Първата дама

12.

Мат прекара нощта между будуването и пълните с горещи мечти кратки сънища. На следващата сутрин първата му работа беше да си налее чаша кафе, после си наля и втора, когато Нел и Луси излязоха с Бътън да се сбогуват с Уейнови. Възкачи се на шофьорското място с чашата в ръка, повтаряйки си, че е възрастен човек, а не разгонен тийнейджър, но споменът за Нел, излизаща от банята само преди по-малко от час в същата онази синя нощница, го беше извадил от равновесие. Пусна радиото, за да отвлече вниманието си.

— … изчезването на Корнелия Кейс продължава да държи цялата нация в напрежение…

Отпи глътка. Толкова беше погълнат от страстта си, че напълно беше изключил за случилото се с Корнелия Кейс. Трудно беше да се повярва, че досега не се беше издала къде се намира. Чак толкова много места ли имаше, където да може да се скрие най-известната жена на света?

По врата му отново полазиха тръпки.

Вратата на караваната рязко се отвори и в нея връхлетя Луси, загледана право в него.

— Не разбирам защо да не останем още един ден като Бъртис и Чарли! Всичко трябва да става както ти искаш!

— Точно така, по дяволите — изръмжа той. — А сега млъквай. Защото тръгваме.

Нел тъкмо влизаше с Бътън и не се въздържа да извие вежди, учудена от киселия му и дори враждебен тон, но той се направи, че не е забелязал реакцията й. Тя знаеше по-добре от всеки друг каква е причината за раздразнителността му.

Почувства се виновен заради начина, по който се беше озъбил на Луси, и затова изобщо не повдигна въпроса, че любимата му шапка с емблемата на любимия му отбор „Блекхоукс“ беше на главата на момичето. Количеството негови дрехи, които в крайна сметка бяха станали притежание на сестрите му, беше несметно.

След като напълниха резервоара за вода и прочистиха канализацията на тоалетната, потеглиха в западна посока към Индиана. Нел прекара повечето време, посветила вниманието си на Луси — нещо необичайно за нея, и Мат реши, че тя изпитва неудобство заради случилото се през нощта. Децата се бяха превърнали в още по-големи препъникамъни за двамата. Ако не бяха те, чувството на неудобство, завладяло Нел, щеше отдавна да е отминало.

Той завъртя копчето на радиото, заслушан в новините, настройвайки силата на звука така, че никой, освен него да не го чува. Беше му необходимо малко време, за да поразсъждава над голямата новина.

С напредването на времето сензацията беше се превърнала в още по-голяма сензация и с всеки следващ репортаж предположенията на малоумниците, събрали се край Белия дом във Вашингтон, ставаха все по-безотговорни и излизащи извън контрол.

— Макар никой да не й го желае, животът на госпожа Кейс с всяка изминала минута попада под все по-голяма заплаха…

— … невъзможно е да не предположим какво би станало, ако госпожа Кейс се окаже в неподходяща среда…

— … като не бива да се изключват нито вътрешни, нито външни врагове. Да предположим например, че някаква терористична групировка…

Когато известен психолог със собствена радиопрограма изказа предположение, че Корнелия Кейс може да е изпаднала в нервна криза заради смъртта на президента, Мат гневно изключи радиото. Идиоти. Беше много по-лесно да редят думи и да правят какви ли не предположения, вместо да се разтичат и да открият каква е истината.

Обаче кой беше той да раздава правосъдие. Нали точно той преди време беше следил няколко дни с операторски екип един травестит. И на неговата съвест лежаха подобни грехове, така че едва ли имаше право да критикува как останалите журналисти си вършат работата и превръщат случилото се в сензация.

Сутринта отлетя и след като пасажерското място отпред остана почти през цялото време празно, освен когато Луси не се опитваше да го придума да спрат, той си даде сметка, че Нел просто го избягва. Може би беше по-добре така. Иначе можеше да се почувства още по-притеснен. Но колкото повече наближаваха Индиана, толкова по-често се улавяше, че му липсва ободрителното бърборене на Нел по време на пътуване.

Формата на тези облаци ми напомня парада на животните, с който завършва всеки цирк.

Кой, смятате, спонсорира този пункт за рециклиране?

Какво красиво градче! Имат си дори фестивал на боровинките. Хайде да отидем да го видим!

Диви цветя! Нека да спрем!

А на всеки час поне по веднъж казваше: Нека да видим къде води този път!

Макар че му липсваше нейният ентусиазъм, истински се изненада, когато се чу да произнася:

— Някой да иска пикник?

— Аз! — възкликна Нел.

— И аз. — Луси опита да прикрие радостта си, но това много не й се отдаде.

Само след половин час той спря във Винсънс, Индиана, точно пред един колониал „Крогър“. Взе на ръце Бътън и влезе след Нел и Луси вътре.

— Във Винсънс е живял Уилям Хенри Харисън — съобщи Нел. — Бил е девети президент на Съединените щати и починал в кабинета си едва месец след церемонията по встъпването му в длъжност.

Мат си каза, че това е общоизвестен факт. Освен това беше написан и на специална табела на влизане в града.

Нел се отправи към отделението за хранителни продукти, продължавайки да говори за Харисън и неговия наследник Джон Тайлър. Мат я проследи с поглед и видя как опитва боровинките с такова щастливо изражение на лицето, после как се възторгва от вида на ягодите, сякаш никога не беше виждала подобна гледка. Този тип колониали му беше твърде втръснал през годините и усети да го завладява клаустрофобия. Усещането се засили, когато Демончето въздъхна и напъха главичката си под брадичката му:

— Тааа…

— Вземи я, Луси. Ще отида да си купя… някои… мъжки неща.

— Уааа!

Напуснаха Винсънс и почти веднага пресякоха границата с Илинойс. Нел си тананикаше, полюшвайки се в такт с поклащането на колата, докато правеше сандвичи край плота в кухничката. Имаше такъв щастлив вид, че Мат още веднъж мислено се поздрави за предложението си да организират пикник.

— … винаги знаехме, че Нийли ще получи най-добрите оценки на изпит…

Нийли? Беше забравил, че по този начин близките на госпожа Кейс се обръщаха към нея. Журналистите рядко го използваха. Нийли. Нел. Бяха близки по звучене.

Просто забрави! Нали беше журналист? Боравеше с факти, а не с фантазии. Винаги се беше гордял, че може да разчита на въображението си, и точно някой надарен с богато въображение би могъл да си въобрази, че първата дама на Съединените щати би могла да се реши да прекоси страната с чеви тип „Корсика“, после да се повлече с непознат мъж, помъкнал и две деца със себе си, които дори не са негови, да се хване да сменя пелените на едно бебе, да се справя с нахалството на една тийнейджърка и да практикува целувки с език.

Но по врата му пак полазиха тръпки.

Тони отново склони глава, въоръжена с лупа, над снимките, които й беше дал фотографът на малкия вестник от Западна Вирджиния. На тях никъде не личеше ясно състезателката, която се беше обявила за двойничка на Корнелия Кейс. На едната се виждаше рамото й, на другата — върхът на главата й, на третата беше снимана в гръб. И това беше.

Тя ги подаде на Джейсън.

— Да забелязваш нещо странно?

Докато Джейсън проучваше снимките, тя не спря да мери с крачки и без това малкия офис, принадлежащ на фотографа на вестника. От разговорите с Лари Рейнълдс — мениджъра по промоциите на радио WGRB, и конферансието, водило конкурса, не бяха научили почти нищо, на което да се опрат.

Според Рейнолдс жената, представила се под името Бранди Бът, била говорила само на испански и по всичко изглеждало, че участвала в конкурса по настояване на момиче в тийнейджърска възраст, което я придружавало. След края бързо напуснала сцената и Рейнолдс я видял да напуска базара заедно с приятен на вид тъмнокос мъж, бебе с розова шапка и тийнейджърката.

Джейсън остави лупата.

— Изглежда сякаш не е искала да я снимат.

— Не можем да бъдем сигурни, но не е изключено и така да е било.

Той поклати глава.

— Всъщност не знам. Съпруг, бебе, тийнейджърка. Не се връзва с Аврора.

— Съгласна съм. Но… това е малък град. Всеки познава всеки. А нея — никой.

— Сигурно просто е минавала оттам. Момичето казало, че е от Холивуд.

— Едва ли някой в Холивуд дори знае къде е Западна Вирджиния. И защо сякаш не е искала да я снимат и бързо-бързо е изчезнала от сцената. Още по интересно е защо тийнейджърката е дала фалшив адрес, когато е прибрала наградата?

— Защото или Бранди Бът, или някой от семейството й не иска да бъде открит.

Тя отново взе в ръка снимките.

— И все пак е спечелила само второ място. Да не го забравяме.

— Аха. Няма начин да го забравим. — Той извади фунийка ментови бонбони от джоба си и изсипа една в устата си. — Значи си отиваме с нищо?

— Нищо и половина. И продължаваме нататък.

Нийли се отказа от две подходящи места за пикник, преди да открие най-подходящото според нея. Беше в малък парк в самия край на едно от малките фермерски градчета, разположени на запад от Винсънс, на срещуположния бряг на река Уобаш. Избра го заради изкуственото езерце с плаващи патета, детските люлки и поляната, където можеха да играят на фризби.

— Ние нямаме фризби — отбеляза Луси, когато Нийли го спомена.

— Вече имаме. — И Нийли извади едно фризби от торбата, с която беше излязла от колониала, и го подхвърли лекичко в краката на Луси. В същото време видя как Мат се намръщи, знаеше и защо — защото той смяташе, че не бива да си губят така времето. — Луси и аз ще похвърляме фризби — обяви твърдо тя. — Ако не ти харесва, тръгвай за Айова без нас.

Айова. Мат се втренчи в нея и изведнъж тази дума като че увисна помежду им като съблазнителна сексиграчка. Тя си спомни, че беше купила пакетче с презервативи от аптечния щанд, тъй като не й се побираше в представата как би могла да попита Мат дали има подобен запас. Поредното ново нещо в живота й.

— О, боже… — простена Луси. — Сега трябва да хвърлям и фризби.

— Вземи това — каза Нийли и й подаде торбата с храна.

— Толкова си груба.

— Знам. Харесва ми.

Мат се усмихна, после, докато изваждаше безалкохолните напитки от хладилника, си удари лакътя в гардероба. Караваната беше твърде тясна за голям човек като него, но досега нито веднъж не беше възроптал против това. Нийли си помисли до каква степен е свикнал, че повечето неща в този свят се оказваха твърде малки за него.

Тази мисъл я накара да преглътне на сухо, а после припряно да вземе Бътън на ръце и да излезе навън — да отдалечи съзнанието си от мисълта за секс и да се концентрира върху пикника и храната, която беше приготвила. Дали на всички щяха да им харесат сандвичи с пуешко месо? Беше добавила и швейцарски кашкавал, макар че Луси сигурно би предпочела американски. Салатата с тортелини може и да им се стореше екзотична, а салатата само от нарязани моркови — твърде гола. Малките шоколадови кексчета, разкрасени като муцунки на мечета панда, изглеждаха толкова красиви на витрината на магазина, но сега и Мат, и Луси ги загледаха особено, щом ги извади от торбата. Е, надяваше се, че поне Бътън щеше да хареса изненадите, които й беше подготвила.

Иронията, че се беше притеснила как да организира един най-обикновен пикник на фона на цялата сложна подготовка и дълго планиране на всички онези мероприятия, организирани по линия на Белия дом, не й убегна. А това тук беше съвсем лично мероприятие.

— Къде да сложим всичко това? — попита я Мат, щом като се показаха на обедното слънце, огряло неголемия парк.

Тя показа масата за пикник, разположена на сянка близо до детската площадка, после се усмихна при мисълта, че й предстоеше да сложи на масата обикновени пластмасови чинии, а не китайския сервиз с изрисуваните диви цветя на някогашната първа дама госпожа Бърд Джонсън. Луси се загледа в далечния ъгъл на паркинга, където три момчета на нейната възраст се пързаляха насам-натам върху скейтбордовете си.

— Иди да погледаш, докато приготвя храната.

— Защо трябва да гледам някакви идиоти?

— Защото, ако имаш късмет, поне един от тях ще си счупи крака и ще можеш да се посмееш.

Луси се усмихна.

— Ама и ти си била голяма идиотка, Нел.

— Знам.

Нел се поддаде на импулса си и я прегърна. Тялото на Луси като че се стегна за отпор и Нийли моментално се отдръпна. Луси я погали по рамото и се оттегли настрани, не в посока към момчетата, но не и много далеч от тях.

Мат остави бебето на тревата, после си отвори безалкохолна бира.

— За какво си говорихте вие двете цяла сутрин?

Нийли сбърчи вежди, като видя Бътън да лази по тревата, но знаеше, че само ако започнеше да говори за мръсотия, насекоми, кучета, той просто щеше да се откаже да разговаря с нея.

— Предимно дали Луси трябва да си сложи обеца на пъпа или не.

— Само през трупа ми.

Направо звучеше като истински баща. Тя започна да нарежда храната.

— Аз й казах, че би могла.

— И защо й каза така?

— Смятам, че е по-добре на пъпа, отколкото на носа или веждите. Освен това, каквото и да бях предложила, тя щеше автоматично да откаже. После започнахме да обсъждаме дали и аз да не си пробия ушите.

— Твоите уши вече са пробити.

Той докосна миниатюрната дупчица на лявото й ухо, задържайки ръката си там по-дълго от необходимото.

Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Според Луси само една дупка не важи и трябва да пробия по още една на всяко ухо.

— Смяташ да носиш четири обеци наведнъж?

— Засега само размишлявам.

На лицето му се изписа странно изражение, каквото досега не беше виждала. Много приличаше на облекчение.

— В крайна сметка може да се окаже, че не си с чак толкова синя кръв.

Тя сложи в чиния и морковите, а той се намести край масата и веднага усети как Бътън се опитва да се намести в него. Погледна към пясъчника на детската площадка и въздъхна:

— Ела, Демонче.

— Недей, Мат. Още е малка и ще се налапа с пясък.

— Само след една-две хапки и ще спре.

Той улови бебето, подхвърли го нависоко и го поведе към пясъчника, където вече си играеха две малки момченца.

— Ще се изцапа — подвикна му Нийли. — И ще изгори на слънцето.

— Тук е сянка, а както се цапа, така ще се научи и да се мие. Искаш ли да отидем на пясъчника, Демонче?

— Га!

— И аз така мисля. — Той я пусна насред пясъка, после погледна към останалите две дечица. — Дано Господ се смили над нас.

Без да изпуска от поглед бебето, той се върна обратно до масата, за да си вземе кутията с безалкохолната бира.

— Кексчета пандички? А няма ли и кексчета като триъгълни шапчици — много ще им вървят? Ей, Демонче, пусни я веднага!

Бебето се готвеше да отнеме със сила лопатката на едно от момченцата.

— Иди да я наглеждаш, докато аз приготвя храната.

Погледна я така, сякаш му беше казала да си забие игли в очите.

— И не я наричай Демон в присъствието на други деца — добави тя. — Ще започнат да я дразнят.

Той успя да наподоби нещо като усмивка и се втурна да надзирава пясъчника.

Момчетата със скейтбордовете бяха изчезнали и Луси се запъти с бавна крачка към Нийли. Седна на пейката и започна да почуква с пръст по масата. Нийли разбираше, че нещо се върти в ума й, но ако я попиташе, Луси щеше да й се сопне да мълчи, затова просто изчакваше.

Тийнейджърката се загледа в посока към пясъчника, където присъствието на Мат изглежда притесняваше децата — освен Бътън, разбира се.

— Предполагам, че Джорик си е все същият идиот, какъвто си беше и отначало.

— Е, той е… твърдоглав и властен. И гръмогласен, не мога да разбера как не му омръзна да се оплаква заради Бътън. — Тя се усмихна. — Много добре разбирам какво всъщност имаш предвид.

Луси зачопли дървото с нокът.

— Той е огън. Така поне мисля, че ще си кажат за него възрастни жени като теб.

— Точно така. Но не съм възрастна.

— Мисля, че той те харесва.

Нийли изрече отговора си бавно:

— Просто се разбираме.

— Не, искам да кажа, че той наистина те харесва. Нали ме разбираш какво искам да ти кажа?

Нийли разбираше, но нямаше намерение да обяснява на момичето, че харесването беше единствено чисто физическо привличане.

— Ние просто станахме приятели. Това е всичко.

Само докато стигнат Айова. После щяха да станат любовници. Ако от Белия дом не я намереха преди това.

Изражението на Луси стана войнствено.

— Можеше да попаднеш и на много по-лош, знаеш ли? Той кара мерцедес спортен модел. Кабриолет.

— Така ли?

— Аха. Голяма работа. Тъмносин. Хващам се на бас, че има купища пари.

— Не мисля, че работниците в стоманодобивните предприятия имат купища пари.

Но как беше успял да се сдобие с мерцедеса тогава, зачуди се тя.

— Е, както и да е. Искам да ти кажа, че ако поискаш, можеш да го имаш.

— Да го имам?

— Е, нали разбираш… да ходите заедно. — Гласът на Луси премина в шепот. — Да го накараш да се ожени за теб, нещо такова.

Нийли зяпна срещу нея.

— Е, ако… малко се понагласиш. Ако се гримираш. Ако си облечеш малко по-хубави дрехи. Сигурно ще ти бъде добър съпруг и всичко останало. Искам да кажа, няма да те бие като оня, за който си била женена.

Нийли усети нещо в нея да се размеква заради откровеността на Луси и седна, за да може да я гледа право в очите.

— Един брак е много повече от това просто да си намериш съпруг, който да не те бие. Добрите бракове се основават на приятелство и общи интереси. Искаш да се ожениш за някого, който ти е приятел, не само любовник. Някой, който…

Болката я стисна за гърлото с неподозирана сила. Нали беше постъпила точно така, а бракът й се оказа пълна подигравка.

Луси я гледаше сърдито.

— Двамата имате общи интереси. Обичате да разговаряте, държите на добрите маниери и все неща от тоя род. И двамата обичате Бътън. — Тя отчупи дървена тресчица от масата. — Може и… хм… — пое си дълбоко дъх — да решите да я осиновите… или нещо такова.

Нийли най-накрая разбра смисъла на този разговор и сърцето й като че се преобърна. В момента не я интересуваше дали Луси ще иска да я прегръщат или не. Тя протегна ръце през масата и улови ръката на момичето.

— О, Лус… Мат и аз няма да живеем заедно, както си го намислила. И няма да можем да ви осигурим дом — на Бътън и на теб.

Луси подскочи от масата така, като че Нийли я беше зашлевила.

— Притрябвало ми е да живея с някой от вас двамата. Такива сте загубеняци!

— Луси! — Мат се втурна, понесъл Бътън под мишница, и застана помежду им. Изражението му беше ядно и той посочи с ръка Мабел. — Влез вътре.

— Не, Мат… всичко е наред.

Нийли се изправи, опитвайки се да укроти гнева му.

Бътън започна да циври.

— Не е наред. — Той простреля Луси с поглед. — Повече да не съм те чул да говориш на Нел по този начин. Ако ще се държиш като гамен, ще го правиш някъде другаде сама и ще си носиш последствията. Сега влизай вътре.

— Майната ти! — кресна Луси и се затича през тревата към Мабел.

Мат сви ръката си в юмрук.

— Иска ми се да я ошамаря.

— Луси може да побърка всеки, но аз мисля…

— Няма нищо за мислене. Наистина ми се иска да я ошамаря.

Бътън извърна широко ококорените си очи към неговите, долната й устна се кривеше в подготовка за силен рев. Той я намести да седне на ръката му с глава, опряна в рамото му, и започна да я потупва по гръбчето. Наместо гняв в изражението му се четеше тревога.

— Така постъпвах със сестрите си, когато бях дете.

— Наистина?

Почувства се раздвоена между желанието да слуша Мат и да тръгне след Луси. Ако можеше да бъде по-търпелив с нея, вместо да я отпраща така грубо.

— И те ме ядосваха — също като Луси. Когато повече не можех да ги издържам, ставах и хубавичко ги нашляпвах. Дори на няколко пъти им оставих белези по ръцете. Изобщо не бях добър възпитател. Затова сега не искам да ми се мяркат деца край очите.

Той премести Бътън в другата си ръка.

— Бил си ги, така ли? — Забеляза, че Бътън се опитва да си пъхне пръстчето в отвора на ухото му. — На колко години си бил тогава?

— Десет. Единайсет. Достатъчно голям, за да натрупам опит в доста неща, само това мога да кажа.

Съвсем не достатъчно голям. Нийли все пак не знаеше нищо за взаимоотношенията между сестри и братя.

— Продължаваше ли да ги биеш и като порасна?

Веждите му се извиха нагоре.

— Не, разбира се. Вместо това започнах да играя хокей и изливах цялата си ярост на леда. А летата ходех да се боксирам. Мисля си, че спортните ми занимания буквално спасиха живота на сестрите ми.

— Значи не си продължил да ги биеш.

— Не, но помня, че все така ми се искаше да ги нашляпам. Точно като сега Луси. Тя е такова говедце.

— Тя изживява труден момент от живота си. А да ти се иска да я набиеш, не е същото като наистина да я удариш. Не мисля, че трябва излишно да се притесняваш дали не се превръщаш отново в побойник.

Той я изгледа така, сякаш беше готов да спори, но този миг я интересуваше повече какво става в душата на Луси.

— По-добре да отида и да си поговоря с нея.

— Недей. Ще те преметне. Аз ще отида.

— Чакай малко! Трябва да знаеш защо тя…

— Спести си обясненията. За подобно поведение няма никакво извинение, ама никакво.

Подаде й Бътън и закрачи към караваната.

Нийли го проследи с поглед, а в същото време бебето се заизвива в ръцете й и нададе рев. Нийли се загледа мрачно в неизядената храна на масата. Е, това беше — край на пикника.

Луси лежеше с лице, забито във възглавницата и юмрук, свит до сърцето. Как го мразеше само! Мразеше ги и двамата. Искаше й се да я беше блъснала кола и да е изпаднала в кома. Тогава щяха да видят те — щяха да съжаляват, че са се отнасяли зле с нея.

С всяка изминала минута стискаше все по-силно юмрук и клепачи, едва удържайки бликналите си сълзи. Такова говедо беше, че не можеше да се понася. Нищо чудно, че я мразеха. Нел просто се беше опитала да се държи добре с нея. Защо трябваше винаги всичко да проваля? Защо!

Вратата на караваната се отметна и удари в стената и вътре нахлу Мат. Сега щеше да й даде да се разбере, помисли си Луси. Не й се искаше да я види, че лежи и хленчи на леглото, затова светкавично стана и приседна на ръба му.

Чудеше се дали няма да я удари. Санди никога не я беше удряла, дори когато беше пияна, но Трент го беше направил. Веднъж.

Мат се приближи с тежка крачка към леглото в задната част. Тя изправи гръб и се приготви да го погледне в лицето.

— Съжалявам! — извика тя, преди той да й се развика. — Нали това искаш да чуеш?

Той само я погледна и изражението на лицето му едва не я накара да ревне отново. Беше много ядосан, но също и възмутен, като че тя наистина дълбоко го беше разочаровала.

Сякаш й беше баща.

Тя прехапа устни и успя да потисне плача, после си помисли за всички онези години, през които си беше мечтала за него. Пишеше името му в тетрадките си и го шепнеше вечер, преди да заспи. Матиас Джорик. Нейният татко.

Беше пораснала с истината, че той не й е истинският баща. Санди никога не я беше лъгала за него. Истинският й баща бил студент в „Карнеги Мелън“ и Санди се била запознала с него една вечер в някакъв бар и после никога не го видяла повече. Санди дори не му бе запомнила името. Винаги й беше казвала, че дълбоко в сърцето си смята Мат за неин истински баща.

Беше чула безброй истории за Мат, докато растеше. Как той и Санди се били запознали. Колко сладък и умен бил. Колко добре се отнасял с нея, макар да нямал пари, защото бил само на двайсет и една и току-що бил завършил колеж.

Луси винаги си беше фантазирала как той казва на майка й, че не се притеснява кой е бащата на бебето. Няма нищо, Санди. Бебето няма вина, че ти си забременяла от друг, а аз го обичам като мое дете.

Как не!

— Доникъде няма да стигнеш, ако продължаваш да говориш на Нел с този тон.

— Тя започна.

Това беше такава опашата лъжа, че дори Луси се зачуди как можа да я изрече.

— Какво направи тя?

Не й прозвуча като че й беше повярвал. А по-скоро искаше да й каже, че е нахална и вече е стигнала дъното, но сякаш й подаваше лопата да пропадне още по-надолу.

Отново се замисли как беше успяла да развали всичко, ама всичко този ден. А уж трябваше да помогне да се съберат, пък само им беше създала повече проблеми. Само Нел да не беше казала, че няма да се женят с Мат и че няма как да осиновят Бътън. А после беше казала, че не могат и Луси да осиновят — точно това я беше накарало направо да полудее, макар никога да не беше мислила, че биха могли да осиновят и нея.

Но Нел съставляваше половината на проблема, напомни си Луси. Джорик беше другата половина и може би той гледаше на взаимоотношенията си с Нел по друг начин. Единственият начин да го разбере, беше да потисне гордостта си. Обаче колко трудно беше това! Сякаш трябваше да преглътне цяла купа натрошено стъкло.

— Нел нищо не е казала. Аз бях. Държах се отвратително.

Сега, като беше изрекла тези думи, усети, че не се чувства чак толкова зле и дори беше доволна, че се беше насилила да ги каже.

— По дяволите, права си…

— Нел каза, че ти не трябва да ругаеш в мое присъствие.

— Тогава няма да й казваме, нали? Както няма да й кажем и че си мисля дали да не те държа заключена тук, докато не свърши всичко и не те отведа при баба ти.

Луси зачопли оръфания край на дупката в дънките си.

— Не ме интересува какво мислиш да правиш.

— Ти провали пикника на Нел. Съзнаваш го, нали така? Видя как се старае над сандвичите, сякаш са най-важното нещо на света. Дори ви е купила кексчета като панди! Това показва колко много е значел този пикник за нея. И сега ти провали всичко! Всичко!

Всичко, което й казваше, беше истина и това я накара да се почувства още по-отвратително. Точно сега обаче трябваше да мисли за Бътън, а не за това какво чувства и какво не.

— Казах, че съжалявам. Ти я харесваш много, нали?

— Нел?

Той за кого си мислеше, че говорят? Реши да потисне сарказма си и продължи:

— И тя много те харесва. Каза, че си огън.

— Така ли каза?

— Аха. И че си умен и много-много чувствителен.

Няколко лъжи повече не можеха да навредят, след като така или иначе беше оплескала всичко.

— Казала е, че съм чувствителен?

— Това значи много за една жена. Мисля, че е защото Бътън ти се нрави.

Не искаше да прозвучи като въпрос, но така или иначе точно така излезе.

Явно беше прекалила, защото той я изгледа подозрително.

— Какво общо има Бътън тук?

— Нищо — веднага отвърна тя. — Просто я използвах като пример. И исках да ти кажа, че… ако искаш да останеш сам с Нел, аз и Бътън, нали разбираш, можем да изчезнем. Само ми кажи.

Беше се научила бързо да изчезва покрай Санди и Трент.

— Благодаря. — Сега неговият глас беше изпълнен със сарказъм. Той скръсти ръце и я погледна така, че й се прииска да потъне вдън земя. — Първо трябва да се извиниш. И гледай да прозвучи напълно искрено, като че ти е заседнала буца от притеснение на гърлото, разбра ли?

Макар да имаше чувството, че вратът й се е схванал и всеки момент ще се пречупи, си наложи да кимне.

— Ще изядеш всичко, каквото ти сервира, дори да е боклук.

Тя отново кимна.

— И още нещо… след като се нахраним, ще я погледнеш право в очите и ще я помолиш да си поиграете с глупавото фризби.

— Добре.

Луси започваше да се чувства много по-добре, защото той нямаше да се старае така, ако Нел не му харесваше толкова много. Може би Бътън в крайна сметка щеше да си намери дом.

Като се има предвид катастрофалното начало, по-нататък пикникът се разви много добре. Луси поднесе извиненията си със спокоен тон и Нийли веднага ги прие. После тя и Мат си изядоха всичко, което Нийли им поднесе, дори салатата с тортелини, макар тя да забеляза, че Луси задържа своята непипната, докато беше възможно, а после, докато дъвчеше, тежко въздъхна. Бътън също хареса яденето си, особено банана, като дори си го размаза по главата.

Едва бяха приключили с яденето, когато Мат каза:

— Къде е фризбито? Хайде да видим колко си добра, Нел.

— Вие двамата започнете, докато преоблека Бътън. После и аз идвам.

Луси и Мат се разположиха на поляната точно зад масата за пикник. Докато преобличаше Бътън ги наблюдаваше, а след това се поколеба да се присъедини към тях и предпочете да отиде с Бътън на люлките. Нека Мат и Луси останат сами заедно.

Не беше изненадана от атлетизма на Мат. Той хвърляше фризбито зад гърба си, улавяше го изящно, изобщо се наслаждаваше на възможността да се пораздвижи. Луси поднесе истинската изненада. След известната неловкост в самото начало като че на повърхността изскочи една нова тийнейджърка — по-жизнена. Луси беше атлетична по природа, бърза и ловка. Мат редуваше похвалите с възможността за пореден път да й даде урок.

— Никога няма да го хванеш. Аз съм светлинни години по-добър от теб. Ей, не беше лошо за многознайка като теб… Уааа, браво, това беше удар със завъртане. Я да те видя сега, шампионке, какво ще направиш с това…

Както ги наблюдаваше, като че нещо я прободе и й причини болка. Кафявите очи на Луси блестяха, детският й смях се разнасяше наоколо при всеки повей на лекия вятър. Изглеждаше така свежа и щастлива, като момичето, каквото всъщност трябваше да бъде, а не онова, в което беше принудена да се превърне. Когато на Мат се налагаше да тича чак до детската площадка, за да спаси силно хвърляне, очите й го следваха и излъчваха такава непоносима мъка, която можеше да таи само най-самотното сърце на света.

Нийли се замисли за собствените си трудни взаимоотношения с баща й. Тъй като той беше много способен манипулатор, беше навикнала да се вижда като негова жертва. Сега се запита каква роля самата тя беше изиграла, за да се превърне в жертва. Беше въодушевена да играе ролята на първа дама и в същото време толкова загрижена да се хареса на своя татко. Може би ако не беше загубила в такава ранна възраст майка си, щеше да й бъде по-лесно. Макар между нея и втората й майка да се бяха установили много добри взаимоотношения, те никога не бяха станали близки помежду си, което именно беше причината баща й да стане още по-важен за нея. Често беше възроптавала срещу манипулациите му, но никога не му се беше противопоставяла, не и докато не беше напуснала Белия дом преди четири дни. Дали не се беше страхувала, че ако не зачете мнението му, той щеше да престане да я обича? Мислено си обеща, че от този ден нататък Джеймс Личфийлд ще трябва да я приеме такава, каквато е, или щеше да остане в периферията на живота й.

— Нел, ела — извика я Мат. — Сложи Демончето на тревата и ела да видим дали можеш да се мериш с младоците.

С усещането сякаш планина се е смъкнала от плещите й, Нийли се присъедини към тях. Макар уменията й да бяха твърде далеч от техните, и двамата се отнасяха толерантно към нея и така й дадоха възможност да се наслади на играта.

Когато реши, че трябва да приключват, Мат прегърна Луси и я погали по бузата с обърнати с кокалчетата навън пръсти на ръката.

— Време е да си хващаме пътя, шампионке. Много добре се справи с всичко.

Луси засия сякаш й беше дал безценна награда.

Бътън бързо се унесе в сън, а Луси се излегна отзад с книга в ръка. Нийли започна да прибира остатъците от храната по шкафовете. Чувстваше се неловко с Мат без присъствието на децата в ролята на бариера помежду им. Като си спомнеше всички онези думи, които й беше казал и които я бяха накарали да пламне, за интимните ласки, които му беше позволила, нямаше сили да го погледне. Не се харесваше за това. Една трийсетгодишна жена не биваше да изпитва такава несигурност по отношение на секса.

Даде си сметка до каква степан й беше станало навик да държи хората на дистанция, но това важеше за всички първи дами и беше акт на самозащита, след като живееха в епохата на таблоидната журналистика и саморазголващата се мемоаристика. През последните две-три години дори приятелствата й от детските години бяха разнищени от медиите.

Може би това, което най-много й харесваше у Нел Кели, беше, че на Нел не й се налагаше да се притеснява за нечие място в историята. Тя можеше да бъде себе си. Нел, каза си, нямаше да се притеснява и да говори с Мат след онова тяхно пропадане в плен на страстта предната вечер.

Тя се придвижи напред и седна на мястото на пасажера.

— Искаш ли аз да покарам малко?

— За нищо на света. Ще вземеш да решиш, че Бътън не би могла да постъпи в детска градина, ако не е видяла адвокатската кантора на Линкълн в Спрингфийлд или пък стария речен кораб в Пиория.

— В Пиория има стар речен кораб?

Кантората на Линкълн вече беше виждала.

— Не, потъна.

— Лъжеш. Нека да го видим, Мат. Хайде да отидем. Това е такъв чудесен символ на Средна Америка. Ще бъде като че отиваме на поклонение.

— Айова е не по-малък чудесен символ на Средна Америка и това ще бъде единственото ни поклонение от тук нататък. — Той я изгледа отвисоко, после бавно плъзна сив поглед от кръста до пръстите на краката й. — Освен това в Пиория няма къде да се любим.

Нел Кели, тази безсрамница, протегна крака към него, за да му ги покаже.

— Значи така.

— Така.

Краката й му харесваха. Тя се усмихна — на себе си.

— На Луси й хареса играта на фризби с теб.

— Аха. Много е атлетична.

— Чудя се какво ли ще стане с нея. Попитах я днес за баба й, но не пожела да ми каже нищо.

— Аз съм я виждал веднъж и мога да те уверя, че няма да е типичната баба с побеляла коса. Родила е Санди много млада и сега смятам, че едва е влязла в петдесетте.

— Това е добре за момичетата. Необходим им е по-млад човек да се грижи за тях. Надявам се, че ще може да се оправи с Луси, без да прекърши духа й.

— Никой няма да успее да прекърши духа на това дете. В нея има огромна сила.

Тя се поколеба, но реши да му каже:

— Когато говори с нея, тя не се ли държа малко странно?

— Какво имаш предвид?

— Не ти ли… каза нещо за нас двамата?

— Аха. Каза как си смятала, че съм огън и чувствителен.

— Никога не съм употребявала подобен израз.

— И много умен също. Винаги съм си мислел, че умееш добре да преценяваш хората. Предложи ми, ако смятам да предприема нещо спрямо теб, само да й кажа и тя ще изчезне с Бътън. — Направи пауза. — А аз смятам да предприема.

Устните й се поразтеглиха в нещо като усмивка, но не съвсем.

— По всичко изглежда, Луси е решила да ни стане нещо като сватовница. Мисли, че ако успее, после ние ще осиновим нея и Бътън. Ето затова избухна така срещу мен. Казах й, че това няма да стане.

Изражението на лицето му помръкна.

— А аз точно това исках да избегна. Кълна се, че ако Санди беше жива, щях да я убия за това, което ми причини.

— Изглежда и че тя не иска много скоро да стигнем в Айова. Всичко това започва много да ме безпокои. Какво ще правиш, ако не ни провърви с баба им?

На Нийли не й хареса начинът, по който Мат присви очи.

— Момичетата са нейна отговорност, само нейна, на Джоан Пресман. Тя трябва да се погрижи за тях.

Тя погледна назад към Бътън, която спеше на мястото си, стиснала моржчето, после към Луси, простряна на леглото с глава, забита в книгата. Тези момичета заслужаваха да имат семейство и можеше само да се моли и надява, че това ще им се случи.

Мат се беше надявал, че ще се окажат близко до границата с Айова още преди нощта, но пикникът ги беше забавил. После Нел беше видяла табела с надпис за общински панаир и неочаквано за себе си той се беше озовал на гърба на конче от въртележка с бебето на ръце. Сега това бебе го обхващаше обичайната нервност преди вечерното спане, а се намираха в може би най-безлюдната отсечка на магистралата, минаваща през Централен Илинойс. Най-близкият къмпинг се намираше на четиридесет мили, а плачът на Бътън ставаше все по-силен — затова, като видя килната табела с надпис продава се, отби веднага натам.

Запуснат път ги отведе до още по-запусната фермерска къща. Паркира уинибагото в алеята между къщата и все още останалия скелет на плевника.

— Надявам се, че поне някой сериен убиец живее тук.

Зад игривия тон на Луси се криеше страх, но Мат не възнамеряваше да я чукне по носа, само лекичко.

— Да не те е страх, шампионке.

— Не ме е страх! Нел ми изглежда малко нервна.

Нел всъщност изглеждаше очарована. Всяко ново приключение беше в състояние да я очарова.

— Смятате ли, че някой ще има нещо против, ако останем да преспим тук?

Мат отвори вратата на караваната и се огледа наоколо — от буренясалия път до изоставената къща.

— По всичко изглежда, че никой не живее тук. Няма място за страх и притеснения.

Той се зае да приготвя Бътън за сън, докато Нел кипваше вода за спагетите, които беше купила за извънредни случаи като този, както и бутилка с подходящ сос. Луси извади остатъците от пикника и ги подреди в чинии, без никой да я беше молил за това. Нел, която явно не би могла да се наслаждава на храна, ако не е полазена от мравки, обяви, че ще ядат навън, и те вечеряха седнали на земята върху постлано старо одеяло, заобиколени от ябълкови дървета.

После Нел обяви, че иска да поразгледа наоколо. И тъй като в една стара и запусната ферма можеха да се очакват какви ли не неприятни изненади, Мат реши да не я оставя сама, а сложи Бътън на раменете си и увлече и Луси в разходката. От време на време бебешка слюнка смазваше косата му, но това не му попречи ведно с цялото си женско войнство да се щура наоколо. Близо до старата фермерска къща съзря нещо розово. Когато се наведе да разбере какво е, видя, че е мъничък храст диворастяща роза. Откъсна една от пъпчиците, която тъкмо беше започнала да се разлиства, и я поднесе на Нел.

— Прекрасна роза за прекрасна дама.

Просто искаше да я подразни, но не се получи така. Прозвуча искрено и Нел го погледна, сякаш й беше подарил скъп диамант.

Обикаляха, докато се стъмни. Тогава изведнъж Луси отново влезе в ролята на сватовница.

— Дай ми Бътън, Джорик. Дори малоумник може да се сети, че й е дошло времето за сън.

Бътън обаче не пожела да се раздели с него и докато Нел остана навън да се наслади на вечерта, с роза затъкната зад ухото й, той се озова в ролята на къпещ бебето татко. Но тъй като не притежаваше търпението на Нел и Луси, реши да не я къпе в мивката, а я сложи да седне под струята на душа. Бързо и ефективно.

Луси я сложи да легне, после се отпусна на кушетката с книга в ръка и му каза да изчезва, за да може да си прочете книгата. Помисли си дали да не й каже, че от сватосването й нищо няма да излезе, но после реши, че ще е пълен глупак, ако не се възползва от възможността да остане с Нел.

Навън, на лунната светлина, разкривените стволове на ябълковите дървета се бяха превърнали в джуджета. Нел стоеше сред високата трева с глава отметната назад и загледана в звездите, които тъкмо бяха започнали една след друга да проличават на небето. Беше на милиони светлинни години далеч оттук.

Той я наближи с тихи стъпки — не му се искаше да я стресне и притесни. Светлината посребряваше косата й и меко осветяваше лицето й. Така я превръщаше в екзотична красавица, едновременно изглеждаща съвсем на място в обкръжението на ябълковите дървета, но и като някакво фантастично същество, незнайно как озовало се в градината.

Точно сега отново усети познатите тръпки по врата, придружени от внезапно присвиване под лъжичката. Тя си беше Нел. Нел Кели, бегълка от аристократичен произход с добро сърце и с вкус към живота.

Нощта беше изпълнена с такова спокойствие, че щеше да е грях да го наруши, като я въвлече в разговор, още повече че единственото, което му се искаше, беше да я люби, затова се изненада, когато се чу, че говори. А още по-изненадан беше от това, което изрече.

— Госпожа Кейс?

— Да? — извърна се тя машинално.