5.

Къде я беше виждал? Мат се вгледа по-внимателно в жената, когато тя го загледа притеснена. Поведението й имаше маниера на кралица, но крехкостта й, слабичката й шия и липсата на брачна халка издаваха, че е преживяла тежки времена. Ръцете и краката й бяха почти комично кльощави в сравнение с напредналата й бременност, а погледът в сините й очи издаваше умора и изтощение, които Мат разтълкува като знак, че животът й е стоварил по-голямо бреме, отколкото бе могла да понесе.

Тези яркосини очи… бяха му толкова познати. Сигурен беше, че никога не се бяха запознавали, но имаше чувството, че я беше виждал и по-рано. Нежеланието й да се обади в полицията раздразни журналистическото му любопитство.

— Няма да съобщите за кражбата, така ли?

Видя пулсирането на вената отстрани на шията й, самата тя обаче не трепна.

— Защо смятате така?

Криеше нещо и той беше почти сигурен какво е то.

— Не знам. Може би не искате да се обаждате, защото колата не е ваша?

Притеснение избликна в погледа й, но не и страх. Беше изпаднала в беда, но беше ясно, че умее да запазва хладнокръвие и да не се поддава на отчаяние.

— Това не ви засяга.

Все повече му ставаше ясно, че се беше натъкнал на нещо особено, и продължи в нападателен журналистически стил.

— Страхувате се, че ако позвъните на полицаите, те ще разберат, че сте откраднала колата от приятеля си?

Тя присви очи.

— Защо смятате, че имам приятел?

Той сведе очи към издутия й корем.

— Предполагам, че не някоя приятелка е отговорна за състоянието ви.

Тя изгледа корема си като че беше забравила за съществуването му.

— О!

— Не носите халка и карате открадната кола. Всичко съвпада.

Не беше сигурен защо всъщност се беше заел така да я притеснява. Навик, предположи, роден от професионалното му любопитство към хора, които се опитваха да прикриват истината. Или се беше заял с нея просто защото не му се връщаше в уинибагото.

— Никога не съм казвала, че съм откраднала колата. Вие си го измислихте.

— Защо тогава не искате да се обадите в полицията?

Тя го изгледа така, сякаш беше египетската царица, а той беше от робите, които търкаляха камъни, за да й построят пирамида. Нещо в нейното поведение продължаваше да дразни любопитството му и той продължаваше да я държи на мушката си.

— Бихте могли да се върнете при него — предположи той.

— Не се отказвате да любопитствате.

Обърна внимание на характерната комбинация от интелигентност и високомерие в маниерите й. Тази дама притежаваше явно култивирано в течение на дълги години умение да държи хората на дистанция. Защо не беше постъпила така и с приятеля си?

На кого му приличаше? Отговорът витаеше някъде наоколо, но така и не кацаше на рамото му. Чудеше се колко ли годишна беше? Малко под или малко над трийсетте? Всичко около маниерите й и изобщо осанката й издаваше класата, но положението, в което беше изпаднала, беше твърде несигурно и не безопасно дори за човек от висшето общество.

— Не мога да се върна назад — най-накрая рече тя.

— И защо?

За миг се поколеба.

— Защото той ме бие.

Дали си въобразяваше или наистина беше усетил известно задоволство в думите й? Какво се криеше зад всичко това?

— Имате ли някакви пари?

— Малко.

— Колко малко?

Гордостта не я беше напуснала и той се възхити на самообладанието й.

— Благодаря ви за загрижеността, но това наистина не ви засяга.

Тя се извърна, за да се отдалечи, обаче неговото любопитство в никакъв случай не остана задоволено. Да се осланя на инстинктите си — точно това му беше спечелило професионалната репутация, затова сега улови дръжката на ужасната й чанта и я дръпна, за да спре.

— Хей!

Без да обръща внимание на съпротивата й, той свали чантата от рамото й, бръкна и извади портмонето й. Погледна вътре и не видя нито кредитни карти, нито шофьорска книжка, само двадесет долара и няколко цента.

— Няма да стигнете далеч с това.

— Нямате право!

Тя изтръгна портмонето и чантата си и побърза да се отдалечи.

И сам си имаше достатъчно проблеми, така че можеше да я остави да си решава нейните, но интуицията не му даваше мира.

— Какво ще правите сега? — извика след нея.

Тя не му отговори.

Хрумна му направо луда идея. Посвети й точно пет секунди за обмисляне, преди да я приеме окончателно.

— Искате ли да пътувате на стоп?

Тя спря и се извърна към него.

— С вас ли?

— С мен и проклетите деца. — Приближи се към нея. — Пътуваме на запад, към къщата на баба им. В Айова. Можем да ви оставим някъде, ако смятате да пътувате в същата посока.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Каните ме да тръгна с вас?

— Защо не? Но няма да ви излезе безплатно.

В изражението й се прояви безпокойство и той много добре знаеше какво си беше помислила. Но бременните жени не бяха сред предпочитаните му обекти за прелъстяване.

— Искам да обърнете внимание на Луси, за да престане да се заяжда с мен, и да се грижите за бебето. Това е всичко.

Очакваше да види облекчението й, но в момента, когато спомена за бебето, тя сякаш изтръпна.

— Не знам нищо за бебетата.

— Не е ли време вече да научите?

Като че й отне, макар и секунда време, за да си припомни, че е бременна. Мат започваше да си мисли, че тя не е особено доволна от бременността си. Наблюдава я как обмисля секунда-две предложението му, след което очите й изведнъж се озариха от нещо, което можеше да се нарече и възбуда.

— Да. Добре. Ще ми бъде приятно.

Реакцията й го изненада. В тази жена имаше нещо повече, отколкото можеше да се разбере на пръв поглед. Напомни си, че не знае нищо за нея, и се запита дали прекалено дългото размотаване край децата на Санди не го беше накарало да оглупее. Да шофира обаче дори и още миля в присъствието на намусената Луси и ревящото бебе щеше да му дойде прекалено. Освен това, ако нищо не се получеше, можеше да й предложи известно количество пари и да я остави на следващата стоянка за тежкотоварни камиони. Извърна се към уинибагото.

— Искам да ви предупредя за нещо.

— Какво е то?

— И двете имат слаби стомаси.

— Това какво означава?

— Ще разберете. — Той отвори вратата пред нея. — Как се казвате?

— Н-нел. Нел Кели.

Колебанието й го накара да се запита дали му казва истината. Приятелят й сигурно беше голям неудачник.

— Аз съм Мат Джорик.

В отговор беше удостоен с царствено кимване и това му подейства като озарение. Корнелия Кейс. Ето на кого му приличаше.

Само известни личности му се въртяха из главата. Първо беше оприличил Луси на Уинона Райдър, а сега тази жена му се беше привидяла като бременна версия на Корнелия Кейс. Дори гласовете им си приличаха, но не можеше да си представи аристократичната първа дама да се е преобразила изведнъж в тази бременна неудачница, изоставена на волята на съдбата на този паркинг в дълбоката провинция на щат Пенсилвания.

— Някога казвали ли са ви, че приличате на Корнелия Кейс?

Тя примигна.

— Постоянно.

— Дори звучите по един и същи начин, само че вие говорите с акцент, но не бих могъл да кажа какъв точно. Откъде всъщност идвате?

— От Северна и Южна Каролина. Алабама. Била съм известно време и в Мичиган. Калифорния. Родителите ми често се местеха. Това много повлия на говора ми.

— Предполагам, да.

Слънчевата светлина пропълзя по косата й и той съзря кафяво петънце близо до слепоочието й, като че наскоро си беше боядисвала косата и не беше успяла да отмие излишната боя. Машинално регистрира в съзнанието си и тази подробност. Нел Кели може и да беше изпаднала до дъното и все пак й беше останало достатъчно суета, за да намери време и да си боядиса косата. Точно този род наблюдателност му беше помагала да слепи парче по парче историите си и да ги превърне в журналистически находки.

Ухаеше приятно и докато се отместваше, за да й направи път за караваната, той си даде сметка и за нещо друго. Ако не беше бременна, вече щеше да му се е замаяла главата от желание да я има. Беше минало известно време от приключването на предишната му интимна връзка — припомни си летящия към него брой на списание „Брайд“ — и сексуалният му живот го нямаше никакъв. И все пак не чак толкова, че да се впечатлява така от една много стройна, но и много бременна жена. И все пак, имаше нещо в нея…

— След вас, принцесо — каза той и сведе глава.

Принцеса?

Нийли рязко изви глава нагоре и се натъкна на усмивка тип изпечен сваляч, което моментално я накара да се запита къде ли си беше изгубила ума. Не само току-що беше приела предложението на един непознат мъж да пътува с него на стоп, ами той беше толкова по-висок и по-силен от нея. А сега и тази усмивчица… Макар да не беше откровено похотлива, все пак беше до такава стенен предизвикателна, че за момент се почувства силно обезкуражена.

— Смятам, че ви отива — беше отговорът му.

Не можа да реши как да отвърне на това, така че просто се промъкна покрай него — не много лесно за изпълнение — и прекрачи вътре. Решението й беше напълно импулсивно, но не съвсем глупаво, заключи тя, след като поогледа обстановката. Макар в крайна сметка този човек да й беше внушил усещането за опасност, все пак според нея нямаше да се стигне до ситуация, при която тя да се окажеше в ролята на чисто гола жена, намерена в безпомощно състояние. Беше й предложил да остане с нея и да говори с полицията, нали така? И най-важното, чудесното й приключение нямаше да свърши така скоропостижно.

Надяваше се, че приказките й го бяха поуспокоили, въпреки това си напомни да бъде по-внимателна в обясненията, за да не я улови в лъжа. Напомни си също, че вече е Нел Кели — първото име, което й беше хрумнало, когато я попита.

Бебето беше сложено да седне върху кушетка с износена синьо-зелена карирана тапицерия. Срещу кушетката, отдясно на Нийли имаше пейка. Върху масата бяха оставени отворен пакет с картофен чипс, остатъци от понички „Дънкин Донатс“, четка за коса и уокмен. Отляво на нея се намираше малък хладилник, до него имаше врата с лющеща се облицовка — сигурно водеше или към килер, или към банята. Имаше също и миниатюрна кухничка с печка с три котлона, микровълнова печка, а също и мивка, отрупана с пластмасови чаши и кутия от „Дънкин Донатс“. В задната част на тази къща на колела полуоткрехната врата откриваше гледка към двойно легло, отрупано с дрехи и хавлии. Отпред имаше две сгъваеми седалки — една за шофьор и една за пасажер.

Изречен на висок глас въпрос прекъсна огледа й:

— Вие какво правите тук?

Тя с неохота извърна поглед и видя намусената тийнейджърка Луси да седи на кушетката и да храни бебето с грах от буркан. Момичето явно не беше очаровано да я види.

Нийли си припомни особения тип копнеж, който беше съзряла в погледа й, докато беше наблюдавала караницата им с Мат. Може би на момичето просто не му харесваше, че друга жена се е появила на нейна територия.

— Ще пътувам на автостоп — отвърна Нийли.

Луси я изгледа с неодобрение, след това отмести поглед към седалката на шофьора.

— Какво ти става, Джорик? Не можеш да минеш без секс и си водиш и гаджето?

Прозвуча собственически.

— Не й обръщай внимание. — Мат разгъна пътната карта и я загледа изучаващо. — Луси си мисли, че ако говори мръсни думи, ще ме накара да се разплача.

Нийли се вгледа в Луси и се замисли за групата ослепително изглеждащи тийнейджъри, които наскоро беше приела в Белия дом — миналата седмица. Всички те бяха спечелили национални стипендии за отличен успех и контрастът между тях и Луси беше очебиен. Е, нали искаше да види какъв е животът на обикновените хора — ето какъв беше.

Луси сложи бурканче с детска храна на кушетката. Бебето, което още имаше около устата си зелени остатъци от граха, нададе нетърпелив вой. Тийнейджърката стана, изви се към пейката и се отпусна върху нея.

— Не се изморява да яде, обаче аз се изморих да я храня.

Тя протегна ръка към уокмена си, наложи слушалките на главата си и се прислони в ъгъла.

Мат погледна през рамо към Нийли и й отправи многозначителна усмивка.

— Време е да започнете да си заработвате пътя, Нел.

За миг Нийли като че не разбра към кого се обръщаше.

— Нахрани бебето, за да можем да потеглим — додаде той.

Луси поклащаше глава в такт с музиката от уокмена, но погледът, с който следеше бебето, издаваше, че чува всяка дума. Нийли не можеше да се освободи от усещането като че я подлагат на тест.

Тя се извърна към бебето и изпита познатия ужас. Макар да чувстваше слабост към децата, бебетата все така си оставаха мъчение за нея. Това беше една от най-дълбоко пазените й тайни, което си беше чиста ирония, като се имаше предвид каква дегизировка си беше измислила.

Не се нуждаеше от медиум, за да осъзнае в какво се състоеше проблемът й. Известната снимка от корицата на „Тайм“ нямаше как да покаже, че етиопското дете — жертва на глада, което тя беше държала, беше умряло в ръцете й минути след като фотографът се бе отдалечил от тях. Споменът за това никога не я беше напускал.

Макар да беше позирала с множество здрави и усмихнати бебета, тези контакти всъщност винаги бяха много краткотрайни и спорадични. Работата й изискваше именно с безнадеждно болните бебета да прекарва повече време. Беше заставала очи в очи с толкова много бебета с умствени недъзи, беше прегръщала стотици бебета с HIV, беше успокоявала бебета с непроизносими диагнози и беше отпъждала мухите от невиждащите очи на страдащите от глад. В съзнанието й понятията бебета и страдание бяха свързани в неразривен съюз.

Трябва да се дистанцираш — беше й казал Денис веднъж още преди да се оженят, когато се беше опитала да му обясни проблема. — Ако искаш да си от полза за тези деца, трябва да се абстрахираш от проблемите им.

Но как можеше някой да се абстрахира от това да наблюдава как трагично приключва нечий невинен живот? Спомени за издути коремчета и осакатени крачета и ръчички пълнеше сънищата й. Тези бебета се бяха превърнали едновременно в неин кръст, но и неин кръстоносен поход, затова беше наредила на екипа си да й осигури колкото се може повече възможности, за да може да изразява съчувствието си. Само по този начин можеше да почете паметта на онова етиопско бебе, на което не беше могла да помогне с нищо.

Първите дами по традиция се посвещаваха на някаква кауза. Лейди Бърд31 имаше своите цветя, Бети Форд се бореше против пристрастяването към лекарства, Нанси Рейгън си имаше нейната кампания Just Said No32, а Барбара Буш33 беше искала всеки да може да чете. Макар Корнелия да не беше мислила точно в тази посока, тя се беше превърнала в ангел-хранител на най-страдащите в света. Сега Нийли погледна към това здраво и хленчещо, златокосо малко момиченце с искрящи сини очи и остатъци от грахчета, размазани по цялото личице, и усети страх. Тъмната страна на този неин кръстоносен поход се изразяваше в паниката, която усещаше да я обхваща, щом насреща й застанеше здраво бебе. В това чувство нямаше никаква логика, но от толкова дълго възприемаше себе си като Ангел на бебешката смърт, че с нищо не можеше да си помогне.

Осъзна, че Мат я наблюдава и успя някак уж естествено да свие рамене.

— Аз… аз нямам опит с бебетата. Може би е по-добре вие да го направите.

— Страхувате се да не си изцапате ръцете? Освен ако не сте забравила, че да ми помагате, е отплатата ви за пътуването.

Държеше я натясно и много добре го знаеше. Тя огледа отново потъналата в разруха каравана, навъсената тийнейджърка и нервното бебе. После извърна поглед към огромния и грубо скроен мъж с широките рамене и дяволитата усмивка. Толкова ли много й се искаше да продължи пътешествието си, че да остане с тези хора?

Да, искаше.

С мрачна решимост улови олигавената лъжица, потопи я в бурканчето и я поднесе към бебешката уста. Бебето погълна граха, след това отвори уста за още, вперило очи право в лицето на Нийли. Когато поднесе лъжицата за втори път към устата й, бебето обви с ръчичка пръстите й.

Нийли потръпна, едва потискайки непреодолимото си желание да отхвърли докосването.

— Как се казва? — успя вместо това да попита.

— Ще ви се иска да не сте го чула.

Луси повдигна едната си слушалка.

— Казва се Бът.

Бът?

Нийли погледна надолу към хубавото личице с размазани грахчета по него, отбелязвайки наум фините черти и здравата кожа. Правата руса коса на детето обгръщаше главичката като пух на глухарче. То й се усмихна, откривайки четири малки зъбчета, после на устничките му се появи балонче от зеленикава слюнка.

— Не аз съм я нарекла така — промърмори Луси — и не ме гледайте така.

Затова Нийли се обърна към Мат.

— И аз не съм я нарекъл така.

Напъха в устата на бебето и последната лъжица грах.

— Как е истинското й име?

— Тук вече се предавам — отвърна Мат и започна да сгъва картата.

— Стори ми се, че сте били приятел на майка им. Защо тогава не знаете името й?

Как така беше тръгнал на път с две деца, които не бяха негови?

Вместо да й отговори, той пъхна ключа в контакта.

— На твое място нямаше да потегля веднага, Джорик — обади се Луси. — На Бът й трябва половин час да смели храната или пак ще повърне.

— Дявол да го вземе, така никога няма да стигнем…

Нийли не беше очаквала, че той ще използва подобен език в присъствието на тийнейджърка, независимо колко скверно самата тя се изразяваше. Всъщност това не я засягаше.

Луси скочи от пейката.

— Пусни климатика. Горещо е.

— А да си чувала някога думата моля?

— А ти да си чувал някога израза горещо като в ада?

Луси беше отишла твърде далеч. Вместо да пусне климатика, той изключи двигателя, слезе от шофьорската седалка и със спокоен жест пъхна ключовете в джоба си.

— Ще се видя с вас, дами, след половин час — каза и се измъкна от уинибагото.

Вътре беше наистина топло и Нийли сбърчи вежди, докато отправяше поглед към тийнейджърката.

— Просто прекрасно — каза.

— Той е задник.

— Задник, който ни остави без климатик.

— Голяма работа.

Когато Нийли беше на годините на Луси, от нея се изискваше да се облича прилично и да води любезни разговори с лидери от цял свят. Никога не й беше идвало наум да се държи неучтиво. Затова сега тази тийнейджърка буквално я очароваше.

Бебето беше започнало да си трие олигавените юмручета в русата си косичка. Нийли се огледа за хартиени кърпи, но не видя нещо подобно.

— Как бих могла да я почистя?

— Не знам. С хавлия или нещо друго.

— Къде има хавлия?

— Тука някъде. В това чекмедже може би.

Нийли откри кърпа за бърсане на съдове, намокри я на мивката и наблюдавана от Луси, започна да бърше косицата на бебето, след което си даде сметка, че щеше да бъде по-добре, ако го беше направила направо с ръце. Докато се трудеше, се опитваше да не забелязва кривите усмивки, предназначени за нея. Най накрай детето беше сравнително добре измито и почистено.

— Извади я от седалката и я пусни да пълзи. — В гласа на Луси личеше досадата. — Трябва да се раздвижи малко.

Килимът не й изглеждаше твърде чист. Притеснения за тиф, дизентерия, хепатит и дузина други болести й минаха през ум и Нийли се огледа върху какво да разположи детето. Откри накрая фабрично изплетено одеяло в един от шкафовете, закрепени в горната част на караваната, и го застла на пода между кушетката и масата. Замъчи се неумело с коланите, придържащи детската седалка, докато ги разкопчее.

Скръсти ръце пред себе си, както правеше всеки път, когато се налагаше да поеме пеленаче. Не умирай! Моля те, не умирай…

Детето зарита с крака и нададе радостен вик, когато Нийли го вдигна от детската седалка. Усещането беше за нещо топло и тежко в ръцете й, благословено от добро здраве. Почти веднага го сложи на пода. Бебето проточи шия, за да я погледне.

Луси дори беше престанала да се преструва, че слуша уокмена си.

— Не трябваше да си правиш труда за одеялото. Няма да се задържи дълго върху него.

Бебето запълзя с уверени движения, опряно само на ръчичките и крачетата си. И само след секунди вече беше напуснало очертанията на одеялото в посока към предната част на караваната.

— Щом като знаеш толкова много, защо ти не се погрижи за бебето?

Нийли се наслаждаваше на усещането да се държи грубо. Нямаше ли да бъде чудесно да може да отвръща така на всеки, който не й се нрави?

Бебето се изправи, използвайки шофьорската седалка за опора, и започна да върви с треперещите си крачета, опитвайки да балансира с мъничката си ръчичка, омазана със зелен грах.

— Какво си мислиш, че съм правила, откакто майка ми умря?

Нийли се почувства ужасно.

— Не знаех за майка ти. Извинявай…

Луси сви рамене.

— Не се извинявай. Пусни това нещо, Бът.

Нийли видя, че бебето се беше придвижило още напред и се беше вдигнало на пръсти в опит да достигне с ръчичката си скоростния лост. То се извърна към по-голямата си сестра, усмихна й се и напъха юмручето си в устата.

— Аз няма да я наричам Бът — обяви Нийли.

— Тогава как ще разбере, че говориш на нея?

Нийли не искаше да се впуска в спор.

— Имам идея. Нека да я наречем с друго име. Прякор.

— Какъв прякор?

— Мериголд34.

— Старомодно е.

— Може да е старомодно, но е по-хубаво от Бът.

— Пак се опитва. Вдигни я оттам.

Нийли усети прилив на досада от тези тийнейджърски заповеди.

— След като много добре си запозната с особеностите на поведението й, би било много по-добре, ако ти я наблюдаваш.

— Е, да де, да…

— Смятам, че така ще бъде най-добре. Ясно е, че се грижиш отлично за нея.

Лицето на Луси почервеня под грима.

— Не е вярно! Не мога да понасям тази пикла.

Нийли се вгледа по-внимателно в момичето. Ако толкова не харесваше бебето, защо тогава непрекъснато внимаваше за него?

Бебето Бът — бебето Мериголд отново протегна ръчичка към скоростния лост. Нийли се втурна напред, пъхна ръце под мишничките на детето и го накара да застане, опирайки се на кушетката. Бебето се закрепи с една ръка, след това изви шия, за да може да види сестра си. Луси обаче нарочно не искаше да я погледне. Детето нададе вик, за да привлече вниманието й.

Луси приближи глава към краката си и започна да лющи синия лак от нокътя на един от палците си.

Бебето отново нададе призивен вой, този път по-силен.

Луси продължаваше да се преструва, че не го забелязва.

Разнесе се нов вой, дори още по-силен.

— Престани! Престани!

Малкото личице трепна от тази проява на гняв у сестра си. В очичките му нахлуха сълзи, а устенцата му се изкривиха.

— Егати! — извика Луси, скочи и се измъкна от караваната, оставяйки Нийли сама със съкрушеното бебе.



— Кажете ми, че само си въобразявам и че това чукане на двигателя не върви от зле към по-зле.

Мат погледна настрани към Нийли, която седеше на пасажерската седалка. Вече час пътуваха, но той изглеждаше така погълнат от мислите си, че едва сега за пръв път й беше проговорил.

— Не съм обърнала внимание.

Беше твърде заета да се наслаждава на провинциалния пейзаж.

— Нека да спрем — обади се Луси. — Искам да отида до някой базар35.

— Не мисля, че има базар наблизо? — беше реакцията на Нийли.

— Откъде пък знаеш? И ме оставете аз да карам. Знам как да карам тази таратайка.

— Тихо — вметна Мат — или ще събудиш Бът.

За голямо облекчение на Нийли детето най-сетне беше заспало, както си седеше на детската си седалка.

— Името й е Мериголд — информира тя.

— Глупости — изсумтя Мат и протегна ръка към кутията сладка безалкохолна бира, която беше извадил от малкия хладилник.

Нийли беше забелязала, че е направо пристрастен към този тип бира.

— И на Бът не й харесва — обади се Луси, — обаче Тя не се интересува от това.

Нийли беше произведена в Тя преди около трийсетина километра.

— Е, това е много лошо, защото смятам да я наричам така — отвърна тя, отново изпитвайки прилив на задоволство от прекрасната си грубост.

Ако можеше да говори така и с членовете на Конгреса: Сър, единственото нещо, което вони повече от дъха ви, е вашата политика.

Вече беше успяла да свикне с тази къща на колела, която, както Луси я беше информирала, се наричала Мабел. Дори и това възстаро уинибаго си имаше по-хубаво име от бебето.

Мат шофираше загледан в пътя, леко наклонил глава и заслушан в шума на двигателя. Нийли усети, че се наслаждава на самата себе си, независимо от не толкова желаната компания. И на красивия летен ден, през който не я очакваха нито приеми, нито официални вечери. А вечерта нямаше да се налага да си слага ледени блокчета на ръката, за да се възстановява от поредното ръкостискане с множество хора.

Болките от твърде много ръкостискания бяха проклятието на политическия живот. Някои президенти си бяха създали своя собствена система, за да се опазят. Удроу Уилсън отпускаше средния си пръст надолу и кръстосваше показалеца и безименния си пръст, така че никой да не можеше да улови здраво ръката му. Хари Труман36 пръв сграбчваше ръката на другия човек и обгръщаше палеца му между своя палец и показалец, за да контролира натиска. Айда Маккинли, жената на президента Уилям Маккинли37, винаги носела букет, така че не й се налагало изобщо да се здрависва. Елизабет Монро обаче, красивата, но снобееща съпруга на петия президент на нацията38, беше измислила още по-добра система. Тя просто стоеше надалеч от Белия дом.

Публичните личности си бяха изработили редица трикове, за да преобразят официалните събития в по-приемливи за себе си. Един от най-любимите на Нийли трикове беше патент на Нейно Величество кралица Елизабет. Когато искаше помощниците й да я избавят от досаден събеседник, тя просто прехвърляше чантата си от дясното рамо на лявото.

— Искам на базар, искам на базар.

Къде беше тази чанта сега, когато й трябваше…

— Защо не си слушаш уокмена?

Луси гневно хвърли на пода пакет от чипс.

— Скучно ми е. Искам малко да се позабавлявам.

— Нямаш ли книга за четене?

— Това да не е училище! Защо трябва да чета книга?

Мат се усмихна.

— Ами да, Нел. Защо ли й трябва да го прави?

Книгите бяха най-вярната компания на Нийли като дете и тя не можеше да си представи, че някой не обича да чете. Запита се как ли родителите изобщо успяваха да забавляват децата си по време на пътуване. Макар да беше първата дама на Съединените щати на Америка — символичната майка на страната — нямаше ни най-малка представа.

— Не искаш ли да рисуваш — попита тя.

Да рисувам?

Прозвуча така, сякаш Нийли й беше предложила да си играе с умрял плъх.

— Нямаш ли пастели? Или цветни моливи?

Луси изръмжа под сурдинка и продължи да лющи маникюра на краката си.

Мат хвърли на Нийли развеселен поглед.

— Сега сме в края на века, Нел. Пастелите и цветните моливи не са на мода. Попитай я дали иска наркотици или оръжие.

— Никак не е смешно.

— Смешно е. — Луси беше вдигнала поглед от крака си. — Първото смешно нещо, което те чувам да казваш, Джорик.

— Аха. Аз съм истинският Джим Кери.

Луси стана от кушетката.

— Трябва да спрем. Искам да пишкам.

— Има тоалетна. Иди в нея.

— Забрави. Мръсна е.

— Ами почисти я.

Луси изкриви устни в презрителна гримаса.

— Как не…

Мат отправи поглед към Нийли.

— Ти я почисти.

Нийли също го погледна.

— Как не!

Луси се изхили и Нийли се усмихна, чула хихикането.

— Сядай — заповяда Мат на Луси. — И се завържи. Кушетката си има колани. Използвай ги.

Тя сграбчи уокмена си и го отнесе в задната част на уинибагото, където се пльосна върху двойното легло, отново наложи слушалките на главата си и заудря с юмрук по стената в такт с ритъма на музиката.

— Чудесно дете — промърмори Нийли. — Сигурна съм, че добре ще се оправя в затвора.

— Ако събуди Демончето, ще я убия още преди да успее да попадне там.

Нийли му хвърли изучаващ поглед.

— Никога не съм пътувала с деца, но ми се струва, че човек би трябвало да предвиди повече спирки по пътя, за да не ги остави да скучаят. Заради красиви пейзажи, подходящи площадки за игра, зоологически градини.

— Ако видите знак, че наблизо има ферма за змии, кажете ми, за да ви оставя и трите там.

— Вие сте много опърничав човек.

— А вие сте отвратително весела за жена, която има само двайсет долара в портмонето си и току-що са й откраднали колата.

— Не са я откраднали и всъщност земните блага са само пречки по пътя към духовното ни усъвършенстване.

— Така ли?

— Луси каза, че майка й е починала. Кога се е случило?

— Преди около шест седмици. Тази жена никога не се е отличавала с разум. Карала е пияна.

— Ами бащата на децата?

— Бащи. Бащи. Бащата на Луси е бил от типа флирт за една нощ. Бащата на Демончето е бил последният приятел на Санди. Загинал е с нея.

— Ето затова Луси е толкова враждебно настроена. Опитва се да се справи с факта, че майка й е починала.

— Не мисля. Обзалагам се, че Санди е била умряла за Луси много отдавна. Смятам, че е най-вече уплашена, но не иска никой да го разбере.

— Много добре, че сте решили да се погрижите за тях, особено след като се вижда, че не обичате децата.

— Не, нямам нищо против тези момичета, но смятам, че дори торба цимент и много дълбоко езеро не биха могли да ги оправят.

Тя се усмихна. Хората винаги се бяха старали да се проявяват от най-добрата си страна в нейно присъствие. Беше чудесно да се намира в присъствието на един толкова развеселяващо опърничав човек.

— С какво се занимавате? Имам предвид, когато не ви се налага да превозвате деца, които не са ваши?

Той отпи отново от безалкохолната бира и остави кутията, откъдето беше я взел, преди да й отговори.

— Работя в един стоманолеярен завод.

— Къде?

— В Питсбърг.

Тя се отпусна назад върху облегалката си, докрай наслаждавайки се на все още новото усещане да си поговори като обикновен човек.

— Интересно ли ви е? Да работите за стоманодобивната промишленост?

— Аха. Много интересно — отвърна й той и се прозина.

— Какво точно правите?

— Разни работи.

— Невероятно е как тази промишленост се развива, независимо от конкуренцията с Япония в тази сфера. Малко странно е, че всъщност, оказва се, Индиана е водещият ни щат в областта на стоманата, а не Пенсилвания. И че Пенсилвания дори не е на второ място. — Той се беше втренчил в нея и тя си даде сметка, че твърде много се е разкрила. — Четох за това в „Нешънъл инкуайърър“ — бързо добави тя.

— В „Нешънъл инкуайърър“ ли?

— Или може би беше във „Филаделфия инкуайърър“.

— Може би.

Внезапно като че я прониза чувство на обида. Толкова години беше прекарала, внимавайки за всяка своя дума и не искаше и сега да й се налага да прави същото.

— Имам направо фотографска памет — излъга тя. — Успявам да запомня какви ли не незначителни факти.

— Колко жалко, че успяхте да забравите ключовете за колата — отбеляза Мат и отново отпи глътка бира. — Пенсилвания щат номер три ли е?

— Всъщност номер четири, след Охайо и Илинойс.

— Удивително — промърмори й и отново се прозина.

— Искате ли аз да шофирам, за да поспите?

— Някога карала ли сте нещо подобно?

Беше карала танкове и американско, и руско производство.

— Нещо подобно, да.

— Добре, може да си лета. Не мога да спя през нощта.

Мат намали и спря в съседното платно.

— Какво става? — разнесе се гласът на Луси от задната част на караваната.

— Искам да подремна. Ти ела тук, за да мъчиш Нел, а аз да мога да си легна. Можеш да я научиш на всички мръсни думи, които знаеш.

— По-тихо, вие двамата. Ще събудите Б… Мериголд.

Луси се премести отпред, щом Мат се махна от шофьорската седалка, и след малко отново бяха на път. Навъртаха миля след миля, но сега, вместо да се наслаждава на пейзажа, Нийли откри, че се пита какво ли става в Белия дом в този момент.



Късната следобедна светлина, проникваща косо през прозорците в Овалния кабинет, докосна обувките на директора на Тайните служби Франк Уолински. Избра да седне в един от столовете на Дънкан Файф39, разположен точно пред пейзаж от деветнайсети век. Славният съветник на президента беше застанал пред една от водещите към вътрешния кабинет врати, над всяка от които имаше издълбани ниши във формата на миди, а Джеймс Личфийлд се беше настанил в един стол до водещата навън врата, увенчана с фронтон. Равнопоставените по чин на Уолински директори на ФБР и ЦРУ40 седяха един до друг на една от кушетките. Техните преки началници — министърът на правосъдието и министърът на финансите, се бяха разположили съвсем в края на цялата тази седнала група, като че искаха да се дистанцират от разискванията.

Хари Лийдс, директорът на ФБР, и Клемънт Стоун, директорът на ЦРУ, вече знаеха какво съдържа докладът на Уолински. Тримата мъже поддържаха постоянен контакт през последните двадесет и осем часа, веднага след като шефката на екипа на Корнелия Кейс беше открила липсата й. Именно президентът беше свикал тази среща.

Докато Лестър Вандерворт вървеше към президентския печат, покриващ изцяло килима пред бюрото му, Уолински нервно се размърда на мястото си. Напрежението, натрупало се в залата, беше почти непоносимо. Бяха го назначили за директор на Тайните служби едва преди шест месеца в рамките на разместванията, станали след убийството на президента Кейс, а сега новият му пост беше изложен на опасност. Не искаше дори да допуска мисълта, че би могъл да остане в историята като първия директор на Тайните служби, допуснал Първата дама да изчезне.

— Да чуем — пророни президентът.

— Да, сър.

На всички в залата им беше известно, че Уолински в този момент се поти от притеснение, и всички чакаха да видят как ще се справи със ситуацията.

— Преди два часа получихме донесение от щатската полиция в Пенсилвания за залавянето на углавния престъпник Джими Бригс. По време на ареста му Бригс е шофирал синьо чеви модел „Корсика“, регистрирано на името на Дела Тимс. Чевито е било с табели с временни номера, сложени от дилър за употребявани коли в Роквил.

При споменаването на това място, намиращо се в околностите на окръг Вашингтон41, мъжете в залата, незапознати още с информацията, която току-що беше изнесъл Уолински, застанаха нащрек.

— Доколкото успяхме да разберем, лице на име Дела Тимс изобщо не съществува — продължи той.

— Но не сте съвсем сигурни.

Клемънт Стоун, директорът на ЦРУ, знаеше, че им е необходимо повече време, преди да могат да го потвърдят с абсолютна сигурност, а това беше и начин да отклони вината от себе си.

Уолински потисна раздразнението си.

— Все още проверяваме. Автосалонът е с репутация на място, където се действа бързо и по ръба на закона, а продавачът не е видял шофьорската й книжка. Разпитахме го и той описа Тимс като слаба, възрастна жена с къдрава посивяла коса и невероятно гладка кожа. — Той направи малка пауза, за да даде възможност на събралите се да си направят съответните заключения, преди да продължи. — Знаем, че госпожа Кейс е ползвала дегизировка, за да напусне Белия дом, както и че двете събития съответстват по време.

— Вие смятате, че е използвала дегизировка — почти изръмжа Личфийлд. — И все още нямате сигурен начин да докажете, че дъщеря ми не е била отвлечена.

Уолински никога не беше харесвал Джеймс Личфийлд, но сега изпита симпатия към него. Всички във Вашингтон знаеха колко близки бяха Личфийлд и дъщеря му.

— Всички доказателства насочват към извода, че тя е напуснала Белия дом по своя воля.

Президентът изгледа укорно Уолински.

— Вие смятате, че тя може да се е дегизирала като възрастна жена, да се е измъкнала от Белия дом, да се е придвижила по някакъв начин до Мериленд и да си е купила кола. За подобни твърдения би трябвало да разполагате с повече доказателства.

— Разполагам, сър. Щатската полиция на Пенсилвания е открила в жабката на чевито плик с петнайсет хиляди долара. — Уолински поднесе с известен страх следващата част от доклада си. — Намерена е била и торба с женски дрехи и тоалетни принадлежности. В единия сак е имало и сива перука.

— Господи! — възкликна Личфийлд и се изправи на крака. На лицето му се беше изписала мъка.

— Може да се окаже, че между двете събития може и да няма никаква връзка — продължи изведнъж припряно Уолински, — затова сме решили още сега да прегледаме всички записи, направени от охраната на Белия дом, и да проучим всички възрастни жени сред туристите, посетили го същия ден. След час вече ще имаме ясен резултат.

По челото на президента изби пот, а лицето на Личфийлд съвсем се лиши от цвят. Уолински много добре разбираше какво се върти в умовете им и затова отново заговори припряно:

— Нямало е следи от насилие. Джими Бригс е казал, че е видял ключовете на колата да висят на контакта, като влязъл в колата, и също така, че не е видял кой е собственикът. Колата в момента е на път към лабораторията.

— Какви обяснения дадохте на местната полиция? — Главният съветник на президента, за когото всички знаеха, че е направо обзет от параноя на тема изтичане на информация от Белия дом, за пръв път взе думата на тази среща.

— Казахме им, че това е рутинно разследване. Че сме получили анонимни предупреждения, отправени към президента, и смятаме, че може да са с адресант бившия притежател на колата.

— Повярваха ли ви?

— По всичко изглежда, да.

Главният съветник поклати глава:

— Засега няма изтичане на информация от Белия дом, но няма да успеем дълго да запазим в тайна подобно събитие.

Личфийлд се намеси бурно:

— Трябва да го запазим в тайна! Ако пресата разбере, че дъщеря ми е изчезнала…

Той не довърши изречението си. Нямаше и нужда.

— В момента наши агенти пътуват за Пенсилвания — вметна Уолински.

— Това не е достатъчно. — Президентът обхвана с поглед и Уолински, и Хари Лийдс, директора на ЦРУ. — Искам да организирате отряд специални сили, с два екипа агенти на Управлението и на Тайните служби, които да действат като партньори. Най-добрите ви хора.

Уолински не беше съвсем сигурен кой се чувства по-притеснен от идеята за обединение на агенти от двете служби — той или Хари Лийдс.

— Но, сър…

— Сър, ако бих могъл да ви предложа…

— Ще направите така, както ви казвам. — Президентът насочи поглед към двамата министри преди отново да извърне очи към Уолински и Лийдс. — Информирам съм как работят вашите хора и няма да позволя на никого да гради кариера от изчезването на госпожа Кейс. Разчитам на пълно сътрудничество между агенциите. Единствено този принцип на организация на отряда може да ми го гарантира. За всички ясно ли е?

— Да, сър.

— Да, сър.

— Добре. — Президентът присви очи. — Сега ви предлагам веднага да се заловите за работа, защото, обещавам, ако местонахождението на Корнелия Кейс не бъде спешно открито, някои хора в тази зала набързо ще се простят с постовете си.

Загрузка...