Пръстът на съдбата

Глава LXVIЗАКЛЮЧЕНИЕ

Няколко месеца след процеса бях поканен в Бичууд парк, като ме предупредиха, че тази година горите са препълнени с дивеч.

Не изтръпвай, читателю! Тази покана не идваше нито от Найджъл Хардинг, нито от жена му Бел Менъринг.

За щастие, новите собственици бяха други хора, стари познайници от Парана — Хенри Хардинг и хубавата му съпруга италианката, които окончателно се бяха установили в имението.

Не бях единственият, който те бяха повикали да сподели гостоприемството им. Замъкът беше изпълнен с гости, между които с голямо удоволствие забелязах кмета на Вал д’Орно, Луиджи Тореани и съпругата му.

В Бичууд парк гостите се забавляваха също толкова добре, а може би и изпитваха много по-дълбоко душевно задоволство, отколкото на празненствата, устройвани от Найджъл и високомерната му съпруга. Те повече не се появиха в областта. Но чух да се говори за тях и узнах, че тяхното съществуване, макар доста мрачно в сравнение с лукса, който ги заобикаляше известно време, беше все пак поносимо.

Хенри не можеше да мрази. Той забрави злото, което неговият брат му беше сторил съзнателно.

Макар и от различни майки, те бяха и двамата от един и същи баща. От синовна обич и почит той не само че пропъди от душата си всяка мисъл за отмъщение, но прояви към Найджъл най-благородна щедрост. Към хилядата лири стерлинги, завещани на неговия брат, Хенри прибави други девет хиляди, като по този начин осигури на Найджъл и жена му един сносен живот в Англия.

Но Найджъл вече мразеше Англия, чувство, споделяно също така от Бел, както и от меланхоличната вдовица Менъринг, която не можеше да мисли без огорчение за рухването на това така сръчно изградено богатство.

Индия им се видя надеждна земя. Те заминаха там — Найджъл, за да стане съдия и да раздава може би на талукдарите неправдата, а жена му — за да раздава колкото е възможно по-справедливо своите пленителни усмивки на офицерите от различни чинове. Колкото до вдовицата, тя потърси забрава за своите мъки в клюките, украсени тук-там с някоя клевета.

Сведения от последно време ми позволяват да разкажа с няколко думи какво е станало с главните герои на тази история.

Господин Хюлет продължава да се занимава с процеси. Неговата нещастна, редовно обирана клиентела, му предоставяше достатъчно средства, за да поддържа каляска и един чиновник, натоварен специално с ролята на шпионин, но Хюлет никога не успя да се промъкне при големците. От тях генерал Хардинг беше първият му клиент, а Найджъл — последният.

Доги Дик напусна бандата на разбойниците не поради това, че бе изпитал някакви угризения, а защото трудният живот на хората извън закона не подхождаше на неговата природа. След като вкуси достатъчно от разбойническия живот в Италия, той заключи, че той предлага по-малко сигурност, а даже и по-малко удоволствия от бракониерството в Англия.

Той се върна към предишния си занаят, като от време на време го разнообразяваше с някой грабеж, а понякога и с убийство.

Резултатът от тези почтени развлечения беше неизбежен. Около година след неговото завръщане сложиха на врата му една конопена връзка, много по-тясна от всички други, които той бе слагал на вратовете на своите жертви. Това беше едно напълно заслужено възмездие, дори и за времето преди изгнаничеството му под красивото италианско небе.

Но нека откъснем поглед от тази мрачна личност и да се върнем към нашите приятели.

Томазо — преследваният и верен Томазо — върви смело по пътя на дълга, който само заточението му го бе принудило да напусне. Верен до фанатизъм на този, когото избави от пленничество и на тази, за спасяването на която даде също своя принос, той е начело на прислугата в Бичууд — човек може да го види как всеки ден, бродейки из двора и конюшните на това прекрасно имение, бди старателно за изпълнението на най-малките подробности при обслужването.

На него авторът дължи дадените сведения върху интимния живот на разбойниците.

Благодарение на влиянието на новия си клиент, господарят на Бичууд парк, Лоусън-баща е успял да спечели едно място в парламента. Колкото до Лоусън-син, той се надява някой ден да седне близо до баща си.

Сега имам да изпълня само една задача, наистина най-приятна от всички — да установя благоденствието на най-интересните личности от моя разказ.

След дълъг престой в планините Чилтърн, кметът Луиджи Тореани и съпругата му поеха обратно пътя към Парана и се прибраха в дома си, не само по задължение, но и защото така предпочитаха.

Те още живеят там. Бившият кмет беше нещо като библейски патриарх в своето обширно стопанство; синът му, плантатор и художник едновременно, разработва имението си, а снаха му е светска дама и в същото време отлична домакиня.

Повече от вероятно е, че някой ден зет му и дъщеря му ще идат при тях.

Всред заобикалящия ги лукс, въпреки общественото си влияние, което са спечелили не толкова заради богатството, колкото заради благородния си характер, често чуваме Хенри и Лучета да съжаляват за скромната си къщичка в Южна Америка.

А това е лесно обяснимо. За благородните сърца щастието е по-ценно от богатството! Нима освободената физическа сила не е за предпочитане пред трескавите вълнения на нашето така наречено „цивилизовано общество“? Която и да е страна на Европа, колкото и хубава да е тя, може ли да се сравни с дивите прелести на американската природа — гори, прерии или пампаси?

Това е бъдещата родина на Свободата.

Това е страната, която ПРЪСТЪТ НА СЪДБАТА сочи на човечеството!