Пръстът на съдбата

Глава XVIIНЕПРИЯТНА СРЕЩА

Читателят е може би изненадан, когато вижда с какво хладнокръвие младият англичанин бе приел своето арестуване. Да попаднеш в ръцете на италианските разбойници, прочути със своята жестокост, не е малко нещастие. И все пак Хенри Хардинг изглежда гледаше много леко на нещата.

Това привидно примирение беше лесно обяснимо. При всякакви други обстоятелства Хенри би бил не само ядосан от пленничеството си, но и сериозно уплашен от последствията. В този момент душевната му мъка го караше да приема случилото се като най-обикновено произшествие.

Раната, която строгостта на баща му беше причинила, се разтваряше всеки ден все повече и повече, но все пак много по-малко, отколкото тази, причинена от нежната ръка на Бел Менъринг.

Измъчван от жестоките спомени на миналото, той малко се тревожеше за настоящето и за бъдещето.

Дори имаше моменти — през първите седмици на неговото изгнаничество — когато търсеше подобно развлечение, вместо да го избягва или да се плаши от него. Бяха изминали вече дванадесет месеца и усилената работа до известна степен го бе облекчила. Може би раздялата беше по-голям лек от изучаването на неговото изкуство, към което не изпитваше особено силно влечение, защото не можеше да влезе в числото на ентусиастите, които непрекъснато търсят вдъхновение. Само случаят го беше накарал да избере тази професия като единствено способна да му даде препитание — случайността, подпомогнат отчасти от естествената му наклонност, отчасти от основното изучаване на живописта, през време на детинството му.

Досега художеството беше осъществило скромните му надежди и му бе дало възможност да посети Рим. Тук се бе породила амбицията, и той бе успял не само да усъвършенства изкуството си, но и да смекчи, ако не да заличи напълно спомена за нещастията си.

Този спомен беше още достатъчно силен, за да го остави безразличен към това, което можеше да му се случи. Оттам идеше и странното му държане пред разбойниците.

Шайката се изкачваше през планината по тези отвратителни пътища, така често срещани из Папското владение и сигурно много по-добре поддържани през времето на Цезар, отколкото в наши дни.

Хенри малко се интересуваше за мястото, където го водеха; сигурно на някаква горска поляна или в някоя планинска урва, превърната в разбойническа пещера.

Той беше много любопитен да види подобно място. А може би се надяваше, че един ден сегашното му положение щеше да му позволи да възпроизведе истинско разбойническо свърталище.

Каква бе изненадата му, когато забеляза едно доста голямо село, и още повече, като видя разбойниците да се приближават решително към него. Изненадата му се превърна в изумление, когато разбойниците свалиха карабините си, допряха ги до стените на къщите и започнаха да се приготовляват с явното намерение да прекарат тук нощта.

Селяните сякаш не изпитваха никакъв страх от пришълците. Напротив, мнозина от тях се запиха с разбойниците, докато няколко жени, вместо да отблъсват, насърчаваха грубите закачки, които им се подмятаха. Самият селски свещеник минаваше от група на група, раздавайки многобройни благословии, които разбойниците му заплащаха с монети, откраднати сигурно от джоба на някой нещастен пътник, облечен може би в свещенически одежди.

Това беше без съмнение необикновена гледка, достойна да заинтересува един чужденец, особено един художник, и да заличи за известно време от ума му съзнанието за неговото пленничество.

Когато настъпи нощта, това притъпено чувство бе събудено. Досега разбойниците не бяха счели за необходимо да го вържат. Примирението, с което бе приел съдбата си и привидното му безразличие към последиците на пленничеството му ги беше убедило, че той не възнамерява да прави никакви опити за бягство. Впрочем и самият главатар не се тревожеше много за това. Прели пленникът да е стигнал до Рим, мнимият селянин щеше вече да е посетил жилището му и да ограби съдържанието на куфара. Във всеки случай парите щяха да бъдат задигнати, а всъщност разбойниците не разчитаха на никаква друга плячка. Не можеше да се предположи, че някой богат приятел би платил откупа. Износените дрехи на художника достатъчно красноречиво отхвърляха това предположение.

Така че разбойниците решиха да го вържат за през нощта, по-скоро за да постъпят според приетите правила, отколкото поради каквато и да е друга причина; в момента, когато слънцето се скриваше в Тиринейско море, няколко души с въжета в ръце се приближиха до художника.

Между тях Хенри позна разбойника, който го беше заговорил пръв на скалата. Той не бе забравил нито няколкото думи, разменени с него, нито акцента, с който бяха произнесени. Беше английски. Така бандитът бе сигурно негов сънародник, което впрочем личеше по белия цвят на лицето му, по русите коси, по широкото като на вол лице, което създаваше особен контраст с острите черти и бронзовата кожа на околните.

Макар отначало да бе доста учуден, че среща сънародник в подобна банда, облечен с фантастичен костюм, толкова различен от грубия сюртук, който сигурно човекът е носил някога, Хенри беше престанал да мисли за него. След първата им среша вече не го бе виждал. Този разбойник изглеждаше един от най-незначителните в бандата — очевидно той излизаше на първа линия само по заповед и от пленяването на художника никой не бе подирил неговите услуги.

Лицето му караше човека да мисли за бесилката. Точно в този момент той идеше с връзка от въжета, вероятен признак за изпращането му във вечността. Той застана пред художника и хладнокръвно разви въжето си.

Хенри за пръв път се намираше изложен на подобно унижение. За всеки англичанин мисълта да бъде вързан е нещо унизително. Можете да си представите какво трябва да е изпитал един младеж, доскоро още вероятен наследник на повече от милион, който никога не бе подлаган на по-тежки наказания освен предвидените в правилниците на колежите Итън и Оксфорд!

Отначало той енергично отказа да се остави да му вържат ръцете, като настояваше, че тази строга мярка е съвсем ненужна, че няма никакво намерение да бяга, и че ще дочака спокойно връщането на пратеника. Добави, че разбойниците му бяха обещали свобода при условия, които той щеше да спазва и които се надяваше и те да спазват.

— Условия! — отвърна грубо разбойникът, като продължаваше да развива въжето си. — Това не ни засяга. Наше задължение е да ви вържем, такава е заповедта на главатаря.

И той почна да изпълнява тая заповед.

Положението изглеждаше безизходно. Все пак Хенри помисли, че би могъл да се обърне към него като към сънародник.

— Нали вие сте англичанин — каза той с най-миролюбив тон.

— Бях някога — отговори рязко бандитът.

— Вярвам, че още сте такъв.

— Наистина! А на вас какво ви влиза в работата?

— Това, че аз сам съм англичанин.

— Дявол да го вземе, кой ви казва противното! Да не би да ме вземате за глупак? Мислите ли, че не забелязах това по вашето лице и по вашия проклет език, който се надявах никога вече да не чуя.

— Хайде, момчето ми! Често не се случва един англичанин…

— Затворете си устата и не ме наричайте „момчето ми“! Дайте си ръцете, бързо, въжето е готово. А тъй като сте англичанин, ще стягам по-силно. Да бъда проклет, ако не го направя!

Като разбра, че се мъчи напразно да разчувствува нещастния престъпник, и че упорството само ще влоши положението му, младият човек протегна ръцете си.

Бандитът ги хвана за китките и като ги прекара зад гърба му, започна да ги връзва.

В този момент погледът му се спря на дългия белег върху кутрето на лявата му ръка. Той изпусна ръцете му, като че ли те бяха нажежени железа и отскочи назад с вик на учудване и зловеща радост.

При това движение изненадата на пленника се превърна в изумление. В грубия разбойник, който стоеше пред него, той позна горския пазач, контрабандиста, убиеца — с една дума, Доги Дик.

— О! Хо, хо! — провикна се Доги Дик, подскачайки на място, като че ли бе обезумял от неочаквано щастие

— О! Хо! Вие ли сте, господин Хенри Хардинг? Кой се надяваше да ви срещне тук, всред италианските планини и с такава окъсана дреха на гърба! Вие бяхте много по-спретнат в планината Чилтърн. Кажете, какво е станало със стария генерал и великолепното му имение — парка, чифлиците, горите, градините и фазаните? Ах! Фазаните! Помните ги, нали? Аз ги помня и ще ги помня винаги.

При тези думи дяволска гримаса сгърчи лицето на престъпника.

— Милият ви брат Найджъл получи всичко, нали — парк, чифлици, гори, градини, фазани и Бога ми, също и оная красива кукла, която ви беше така близка на сърцето, господин Хенри. Тя не е от тия, дето биха се омъжили за толкова бедно облечен мъж! Наистина човек би казал, че сте взели дрехите си от някой вехтошар.

До този момент Хенри приемаше това злъчно излияние с презрително мълчание. Но при последните думи кръвта на Хардинговци, която бушуваше в жилите му, кипна и лицето му доби страшно изражение. Доги Дик разбра, че беше отишъл твърде далеч, и че преди да предизвика така сина на генерала, би трябвало поне да вземе мерки, за да върже ръцете му.

Той осъзна грешката си и се опита да избяга. За нещастие бе вече много късно. Преди да успее да направи една крачка, Хенри го сграбчи с лявата ръка за гърлото, a c дясната го удари по главата. Престъпникът се строполи на земята, като вол под удара на касапин.

При тази сцена всички разбойници скочиха на крака и придружени от другарите си по маса се скупчиха с викове около младежа.

Хванат от десетина здравеняци, Хенри за миг бе повален и завързан or главата до петите. После започнаха да го ритат под одобрителните викове на селските моми, които като че ли се радваха на това тържество на грубата сила над безпомощната невинност.