Първата дама

17.

Чарли се здрависа с Мат, докато Бъртис прегръщаше Нийли и погъделичка Бътън по крачетата. Нийли все още не можеше да повярва, че отново ги вижда.

— Как разбра къде да ни намериш?

— Ама Луси не ви ли каза? Тя ни даде адреса, преди да си тръгнете. Какво дяволче е само това момиче.

Само като видя Бъртис, Нийли се почувства по-добре. Миналата нощ за нея светът се беше обърнал с главата надолу. Беше очаквала да й хареса да се люби с Мат, но не беше очаквала, че връхлетелите я с такава сила чувства ще продължават да я занимават.

Ставаше все по-трудно да си припомня, че това е само един епизод от живота й и един най-обикновен флирт. Ако имаше късмет, щяха да прекарат още нощ или две заедно, после всичко щеше да свърши. Някога, в далечното бъдеще, когато споменът за това нямаше да бъде толкова болезнен, тя щеше да го извика на повърхността на съзнанието си — докато посрещаше делегация или слушаше реч — и да се постарае да разбере какво се е случило. Тази идея я накара да се почувства още по-потисната. Бъртис и Чарли наистина се бяха появили точно навреме.

— Луси много ще се зарадва, като ви види. — Нийли подпря Бътън на хълбока си. — Тя е отзад, работи в градината.

— Децата винаги трябва да имат някакво занимание. — Бъртис си сложи очилата за близко виждане, наведе се над Бътън и махна някакво боклуче от челцето й. — След като така или иначе бяхме решили да пътуваме на запад, решихме да ви се обадим.

Чарли изпъчи гърди, за да се отърси от схващането на гърба.

— Отиваме в Йосемитския парк, отдавна искахме да го видим. Но не сме се разбързали и Бъртис се тревожеше за Луси…

Бъртис свали очилата си и те отново виснаха надолу.

— Помислихме си, че сигурно й е било трудно най-накрая да приеме смъртта на баба си като свършен факт.

Мат присви очи.

— Значи сте знаели?

— О, тя ни разказа всичко за нея. — Бъртис млясна с език в знак на неодобрение. — Само като си представиш, една петдесет и три годишна жена да се омъжи за един от своите студенти. Разбира се, аз не казах на Луси какво мисля за този брак.

Челюстта на Мат трепна от лек спазъм.

— Значи сте знаели и за Нико?

— Е, Чарли, нали ти казвах, че името му не е Ник, но ти нали винаги трябва да спориш с мен…

Чарли се почеса по главата.

— Какво е туй име Нико?

— Не е важно. Важното е, че аз излязох права, а не ти.

— Това е много добре, защото можеше да се случи и точно обратното. И тогава можеше и да получа удар, нали все ме предупреждаваш да не се вълнувам.

Тя го потупа примирително по ръката, после изгледа изучаващо Мат.

— Май ти и Нел сте били много заети през последните дни.

Мат се усмихна.

— Какво ли не се случва?

Нийли не можа да разбере защо изведнъж всички погледнаха към нея.

— Какво има?

В погледа на Мат се четеше едновременно развеселеност и предупреждение.

— Мисля, че Бъртис и Чарли са забелязали внезапната ти бременност.

Нийли машинално постави ръка на корема си. Появата им до такава степен я беше изненадала, че беше изключила напълно за фалшивата си бременност. Когато за пръв път се бяха видели преди два дни, тя беше без подплънка. В очите й се появи страх.

— О, аз…

— Да влезем вътре — предложи Мат и тръгна пръв по стълбите, не изглеждайки по никакъв начин разстроен от присъствието на Чарли и Бъртис. — Ще приготвя нова кана кафе.

— Чудесно. — Бъртис тръгна след него. — Чарли, иди вземи боровинковите кифли, които опекох сутринта. — Тя погледна Нел съзаклятнически. — Като съм у дома, ги правя от каквото има, но на път няма по-добро от готовата смес „Джифи“. И не са успели да я развалят досега.

Нийли не беше и чувала за готовата смес „Джифи“, освен това се чудеше какво обяснение да даде за бременната си подплънка.

Ръката на Мат нежно и успокояващо я обгърна около кръста.

— Кифли с боровинков крем? Звучи страхотно.

Докато той приготвяше кафето, Бъртис с нищо не направи намек за фалшивата й бременност. Вместо това заговори за собствените си внуци, после нареди кифлите, донесени от Чарли, в поднос, който Нийли беше открила в кухненския бюфет. Изнесоха всичко на остъклената веранда, после Бъртис повика Луси, която продължаваше да се труди над розовия храст.

Лицето й засия, като ги видя, и тя буквално влетя в остъклената веранда.

— Намерили сте ни! О, боже, не мога да повярвам! — Тя ги запрегръща бурно, после се сепна и се опита да се държи по-хладнокръвно. — Искам да кажа, нямаше да е лошо и ако бяхте отишли направо в Йосемит! Колко време смятате да останете? — Сянка на безпокойство надвисна в очите й. — Ще останете, нали?

— Ден-два. В края на града има чудесен къмпинг. Така се надявам… Ако Мат и Нел не смятат, че ги притесняваме?

Луси се извърна към Мат и цялото й хладнокръвие в миг се изпари, заменено от изражение, в което се четеше единствено и само гореща молба.

— Нали могат да останат?

Нийли успя да прикрие удивлението си, че Мат си направи труда отговорът му да звучи ентусиазирано:

— Разбира се, че могат да останат. И много се радвам, че пак ще се виждаме.

Лицето на Луси разцъфна в усмивка. После момичето протегна ръка и си взе една кифла.

— Стой, не пипай! Първо см измий ръцете, малка госпожичке!

Луси се ухили на Бъртис и изчезна вътре в къщата. Бътън, която се опитваше да стигне до ниската кръгла табуретка, без да се подпира някъде, падна на задничето си и изписка.

Чарли се засмя. Бъртис гледаше към мястото, където беше изчезнала Луси с усмивка на уста.

— Тя е голяма работа, нали? Само като я погледнеш, и веднага разбираш, че е страхотна.

Нийли усети да я облива вълна на гордост.

— Да, и ние смятаме, че е страхотна.

Ние. Като че Луси беше нейно дете и на Мат.

Чарли седна с чаша кафе в ръка на дивана.

— Ние с Бъртис много се притеснявахме за нея. И за двете момичета.

— Те са добре. — Мат звучеше отбранително.

— Засега. — Бъртис отстрани трохичка от кифла, паднала върху яркорозовите й шорти. — Но какво ще стане, след като тримата си направите тестовете за бащинство, които Луси така се надява да избегне? Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но бившата ви жена изглежда е била много безотговорен човек.

— За това сте права.

Той се приближи с чаша в ръка до вратата, водеща навън към задния двор, и се облегна на рамката, като че искаше да се изолира от останалите.

— Мат сигурно смята, че искаме да се заядем с него — сподели Бъртис на Нийли, като че Мат го нямаше. — Ние просто сме си любопитни по природа, но не обичаме да си пъхаме носа навсякъде. Хората сами споделят с нас.

— Най-вече с Бъртис — обади се Чарли. — Хората разбират, че могат да й се доверят.

— Не се подценявай, Чарли. Припомни си за шофьора на камиона вчера на отбивката.

Нийли се усмихна. Бъртис и Чарли бяха взели присърце ситуацията с момичетата и не виждаше никаква причина да не им каже истината. Може би те двамата щяха да подскажат някакво решение.

Тя се наведе и лекичко разроши косицата на Бътън.

— Мат днес ще води момичетата в Дейвънпорт, за да им вземат кръв. После се връщат в Пенсилвания.

Тя не спомена нищо за приемни семейства, но от следващите думи на Бъртис се разбра, че е нямало и нужда.

— Ясно е като бял ден, че момичетата ще бъдат разделени. Бътън сигурно ще я осиновят, но за Луси е много късно.

Тя не спираше да си играе със синджира, на който висяха очилата й, сякаш беше броеница.

— Аз не мога да ги оставя при мен — заяви Мат и Нийли усети вина като тънка струйка да се процежда в тона му.

Бъртис се обърна към Нийли:

— Ами ти, Нел? Ти вече се държиш сякаш са твои деца. Защо ти не ги вземеш?

Тази мисъл — лъжлива надежда за Бъртис, беше навестила Нийли вчера и оттогава не й даваше мира, но всеки път щом излезеше на повърхността, тя я отхвърляше. Ако въведеше децата в своя свят, медиите щяха постоянно да са по петите им и да разрушат живота им.

Много добре знаеше какво означаваше да растеш в атмосфера на абсолютна липса на възможност за уединение — всяка част от живота ти ставаше достояние на медиите. Нейният баща още от ранна възраст й беше внушил идеята за пълно съобразяване с тази ситуация, така че тя беше успявала да се справи при всяко положение, но в случая с Луси нещата стояха по съвсем друг начин. Постоянният обществен интерес, на който щеше да бъде изложена, нямаше да й остави никаква възможност да прави грешки. Съобразителният ум и силната воля бяха безспорните й предимства, но именно благодарение на тях тя щеше постоянно да си навлича беди. Луси имаше нужда да порасне, без целият свят да разбере за това.

Нийли поклати глава.

— Бих искала да остане с мен, но не е възможно. Точно сега при мен… ситуацията е много сложна.

Мат трябва да беше усетил нежеланието й да ги излъже, защото приседна до тях и започна да им разказва историята за въображаемия й бивш съпруг и консервативните му роднини. Докато той разказваше, Луси се върна и веднага се нахвърли върху кифлите.

Бъртис и Чарли внимателно изслушаха разказа на Мат до края, после Чарли отправи пълен със симпатия поглед към Нийли.

— Винаги можеш да разчиташ на нас.

Тя се почувства виновна, че ги е излъгала, и едва успя да им кимне.

Независимо от мърморенето му, по всичко изглеждаше, че Мат е доволен от присъствието на още един мъж — той и Чарли доста си бяха поговорили за спорта в Чикаго, когато отидоха заедно да приберат наетия предния ден форд експлорър. Щом се върнаха, Мат отведе Нийли настрана и й каза, че е попълнил бланките за кръвните тестове и че иска колкото се може по-скоро да замине за Дейвънпорт. Беше приел за даденост, че Нийли ще отиде с тях, но тя не пожела да има нищо общо с ходенето дотам. Той дълго я увещава, накрая я заплаши с наказанието Божие — имайки предвид себе си — дори само ако си подаде главата извън къщата, докато него го няма. Като знаеше, че наистина щеше да се тревожи, тя му обеща твърдо, че ще се пази.

Луси беше съвсем друг случай и Мат кръстоса оръжие с нея в задния двор. Нийли не успя да чуе нито дума от разговора им, но изглежда Мат беше успял да надделее, тъй като Луси потътри крака към форда. Бътън нямаше нужда да бъде убеждавана. Беше готова да отиде навсякъде с любимия си мъж.

След като я настани на детската седалка, която беше преместил във форда, той отиде при Бъртис.

— Обещай ми, не няма да я пускаш навън. Бившият й съпруг е луд за връзване.

— Ще я пазим, Мат. Бъди спокоен, тръгвай.

Той отиде при Нийли.

— Бъртис и Чарли казаха, че ще правят компания на момичетата довечера, така че ние можем да излезем на вечеря някъде, без да се притесняваме за тях. Съгласна ли си?

Тя се усмихна.

— Да.

— Добре. Значи имаме среща.

Мисълта за предстоящата вечер и фактът, че нямаше какво да облече, я отвлече от подлудяващите я мисли за съдбата на момичетата. Не искаше да излезе на първата си среща с Мат по шорти, но тъй като беше обещала да не излиза от къщата, реши да потърси помощ в Жълтите страници на Уилоу гроув. Подбра два-три телефонни номера и след няколко разговора най-накрая изготви окончателен списък.

Бъртис се съгласи тя да отиде да купи нещата по списъка. Чарли в това време се посвети на потягане на караваната им. Късно следобед възрастната жена се прибра запъхтяна, изпълнила всички поръчки на Нийли.

Каишките на обувките на високи токчета й убиваха, но пък самите обувки бяха секси и тя не съжали, че ги има. Късата бременна рокля с цвят на мандарина беше с дълбоко изрязано деколте и подчертаваше гърдите й. Покупката, в която се влюби обаче, още щом я видя, беше гердан по врата с нанизани миниатюрни топчета в златно и черно, с мъничко сърчице по средата, което точно прилягаше в ямката над ключицата й.

Прибра всичко, за да е готово за вечерта, после седна в кухнята с Бъртис. Пиеха чай, когато Луси влетя при тях и веднага протегна ръка, за да им покаже лепенката върху мястото, откъдето й бяха взели кръв.

— Толкова гадно беше! И вие трябваше да дойдете. Иглата беше огромна и ми източиха поне един тон кръв, и така много болеше, а Мат направо припадна.

— Не съм припаднал!

Мат се опитваше да успокои хленчещата Бътън, но още щом влезе в кухнята, очите му веднага потърсиха Нийли — като че искаше да се увери, че тя е цяла и непокътната.

— Почти — възрази му Луси. — Целият пребледня и затвори очи.

— Мислех.

— За припадъка.

От сплеснатата коса на Бътън и розовия белег на бузката й беше ясно, че тя току-що се е събудила. На нейната ръчичка също имаше лепенка, както при Луси и Мат. На бебето обаче тази лепенка изглеждаше някак по-жестоко и Нийли усети да я обзема ярост към Мат, че беше оставил да му причинят болка.

А то не спираше да се гърчи в ръцете му. Хленчът премина в плач и Луси се приближи до Мат.

— Ела при мен, Бътън.

Посегна да я вземе, но тя се заизвива още по-силно и нададе силен вой.

Мат я повдигна, така че главицата й да легне на рамото му.

— Не спря да хленчи така цели шейсет километра. Заспа едва преди десетина минути.

— Ако ръката ти беше толкова мъничка като нейната, и ти щеше така да плачеш — заяви му троснато Нийли.

Мат искаше да й отвърне на заяждането с подобаваща гримаса, но не се получи, тъй като чувството за вина взе връх у него и това си пролича в изражението на лицето му. Вместо това се зае да разхожда Бътън из кухнята, като лекичко я люлееше в ръцете си, но това не й подейства и той я отнесе в хола. Почти веднага Нийли го чу да имитира кравешко мучене, придружено от нестихващия бебешки плач.

— Дай ми я на мен, аз да опитам — провикна се Бъртис.

Когато се върнаха в кухнята, Бътън ревна още по-силно в знак на протест и плувналите й в сълзи очи се насочиха към Нийли.

Нацупената й долна устничка й придаваше такъв жалостив вид, че Нийли не можа да издържи, изправи се и се приближи към нея, макар да не беше много убедена, че Бътън се нуждае именно от нея, след като беше отблъснала хората, към които досега беше проявявала такава слабост.

За нейно най-голямо учудване Бътън протегна ръчички към нея. Тя я взе в прегръдките си и бебето се улови за нея сякаш беше спасителен пояс. Поразена и трогната, Нийли го сложи да седне на ръката й и го притисна към себе си. Докато го галеше по гръбчето, усети мъничкото му телце да потрепва. На Нийли й се дорева и реши да излезе на остъклената веранда, където двете щяха да са сами. Избра да седне с бебето на дървената ракла.

Следобедното слънце беше оставило топлината си, раклата обаче попадаше в сянката на кленовото дърво, растящо в задния двор. От работещия вентилатор на тавана също повяваше лек ветрец в съчетание с хладния повей откъм отворената врата, извеждаща навън.

Бътън се сгуши в Нийли сякаш тя беше единствения човек, останал й на света. Малко по малко престана да хленчи, успокоена от непрестанните ласки и тихичкото бърборене на Нийли, както и от целувката й по лепенката. Откъм кухнята се чуваха приглушените гласове на Бъртис и Луси, но не и на Мат.

Най-накрая Бътън вдигна глава към Нийли и тя прочете в очите й абсолютно доверие. Този сияен поглед изпълни сърцето й и запълни всички кътчета дълбоко в душата й, в които години наред се бяха трупали мрак и студ. Това мъничко бебе й се беше доверило напълно.

В ушите й се надигна шум и с един последен плясък на крилете черната сянка на съмнението и недоверието в самата нея отлетя завинаги. И Нийли изпита усещането, че най-накрая е успяла да получи свободата си.

Бътън нададе триумфален възглас, сякаш бе прочела какво става в душата на Нийли. Нийли се разсмя и в очите й избиха сълзи.

Бътън се почувства готова да й разкаже какво й се беше случило. Отпусна се в ръцете й, улови я за пръстите и започна да говори. Многосрични думи, дълги изречения, пространна бебешка реч за инжекцията, болката, обидата.

Нийли обгърна с поглед това мъничко и така изразително личице и закима в отговор.

— Да… зная… разбирам… ужасно.

Бътън заговори още по-бързо.

— Да, направо трябва да го обесим.

Последва още по-бърз и развълнуван говор.

— Аха, смяташ, че само да го обесим, е чисто помилване? — Нийли я погали по бузката. — Добре. Преди това малко ще го поизмъчваме.

Бътън нададе войнствен рев.

— От всичките му вени наведнъж? Добре звучи.

— Забавлявате ли се?

Мат се появи на верандата, с ръце пъхнати в джобовете.

Бътън го простреля с поглед, после скри глава в рамото на Нийли. Нийли усети такова блажено щастие, че й се прииска да запее.

— Ще се наложи доста да се потрудиш, за да ни умилостивиш. И двете.

Вината го обля като вълна.

— Хайде, Нийли. Тя ще се оправи. Трябваше да се подложим на този тест.

— Бътън не смята така. Нали, сладурче?

Бебето пъхна пръсти в устата й, а на него му се усмихна.

Мат опита да скрие колко е разстроен, но му пролича, и Нийли изпита съжаление към него.

— Тя ще ти прости. Съвсем скоро.

— И аз така предполагам — каза, но не звучеше много убедено.

— Как успя да накараш Луси да дойде с вас?

— Подкупих я. Обещах й да останем заедно още няколко дни, ако се съгласи. — Не изглеждаше особено доволен от изобретателността си. — Не е много разумно, след като само отлагаме неизбежното, но така или иначе го направих.

Сърцето й се изпълни от щастие за тези още няколко подарени дни… дни на притеснение за бъдещата съдба на момичетата.

Само ако…

Ресторант „Уилоу Гроув“ се помещаваше в стара странноприемница, в която по-рано са спирали дилижанси и пътници за смяна на конете. Вътрешността, чието основно обзавеждане включваше светло дърво и пъстра тапицерия, изглеждаше сравнително наскоро обновена. Мат прецени обстановката от гледна точка на появата на евентуални терористи или най-обикновени луди и реши, че най-безопасното място е настланият с плочи вътрешен двор.

Небрежно подстриганата коса на Нийли потрепваше, докато вървеше към масата, роклята й се полюшваше около коленете, а сърцето от гердана потупваше по кожата й и предизвикваше гъдел. Токчетата й потрепваха по плочките, а около нея се носеше леко ухание на парфюм на „Армани“, няколко капчици от който тя беше насипала точно на местата, където пулсът й се усещаше най-силно. Слисаният поглед на Мат, когато я видя нагласена така да слиза по стълбите, беше възприела като награда за усилията си.

Тя не беше единствената, която така старателно се беше подготвила за срещата им. Той изглеждаше зашеметяващо красив в светлосивите си панталони и светлосиня риза. След като я настани да седне и посегна към менюто, тя видя на загорялата му от слънцето ръка да проблясва часовник със златна верижка. Декорираният с облегалка от желязо стол изглеждаше твърде маломерен за фигурата му, но това очевидно изобщо не го смущаваше.

Сервитьорът изгледа неодобрително към Нийли, когато Мат даде поръчка за скъпо вино.

— Точно това ни препоръча нейният лекар — обясни Мат. — Хормоналното й равновесие е силно нарушено и има нужда от алкохол.

Нийли се усмихна и сведе глава, за да разучи менюто. Не можеше да си спомни кога за последен път й се беше случило да остане незабелязана в ресторант. Зад тях имаше цветя — червени рози и тъмнолилав повет, а съседната маса беше достатъчно отдалечена, за да могат да се почувстват в приятно уединение.

Впуснаха се в неангажиращ разговор, а когато сервитьорът донесе виното, дадоха и поръчка за ястията. След като мъжът се отдалечи, Мат вдигна чаша и я приближи към нейната. В усмивката му се четеше обещание за нови сексуални подвизи.

— За чудесната храна, за горещата лятна нощ и за моята много красива първа дама.

Нийли си наложи да не изпива и Мат с поглед, докато отпиваше от виното. Мисълта за това какво със сигурност щеше да се случи помежду им през нощта, се настани като трети гост на масата. Изведнъж й се прииска набързо да приключат с вечерята, която беше очаквала с такова нетърпение през целия ден.

— Вие от стоманодобивните фабрики сте били страхотни ласкатели.

Той се облегна назад. Също като нея и той си даваше сметка, че двамата бяха на път да се възпламенят от възбуда, ако не отклоняха разговора в по-хладни води.

— Едва ли много хора биха могли да се сравняват по ласкателство с хората от твоя кръг.

— Това е точно дозата цинизъм, с която съм свикнала, и ми харесва.

— Учудващо е по какъв начин твоите приятели от Вашингтон винаги успяват да заобиколят истината.

Тя инстинктивно прие предизвикателството, просветнало в очите му.

— Това вече е скучно.

— Казано от една закърмена с политиката жена.

Когато политиците се появиха като тема при първата им среща с Бъртис и Чарли на къмпинга, тя не се бе решила да се намеси, но тази вечер се чувстваше по-силна.

— Цинизмът е много лесна позиция — опълчи му се тя. — Лесна и евтина.

— Цинизмът е и най-добрият приятел на демокрацията.

— И най-големият й враг. Моят баща ме възпита с убеждението, че цинизмът не е нищо повече от извинение, че не си успял.

— И какво означава това?

— Означава, че е много по-лесно да критикуваш останалите, отколкото да свършиш своята част от работата, за да разрешиш тежък проблем. — Тя се наведе напред, приемайки с удоволствие шанса да кръстоса оръжие с него, особено по отношение на нещо, което беше сред личните й пристрастия. — Цинизмът е изход за много, поначало, свестни хора. Благодарение на него те могат да приемат позата на морално превъзходство и изобщо да не си цапат ръцете с разрешаването на проблемите.

— Без цинизъм е трудно.

— Цинизмът е само мързел. Чист мързел.

— Интересна теория. — Той се усмихна. — Чудно ми е как такава радетелка на добрите дела е успяла да оцелее толкова дълго във Вашингтон.

— Аз харесвам Вашингтон. В по-голямата му част.

— Какво не харесваш?

Старият навик да спестява лошото беше на път да провали желанието й да отговори, но насъбраната умора от така дълго насажданата предпазливост взе връх.

— Избягах оттам, защото се почувствах като принесена в жертва. Да си първа дама е най-лошата професия в тази страна. Не съществува написана длъжностна характеристика и всеки има различна представа за това какво би трябвало да представлява. И винаги си в губеща позиция.

— Ти обаче я превърна в печеливша. Само Барбара Буш и ти сте имали такъв висок рейтинг.

— Тя си го спечели съвсем честно. Аз само се преструвах, че съм такава, каквато всъщност не съм. Фактът, че намразих ролята си на първа дама, не означава, че съм намразила и политиците. — Сега, след като беше започнала да говори, не можеше да се спре. — Сигурно ти е трудно да повярваш, но винаги ми е харесвало присъщото за политиката разбиране, че е въпрос преди всичко на чест.

— Честта и политиката не са думи, които присъстват често в едно и също изречение.

Тя посрещна неговия скептицизъм с вдигната глава.

— Чест е хората да ти гласуват доверие. Чест е да им служиш. Доста често си мисля дори…

Ужасена от това, което щеше да каже, тя млъкна.

— Разкажи ми.

— Нямам какво повече да разказвам.

— Хайде, хайде… Нали съм те виждал гола.

На устните му се появи хитра усмивка.

— Това не означава, че ще ти позволя да погледнеш и в мозъка ми.

Той почти винаги се беше оказвал способен да предугади мислите и намеренията й и сега остана поразен от това, което му беше хрумнало:

— Да ме порази гръм, ако… Значи Хилари Клинтън не е сама. Ти също мислиш да се впуснеш в политиката, нали?

Тя едва не изпусна чашата си с вино. Как е възможно за толкова кратко време този човек да разбере нещо, което тя с никого досега не беше споделяла?

— Не. Изобщо не мисля за такова нещо. Аз… е, мислила съм… но…

— Разкажи ми.

Настойчивостта му я накара да си пожелае никога да не беше подхващала тази тема.

— Страхливка!

Беше така изморена от вечната предпазливост, а така й се искаше да говори, по дяволите!

— Е… не съм решила сериозно… но за кратко доста мислих по темата.

— По всичко изглежда, че не е било за кратко.

— През последните два-три месеца. — Погледът на сивите му очи я пронизваше като със стоманено шило. — През по-голямата част от живота си съм била част от политиката, нещо като вътрешен наблюдател — човек близо до сърцето на властта, но без да притежава реална власт. Можех да влияя на вземането на решения, но не и да вземам самите решения. Все пак да си наблюдател има сериозни предимства.

— Като например?

— Видяла съм най-добрите добри и най-лошите лоши политици. Била съм свидетел и на успехите, и на неуспехите им и те ме научиха на много неща.

— На какво те научиха?

— Че тази страна е в криза. Че не разполагаме с достатъчно политици, които да искат и да са способни да се нагърбят с трудни задачи.

— А ти си точно от този тип.

Тя се замисли, после кимна утвърдително:

— Да, да. Смятам, че съм точно такава.

Той я изгледа внимателно.

— И откъде смяташ да започнеш?

И тя започна да му разказва. Не за всички свои идеи — това би й отнело часове — но за някои от тях. Колкото повече говореше, толкова повече се палеше и зареждаше с вяра, че това, което казва, е възможно да се осъществи наистина.

Той я гледаше все по-замаян.

— Ти си най-повратливият политик, който съм виждал. Първо отиваш наляво, след това завиваш надясно, после се втурваш по средата. Чудя се дали няма да паднеш най-накрая?

— Аз винаги съм смятала, че политиката не се нуждае от етикети. Вярвам единствено в това, което е най-добро за страната. Именно политическите партизани лишиха законодателството ни от гръбнак, от реална опора.

— Гръбнакът във Вашингтон е въпрос само на персонално влияние и власт.

Тя се усмихна:

— Зная.

Той поклати глава.

— Ти си твърде лека категория в сравнение с тях. Оставяш се да те води сърцето. Старците ще те изядат с кокалите.

Тя се разсмя.

— Независимо как говориш, ти си твърде наивен. Старците ме наблюдаваха как раста. Седяла съм им на коленете и съм играла с децата им. Както са ме галили по главичката, така танцуваха и на сватбата ми. Аз съм една от тях.

— Това още повече ще ги накара да се отнесат снизходително към теб.

— Забравяш, че държа в ръката си най-големия коз.

— Това какво означава?

Тя надигна чашата си с вино, отпи бавно глътка, за да размисли, после я върна на мястото й.

— Аз съм национална икона.

Известно време той просто остана загледан в нея. После започна да проумява това, което тя все още изглеждаше не в достатъчна степен готова да облече в думи. На лицето му отново се появи онова изражение като че му се беше завило свят, когато се облегна назад.

— Ти наистина би могла да успееш, това ти е ясно, нали?

Тя подпря брадичка върху опакото на ръката си и се загледа мечтателно в далечината.

— Когато се замисля за това, си представям как успявам да съсредоточа в ръцете си най-голямата власт, която тази страна някога е познавала.

— И като добрата фея кръстница ти ще се възползваш от нея само за добри дела.

Цинизмът му отново беше взел връх, но това изобщо не я притесни.

— Точно така — отвърна.

— Не това обаче са правилата на играта.

— Може пък да съм единственият човек в страната, който няма нужда да играе тази игра. Аз вече съм я спечелила.

— Какво те кара да мислиш по този начин?

— Аз не съм подвластна на егото си, а като махнеш егото от един политик, остава единствено битността му на слуга на народа. А аз отдавна съм показала, че може да ми се има абсолютно доверие в това отношение.

— Бягството ти обаче нанесе доста вреди на старателно градения ти образ.

— Не и ако успея да го обясня подходящо.

— Подходящо — подразни я той. — Чудех се кога ли и ти ще опреш до израз като този.

— Няма нищо лошо в израза подходящо, след като става дума, че трябва да им разкажа честно какво се случи. Хората много добре ще разберат какво означава да си недоволен от работата си. А аз трябваше да избягам от една работа, от която бях започнала да се задушавам. На много хора това чувство им е познато.

— Става дума за нещо повече от едно чисто бягство от досадна работа. Въпросът е къде си била и какво си правила. Медиите няма да се откажат, докато не разнищят цялата история.

— Повярвай ми, много добре зная какво е да си постоянно преследван от журналисти.

Той се загледа в покривката.

— Трябва да ми вярваш, Мат. Аз много харесвам момичетата. Никога не бих допуснала да им се случи нещо лошо.

Той кимна, но така и не я погледна.

В този момент дойде сервитьорът, за да им сервира салатите, и тя реши, че това е подходящ момент да смени темата:

— През цялото време говорим само за мен, а ти не си ми разказал почти нищо за работата си.

— Няма нищо особено за разказване. Искаш ли земелка?

И той приближи боядисаното в зелено плетено кошче със земелките.

— Не, благодаря. Ти харесваш ли работата си?

— Това, което в момента се случва, предполагам, че се нарича криза в кариерата.

Той се размърда — вече не изглеждаше особено доволен да седи на такъв малък стол.

— Аз бих могла да ти помогна.

— Не мисля.

— Истината, но само когато трябва да я кажат другите, така ли? Аз ти разказах тайните си, а ти не желаеш да издадеш своите.

— Някои мои тайни съвсем не ме карат да се чувствам горд.

Тя никога не го беше виждала толкова сериозен.

Той остави вилицата си на масата и побутна настрани салатата си.

— Има нещо, за което трябва да поговорим. Нещо, което на всяка цена трябва да ти разкажа.

Стомахът й се сви. Знаеше точно какво се готвеше да й каже той, а не й се искаше да го чува.