Пръстът на съдбата

Глава LVРИМСКАТА РЕПУБЛИКА

Да живее Римската република!

Този вик, огласяваше улиците на Рим, през 1849 година. Между тези, които викаха с най-голям ентусиазъм, бяха Луиджи Тореани и неговият приятел Хенри Хардинг.

Но докато младият англичанин се беше посветил на каузата на свободата в чужбина, в собственото му отечество, хора от по-старото поколение правеха вече заговор да я задушат.

В същото време в Лондон заседаваше един таен конгрес на представители на всички короновани глави от континента, чиято цел беше да намерят пътища и средства, способни да угасят искрата на свободата навсякъде, където тя би лумнала, из Европа.

В Унгария, тази искра се бе разгоряла в буен пламък, но той бе потушен от английската дипломация и руските щикове.

Навсякъде резултатът беше същият, постигнат с почти едни и същи средства: навсякъде се упражни влиянието на английската дипломация, подкрепено от английското злато, раздавано тайно и щедро.

В Прусия беше още по-лесно. Там свободата рухна под ударите на най-долно предателство, на най-срамно клетвопрестъпничество, познато в историята.

В най-голямото херцогство на Баден и в Бавария беше още по-лесно, макар че тайният конгрес се надяваше да разреши въпроса с оръжие. То беше дадено в ръцете на пруския крал, наемните пълчища на когото се справиха скоро с патриотите от Шварцвалд.

Сега, в дванадесетия час, нова искра, прескочила се от неугасващия пламък на свободата, проблясваше неочаквано в една точка на земното кълбо, истински бастион на политическия и религиозен деспотизъм — древния град Рим.

По време на събитията там, тайният конгрес се събра отново под председателството на един благороден лорд — най-влиятелния от членовете му, защото между всички той винаги най-добре е успявал да ласкае народите. Дългата му кариера беше непрекъсната верига от предателства, но той умря, без да е видял последиците им. Историята обаче ги е отбелязала и бъдещите поколения ще си спомнят за тях.

И така конгресът се събра отново и още веднъж издаде заповед да се потуши подтикът за свобода, който повдигаше гръдта на агонизираща Италия.

Хитростта беше ненужна — и най-слабата стратегия бе достатъчна, за да се справи с този толкова незначителен неприятел.

Реставрацията на папството беше само претекст, една любезна отстъпка, направена на католицизма. Дори и височайшият първосвещеник да беше изчезнал от света, Републиката пак щеше да бъде победена.

Отправен бе нов призив за война. Но кой щеше да започне този път? Не можеше да става и въпрос за английски войници. Англия беше протестантска страна и това би изглеждало странно. Но Франция нямаше същите скрупули — английското злато скоро се превърна във френски войници и те бяха натоварени със задачата да възстановят трона на свети Петър.

На пръв поглед реставрацията на височайшия първосвещеник се дължеше на тях, но този акт бе дело на всички короновани глави, а самият план — на представителя на Великобритания. Историята ни дава неоспорими доказателства за това.

Мацини, Лафи, Армели! Нещастни велики граждани! Сляп триумвират! Вие не бихте могли да тържествувате, дори нито един глас в Рим и в Италия да не се бе вдигнал срещу вас!

Вашето унищожение беше решено в съвета на кралете. Предварително приготвената присъда беше издадена в часа, когато побеждавахте, в момента, когато из римските улици, освободени от покварата на деспотизма, отекваше възторженият вик: „Да живее Републиката!“

В течение на три месеца този вик кънтеше по всички улици на класическия град — градът на потомците на Цезар и Колон.

Той се носеше над бастилиите и укрепленията, зад бойните линии и барикадите, всред опасностите на една героична борба, напомняща дните на Хорациите, в красноречивите речи на Мацини и в пламенните прокламации на Гарибалди!

Но всичко бе напразно. След тези три толкова кратки и все пак толкова богати на събития месеца той не се чу повече. Републиката беше свалена не толкова със сила, колкото с предателство: деспотичното управление я наследи и от този злокобен ден то бди над останките на римската свобода.

В тези размирни времена Луиджи Тореани и неговият приятел, младият англичанин, се биха за републиката. Малко след случката с разбойниците кметът се беше преместил във Вечния град, който тогава му предлагаше най-сигурно убежище от опасностите.

Но след падането на Републиката и възтържествуването на деспотизма Рим можеше да предложи убежище само на неприятелите на свободата, а Франческо Тореани не беше в тяхното число.

Той отново бе заставен да се отдалечи. Но къде да отиде?

Нито една част на Италия не го привличаше. Австрийците бяха още господари на Венеция. На север Карл Алберт беше сразен, а неаполитанският тиранин държеше поданиците си в железен ярем. Накъдето и да се обърнеше, Франческо Тореани не виждаше нито педя италианска земя, където би желал да се установи.

Както всички родолюбци, поставени в такова положение, мислите му се отправиха към новия свят. Не след дълго един кораб, който плуваше към Гибралтар, отнасяше семейство Тореани към далечните брегове на западния континент.