Пръстът на съдбата

Глава LIIIРАЗБОЙНИЧЕСКА ЛЮБОВ

Корвино, пленничката му и неговите другари бяха изкачили прохода, преминали моста и стигнали до дъното на кратера.

Като стигнаха купчината къщи, ги спряха двама часовои, които стояха както обикновено — единият от лявата, а другият — от дясната страна на лагера.

Нямаше никаква опасност те да заспят на поста си. Неотдавна бяха получили добър урок, за да бъдат винаги нащрек. Двама от другарите им бяха застреляни поради тяхната немарливост — часовоите, натоварени да пазят младия англичанин. Бяха осъдени и убити не повече от час след бягството на пленника.

Такъв е разбойническият закон. Точното изпълнение на тези строги правила е най-доброто средство за сигурността на цялата шайка.

Този, на когото е поверен надзорът на затворник, отговаря за него с главата си. Ето защо бягството на пленник е толкова рядко, че се смята за изключение.

Освен трикратния вълчи вой никакъв друг знак не извести завръщането на Корвино. Никой не излезе да го посрещне. Единият от мнимите овчари влезе в къщата на главатаря, запали една лампа и я занесе в стаята, която читателят вече познава. После излезе и четиримата разбойници се прибраха, всеки в собствената си сламена колиба.

Корвино остана насаме с пленничката.

— Хайде, синьорина! — подхвана той, като посочи къщата. — Разгледайте бъдещия си дом! Съжалявам, че не е достоен за вас, но такъв, какъвто е — вие сте негова господарка. Позволете ми да ви въведа в него.

С цялата вежливост, на която бе способен, той й предложи ръката си. Младото момиче не направи никакво движение, за да я поеме.

— Хайде! — извика той и насила я застави да изкачи след него няколкото стъпала пред входа. — Не бъдете толкова страхлива, госпожице. Хайде, влезте! Жилището е по-удобно, отколкото може би предполагате. Ето стаята, специално отредена за вас. Дългото ни пътуване из планината трябва да ви е уморило… Починете си на този диван, докато се погрижа да намеря нещо разхладително. Обичате ли розолио? Чакайте!… Ето нещо по-хубаво… бутилка шумящо „Капри“!

Докато говореше с гръб към вратата, на прага се появи едно трето лице.

Беше чудно хубава жена, но пълните й със зловещ блясък очи говореха за лошото й минало.

Тя пристъпи безшумно в стаята и отправи мълчаливо такъв поглед към Лучета Тореани, сякаш след миг от очите й щяха да изскочат искри.

Това бе разбойничката, която беше издала Попета с надеждата да я замести.

При вида на новодошлата надеждите й се изпариха и лицето й доби толкова страшен израз на дива ярост, че Лучета извика от уплаха.

— Какво има? — попита разбойникът, като се обърна и чак сега видя натрапницата. — А, ти тук! Бъди проклета! Защо си дошла? Марш в стаята ти!… Бързо! Бързо! Веднага или ще опиташ силата на ръката ми!

Уплашена от тези думи и от заканителното движение, с което бяха изречени, жената бавно се оттегли. Блясъкът на очите й, и глухите възклицания докато изчезваше в сянката на коридора, биха могли да дадат на Корвино да разбере неблагоразумието и опасността от своето поведение.

Може би сам бе осъзнал тази опасност, но гордостта му попречи да я изрази.

— Това е само една от моите слугини, синьорина — каза той, като се обърна към жертвата си. — Отдавна вече трябваше да си е легнала, затова й се скарах. Не й обръщайте внимание, пийте — това ще ви освежи.

— Нямам никаква нужда — отвърна младото момиче, като отблъсна поднесената чаша.

— В това именно се лъжете, синьорина. Хайде, мила моя, пийте!… След това ще вечеряте… Сигурно сте толкова гладна, колкото и уморена.

— Не съм нито гладна, нито жадна.

— Тогава, какво ви трябва? Легло? В съседната стая има едно… Съжалявам, че не мога да ви предложа камериерка. Момичето, което току-що видяхте, не е за подобни услуги… Имате нужда от почивка… Нали, синьорина?

Младото момиче не отговори. Сълзите бяха засъхнали като сребърни бразди по страните й, но очите й бяха сухи. Тя бе достигнала до онази степен на отчаяние, когато човек не е способен да плаче.

— Хайде — подкани я разбойникът със сладникав глас и с поглед на змия, която се готви да хипнотизира жертвата си. — Повече смелост! Вярно е, че постъпих малко грубо с вас, за да ви предложа гостоприемството си, но кой би могъл да устои на изкушението да има под покрива си една толкова прелестна жена!… Ах! Синьорина!… Вие може би не знаете, но отдавна вече аз съм обожател и роб на вашите прелести… на тези прелести, славата на които се носи далеч зад планините на Романя, защото аз чух да се говори за тях в салоните на нашия Свещен град. О, нещастен аз! Като ме държите в оковите си, не трябва да ме осъждате, че ви карам да носите моите.

— Какво искате да кажете, господине?… Защо ме доведохте тук?

— Какво искам, синьорина? Но… Да ме обичате, тъй както аз ви обичам. Защо съм ви довел тук? За да направя от вас своя съпруга.

— Майчице Богородице! — пошепна младото момиче. — Пресвета Дево! Какво съм направила, за да заслужа…

— Да заслужите какво? — прекъсна я разбойникът, като изведнъж промени тон. — Да станете съпруга на Корвино? Вие сте много горда, синьорина! Вярно е, че не съм прочут кмет като баща ви, нито дори беден художник като това английско куче, от компанията на което ви изтръгнах, но аз съм господарят на тези планини… и на долината също. Кой смее да оспори моите желания… Те са закон, синьорина, до самите врати на Рим.

След това избухване разбойникът закрачи из стаята с високо вдигната глава и с искрящи от гордост очи.

— Аз ви обичам, Лучета Тореани! — извика най-сетне той. — Обичам ви със страст, която не заслужава такъв отказ. Мисълта да станете съпруга на един разбойник може би ви отвращава, но помислете, че едновременно с това вие ще бъдете царица. В цяла Абруция няма да има човек, който да не се кланя пред вас… нито един, който да не сваля шапка във ваше присъствие! Откажете се от тази съвсем неуместна гордост, синьорина. Не се страхувайте да станете моя жена… — съпруга на капитан Корвино!

— Ваша жена!… Никога!…

— Не ви ли харесва това име? Изберете си тогава друго… Ние в планината сме свикнали да минаваме и без формалностите на брака, въпреки че можем да намерим свещеник тогава, когато пожелаем… Държите ли на всяка цена на благословията, синьорина?… Така да бъде!… Ще намеря свещеник.

— Предпочитам смъртта тогава!… Да, по-добре да умра, отколкото да оскверня честта на семейство Тореани.

— О, чудесно! Това упорство ми харесва, синьорина!… Толкова, колкото и вашата красота!… Все пак трябва да го обуздая… о, съвсем малко!… Двадесет и четири часа ще бъдат достатъчни… Може би и дванадесет!… Но аз ще ви дам на разположение цял един ден. Ако до края на срока не се съгласите бракът ни да бъде благословен от свещеника… аз разполагам с един отличен… Е добре! Ще минем и без неговата благословия… Разбирате, нали?

— Пресвета Дево!

— Излишно е да призовавате Светата Дева, тя няма да Ви спаси, колкото и безгрешна да я смятат… Тук дори и Господ не би могъл да ви изтръгне от ръцете ми. Главатарят Корвино е господар на планината и Лучета Тореани ще бъде негова любовница.

Едва беше произнесъл тези думи, когато един шум, идещ отвън, накара разбойникът да трепне.

Тържествуващата усмивка, озаряваща лицето му, се изпари за миг и се превърна в израз на силна уплаха.

— Какво има? — пошепна той, като се доближи до вратата и тревожно наостри уши.

Беше воят на апенинските вълци. Но сигналът не идеше от страната, откъдето обикновено би трябвало да дойде. Беше даден от часовоя, застанал на юг и отговорът идеше от същата посока.

— Какво означава това? Кой от шайката още е вън в този час?

Корвино си спомни за Томазо, когото тази заран бе натоварил с една особена задача, но не можеше да има двама Томазовци, идещи едновременно от запад и от юг.

Докато размишляваше така, застанал прав на прага на къщата си, от двете страни на селището чу шум от борба. После отекнаха гърмежи, придружени от викове. Бяха изстрелите от карабините на часовоите.

След като изпразниха пушките си, те бързо побегнаха, надавайки вик, който прозвуча като погребално клепало в ушите на главатаря: „Предателство!“