Първата дама

10.

Нийли почувства сякаш кръвта й изстива.

— Луси, аз няма да участвам!

— Вече е късно. Платила съм десет долара. Искам, така че гледай да спечелиш!

— Имаме още една участничка — обяви конферансието. — Елате тук, номер единайсет! Вашето име е… — И той погледна в списъка, който жената с пластмасовата подложка му беше подала. — Бранди Бът!

— Измислих го, за да не може бившият ти мъж да те открие — прошепна Луси, докато подбутваше Нийли по стълбите нагоре.

— Не се притеснявайте. Елате при мен.

Цялата насъбрала се тълпа се извърна към нея. Крайниците й изтръпнаха, а пръстите на ръцете й направо се вледениха. Помисли си дали да не избяга, но това само щеше да породи някои подозрения. Краката й така се бяха вдървили, че едва изкачи трите стъпала.

Защо беше оставила Мат да й махне подплънката? Останалите участници се бяха наредили в неравна редица. Тя зае мястото си в края й и си пожела да стане невидима, но тълпата продължаваше да я наблюдава с любопитство. Искаше й се да убие Луси.

— Бранди, кажете ни откъде сте?

Гласът й потрепери:

— Que52?

— Откъде сте? Къде живеете?

— No hablo ingles53.

Луси буквално я простреля с поглед.

Конферансието погледна безпомощно жената с пластмасовата подложка. Луси се провикна от подножието на стълбата:

— Тя е от Холивуд, Калифорния. И вече не можете да я изхвърлите, защото платих десет долара за нея.

— Няма да я изхвърлим, мило момиче — изрече конферансието с школуван глас на човек, привикнал да работи с микрофон. — На кого смятате, че приличате номер единайсет?

— Que?

— Тя прилича на Корнелия Кейс! — извика Луси. — На първата дама!

— А вие, дами и господа, какво смятате?

Тръпки побиха Нийли, щом хората реагираха с аплодисменти.

— Ето какво хубаво състезание се получи, дами и господа. Сега, за кого ще гласувате? Време е да изберем нашите финалисти.

За участие се бяха записали най-различни хора — сред участниците имаше мъже, жени, едно дете, един старец и тийнейджърка. Никой обаче не й напомняше за някоя известна личност, която тя познаваше.

Конферансието ги помоли да подравнят редицата — Нийли усети краката си като залепнали в цимент — и застана зад тях.

— Подкрепете своите фаворити с аплодисменти и не забравяйте, че това състезание е организирано от страхотния и неуморим екип на радио WGRB-FM 1490!

И той започна да посочва с ръка всеки от участниците. Шумът от аплодисментите всеки път караше сърцето на Нийли да потреперва. Жената с пластмасовата подложка измерваше силата им с малък шумомер, приседнала в самия край на платформата. Щом конферансието посочи с ръка Нийли, тя наведе глава и се постара да изглежда като човек, който говори единствено испански. Разнесоха се много по-мощни ръкопляскания.

Гласуването привърши и жената подаде бележка с резултатите на водещия. Той се загледа в тях.

— Вече са известни тримата финалисти. Ето кои са те! — И той посочи огромна жена с изрусена коса.

— Госпожица Джоан Ривърс54! — Тълпата заръкопляска. Конферансието се придвижи до мъж с огромен корем и бяла брада. — Дядо Коледа! — Разнесоха се по-силни ръкопляскания. И най-неочаквано водещият спря до Нийли. — И първата дама Корнелия Кейс!

Оглушителни ръкопляскания.

Последва пространна промоция на програмата на страхотния и неуморен екип на радиото. През цялото това време Нийли не откъсна поглед от върха на обувките си.

— И сега е време за финалния кръг. Отново с ваша помощ, дами и господа, ще изберем победителя в конкурса за най-сполучлив двойник на известна личност, организиран от WGRB!

С крайчеца на погледа си Нийли видя Мат и Бътън, които явно се радваха от развитието на събитията.

— А сега да чуем аплодисментите ви за Джоан Ривърс или госпожа Джанин Паркс!

Разнесоха се бурни аплодисменти за Джанин, чиито джапанки обаче разваляха донякъде впечатлението от приликата й с Ривърс.

— А какво ще кажете за Дядо Коледа? И Клифърд Рейс!

Аплодисментите бяха още по-бурни.

— И сега последната ни участничка за днес. Бранди Бът или първата дама Корнелия Кейс!

Нийли се опита да не мига, макар да се стресна при нечие изсвирване.

Жената с пластмасовата подложка провери показанието на шумомера, след което привика конферансието да се приближи до нея и зашепна в ухото му. Той се върна в центъра на подиума.

— Дами и господа, имаме победител! — Последва драматична пауза за повишаване градуса на напрежението. — Шампионът на конкурса за най-сполучлив двойник на известна личност, организиран от страхотния и неуморен екип на WGRB… и собственик на новичък деветнайсетинчов телевизор „Зенит“ е… господин Клифърд Рейс!

За най-голямо учудване на Нийли водещият сграбчи ръката на дебелака до нея и започна да я разтърсва.

Беше изгубила! Обгърна смаяно с поглед тълпата. Мат й отправи усмивка от типа можеше да се предположи, а Бътън запляска с ръчички, имитирайки хората наоколо.

Един фотограф се подготвяше да ги снима — за Нийли усещането беше като че я поляха със студен душ. Сведе ниско глава и лекичко започна да се придвижва към ръба на подиума.

— Само за минутка, Бранди. Вие сте първа след Дядо Коледа и за вас също има награда.

Тя се престори, че не е разбрала какво й казват, и побягна от сцената. Хората й направиха път, когато тя се запромъква към Мат.

— Няма ли да си вземеш наградата? — попита я той, щом като го наближи.

— Искам просто да се махна оттук — прошепна тя гневно.

Веждите му се извиха подигравателно.

— Ей, пък аз си мислех, че можеш да говориш само на испански.

— Сега нямам нужда от комплименти. Ще се видим при колата. На теб се пада честта да намериш Луси — аз не искам да я виждам никога вече! А сега ми дай Бътън — аз ще се погрижа за нея.

Ако фотографът отново поискаше да я снима, щеше да се прикрие зад бебето.

— С удоволствие.

Още щом бебето премина от неговите ръце в нейните, то изкриви личице в ням протест. Нийли вече беше привлякла достатъчно вниманието към себе си, затова бебешкият рев беше последното нещо, от което сега имаше нужда.

— Не плачи, сладурче. Моля те, не плачи.

Бътън още повече нацупи устнички.

— Га-ти!

Нийли се извърна и се приготви да поеме към изхода.

— Как прави прасенцето… а? Грух… грух… грух!

В този момент към нея се приближи Луси, с кутия „Блек енд Декър“ в ръка и с намръщено изражение на лицето.

— Какво да правя сега с тази идиотска дрелка, а? Нел прилича много повече на Корнелия Кейс, отколкото оня стар козел на Дядо Коледа. Ти защо гласува за него?

Нийли сепната се спря и се извърна към тях.

— Ти си гласувал за него?

Той сви рамене.

— Трябва да признаеш, че той наистина изглежда като Дядо Коледа. И брадата му е истинска.

Нийли го загледа втренчено.

— Не мога да повярвам. Преди два дни човек не можеше да те спре да говориш колко много съм приличала на… знаеш на кого, а сега дори не си гласувал за мен?

— Гласувах по съвест.

Тя се учуди, че все още имаше сили да се разсмее.

За голямо облекчение на Мат, когато стигнаха гаража, разбраха, че Мабел е готова за път.

— Ами моя пикник? — направи опит за протест Нийли, когато се насочиха към магистралата.

— Обещай й, че ще си направим пикник, Джорик, иначе ще ни го натяква през цялото време.

— Така те искам, госпожице Искам на базар — сопна се Нийли.

— Момичета, момичета… — беше реакцията на Мат, сподирена от дълбока въздишка.

— Не мога да повярвам, че спечели само дрелка — отново насочи вниманието към случилото се Луси. — Трябваше да си сложиш друга фланелка, както ти казах, за да не изглеждаш толкова дебела.

— Не изглеждам дебела.

— И аз така смятам, Луси — обади се Мат. — Тя изобщо не изглежда дебела.

— И защо ти трябваше да им говориш на испански? — Луси пусна кутията с дрелката на масата. — Къде можем да продадем това нещо и да му вземем парите?

— В заложна къща — предположи Нийли.

— Точно така. Хайде да отидем в някоя заложна къща. Може оттам да си купим телевизор — на старо.

— Няма да ходим в никаква заложна къща! — скръцна със зъби Мат.

— Прекаленото гледане на телевизия може да нанесе непоправима вреда — беше коментарът на Нийли.

— Телевизорът не е за мен. А за Бътън. Не се ли сещате защо?

— Не. Защо на Бътън ще й трябва телевизор?

— За да гледа сериала „Телетъбис“, като всички останали деца на нейната възраст. На вас не ви пука, нали, че не ходи на детска градина?

— Спри се — изръмжа Мат. — Не искам повече да чувам и дума за заложни къщи или теле-незнамкаквиси или за нещо друго. Ясен ли съм?

— Напълно. — Никой и не гъкна.

Мат предпочете да прекоси Западна Вирджиния в посока към Охайо не по междущатската магистрала, а движейки се по „Път №50“ — шосе, което също така свързваше двата щата. Така Нийли разбра, че мисълта дали полицията не издирва двете момичета, продължаваше да го притеснява.

С наближаването на обедния час на небето започнаха да се трупат все повече облаци, а после и заваля, принуждавайки Нийли да се откаже от плановете си за пикник. Вместо това ядоха хамбургери в движение, пътувайки сред подгизналите живописни хълмове на Югоизточен Охайо — родина на осем президенти, макар един от тях, Уорън Хардинг55, да беше натворил такива безмозъчни неща, че й беше чудно как някой щат изобщо би си признал, че му е роден.

Бътън през цялото това време беше сравнително спокойна, вперила очи в любимия си Мат, но Луси непрестанно подновяваше исканията си да спрат при всеки покрит базар, по-голям магазин или място за почивка, явили се на хоризонта. Мат нито веднъж не й обърна внимание, което я накара да бъде още по-настоятелна. Нийли започваше да подозира, че на Луси изобщо не й се искаше да стигнат до Айова и това я разтревожи.

Тя принуди Мат да спре пред един търговски център и купи оттам няколко игри, както и няколко книги и списания, с които се надяваше да поразсее тийнейджърката.

— Хобит56? — Луси хвърли книгата само секунда след като Нийли й я подаде. — Това е детска книжка.

— Съжалявам, скъпа — отвърна й Нийли с подчертано фалшива симпатия, — обаче „Одисея“-та беше изчерпана.

След като Луси изобщо нямаше представа за какво й говори Нийли, единственото, което можеше да направи, беше да я изгледа кръвнишки. Но само минута по-късно отиде отзад и се пльосна върху двойното легло с презряната книга в ръка — през целия следобед Нийли не чу и дума от нея. След като Бътън кротко си спеше на детското столче, а Луси четеше отзад, Нийли можеше вече спокойно да се отпусне и да се наслади на пейзажа.

— Съжалявам наистина, че пикникът ти не се състоя — обади се по някое време Мат.

— Изобщо не съжаляваш. — Тя се усмихна. — Времето върви към оправяне, така че може да си организираме пикник за вечеря.

— Направо изгарям от нетърпение.

— Към всичко подхождаш с цинизъм. Защо?

— Цинизмът си върви с работата ми.

— Не знаех, че цинизмът е едно от предимствата да си работник в стоманодобивната индустрия.

Очите му за миг проблеснаха диво, когато каза:

— Понякога предимство, понякога недостатък. — После на устните му се появи усмивка. — Снощи ми хареса.

Тя изведнъж се почувства неловко като че беше тийнейджърка.

— А на мен не. Ти направо не беше на себе си заради тази възглавница.

— Признай си, че ти е по-добре без нея.

— И си позволи да правиш какви ли не заключения за брака ми. Не само това, ти си…

— Страхотен целувач?

Тя се принуди да се усмихне и каза:

— Да, предполагам, така е.

Той въздъхна:

— Е, а аз предполагам, ме просто вкусовете ни не съвпадат.

— Точно така.

— Аз харесвам големите, агресивните, мъжкия тип целувки… които карат да ти настръхне кожата от главата до петите. А ти обичаш невинните, момичешкия тип целувки… от които не би се накривила и една панделка.

— Момичешки целувки ли?

— Да, онези целувки, които малките момиченца с панделки на главата пазят за своите чичовци, пушещи лули.

— Едва ли бих целунала своя чичо по начина, по който целунах теб снощи!

— Целувки с лъжлив морал.

— Лъжлив морал! — Усети отвращение. — Подобно поведение ми е напълно чуждо.

— Тогава защо си купи бяло бельо?

— Само за да те подразня. Ако не беше с мен, щях да си купя нещо много по-екзотично.

— Като какво например?

— Като нещо, което не ти влиза в работата.

— Не, сериозно. Това е много важно за мен. Бельото издава характера на жената.

— Гениален извод.

— По тази причина фактът, че носиш бяло бельо, ме притесни.

— А мен ме притеснява, че не мога да разбера защо това притеснява теб.

— Не е ли очевидно? Това е любимият цвят бельо на серийните убийци.

— Аха. — Тя кимна разбиращо. — Знаеш го от личен опит ли?

— Четох го някъде. Жените, които носят такъв тип бельо, са същите, които слагат табели на прозорците си с надпис продава се или дава се под наем. Следващото нещо, които узнаваш за тях, е, че съседите им започват да се оплакват заради лошата миризма, разнасяща се откъм задния двор.

— Все някак и тези момичета трябва да преживяват, нали?

Той се разсмя.

Да се шегува на тема бельо не беше в стихията й и много й се искаше да смени темата, но шляещата се по пътищата на Америка Нел Кели със сигурност нямаше да отстъпи.

— Не мисля, че това има нещо общо със серийните убийци. Смятам, че ти си превърнал черното бельо във фетиш.

— Червеното също ми харесва. Макар че на теб всякакъв цвят ще ти отива.

— Така ли смяташ?

— Ами да. — Той й се усмихна и нарочно бавно плъзна сивоок поглед от главата до петите й, като че обливайки тялото й с разтопен метал. — Как предлагаш да разрешим проблема с целуването?

Корнелия Кейс изобщо не би се занимавала с подобен проблем, но Нел не беше толкова гнуслива и с готовност поддържаше диалога.

— Като се откажем и приемем, че на някои неща просто не им е писано да станат.

— О… аз имам друга идея… да поработим над целувките.

Кожата й настръхна.

— И как предлагаш да стане това?

— Ще изчакаме малките досадници да заспят и започваме работа.

— Аха. Предполагам, че си помислил как ще го осъществим и на практика.

— Виж, в хотела снощи беше триста пъти по-удобно, отколкото в тази теснотия. Смятам за тази нощ също да се настаним в хотел.

Корнелия избра точно този момент, за да надигне глава:

— А аз смятам, че много бързаш. Срещнахме се едва преди два дни.

— И ще се разделим след два-три дни. Така става още по-важно изобщо да не си губим времето.

— А да подходим по единствения правилен начин, така ли?

— Точно така. Не си ли си фантазирала някога за секс с непознат?

Силен и красив непознат, който ще я вземе на ръце, без изобщо да се интересува коя е тя, и ще я дари със зашеметяваща любов, а после ще изчезне с първите слънчеви лъчи.

— Никога.

— Лъжкиня — каза Мат и се ухили. В усмивката му се четеше нахална увереност, че отговорът й всъщност е положителен.

— Ще млъкнеш ли за малко, за да мога да се насладя на пейзажа?

В задната част на караваната Луси беше отместила книгата настрана, загледана в жестовете и мимиките на Джорик и Нел. Те изглежда бяха забравили изобщо за присъствието й. Нямаше как да чуе какво си казват, но съвсем ясно се виждаше, че и двамата влагаха много страст в разговора.

Постепенно в главата й започна да се оформя една идея — в същото време се заформи пак болка в корема й, но това беше от вълнение. И двамата не бяха женени. Джорик се държеше покровителствено и си мислеше, че знае всичко, но Бътън го харесваше. Нел беше различна, ясно беше, че не разбира много от бебета, но пък всеки път проверяваше дали Бътън не се е наранила. Беше и много добра — купи дрехи за Луси и разни други неща. Макар Джорик веднъж да се беше напил, нямаше признаци да е алкохолик. Освен това караше голяма и скъпа кола, значи имаше пари, беше и много забавен — това обаче тя нямаше намерение изобщо да му признава.

Ами ако успееше да направи така, че те да се съберат? Коремът я присви още повече. За тях двамата вярваше много повече, че ще се грижат за Бътън, отколкото беше вярвала за Санди. Можеше да се влюбят, да се оженят и да осиновят Бътън. Сестричката й беше сладичко малко момиченце — не противна тийнейджърка като Луси, и Джорик и Нел изглежда започваха малко по малко да я харесват. Джорик беше престанал да се оплаква всеки път, когато трябваше да я вземе на ръце, а Нел вече не изглеждаше толкова нервна в нейно присъствие, както първия ден.

Колкото повече Луси размишляваше, толкова повече вътрешно се убеждаваше, че тези двамата бяха най-голямата й надежда. Някак трябваше да успее да събере Джорик и Нел, а след това и да ги убеди да осиновят Бътън. А щом положението на сестра й се уредеше, Луси вече спокойно можеше да се погрижи и за себе си.

Но като си помисли, че ще трябва да се раздели с Бътън, ентусиазмът й се поизпари. После започна да се убеждава, че не бива да е чак такава идиотка. Нали така искаше да стане, нали? Да остане сама. Сама да се грижи за себе си. Чудесно щеше да се справи. Беше упорита, умна и можеше да измъкне от всекиго каквото си поиска.

И все пак за милионен път си пожела да има нормално семейство. През целия си живот си беше мечтала за истински татко, който да коси полянката пред къщата им и да я нарича с умалително животинско име, и за майка, която да не е постоянно пияна и постоянно да си губи работата и да спи с когото й падне. Всички щяха да живеят в истинска къща, не като онези под наем, от които ги гонеха като нередовни платци. Щеше да учи в добро училище, където никой нямаше да й се подиграва, да дружи с добри деца, а не с отрепки. Щеше да посещава клубове, да пее в хор и щяха да я харесват момчета, които не бяха наркомани. Това искаше.

Затропа с пръст по леглото. Това искаше, но нямаше да го получи и нямаше смисъл изобщо да си представя, че би могла. Точно сега се налагаше да помисли за сестра си, а това означаваше да събере Нел и Джорик. Нямаше да бъде лесно, защото и двамата бяха достатъчно умни, но Луси си каза, че тя е по-умна. Трябваше само да ги насочва в правилната посока.

И да се постарае колкото беше възможно повече да ги бави по пътя към Айова.

Бътън изчака да стигнат до Индиана, преди да изгуби присъствие на духа. Този път изобщо не се наложи да убеждават Мат да спре. Зад себе си бяха оставили цели два щата — Западна Вирджиния и Охайо, а и Мабел нито веднъж не се беше развалила, така че той беше изпълнен с много по-голям оптимизъм за скорошно пристигане в Айова.

Мат насочи караваната към малкия къмпинг, който бяха избрали за пренощуване, а докато извиваше, не спря да се усмихва заради различните звуци, като от селски двор, с които Нел се опитваше да разсее Бътън. Беше чудесна, умна и забавна. Но именно изтънченият й сексапил обаче беше виновен за преминаващите като на филмова лента през съзнанието му фантазии на тема той и тя.

През целия изминал следобед беше шофирал, обладан от похот. Всеки път, когато тя кръстосаше стройните си крака или оставеше сандалите си да се изплъзнат, или пък леко го докоснеше с ръка, той се чувстваше сякаш ще експлодира. На тази тайнствена дама може и да не й беше станало съвсем ясно, но щеше да се сдобие с любовник. И ако му беше позволено да добави — а той можеше да си го позволи, по дяволите — тя щеше да се сдобие с любовник още тази вечер.

Щеше да бъде цяло изпитание, след като разполагаха с такова тясно пространство и освен това се налагаше да го делят с две деца, но вратата към задната част се заключваше и освен това двете момичета не се стряскаха от всеки шум. Е, не беше идеалната ситуация — тъй като му се искаше да я накара да крещи — но не можеше повече да чака.

Докато се люшкаха по черния път към къмпинга, той се питаше докога ли щяха да издържат в леглото тези нейни изтънчени маниери. Ако можеха да останат наистина съвсем сами… Онази малка част от мозъка му, която все още функционираше напълно рационално, го предупреждаваше да изчака, но първичните му инстинкти го зовяха да сложи своя отпечатък върху нея колкото се може по скоро.

Да сложи отпечатъка си върху нея? Откъде му идваха наум подобни изрази? Дали би могъл да я хване за косата и да я завлече в гората? Усмихна се, като си представи само как би реагирала тя на подобно поведение, после насочи Мабел към мястото за паркиране и изключи двигателя.

Демончето от циврене беше преминало в хълцане, а Нел се зае с предпазните колани на седалката. Бузите й бяха поруменели заради усилията около животинските звуци, а когато се наведе напред, Мат видя очертанията на гърдите й, отпуснати с цялата си тежест върху памучната фланелка. Спешно се нуждаеше от глътка чист въздух.

Излезе навън, макар да знаеше, че ще се наложи да влезе вътре почти веднага, за да сложи малката да спи. Набързо огледа наоколо и мислено се поздрави, че беше предпочел малък къмпинг вместо един от онези огромни и широко рекламирани къмпинги. Тук можеха да разчитат на известно уединение.

Точно тогава една пухкава жена в потник на цветя, яркосини шорти и карирани гуменки се появи и пое в бавен тръс към него, на гърдите й ритмично се полюшваха окачени на многоцветна каишка очила за четене. Следваше я слаб мъж, докаран в прецизно изгладени морскосини шорти, карирана спортна риза, черни чорапи и кафяви кожени сандали.

— Здрасти! — извика развълнувана жената. — Ние сме семейство Уейн от Форт Уейн. Аз съм Бъртис, а това е мъжът ми Чарли. Много се надявахме, че ще си имаме за съседи такова хубаво младо семейство като вас.

Мат усети как всичките му планове за прелъстяване на Нел в уединение се сгромолясаха.

— Бебето ви май се бунтува — включи се и Чарли. — Нашата внучка ревеше така, но Бъртис винаги успяваше да я укроти, нали така, Бъртис? Изнесете бебето навън и оставете на бабата да се погрижи, а?

В този миг отвътре се появи Нел с Бътън, която се извиваше в ръцете й и ревеше с цяло гърло. Бузките й бяха мокри, а устичката й се кривеше от обида и възмущение.

— Мислех, че малко чист въздух може да… — започна Нел, но спря, щом видя Уейнови.

— Здрасти, скъпа. — Бъртис отново представи двамата, после си сложи очилата и протегна ръце към Бътън. — Нека аз да я взема. Знам как да я успокоя.

Мат не можеше да позволи на някой непознат да вземе Бътън, затова сам я пое от ръцете на Нел, преди още другата жена да успее да я докосне.

— Хайде млъквай, детенце. — Бътън беше поела дъх за нов рев, но от устата й не излезе и звук. — Така е по-добре.

Тя изхълца и нацупи устнички в такъв маниер, сякаш искаше да каже, че заслужава най-малко диамантена гривна или кожено палто, за да бъде умилостивена.

— Вижте, моля ви се! Какво въздействие само! Обаче не е честно! — Бъртис хвърли заговорнически поглед към Нел. — Ние носим цялото бреме, раждаме ги в мъки, а после те обичат повече бащите си.

— Аз не съм я раждала — отвърна Нел. — Аз…

— Мамо! Татко! Много ви благодаря за тази толкова шарена книга. Беше ми истински полезна. — Мат извърна поглед и видя Луси да слиза от караваната, подчертано благото й и въздържано изражение на лицето беше в разрез с лака й като на проститутка. — Здрасти, аз съм Луси Джорик.

Мат примигна. Все още не можеше да повярва, че Санди беше нарекла децата с неговата фамилия.

— Това са баща ми Мат и майка ми Нел и нашето бебе Бътън. Нали е сладка? Щяха да се развеждат, защото татко тръгна с най-добрата ми приятелка, обаче после се сдобриха и за награда си родиха Бътън.

Мат погледна към Нел.

— Ще се издрайфам.

Нел се разсмя и се обърна към Бъртис.

— Луси расте твърде бързо. Не й обръщайте внимание. Мат и аз не сме женени. Аз съм само бавачка.

В погледа на Бъртис ясно се четяха две нещо — че не вярва нито дума на казаното, но и че в същото време е видяла твърде много в живота, за да се превръща в съдник. Затова сега реши да насочи вниманието си към множеството обеци на Луси.

— Надявам се, че не си си пробила и езика, малка госпожичке. Най-голямата ми внучка си сложи обеца на езика, но я глътна, после докторът я накара цяла седмица да ходи по голяма нужда в пластмасова кофа и ровеше с ръкавици в нея да проверява дали не го е изхвърлила.

Мат изпита почти радост, като видя ужас в погледа на Луси, и изпита чувство на уважение към Бъртис.

— Можете да вечеряте с нас, щом се оправите. Приготвила съм шунка, печена с мед, и моя картофен специалитет „Орегон-Айдахо“, трябва да опитате и десерта ми — кекс с плодов коктейл „Доул“. Всички искат да нося от него и за неделната проповед. Луси, ела да помогнеш на Чарли да съберете тези маси една до друга. А ти, моя малка, за теб ще приготвим нещо специално за ядене.

Мат погледна към Нел с надежда, че тя ще намери подходящо извинение да отклонят поканата на Уейнови, но тя изглеждаше прехласната по предложението им.

— Много ви благодаря за поканата — заекна той, — но…

— С радост я приемаме! — възкликна Нел. — Дайте ни само няколко минути, за да се приготвим.

И докато се обърне Мат, Нел вече беше изчезнала в караваната, Луси започна да се отдалечава с Уейнови, а той остана да стърчи с Демончето в ръце — бебето се пресегна през разкопчаната му риза и го дръпна за космите на гърдите.

— Оу!

Доволна, Бътън запляска с ръчички.

Мат последва Нел вътре в караваната и остави бебето да лази по пода.

— По дяволите, Нел, защо ти трябваше да казваш, че ще вечеряме с тях?

— Защото така искам. Но ние какво ще занесем? Трябва да занесем нещо, нали така?

— Откъде да знам?

Тя започна да се щура из караваната, а очите й блестяха от вълнение. Той моментално забрави за огорчението си, за да се наслади на опънатото й стройно тяло както беше застанала на пръсти, за да погледне в един от горните шкафове.

Предчувствията му за вечерта не бяха добри. За времето, през което бяха заедно, той беше разбрал, че тя има вкус към обикновените неща — бързата закуска, хубавата гледка, дори бензиностанциите. Същия следобед беше изчакала дълга опашка в един супермаркет, оформила се заради момичето на регистратурата, оказало се твърде заето с предълъг разговор по телефона, за да обърне внимание на чакащите. Вместо да се нервира, Нел се беше държала така, сякаш да я игнорират беше някаква привилегия. Вечерята с Уейнови щеше да бъде в стила на точно тези нейни предпочитания.

Тя се извърна към него, на аристократичното й чело се бяха оформили бръчици.

— Знаеш ли как се пекат бисквити?

— Майтапиш се!

— Или питка? Тя каза, че има шунка. Ще е подходящо да има питка.

— Имаме неотворен пакет чипс, няколко консерви пуканки и пакет бебешка каша. Не мисля, че се налага да правим питка.

— Трябва да имаме и друго.

— Нищо от това обаче не става за наяждане.

— Га!

Бътън напъха в устата си една гризина с вкус на кашкавал, която беше намерила на пода. За щастие Нел не я видя.

— Царевични пръчици! — И тя енергично издърпа кутията от чекмеджето като че беше току-що открито съкровище. — Знаех, че има и друго. Те са такива добри хора.

— Аха, можеш да забъркаш царевичните пръчици с бебешката каша и да ги посипеш с чипса.

— Можеше поне да ми помогнеш…

— Предстои ми вечеря с най-зле облечените във Форт Уейн, щат Индиана, хора. Предполагам, това най-вече влияе зле на поведението ми.

Тя му се усмихна и за миг той като че не бе способен да прави нищо друго, освен да не откъсва поглед от нея. В началото и тя като че не искаше да откъсне очи от него, но изглежда малко по-късно неговият втренчен поглед дотолкова я притесни, че тя като че се съсредоточи върху изучаване на дясното му ухо. Перверзната част от мъжкото му его беше доволна, че я накара да се чувства притеснена. Това показваше, че Нел осъзнава какви флуиди текат помежду им.

Време беше да поднови исканията си.

Щом Нийли усети ръката на Мат върху рамото си, пулсът й започна да се учестява. До един момент случващото се между тях й беше носило само усещане за лекота и забава, но изведнъж нещо коренно се беше променило.

Усети дъха му по бузата си, а милувката с възглавничките на пръстите му беше като допир на кадифе. Той разтвори голямата си ръка, докосвайки гърба й, и докато я приближаваше към себе си, тя усети, че се възбужда. А така се предполагаше, че би трябвало да се чувства един мъж близо до една жена.

Трябваше да се държи както трябва! Нямаше да понесе, ако той отново й кажеше, че се целува като момиченце. Като по-млада беше знаела как да се целува. Със сигурност и сега можеше да го направи.

Самоконтролът беше част от възпитанието, което се получаваше в семейство Личфийлд, и щом устата му покри нейната, тя съсредоточи цялото си внимание върху това, което й предстоеше да направи. Едно беше сигурно. Страстните жени не се целуваха с плътно затворени устни.

Разтвори своите и наклони още малко главата си. Трябваше да се отпусне! Какво обаче да прави с езика си? Със сигурност щеше да го пусне в ход, но до каква степен? И кога?

Мат усети растящото напрежение у Нел и почти беше започнал да се поотдръпва, за да види какво не е наред, някакъв вътрешен инстинкт обаче го разколеба да осъществи това свое намерение. В един момент тя беше покорна и подканваща, а сега твърда и неотстъпчива. Като че работеше, а не просто се наслаждаваше на случващото се.

Почти беше сигурен, че чу, щом тя разтвори устни, как челюстта й изщраква. Връхчето на езика й смело се провря напред, после изведнъж като че се вцепени. Той си припомни глупавия коментар, който беше направил снощи за начина й на целуване. За човек, запознат много по-добре, отколкото му се искаше, с женската психология, беше допуснал непростима грешка. Сега трябваше да поправи вредата, която беше нанесъл.

Макар да му струваше много усилия, Мат се изтръгна от желязното езиче, подхвана с устни крайчеца на ухото й и прошепна:

— Не се притеснявай толкова, скъпа. Остави на мъжа да се погрижи.

Клепачите й примигнаха няколко пъти и погъделичкаха кожата му — той знаеше, че я е накарал поне да се замисли. Тялото й се отпусна. Тя обгърна с ръце лицето му и му залепи една целувка по средата. Просто напосоки. Той се усмихна.

Тя рязко се дръпна назад и го погледна.

— Ти се смееш!

Стомахът му се сви. Наистина беше голям идиот, дори и когато се опитваше да не бъде.

— Точно така. Целувките ти ме правят най-щастливия човек в света и ми се иска да празнувам.

Не изглеждаше много уверена в думите му, дори го гледаше с известно подозрение.

— Хайде, започвай да ме критикуваш — промърмори тя. — Зная, че ти се иска да го направиш.

— Това, което искам, е да продължим да се целуваме.

Хайде, не обърквай повече нещата. Беше дал най-доброто от себе си в името на чувствеността, сега просто трябваше да я притисне към себе си и така и направи. Някои идиоти печелеха просто като се държаха като идиоти.

Този път нямаше да й даде шанс да пусне в ход машинката си за мислене. Вместо това щеше да овладее територията и да я остави да поддържа темпото.

Целувката им беше така дълбока и толкова прелъстителна, че изобщо не й остана време да се замисли накъде се движеше езикът й, защото неговият успяваше да бъде навсякъде. Мат никога не беше успявал да разбере мъжете, които искаха единствено да стигнат до главното събитие. На него му харесваше да се целува. А да целува тази невинна жена, тази жена от класа, беше особено сладостно.

Пръстите й поеха под ризата му към раменете, а неговите ръце се вмъкнаха под фланелката й, за да сторят онова, за което си беше мечтал през целия ден.

Кожата й беше мека, също като устните й. Придвижи ръка настрани и разбра, че не носи сутиен. Улови едната й гърда в шепа.

Тя потрепери.

Погали зърното й с възглавничката на палеца си. Тя издаде лек, гърлен звук. Той изгуби контрол над себе си. Стига вече прелъстяване на бавни обороти. Нямаше да чака нощта.

Трябваше да я има сега.

— Га?

Той улови в шепата на свободната си ръка част от заоблените форми на задника й. Гърлените звуци, които издаваше, го подлудяваха.

— Та?

През целия ден си беше представял гърдите й и сега искаше да ги види. Вдигна нагоре фланелката й.

— Та!

Нел замръзна на място. Мънички ноктенца се забиха в крака й. Той свали ръката от фланелката й.

Тя се отстрани от него. Устните й бяха влажни и подути от целувките, бузите й бяха поруменели, а в изражението на лицето й се четеше ужас.

Двамата погледнаха надолу към своята малка придружителка, която ги гледаше с такова разочарование, равносилно само на разочарованието на органист в църквата, прекъснат посред изпълнение. На Мат му се прииска да си удари главата в стената.

— Нъ!

Нел постави ръка на гърдата, която Мат беше докосвал.

— О, господи! Тя знае какво се готвехме да направим.

— По дяволите — изруга той. — Сега ще трябва да я убием.

И той се втренчи в бебето.

Нел се наведе и я вдигна на ръце.

— О, сладурче, така съжалявам… Не биваше да виждаш какво става. — Изви очи към него. — Подобно нещо би могло да й нанесе непоправима травма.

— Искрено се съмнявам.

Точно той сега се чувстваше далеч по-травмиран от бебето.

Нел отново насочи поглед към Бътън — съжалението й беше напълно искрено.

— Не биваше да виждаш какво правим, Бътън. Трябва да ти кажа, че в това нямаше нищо лошо. Е, почти нищо… Искам да кажа, ние сме възрастни, а не тийнейджъри. И когато една зряла жена срещне привлекателен мъж…

— А? Значи мислиш, че съм привлекателен?

Кога щеше да се научи да си държи голямата уста затворена? Тя притисна Бътън към гърдите си и го изгледа критично.

— Зная какво си мислиш — че е глупаво да обяснявам подобни неща на едно толкова малко дете, но никой не би могъл да знае какво и доколко разбират бебетата.

— Е, аз не смятам, че тя ще е в състояние да разбере какво точно е станало поне още няколко години.

Помисли си дали да не си вземе душ и да се преоблече.

Нийли насочи вниманието си отново към бебето.

— Мат и аз сме напълно отговорни големи хора, Бътън, и знаем… — Спря точно когато Мат вече беше решил да се заеме само със себе си и започна да души около устата на бебето. — Мирише ми на… — Измъкна остатъци от храната, с която се беше налапала Бътън, и ги огледа. — Тя яде гризини! О, господи! Събрала ги е от пода. Няма ли някакво слабително в аптечката?

Той изви очи в недоумение.

— Нима ще дадеш слабително на бебето? Ела при мен, Демонче, преди тази дама да ти е изпразнила корема.

Той взе Бътън, макар да беше ясно, че точно сега не преливаше от милосърдие към нея.

— Но…

— Погледни я, Нел. Нищо й няма, откакто сме тръгнали, и малко храна от пода няма с нищо да й навреди. Когато моята сестра Ан Елизабет беше бебе, поглъщаше парчета дъвка, които някой преди това вече беше дъвкал. Не беше толкова лошо, когато го правеше вкъщи, но също така не пропускаше да прочисти от дъвки и тротоара навън.

Нел пребледня.

— Сега да идем да спасим Уейнови, преди Луси да ги е довършила. И, Нел… — Изчака, докато тя изцяло се извърне към него и го погледне в очите, и й отправи най-бавната си и опасна усмивка. — Щом като децата заспят, продължаваме оттам, където спряхме.