Менъринг. Младият лакей стоеше до понито, а близо до него — ловна карета с лакей, облечен в ливреята на Хардингови.

Дамите се качиха във файтона, а Найджъл се настани на задната седалка, докато дребничкият лакей заемаше мястото си в ловната карета. Така натоварени, двете коли тръгнаха точно в момента, когато влакът потегляше.

Ако се съди по това, което бях видял през деня и чул под големия ливански кедър и особено познавайки характерите на двамата млади хора, преди още да стигна в Лондон заключих, че Бел Менъринг беше създадена, за да бъде най-идеалната половинка на Найджъл, стига последният да успееше по един или друг начин да получи съгласието на баща си.