Пръстът на съдбата

Глава LIIПРЕДАТЕЛСКОТО ПИТИЕ

Един час преди полунощ разбойникът, поставен на стража в подножието на планината, чу трикратния вой на апенински вълк.

— Трябва да е главатарят! — пошепна той, отговори на сигнала и се изправи, за да наблюдава прохода според паролата.

Укрит много добре, часовоят можеше да разпознае дали новодошлите са приятели, или не. Особен вик уведомяваше разбойника, застанал на върха на планината и от пост на пост новината стигаше до главната квартира на шайката.

Скоро постът се увери, че предположението му е вярно. Бе главатарят, който набързо се осведоми по няколко въпроса и продължи пътя си.

Недалеч от него вървеше жена. Роклята от муселин под грубата наметка от овча кожа, хвърлена на раменете й, говореше ясно за нейното обществено положение. Отпадналостта и вървежът явно против волята й доказваха, че е пленничка. Качулка скриваше чертите й от погледа на часовоя, но по белотата и нежността на ръцете, които придържаха наметката, той разбра, че е знатна госпожица.

Зад нея, преоблечени като овчари, се изнизаха един след друг четиримата разбойници.

След отминаването им, часовоят нададе вълчи вой. Този зловещ вик прокънтя над тях през прохода и като ехо се повтори от часовоя на върха. После всичко потъна в гробно мълчание, прекъсвано само от прашенето на сухите клони, изхвръкващи надолу по урвата под стъпките на разбойниците.

„Това ще да е новата съпруга“, каза си часовоят. „Много бих искал да видя лицето й. Сигурно е някое младо момиче, инак Корвино не би си дал толкова труд, за да я отвлича… Ръката му е превързана!… Вероятно птичката не е била хваната без борба!… Дали не е дъщерята на кмета, за която толкова много се говори напоследък?… Много е възможно. Бога ми! Нашият главатар си е избрал царски дивеч! В края на краищата има ли по-приятно нещо от това да си любима съпруга на един разбойник? Скъпоценности, пръстени, гердани, обици, гривни, сладки в изобилие! Целувки — толкова, колкото може да пожелае една жена! И хубав пердах също, когато не се държи прилично! Е! Хе! Хе! Хе!“

След като се развесели достатъчно от грубата си шега, часовоят седна отново на скалата, зави се с наметката си от овча кожа и пак се притаи в очакване.

След около час той повторно се изправи, дочул познатия вълчи вой.

Както първия път сигналът идеше от външната страна на прохода, откъм римската граница.

— Пак ли? — провикна се той. — Кой ли е тръгнал тази вечер на поход? Мислех, че само капитанът и хората му… Аха, сега си спомням, че Томазо излезе тази заран по заповед… Каква глупост, наистина! Чудя се как още главатарят се доверява на това момче след случката с Кара Попета… Горката! Да беше жива да види какво става!… Какъв шум в лагера! По дяволите! Не бързай толкова много, синьор Томазо!… Чакай да си поема дъх, за да ти отговоря. — Уау-уау-ууаф! — изрева той. — Сега можеш да дойдеш.

Скоро един човек пристъпи предпазливо в мрака, но с уверена и твърда крачка, която доказваше, че е привикнал с пътеката.

— Кой там? — извика часовоят, престаравайки се в длъжността си, като че ли предчувстваше нещо.

— Приятел! — отвърна другият. — Защо е този въпрос? Не чу ли сигнала?

— А! Синьор Томазо! Бях забравил, че сте навън… Мислех, че сте се прибрали с другите.

— Кои други? — попита Томазо с интерес, като даваше вид, че е раздразнен от нещо.

— Кои други ли? — повтори непредвидливият часовой. — Лично главатарят и придружаващите го овчари. Ти беше в главната квартира, когато тръгнаха.

— А, наистина! — отвърна нехайно Томазо. — Мислех, че са се прибрали преди падането на нощта. Отдавна ли минаха оттук?

— Преди около час!

— Успешен ли е бил походът? Какво донесоха?

— Една овца, и то млада, мога да се закълна в това, като съдя по руното й. Боже мили! Сигурно в нейното стадо е имало остри рога… Нашият главатар ги е почувствал… Видях кръв по ризата му.

— Мислиш, че е бил ранен?… Къде?

— На дясното крило… поддържаше го внимателно с превръзка… Според мен те са се били… Знаеш ли нещо?

— Как мога да знам? Бях твърде зает на друго място.

— Но многобройните ти задължения сигурно не са ти попречили да напълниш манерката си, нали Томазо?

— Не, дявол да го вземе! — отвърна той, повече доволен, отколкото обиден от забележката. — За това винаги намирам време… Да не би случайно да искаш да провериш?

— С удоволствие, Томазо. Нощта е хладна, премръзнал съм! Една глътка розолио ще ми подейства добре.

— Ще я получиш, но нямам нито чаша, нито канче, за да ти я предложа… Мога ли да ти поверя манерката си?

— Колко си недоверчив! Да не мислиш, че ще ти я открадна? Само една глътка ще ми стигне.

— Добре тогава ето, — съгласи се Томазо, като му подаде манерката. — Позволявам ти да изпиеш една голяма глътка. Пий, докато преброя до двадесет. Стига ли ти?

— Да! Хиляди благодарности! Ти си добър другар, Томазо.

Като остави карабината до себе си, разбойникът пое манерката, с предварително извадена запушалка и като извика: „О, колко съм щастлив!“, налапа тясното й гърло и с вдигнати към звездите очи взе да поглъща превъзходното питие.

Томазо това и чакаше. С бърза крачка напред той притисна манерката към устата му, сграбчи го за тила и го препъна с крак. Разбойникът падна по гръб и Томазо стъпи смело на гърдите му.

Изненадата и ударът от падането пресякоха гласа на часовоя. Скоро той разбра, че нападението не е обикновена шега. Но когато поиска да извика, бе възпрепятстван от манерката, пъхната от Томазо в устата му и от питието, изливащо се в гърлото му.

Все пак той издаде няколко глухи писъка, но преди да успее да се отскубне от обятията на противника си, трима или четирима души се нахвърлиха върху него и туриха край на буйната му съпротива.

След няколко минути, здраво вързан и със запушена според всички правила уста, той лежеше на земята безмълвен и неподвижен като пън.

Тогава отдалечилият се Томазо вече се бе върнал, следван от цяла върволица хора, които мълчаливо започнаха да изкачват прохода.