Пръстът на съдбата

Глава LXVПРЪСТЪТ НА СЪДБАТА

След шест месеца бях призован като свидетел в процеса по оспорваното завещание.

Делото се водеше при особени обстоятелства, и поради общественото положение на страните и изключителната си важност, то вдигна шум, достоен да го класира между прочутите дела.

„Хардинг срещу Хардинг“ — това бе заглавието му. Ответник беше господин Найджъл Хардинг, собственик на Бичууд парк, Бъкингамсшир; ищец — господин Хенри Хардинг, брат на своя противник.

Спореше се за недвижимо имущество, оценено на сто хиляди лири стерлинги, което ответникът притежаваше съгласно текста на напълно автентично завещание, направено от генерал Хардинг, негов баща, около една година преди смъртта му.

Това завещание, прието от един провинциален нотариус на име Хюлет, подписано от него и чиновника му, призован като свидетел, даваше на по-големия син Найджъл, цялото имущество, с изключение на хиляда лири стерлинги, завещани на втория му син Хенри.

Завещанието беше едновременно ясно и правилно; несправедливостта на подялбата изглеждаше странна, но тя имаше основателни причини и никой не оспорваше валидността на документа.

Трудността се състоеше в съществуването на едно завещание от по-късна дата, според което, след установяване на самоличността на Хенри Хардинг, завещанието направено при Хюлет трябваше да претърпи основна промяна в даренията, тъй като генералът оставяше цялото си богатство на малкия си син, а на големия — само хиляда лири стерлинги.

Тази необикновена промяна трябваше да стане при още по-необикновени условия. Прочитането на второто завещание показа, че малкият брат се е намирал в чужбина при съставянето му и нещо повече — смятали са го за мъртъв.

У завещателя трябва да е съществувало известно съмнение за тази смърт. Ето защо той бе вмъкнал това условие, за да може в случай, че синът му Хенри се върне, да влезе спокойно във владение на всички негови имущества, с изключение, разбира се, на по-рано споменатите хиляда лири.

Наследникът на цялото имущество от второто завещание се беше върнал — така поне уверяваше господин Хенри Хардинг, ищецът.

Но той не можеше да влезе спокойно във владение на това имущество, както се казваше в споменатото завещание.

Напротив, правата му щяха да минат през ситото на закона, щяха да бъдат оспорени с цялото упорство, алчност и повече или по-малко почтена прецизност, която обикновено развиват двете страни при спорове от този род.

Впрочем, защитата не оспорваше валидността на второто завещание, прието и съставено от юрист с неоспорима почтеност.

Целият процес почиваше върху въпроса за самоличността. Ответникът твърдеше, че ищецът не само не е негов брат, но че нямат никакви родствени връзки.

Доказателства за смъртта на Хенри нямаше, но се вярваше твърдо в това. Като потвърждение на тези предположения съветникът на защитата възпроизведе — впрочем доста непредпазливо, както събитията ще го докажат — писма, писани от Хенри Хардинг, с които се доказваше, че е бил отвлечен от разбойническа шайка и заплашен със смърт, в случай, че не се плати откуп за неговото освобождаване.

Беше доказано, че откупът не е бил платен, че бил изпратен твърде късно според защитата и признанието на свидетелите.

Впрочем, предполагаше се, че разбойниците бяха изпълнили престъплението, с което бяха заплашили семейството на пленника си.

Такова беше впечатлението на „дванадесетте достойни и искрени мъже“ след красноречивата пледоария на прочутия адвокат, на когото господин Хюлет беше поверил интересите на своя клиент.

В полза на просителя се излагаха почти невероятни факти.

Беше немислимо — така смятаха дванадесетте търговци — да се предположи, че синът — богат и от добър род английски джентълмен — се заема с унизителната професия рисувач на картини, после напуска родината си, за да отиде в Южна Америка и да забрави блестящото положение, което може да има в Англия до момента, в който една абсолютна случайност му е припомнила за него.

Може би те щяха да разберат причините за това доброволно изгнание, ако ставаше дума за техните собствени синове, но за сина на един генерал, на един селски благородник, собственик на такова хубаво имение, това надминаваше всяко предположение.

Те бяха склонни да повярват на случката с разбойниците, въпреки че им се виждаше малко странна. Но изгнанието! Това беше приказка, достойна най-много да забавлява войниците от флотата.

Такова беше положението след разпита на свидетелите на страните.

Всички доказателства, изложени от адвоката на ищеца, бяха безсилни да докажат неговата самоличност. Беше невъзможно да се втълпи на английското жури, че младият мъж с брада и бронзово лице, който предявяваше претенции за имението Бичууд парк, можеше да бъде син на по-раншния собственик, че бледият и мълчалив джентълмен, изправен пред тях, беше несъмнено син на генерала.

„Богатството прави титлата“, казва една стара поговорка. Под влияние на голямото богатство, тази пословица се смята винаги за неоспорима истина от едно жури, съставено от английски търговци.

Каузата на просителя изглеждаше загубена.

Дебатите бяха отдавна започнали и делото наближаваше своя край, когато адвокатът на ищеца поиска да бъде изслушан свидетел, разпитан по-рано във връзка с първото завещание и показанията на когото бяха в негова полза.

Този свидетел беше господин Лоусън — баща от кантората Лоусън и син Линколн’с-ин.

Като зае мястото си на скамейката, старият правник изгледа заседателите с ироничен поглед.

„Дванадесетте достойни и искрени мъже“ отначало не разбраха нищо. Те си дадоха точна сметка за станалото едва след разпита.

— Вие твърдите, че генерал Хардинг е получил второ писмо от сина си Хенри — попита го адвокатът, след като Лоусън почтително целуна Библията.

— Да.

— Не говоря за писмата дадени вече на журито. Става дума за писмо, писано не от самия Хенри, а от главатаря на разбойниците — Корвино. Генералът получил ли го е?

— Да.

— Можете ли да го докажете?

— Той ми го прочете и нещо повече, даде ми го на съхранение.

— По кое време се случи това?

— Малко преди смъртта на генерала. По-точно казано, в същия ден, когато ми продиктува завещанието си.

— Кое завещание?

— Това, върху което ищецът основава исканията си.

— Искате да кажете, че този ден той ви е предал едно писмо?

— Да.

— Знаете ли кога го е получил?

— Печатът на писмото го показва, както и мястото, откъдето е било изпратено.

— Притежавате ли това писмо?

— Ето го.

Свидетелят извади от джоба си един плик, подаде го на адвоката, а той го предаде на съдията.

Това беше една измачкана хартия, изпъстрена с печати, позацапана от пътуването и напоена с миризмата, свойствена на канторите на нотариусите.

— Моля, Ваше Благородие — каза адвокатът на ищеца, — да позволите на господата от журито да прочетат писмото.

— Разбира се, нека го прочетат! — каза Негово благородие.

Това беше писмото на Корвино до бащата на неговия пленник с ужасната заплаха. Прочитането му предизвика „известна възбуда сред заседателите“.

— Господин Лоусън — продължи адвокатът, — желаете ли да предадете на журито споменатия в писмото предмет, който се намира в същия плик?

— Генералът ми каза, че е било човешки пръст, този на неговия син. Той не можеше да се лъже, благодарение белега на пръста, добре известен на бащата — следа от удар с нож, нанесен от брата на Хенри по време на лов, когато са били още деца.

— Можете ли да кажете, какво е станало с пръста?

— Ето го. Генералът ми го даде на съхранение заедно с писмото, в което той се намираше.

Свидетелят показа въпросния пръст. Това странно потвърждение на неговите показания, накара всички членове на журито да потръпнат от ужас, който трая дълго след като господин Лоусън беше напуснал скамейката на свидетелите и беше заел отново предишното си място.

— Ваше благородие! — каза адвокатът на ищеца. — Искам да представя още само един свидетел… Господин Хенри Хардинг.

— Или човекът, който има претенции да носи това име — извика един от адвокатите, избрани от господин Хюлет.

— И който ще докаже, че има това право! — отвърна адвокатът на просителя с уверен тон.

С позволението на съдията, ищецът зае място на скамейката и скоро стана обект на наблюдение от всички.

Скромно облечен, но елегантно и с добър вкус, той носеше кожени ръкавици.

— Благоволете да свалите ръкавицата си, господине — каза адвокатът, — искам да кажа, тази на лявата ръка.

Свидетелят се подчини.

— Сега, господине, имайте добрината да вдигнете ръката си, за да може да я види журито.

Хенри протегна ръка… Нова и голяма сензация.

— Ваше Благородие, и вие господа от журито, виждате, че ръката е лишена от малкия си пръст!… Ето го!

Адвокатът пристъпи напред и като повдигна леко ръката на своя клиент, постави пръстта до прешлена, от който беше така жестоко изтръгнат преди толкова време.

Не можеше да има никакво съмнение пред пълното сходство. Бялата линия на стария белег започваше от лицевата страна на ръката по дължината на пръста и свършваше до корена на нокътя. Което и да е жури, дори подкупеното с пари, не можеше да отрече, че пръстът е от ръката на свидетеля.

Тази случка прекрати дебатите. Адвокатът на ответника остави на място досието си и побягна навън, а нотариусът Хюлет го последва скоро след това клюмнал, с изкривено лице.

Съвещанието на журито трая няколко минути. Делото „Хардинг срещу Хардинг“ беше единодушно отсъдено в полза на ищеца, а противната страна беше осъдена.