Първата дама

6.

— Ма-ма-Ма!

Мат сънуваше, че чисти тоалетна. С развитието на съня се появи едно разгневено коте и заби остри нокти в ръката му. Поотвори очи. Нямаше никакво коте. Вместо това над ръба на леглото изплуваха чифт бебешко сини очи и го загледаха.

— Ма-ма-ма-ма-Ма!

Бът го беше дърпала за ръката. Русата й косица беше полегнала разрошена на една страна, на закръглената й бузка се беше образувала трапчинка. Направо готова за танци — с тези блеснали очи и аромата, разнасящ се от нея.

— Ма!

— Сбъркало си човека, детенце!

Той се отдалечи от детето, претърколи се на гръб и се загледа в покрива на караваната. Никой не се беше помръднал досега, което обясняваше и факта защо Демончето беше възроптало.

— Нел! Луси! На Бът трябва да й се смени памперсът!

Никакъв отговор.

— Та-Та!

Това мигом го накара да скочи от леглото. Леко потрепери и прекара ръка през косата си. После напъха единия край на фланелката си в дънките и се запъти към предната част на уинибагото. Вратът му беше започнал да се схваща, тъй като все трябваше да държи главата си наведена.

Луси изобщо не се виждаше, а Нел беше седнала на пасажерското място с крака върху напречната дъска над таблото и с изражение на пълно задоволство на лицето си. Усети, че се е спрял и загледал в нея. Снопче светлина — беше късен следобед — върху лицето й беше превърнала кожата й в порцелан и я беше надарила с ефирна красота.

Тя се извърна и го видя да я наблюдава. Той сведе очи към часовника на таблото и разбра, че доста си е поспал.

— Оставили сте бебето само.

— Зная. Нужно му е движение.

Вратата се отвори и се показа Луси.

— За последен път пишкам в храстите.

— Защо тогава не почистиш тоалетната? — засече я Нел.

Мат усети нещо да го улавя за крака, после усети и миризмата и сведе поглед — Демончето се беше вкопчило в дънките му. Бебето го погледна, по цялото му личице се беше разляла широка усмивка. После, използвайки крака му за опора, започна да подскача.

— Та-та-Та!

Сигурно беше умрял без да усети и сега се намираше в ада.

— Не казвай това. — Луси подхвана сестричката си за ръчичките и я повлече настрани от Мат, после улови личицето й с ръце, за да привлече вниманието й. — Кажи глупак, Бът. Глу-пак. Глу-пак. Глу-пак.

Нел дори не се сети да прикрие веселостта си, докато внимателно вдигаше детето и докато го носеше до кушетката, за да му смени памперса.

— Имате си фенклуб — каза му.

Той лично имаше нужда от чист въздух.

— Ще се върна след малко, но ако решите да тръгнете без мен, направете го.

Когато се върна, Демончето беше здраво закрепено на детската си седалка, а Нел беше седнала зад волана.

— Аз ще карам — каза той.

Тя изведе караваната на пътя.

— След малко. Търся къде да вечеряме.

— Още няма шест.

— Луси е гладна.

Той извърна глава към тийнейджърката.

— Яж картофен чипс.

— Аз също съм гладна — осведоми го Нел. — И Мериголд има нужда от по-добра храна.

— Престани да й казваш така! — изригна Луси. — Тя мрази това име! Абсолютно.

— Дръпни се оттук — заповяда той.

— Ето вижте. Там на знака пише „Хубавите ястия на баба Пег“. След миля и половина.

— Бас държа, че кухнята е с четири звезди.

— Какво знае един работник за кухнята с четири звезди?

— Не се водете по стереотипи.

— Изобщо не мога да печатам на машина42. Ето защо не мога да си намеря работа.

В очите на Мат тя изглеждаше отвратително щастлива и доволна от себе си, въпреки че се предполагаше да бъде по-скоро отчаяна. Питаше се каква ли би била реакцията й, ако й кажеше истината за това как си изкарва прехраната. По-рано обичаше предварително да обявява на хората, че е журналист, но през изминалата година беше развил склонност да извърта и да се отклонява от истината. А дори и само това беше добър повод да напусне работа. Един мъж трябваше да изпитва гордост от работата си.

— Ей, вижте! Там са си направили пикник! — Нел намали, за да огледа по-добре четиричленното семейство, спряло да похапне сандвичи край стар вагон, превърнат в павилион за бърза закуска. Сините й очи ги обгърнаха с възхита. — Колко хубаво! Ето какво можем да си организираме за вечеря! Крайпътен пикник.

— Няма начин. Сърцето ми е изцяло отдадено за изтънчената кухня на баба Пег.

— По дяволите пикниците — вметна недоволно и Луси.

— Изглежда и двамата имате нужда от смешно хапче — произнесе твърдо Нел.

— Направо ми става жал за детето ти, ако ще го караш да яде стари сандвичи от проклет стар вагон.

Нел се втренчи в пътя пред себе си.

— Не искам да чувам. Не искам да чувам нищо друго, освен хубави думи.

Мат се ухили. С тази бременна мадама щеше да падне голямо забавление.

Фланелката с цвят на розово фламинго на баба Пег, черният й клин и проблясващите сребърни обеци очароваха Нийли. В такъв вид се беше представила една закръглена жена малко над четиридесетте и с коса с цвят на месинг. Ресторантът й беше облепен с тапети, имитиращи дървена облицовка, стена с ниша и пластмасови цветя в нея отделяше входната врата от местата за хранене, имаше и дълъг барплот на „Формика“ с наредени черни столове от винил край него. Място, което като първа дама никога не би видяла.

Беше доволна, че е успяла да уговори Луси да носи бебето. Усещането за това пълно с неизчерпаема енергия шаване, докато сменяше памперса на Мериголд, достатъчно я бе изнервило. Ужасно се беше притеснила да не я нарани по някакъв начин.

Баба Пег излезе иззад касата и им кимна, докато влизаха.

— Здравейте, здравейте. Пушачи или непушачи?

— Пушачи — каза Луси.

— Непушачи — каза Мат.

Погледът на Луси ясно показваше, че го смята за жалко създание.

Нийли видя Мат да насочва поглед към барплота с особен блясък в очите.

— Дори не си го помисляйте — предупреди тя бързо. — Ще седнете с нас, ако не искате да вържем Мериголд за стола до вас.

Бебето нададе възхитен писък.

— Та-та-Та!

— Кажете й да спре! — изохка Мат.

— Глу-пак. Глу-пак. Глу-пак! — подсказа Луси над главата на бебето.

Мат въздъхна.

Нийли се разсмя. Като се има предвид колко неприятни бяха спътниците й, пътуването й нямаше да мине толкова хубаво, но от друга страна, съжителството с тях я зареждаше с усещането, че се намира в едно най-обикновено американско семейство. До каква степен обаче никой от тях не функционираше както трябва. Освен Мериголд. Тя функционираше напълно нормално.

Мат започна да души.

— Не я ли сменихте?

— Предполагам, че толкова й е харесало, че е решила да повтори.

Само един поглед към Луси беше достатъчен, за да разбере как тийнейджърката изобщо не й вярва, че е сменила памперса. Понесе с неохота бебето обратно към караваната.

Когато се върна, откри Мат и Луси седнали в едно сепаре — Луси се беше втренчила в него. Нямаше намерение да пита какво лошо се беше случило, но Луси така или иначе беше решила да й каже.

— Не ми разрешава да си поръчам бира.

— Тази жестокост ме оставя без думи — отвърна й Нийли и смръщи чело при вида на високото столче до масата. — Кой знае колко деца са сядали в него и от какви болести са боледували… — Огледа се за сервитьорката, за да я помоли да донесе нещо за дезинфекция.

— Нещо лошо ли има? — попита Мат.

— Столчето не ми изглежда много чисто.

— Чисто е — каза той. — Сложи я там.

Нийли се поколеба, после се принуди внимателно да сложи шаващото бебе върху столчето. „Не повръщай, съкровище. Недей да повръщаш.“ Засуети се, опитвайки се да закрепи масичката към столчето на мястото й, докато Луси не я отмести с ръка и сама не го направи.

— Толкова сте трогателна. Направо ми е жал за вашето бебе.

— Замълчи! — Макар да не вложи достатъчно плам в гласа си, Нийли изпита наслада, докато изричаше тази дума. — Просто замълчи — повтори за по-добро въздействие.

— Ти си грубиянка!

— Много ти отива да критикуваш — отвърна й Нийли.

Ставаше забавно.

И Мат ги гледайте развеселен. Мериголд затупка с ръчички по масичката, за да привлече вниманието на сестра си.

— Ма-ма-Ма!

Лицето на Луси се сгърчи.

— Аз не съм майка ти. Тя умря!

Нийли извърна поглед към Мат, той обаче се беше загледал в менюто.

— Луси, наистина съжалявам за твоята майка. Аз също изгубих майка си, когато бях малка. Когато поискаш да си поговориш за нея, аз винаги…

— Защо да искам да говоря с теб? — нацупи се Луси. — Дори не те познавам.

— Тук ви хвана — обади се Мат.

Сервитьорка с посивели коси се приближи до тях с молив и бележник, готови за акция.

— Готови ли сте с поръчката? Ей, сладурче. Какво сладко бебе. На колко е години?

Нийли нямаше представа.

— На четирийсет и седем — отвърна Луси. — Тя е джудже.

— Не й обръщайте внимание — каза Мат на сервитьорката. — Бясна е, защото сме решили да я затворим в заведение за престъпници с отвратителни маниери.

Сервитьорката закима разбиращо.

— Пубертетът е трудно време за родителите.

Мат понечи да я поправи, но изглежда реши да не си прави труда.

— Искам чийзбургер и пържени картофи. И наливна бира.

— Това не е честно! — извика ядосана Луси. — Ти можеш да пиеш, а аз не, така ли?

— Твърде стара си да пиеш — отвърна и бутна менюто настрани.

Нийли се усмихна, след което се съсредоточи върху своята поръчка. Даде си сметка, че е ужасно гладна.

— Искам пържено пиле, картофено пюре и зелен боб. Сос от синьо сирене за салатата.

— Сандвич с бекон — каза Луси. — Без маруля. Без домати. Без майонеза. Само бял хляб. И червен сос „Джело“.

— Имаме само лимонов.

— Гадост!

Бебето удари по масичката и нададе призивен вой.

— А за малкото ангелче?

Мат тихо изръмжа.

Нийли не знаеше какво друго можеше да яде едно бебе, освен каши и храна от бурканчета и отново се принуди да помоли с поглед Луси за помощ.

— Може да й намачкате с вилица малко зелен боб и малко пилешко месо. Не слагайте масло в боба — каза тя на сервитьорката. — И й донесете малко крекери, за да има какво да гризе, докато донесете храната, после и малко ябълков сок.

— Ами бъркани яйца и нещо подобно, което лесно се поглъща? — обади се Нийли в опит да помогне.

— Бебетата не бива да ядат белтък, докато не навършат една година. Ама ти съвсем нищо ли не знаеш?

Сервитьорката я изгледа — но всяка вероятност я смяташе за най-лошата майка на света — после се отдалечи.

— Бу-бу-бу! — извика бебето с все сила. — Га!

Мат погледна с копнеж към барплота с подредените край него столове.

— Дори не си помисляйте за това — проследи погледа му Нийли.

— Тя говори много високо — изсумтя Мат. — Защо трябва така да вика?

— Може би просто ви имитира.

Мат не говореше толкова високо, но тембърът му беше впечатляващ, като самия него.

Луси се усмихна лукаво и подаде на бебето лъжица, с която то веднага започна да потропва по столчето. Млада двойка в съседното сепаре погледна към тях и двамата се намръщиха заради шума. Нийли внимателно взе лъжицата от детето.

Голяма грешка.

Мериголд нададе писък.

Мат шумно въздъхна.

Луси изглеждаше доволна от стореното.

Нийли бързо върна лъжицата на бебето.

— Га!

— Не се карай, Бът — каза Луси, — че Джорик се разстройва.

— Може ли да побързате с тази бира? — извика Мат на сервитьорката.

Не след дълго храната беше донесена. Нийли напълно се съсредоточи върху нея — нямаше да позволи на децата да й развалят удоволствието от посещението при баба Пег. Беше се хранила в най-известните ресторанти в света, но нито един от тях не притежаваше такава атмосфера като този. Едва когато донесоха сметката, тя си спомни, че има проблем.

— Мат, ще ви бъда благодарна, ако ми услужите с малко пари. Само за известно време. Искам сама да си плащам храната, имам нужда от малко дрехи, още някои неща. Ще са ми достатъчни петстотин долара.

Той я погледна.

— Искате да ви услужа с петстотин долара?

— Ще ви ги върна. Обещавам.

— Аха, сигурно.

Някой би ли могъл да се съмнява в думите на Корнелия Кейс! Освен когато не беше Корнелия Кейс. А бременна скитница на име Нел Кели — ето основната причина за съмненията му.

— Наистина ще го направя. Имам пари. Но в момента не мога да разполагам с тях.

— Аха.

Това вече се превръщаше в истински проблем. Не беше взела кредитни карти със себе си, тъй като нямаше как да ги използва, без да разкрие местонахождението си. А сега се нуждаеше от пари.

— Мога да ви заема петдесет — предложи Луси.

Нийли остана изненадана от щедростта на Луси.

— Наистина ли? Благодаря.

— Няма проблеми. — Твърде късно Нийли забеляза пресметливия поглед на тийнейджърката. — Само трябва да правиш, каквото ти казвам.

Много беше за петдесет долара.

— Аз ще ви заема петдесет долара — обади се Мат свидливо.

Луси се подсмихна.

— По-добре вземете от мен. Аз няма да ви карам да си сваляте дрехите.

— Някой не ти ли е казал, че си досадна? — изръмжа Мат.

— Видях начина, по който я гледаше днес, когато тя не можеше да те види — изрепчи му се Луси.

— Гледах я, защото ми прилича на Корнелия Кейс.

— Не прилича.

Сякаш нещо подтикна Нийли и тя каза:

— Много хора мислят, че приличам на нея.

— Иска ти се — ухили се Луси.

— Не искам да прекъсвам забавлението, но трябва да хващаме пътя — каза Мат и се изправи.

— Бът току-що яде — припомни му Луси.

— Ще си пробваме късмета — отвърна той.

Лесно му беше да го каже, помисли си Нийли след половин час, докато се опитваше да почисти храната, която беше повърнало бебето при поредния си пристъп на морска болест. За пръв път след бягството тя със съжаление си спомни за експедитивните служители на Белия дом, които поемаха грижата за всяка домашна неприятност.

Докато измият бебето, почистят столчето му и открият магазин за стоки с намалени цени, където Нийли да си купи дрехи в замяна на тези, които й бяха откраднали, вече се беше стъмнило, Мериголд отново се беше разпискала и Нийли усети, че също като бебето я беше обхванала нервност.

— Трябва да отидем на лекар! Нещо става с бебето.

Луси се отказа да разсейва сестра си с моржчето от пакетчето „Бийни бейби“.

— На Бът не й трябва доктор; тя се плаши от доктори. Гладна е, уморена е, иска да стане от столчето, иска си шишето. Друго няма.

Мериголд протегна ръчички към сестра си и заподсмърча от притеснение.

Нийли седна на празното пасажерско място.

— Мисля, че трябва да спрем и да се установим на къмпинга, който рекламираха билбордовете.

— Няма да спираме — изсумтя Мат. — Ще караме и през нощта. Можем да спим на смени.

Макар да звучеше като човек, решен да не отстъпва, Нийли подозираше, че той беше уверен в неизпълнимостта на намеренията си, но това не я спря да му се противопостави:

— Няма да можем да спим, ако бебето плаче — приведе тя разумен довод. — Ако сега спрем, ще можем добре да си починем и много рано сутринта отново да потеглим.

Той въздъхна така страдалчески, както Луси би го сторила.

— Досега да бяхме минали половината Охайо. А не току-що да сме пресекли границата със Западна Вирджиния.

— Да, но прекарахме чудесно.

Ъгълчето на грубо изсечените му устни се изкриви в усмивка.

— Е, добре, спираме. Обаче тръгваме на зазоряване.

Къмпингът от веригата „Хулихан кемпграундс“ представляваше малък парк за краткотрайно пребиваване на къщи на колела — не повече от дузина каравани бяха паркирани под дърветата. Мат се придвижи на задна скорост към мястото, което им беше посочено, изключи от скорост, после отиде да извади още една кутия безалкохолна бира от хладилника. След секунди остави Нийли сама да се погрижи за децата. Макар и да знаеше, че именно с тази цел я беше поканил да пътува с тях, тя се възмути от припряното му излизане.

Луси й подаде нервничещото бебе. Нийли очакваше и тя да излезе навън, но я видя как отиде до мивката, за да приготви шишето за детето. След като го направи, отново взе бебето на ръце.

— Аз ще й го дам. Теб не те харесва. Ще я накараш да повърне всичко.

И след това ще умре… Грозната и нелогична догадка прогори съзнанието на Нийли.

— Аз ще… ще изляза да се поразходя малко.

Луси вече хранеше бебето и не й отговори.

Нощният въздух й подейства като кадифена милувка още щом излезе навън. Огледа се наоколо и забеляза, че паркът всъщност е разположен на малко сечище точно в подножието на поредица малки хълмчета, едва провиждащи се на лунна светлина. Чу приглушен звук от радио в съседство, усети миризма на изгорели дървени въглища. Мъждукащи лампи, окачени тук-таме по голите върлини, хвърляха слаба светлина върху насипаната с пясък пътека. Запъти се натам, но изведнъж спря. Нещо не беше наред и това я накара да се почувства смутена и объркана.

После осъзна на какво се дължеше това чувство. Не чуваше леки стъпки след себе си, нито тихи гласове, нашепващи в устройствата за двупосочна връзка временното й местонахождение. За пръв път от години тя беше абсолютно сама. Заля я усещането за пълно задоволство.

Едва беше изминала стотина метра и един познат глас сложи край на уединението й.

— Вече бягате от мястото, където чудесно си прекарвахте?

Извърна се и видя тъмната фигура до масата за пикник сред дърветата. Беше седнал обратно на пейката, опрял гръб на масата, изпружил дългите си крака и с кутия бира в ръка.

Макар да беше осъзнала, че се чувства привлечена от него, беше си дала сметка и за това, че не знае нищо за него, освен че не харесва деца и че работи в стоманодобивно предприятие. Имаше толкова въпроси да му задава, но досега нямаше как да го направи в присъствието на Луси.

— Би ли могло да ми се случи да ме арестуват, защото съм с вас?

Той се изправи и тръгна редом с нея.

Заради височината и мускулестото си тяло би могъл спокойно да се кандидатира за Тайните служби, но тя не се чувстваше сигурна с него така, както беше свикнала с агентите. Напротив, имаше чувството, че е под постоянна заплаха.

— Кое ви накара да ми зададете такъв въпрос?

— Настоявате да се придвижваме бързо от едно място до друго, а избягвате магистралите с пунктове за събиране на такси.

— Не обичам пунктовете за събиране на такси.

— Обичате ги. Вие сте тип човек, който обича точно магистралите. Признайте, Мат, какво точно ви свързва с тези деца?

— Не ги отвличам, ако това е повод за притеснението ви.

Беше напълно сигурна, че казва истината. Луси постоянно се оплакваше от дупките по пътя и недобре охладената кока-кола — едва ли би се държала по този начин, ако беше отвлечена.

— Какво тогава сте решили да правите с тях?

Той отпи глътка, загледа се в далечината и вдигна рамене.

— Преди много години бях женен за майка им. Санди ме е записала като баща и на двете в удостоверенията им за раждане, а никоя от тях не е мое дете.

— Значи вие сте бащата на тези момичета.

— Казах ви — само по документ. Дори не знаех за Бът допреди няколко дни.

— Престанете да я наричате така.

— Всички, които пищят като нея, заслужават такова идиотско име.

— Може и да пищи, но изглежда като ангелче.

Думите й изобщо не го впечатлиха.

Някъде изкряска сова.

— Пак не разбирам. Не ги искате, но сте с тях. Не е трудно да докажете, че не сте техен баща.

— Вие опитайте да накарате Луси да си направи кръвен тест. — Продължаваше да върви с ръка, пъхната в джоба. — Права сте обаче. Веднага щом пристигнем при баба й, ще се заема с тестовете.

— Все още не сте ми обяснили защо избягвахте пунктовете за събиране на такси.

— Майката на Санди няма да се върне от чужбина до края на тази седмица, а от Детската служба щяха да ги приберат веднага. За бебето може и да е добро решение, но я си представете Луси в някое приемно семейство, дори и за кратко. Щяха да я въдворят в лагер за малолетни още преди да сме стигнали до Айова.

— Разбирам, че се държи отвратително, но въпреки това ми харесва. Сигурна съм, че би оцеляла във всяка ситуация.

— Може би, но… не знам… стори ми се по-безопасно да ги заведа при баба им.

След като й разказа за Джоан Пресман, за писмото, което им беше изпратила, за бюрокрацията, която щеше да стане част от новия им живот, Нийли си даде сметка, че у Мат има нещо повече зад тази външност на безцеремонен и арогантен мачо.

— Затова решихте да заобиколите закона и местните власти.

— Не от симпатия към тези две малки досадници — рече сухо той. — Въпреки това, което ми стори Санди, с нея изживяхме и хубави моменти и си помислих, че съм й задължен. Не мисля обаче, че местните власти много ще ми се зарадват, задето съм решил да изведа децата от щата, докато нещата около тях не се изяснят.

— Значи всъщност сте отвлекли момичетата.

— Нека кажем, че не съм имал търпението да изчакам някой от компетентните органи да реши какво да прави с тях. Поначало исках да пътуваме със самолет, но Луси твърдо не се съгласи.

— Оказва се, че под грубия ви външен вид се крие добро сърце.

— Щом така го приемате.

Трябваше да признае, че той не изглеждаше твърде добросърдечен. Повече приличаше на човек, изпаднал в сериозно затруднение, което в никакъв случай не го караше да се чувства удобно. След като обаче желанието му да избягва магистралите съвпадаше с нейното желание да пътува през малки градчета, за да ги разглежда, тя нямаше намерение да му противоречи по този въпрос.

Погледът му пробяга по лицето й, задържайки се за момент върху устните й, след това придвижвайки се към очите.

— Сега е ваш ред да отговаряте на въпросите ми.

Като че не й достигна дъх.

— Аз ли? Аз съм като отворена книга.

Господ изглежда беше решил да си почине, защото в този момент не я порази гръм.

— Защо тогава се мъчите да говорите с южняшки акцент?

— Как така решихте, че се мъча?

— Защото поне в половината от случаите забравяте да го правите.

— О… Може би защото живях в Калифорния.

— Нел, стига вече! По всичко личи, че сте отлично образована, а в онзи проклет ресторант не видях никой друг така добре да обработва пилешки кълки с вилица и нож.

— Не обичам да си цапам пръстите.

— Запазете си обясненията за някой по-голям глупак от мен.

Бързо й хрумна нещо:

— Всяка жена може да се окаже забъркана в неподходяща връзка.

— Колко неподходяща?

— Толкова, че не искам да си спомням за нея.

— Имате ли усещането, че може да ви е проследил?

— Сега не — изрече тя предпазливо. — Но това не означава, че не го е направил.

— Нямате ли приятели, които да ви помогнат? Роднини?

— Точно сега не.

— Нямате ли работа?

— Наложи се да напусна.

— Ходихте ли в полицията?

Тя с всяка изминала минута затъваше по-надълбоко в лъжата.

— Заповедта да не преследваш някого невинаги има необходимия ефект.

— Как му е името? На бащата на бебето ви?

— Защо искате да го знаете?

— Искам да съм подготвен, ако някой е решил да ни проследи.

Едно име изскочи на повърхността — може би защото неотдавна беше гледала „Титаник“ на видео:

— Лео. — Тя преглътна. — Лео… Джак.

— Странно име.

— Сигурно е псевдоним. Лео беше от този тип хора.

— Ако е толкова неприятен, защо сте се забъркала с него?

— Имам проблеми с равноправието в една връзка.

Той се извърна и задържа поглед върху нея.

Беше решила, че това е подходящо обяснение, но след като то явно не го удовлетвори, тя продължи да го доукрасява:

— Той е много приятен на вид. Със светлокестенява коса, големи очи, хубаво тяло. Не плува много добре. Малко по-млад от мен, но… — За бога, какво правеше? — Много късно разбрах, че е психопат — довърши тя припряно.

— Какво мисли за бебето?

Опита се да си представи реакцията на Леонардо ди Каприо, ако му кажеше, че е бременна от него. Помисли си, че няма да е много очарован.

— Той не знае за него.

— Значи от известно време сте престанали да се виждате.

Този път тя не беше забравила, че е с бременна подплънка на корема.

— Не, не е така. Само когато му взех колата, не беше при мен. Но… не искам повече да говоря за това. Болно ми е.

Той я изгледа изпитателно, което я накара да се запита колко ли от информацията, която му беше дала за себе си, приема за чиста монета. Беше човек с много пъргав ум.

— Трудно ми е да си представя, че сте се забъркала с психопат.

— Това е, защото не ме познавате.

— Знам достатъчно за вас. Дори си позволих да си мисля, че сте със синя кръв. И от епископалната църква, предполагам.

— Презвитерианската.

— Все тая. Ясно си личи, че сте интелигентна, добре образована, макар да не притежавате от онова, което се нарича улично възпитание.

Това я подразни.

— На толкова много хора им крадат колите. А майка ми и баща ми със сигурност много ще се радват, като чуят, че ме смятате за човек със синя кръв.

— Някой да ви е казал, че крайчецът на устните ви кривва нагоре, когато започнете да лъжете?

Тя машинално стисна устни, за да ги подравни.

— Вие сте изключително любезен и чувствителен човек.

Той се разсмя.

— Добре. Оттеглям се. Но запомнете, вие пътувате с нас, за да се грижите момичетата да не ми досаждат, а днес нищо такова не се получи.

Не само той можеше да шантажира.

— По-добре се дръжте добре с мен или ще ви оставя да се оправяте сам с тях. Само вие, Луси и бебето Бът. Не е ли сладка, когато казва та-та? — изрече тя и с усмивка, която много се надяваше, че може да се нарече дръзка, продължи по пътя и се отдалечи от него.

Дръзка. Това така не подхождаше на Корнелия. Хареса й.

Той също се усмихна, докато тя се отдалечаваше. Тази дама имаше подход, трябваше да й се признае. Както я гледаше отзад, изобщо не можеше да се познае, че е бременна. Самият той не желаеше тя да е бременна, даде си сметка. Искаше му се да я види по секси бельо.

Не успяваше често да шокира сам себе си, но този път определено успя. Усмивката му повехна. Бременните жени фокусираха в себе си всичко онова, което той не би искал от живота, и въпреки това мислено беше разсъблякъл една от тях. Тази мисъл го накара да потрепери.

Взаимоотношенията му с женския пол винаги бяха комплицирани. Фактът, че беше израснал в обкръжението на твърде много жени, го беше накарал да постави мъжествеността си буквално на пиедестал. Обичаше миришещите на пот съблекални, по-твърдите взаимоотношения и водените без задръжки политически дебати. Радваше се на дрезгавите гласове и схватките почти до кръв на хокейните мачове. Обичаше шампоан, в който имаше само шампоан и нищо друго — нито цветя, нито зеленчуци или плодови салати. Харесваше му да има баня само за себе си. Без розови шноли над мивката, без сутиени, метнати върху дръжката на душа. Само шкафче под мивката и крем за бръснене вместо купища кутии с минитампони, с макситампони, тампони от всякакви размери и марки, препарати за добри дни, тежки дни, лоши дни, дни, в които ви се струва, че сте твърде дебели. Той беше мъж! Искаше да бъде обграден само от истински мъжки неща. За съжаление най-мъжкото нещо беше да правиш секс със страхотна мадама.

Тази дилема той разрешаваше по единствения възможен начин — като излагаше проблема директно. Още в самото начало караше жените да разберат, че е приключил с битието си на мъж със семейство и няма никакво намерение да започва отново. После им излагаше и правилата — много и качествен секс, взаимно уважение, голяма лична свобода и всичко това без трайно обвързване.

Въпреки това винаги се намираха жени, обладани от саморазрушителни чувства към мъж, който им поставяше такива жестоки условия. Някои дори бяха решили, че ще успеят да го отведат до олтара, макар той изобщо да не можеше да си представи защо биха искали да се обвържат с човек, който изпитваше такова дълбоко отвращение към семейния живот. Той би бил лош съпруг и още по-лош баща.

Все още потреперваше, като си припомнеше всички онези пръчици от близалки, с които беше замерял сестрите си, когато нямаше как другояче да ги усмири. Цяло чудо беше, че не ги беше наранил.

Пусна празната кутия от бира в близката кофа за боклук и напъха и двете си ръце в джобовете. Поне едно беше хубавото на това пътуване — нямаше време за размишления защо и как беше провалил кариерата си, която с такъв труд беше изградил.

Малко след като беше постъпил в колежа, беше починала майка му. След като цялата отговорност за финансовата издръжка на семейството премина върху него, беше работил по-яко от всякога, за да гради кариера, и трудът му беше възнаграден — от малък градски вестник се премести на работа в бюрото по разпространение на печата в Чикаго и после в „Чикаго стандарт“. Беше имал всичко, което някога беше искал — първокласна работа в голям град, пари в банка, добри приятели и достатъчно свободно време, за да играе хокей на лед. И ако някога си даваше сметка, че човек, постигнал всичките си цели, би трябвало да се усеща много по-щастлив… е, нищо в този живот не беше идеално.

След което беше започнал да го ухажва Сид Гилис. Смяташе да прави информационно предаване по телевизиите, наречено „Байлайн“, и искаше Мат да му стане главен продуцент. Макар Мат да нямаше опит в телевизията, журналистическите му способности и репутация бяха неоспорими, затова Сид имаше нужда от него, за да даде гръб на шоуто му. В допълнение към предложената му астрономическа сума Сид беше обещал на Мат, че предметът на работата му ще бъде само от най-високо качество.

Макар веднага да беше отхвърлил предложението му, Мат не беше спрял да мисли за него. Може би точно това му трябваше сега, мислеше си той. Възможност да развие талантите си в нова насока. Най-накрая беше приел работата и се беше преместил в Лос Анджелис. Отначало Сид беше удържал на обещанието си и Мат успя да произведе на бял свят страхотни и много качествени предавания. Но рейтингът на „Байлайн“ не растеше толкова бързо и не след дълго Мат се озова в ситуация, когато трябваше да прави репортажи за съпрузи мошеници, съпруги лесбийки и редки домашни любимци. Това обаче не го накара да напусне, макар да остана, воден от чисто упорство и нежелание да признае, че е направил грешка. След поредица от все по-сълзливи сюжети и след като приятелите му от малкия градски вестник бяха започнали да се крият, когато ги търсеше по телефона, той най-сетне разбра, че повече не бива да продължава. Беше подал оставка, обявил бе за продажба луксозното си обиталище и бе напуснал града.

Сега искаше да попадне на поне няколко големи истории, за да поправи грешката си и да възвърне гордостта си, преди да се върне в Чикаго. Вече се беше натъкнал на две-три неща — групичка деца от улицата в Албъкърк, които щяха да накарат читателите да се съдерат от плач, и една банка със седалище в малък град, която правеше състояние, като обявяваше за просрочени ипотеки на ферми. Нито един от тези сюжети обаче не беше достатъчен като находка. Искаше му се нещо по-голямо.

Да успее да открие тази своя голяма история — това беше единственото, за което беше в състояние да мисли допреди два дни. Сега обаче беше изцяло завладян от грижи за две деца, които не бяха негови, и от мисли за една бременна жена със стройни крака, странно чувство за хумор и особен чар, същината на който той така и не успяваше да проумее. Макар че не обичаше да се налива с алкохол, сега си помисли, че заслужава поне малко утеха с онази половинлитрова бутилка „Джим Бийм“, която беше зърнал в един от шкафовете под тавана на Мабел.