Първата дама

3.

Както се въртеше неспокойно на стола, Мат Джорик удари лакътя си в острия ръб на бюрото на адвоката. Често се удряше в най-различни неща. Не защото беше непохватен, а защото светът, затворен зад вратите, в по-голямата си част беше устроен за хора с по-нисък ръст от неговия.

При височината му от сто деветдесет и девет сантиметра и теглото му от деветдесет и пет килограма неголемият дървен стол пред бюрото на адвоката от Харисбърг, Пенсилвания, върху който беше седнал, изглеждаше още по-миниатюрен. Разбира се, Мат беше свикнал със столове, в които не се побираше, и мивки, които му стигаха малко над коленете. Той машинално се навеждаше, когато му се налагаше да слиза по стълби за сутеренни етажи, а пътническата класа в самолетите беше неговата представа за ада. А що се отнася до сядането на задната седалка на почти всяка кола, пусната в движение — просто забрави!

— Вие сте посочен като баща на децата в удостоверенията им за раждане, господин Джорик. А това означава, че носите отговорността за тях.

Адвокатът беше лишен от хумор задръстен задник, от типа хора, които Мат Джорик най-много ненавиждаше, затова поизпъна гръбнак и протегна дълъг крак, повече от щастлив да се възползва от ръста си, за да изплаши този пигмей.

— Ще ви го кажа буква по буква. Те не са мои.

Адвокатът се постресна.

— Така твърдите вие. Но майката ви е посочила за техен баща и настойник.

Мат му хвърли гневен поглед.

— При цялото ми уважение към закона, не мога да приема това положение.

Макар Мат да беше живял в Чикаго и Лос Анджелис, работническата закалка от Питсбърг, където беше израснал, се беше просмукала във вените му както фабричен дим във въздуха. Сега беше тридесет и четири годишен — един хулиган от Града на стоманата20, със здрави юмруци, гръмовен глас и дар слово. Една от предишните му приятелки го беше назовала „Последния от истинските мъже на Америка“, но тъй като в същото време го беше замерила със списание „Брайд“ по главата, той беше възприел думите й за комплимент21. Адвокатът се беше посъвзел.

— Казвате, че не са ваши деца, но вие сте бил женен за майка им.

— Ожених се на двайсет и една.

Чист пристъп на младежка паника, какъвто повече не му се беше случвал.

Разговорът им беше прекъснат от пристигането на секретарката, понесла кафява папка. Не беше от типа, с който един мъж би могъл да си позволи да пофлиртува, но очите й бяха започнали да шарят по него от горе до долу от мига, в който беше влязъл в кантората. Мат знаеше, че жените го харесват, но макар да беше живял години наред в обкръжението на седем по-малки сестри, така и не беше успял да проумее защо. В собствените си очи той си беше просто един хлапак.

Секретарката обаче гледаше на него по друг начин. Когато беше влязъл в кантората и се бе представил като Матиас Джорик, тя беше забелязала, че е строен и мускулест, с широки рамене, големи ръце и тесни бедра. Сега забеляза и леко гърбавия нос, неумолимия израз на стиснатите устни и безцеремонния поглед в очите. Гъстата му кестенява коса беше подстригана поносимо късо, но и така нито можеше да заличи склонността й да се къдри, нито да намали впечатлението от предизвикателно изсечената му широка долна челюст от типа само пробвай да ме удариш. След като по начало намираше силните и сурови мъже по-скоро за отвратителни, отколкото за привлекателни, нямаше как да разбере кое беше неустоимото в този мъж, преди да й се беше наложило да даде на шефа си папката, която беше поискал, и отново да види Джорик отблизо, веднага след което отново се върна на бюрото си. В стоманеносивите очи на този мъж се отразяваше интелект, обезпокоително опасен и режещ като бръснач.

Адвокатът погледна в папката, след това отново към Мат.

— Признавате, че бившата ви съпруга е била бременна с по-голямото момиче в момента на женитбата ви.

— Нека отново ви кажа как стоят нещата. Санди ми каза, че детето е мое, и аз й повярвах, докато няколко седмици след сватбата една нейна приятелка не ми съобщи истината. Попитах направо Санди и тя призна, че ме е излъгала. Обърнах се към адвокат и така приключи всичко.

Още пазеше спомен за облекчението, което беше изпитал, след като загърби нежелания брак.

Пигмеят обаче отново погледна в папката.

— Изпращали сте й пари в течение на няколко години.

Без значение колко старателно се беше опитвал да го скрие Мат, хората рано или късно разбираха, че е с добро сърце, а и той самият смяташе, че едно дете не трябва да страда заради невярната преценка на майка си.

— Сантименталност. Санди имаше прекалено широко сърце и не беше претенциозна с кого преспива.

— И твърдите, че не сте я виждали от деня на развода?

— Което е неоспоримо. Не съм я виждал близо петнайсет години, което за мен превръща в пълна загадка как съм се оказал баща и на второто й дете, родено миналата година.

Естествено, и то беше момиче. Целият му живот беше обсебен от деца от женски пол.

— Защо тогава името ви фигурира и в двете удостоверения за раждане?

— Трябваше да попитате Санди за това.

С тази разлика, че никой вече нямаше да пита Санди за нищо. Беше загинала заедно с приятеля си, карайки колата си пияна. И тъй като Мат беше в командировка, нямаше как да научи по-рано — допреди три дни, когато се беше върнал и проверил телефонния си секретар.

Имаше и други съобщения, разбира се. Едно — от бивша приятелка, друго — от случаен познат, който му искаше пари назаем. Приятел от Чикаго искаше да знае дали Мат ще се мести отново в Града на ветровете22, за да го запише пак в Лигата на любителите на хокея на лед. Четири от седемте му по-малки сестри искаха да говорят с него, което изобщо не беше нещо ново, след като Мат беше поел грижата за тях още като дете, растейки сред мъчнотиите на словашкия емигрантски живот23. Той беше останал единствения мъж в къщата, след като баща му си бе тръгнал. Баба му беше поддържала дома, докато майка му работеше по петдесет часа на седмица като библиотекарка. Това разпределение не бе оставило друг избор на деветгодишния Мат, освен да поеме грижите за седемте си по-малки сестри. Надвивал бе на всички трудности през детството, таейки омраза към баща си, задето беше направил това, което самият Мат не би могъл — да напусне къща с твърде много жени.

Последните две-три години преди бягството му от Ужасната Женска Къща бяха особено тежки. Баща му междувременно бе починал, слагайки по този начин край на фантазиите, че някой ден ще се върне и ще поеме грижата за всичко. Колкото повече растяха момичетата, толкова повече се засилваха проявленията на темперамента им. Все на някоя от тях или й беше време за мензис, или беше в мензис, или й свършваше мензисът, или пък се промъкваше нощем в стаята му, изпаднала в истерия, че мензисът й закъснява, а той трябваше да се сети как да й помогне. Мат обичаше сестрите си, но фактът, че се чувстваше отговорен за тях, му действаше потискащо и дори го задушаваше. Когато най-накрая бе успял да се измъкне оттам, си беше обещал, че веднъж завинаги ще обърне гръб на семейния живот и с изключение на краткотрайното и глупаво съжителство със Санди стриктно изпълняваше това свое обещание.

Последното обаждане на телефонния секретар беше от Сид Гилис, продуцент на „Байлайн“. Молеше го за пореден път да се върне в Лос Анджелис и в таблоидното телевизионно шоу, което беше напуснал миналия месец, но Мат Джорик веднъж вече беше продал професионализма и популярността си и нямаше намерение да го прави отново.

— … първо, трябва да ми донесете копие от удостоверението за прекратяване на брака. Необходимо ми е доказателство, че сте били разведени.

Мат прикова вниманието си отново към адвоката.

— Имам доказателство за това, но ще ми отнеме известно време, преди отново да ми бъде подръка. — Така набързо беше напуснал Лос Анджелис, че беше забравил да изпразни съдържанието на банковия си сейф. — По-бързо ще стане, ако се подложим на тест за бащинство. Ще го направим още този следобед.

— Резултатите от този ДНК тест ще са готови след няколко седмици. Освен това е необходимо и надлежно оформено и подписано съгласие за теста на децата.

Просто забрави! Мат нямаше никакво намерение да позволи тези удостоверения за раждане да му бъдат като трън в петата. Макар да не беше трудно да докаже развода си, държеше на кръвните тестове, за да се потвърдят думите му.

— Аз ще подпиша за децата.

— Не можете едновременно да играете и за двете страни, господин Джорик. Момичетата или са ваши, или не.

Мат реши, че вече е време за открита атака.

— Може би най-напред все пак ще ми обясните защо е тази бъркотия. Санди е мъртва от шест седмици, защо точно сега решихте да ми го съобщите?

— Защото и аз самият го узнах едва преди три дни. Трябваше да взема няколко дипломи от магазина за рамки, където тя работеше, и разбрах какво се е случило. Макар да съм неин адвокат, никой не ме бе информирал.

Мат сметна за направо непонятно как така Санди си беше имала адвокат и дори — че си беше направила труда да състави завещание.

— Веднага отидох до къщата й и говорих с по-голямото момиче. Каза ми, че една съседка се грижи за тях двете, но така и не я видях. Ходих още два пъти при тях, но нямаше и следа от присъствие на възрастен човек. — Адвокатът потупа с пръсти жълтия си бележник и продължи да говори, като че размишлявайки на глас. — Ако вие не поемете отговорността за тях, ще трябва да се обадя на Детската служба. Те ще се погрижат децата да бъдат прибрани и въдворени в приемни семейства.

Спомени започнаха да засипват Мат — като сажди. Опита се да ги отпъди, казвайки си, че има много прекрасни приемни родители и шансът децата на Санди да попаднат на семейство като Хавлови беше минимален. Хавлови живееха в съседство, когато Мат беше момче. Бащата беше хронично безработен и членовете на семейството оцеляваха, като вземаха приемни деца. След което обаче започваха да се отнасят толкова зле към тях, че се налагаше бабата на Мат и нейните приятелки да ги хранят и да превързват раните им.

Мат си даде сметка, че трябва да се съсредоточи върху собствените си заплетени взаимоотношения със закона, вместо върху минали истории. Ако не изяснеше сега веднъж завинаги въпроса с бащинството, той щеше да висне на врата му за месеци, може и години.

— Задръжте това обаждане за няколко часа, докато изясня нещата.

Адвокатът изглеждаше облекчен, но Мат възнамеряваше единствено да вземе децата и да ги заведе в лабораторията, преди да са ги прибрали от социалните служби, защото тогава щеше да му се наложи да се бори с хиляди бюрократични усложнения.

Едва след като потегли към къщата на Санди, следвайки инструкциите, дадени му от адвоката, той си спомни за майката на бившата си съпруга. Трябва да беше сравнително млада, доколкото си спомняше, и вдовица. Видял я бе само веднъж, но му беше направила огромно впечатление — беше преподавателка в колеж, дали в Мисури или някъде другаде, но беше ясно, че едва ли има нещо общо с дивичката си дъщеря.

Вдигна клетъчния си телефон, за да се обади отново на адвоката, но виждайки, че се е озовал на улицата, която търсеше, го остави на мястото му. След минута паркира двуместния си спортен мерцедес SL 600, който беше купил с парите от разпродажбата на притежанията си, пред порутена едноетажна къща, намираща се в съседство с подобни на нея съборетини. Колата му беше твърде маломерна за него, но за толкова много неща до този момент се беше заблуждавал, че реши да подпише чека със сумата за нея, макар да му се свиваше сърцето. Да се освободи от мерцедеса щеше да бъде следващата точка от дневния му ред.

Като наближи къщата, забеляза и ронещата се мазилка, и напуканата асфалтова алея за паркиране, а най-накрая и явно доста често експлоатираната жълта каравана марка „Уинибаго“, паркирана край избуялата тревна площ. Значи Санди беше предпочела да похарчи парите си за къща на колела, макар недвижимата й къща да изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

Той закрачи внимателно по пътеката към централния вход, изкачи стъпалото, делящо го от входната веранда, и удари с юмрук по вратата. Появи се една доста по-млада версия на Уинона Райдър с намусено изражение.

— Да.

— Аз съм Мат Джорик.

Тя скръсти ръце и се подпря на рамката на вратата.

— Здрасти, татко.

Значи такива щяха да бъдат взаимоотношенията им.

Лицето й беше фино изрязано и деликатно изпод дебелия пласт грим, положен явно с твърде щедра ръка. Червило в кафеникав оттенък тип градска разруха покриваше младежките й устни. Миглите й бяха толкова много напластени с маскара, че изглеждаха сякаш върху тях бяха кацнали черни стоножки, а късата й тъмна коса беше пръскана отгоре с боя-спрей в лилаво. Парцаливите й дънки се бяха смъкнали твърде надолу по слабичкото й телце, откривайки много повече, отколкото би му се искало да вижда от ребрата и корема й, а малките й като на четиринадесетгодишно момиче гърди нямаха нужда от черния сутиен, който се показваше над дълбоко изрязаното деколте на плътно прилепналото й потниче.

— Трябва да си поговорим.

— Нямаме за какво да говорим.

Той се вгледа в предизвикателното изражение на дребното й лице. Уинона дори не подозираше, че нямаше как да сервира на Мат нещо, което той вече да не беше чул от сестрите си. Сега я простреля със същия поглед, който използваше пред Ан Елизабет — най-упоритата от сестрите му.

— Отвори вратата.

Виждаше как се опитва да набере кураж, за да му се противопостави, но не успя и отстъпи настрани. Той мина покрай нея и влезе в дневната.

Обзавеждането беше като в бедняшка къща, но чисто и подредено. Видя на масата разтворена книга, посветена на грижите за бебето.

— Чух, че от известно време си останала сама.

— Не съм останала сама. Кони току-що отиде до плод-зеленчука. Тя е една съседка, която се грижи за нас.

— Измисли нещо друго.

— Мислиш, че те лъжа?

— Ами да.

Развитието на ситуацията изобщо не й хареса, но нищо не можеше да направи.

— Къде е бебето?

— Спи.

Нямаше голяма прилика между момичето и Санди, освен може би около очите. Санди беше едра красавица с неприличен език, добро сърце и ум на място, които трябва да беше наследила от майка си, но никога не си беше дала труда да използва по предназначение.

— Ами баба ви? Защо тя не се грижи за вас?

Детето започна да гризе това, което беше останало от нокътя на палеца му.

— Отиде в Австралия да изучава аборигените в слабонаселените области. Тя е преподавателка в колеж.

— Заминала е за Австралия, след като знае, че няма кой да се грижи за внучките й?

Той не се опита да прикрие, че не вярва на думите й.

— Кони беше…

— Стига с тези глупости! Няма никаква Кони и ако не си откровена с мен, от Детската служба ще дойдат да ви приберат.

Чертите на лицето й се разкривиха.

— Нямаме нужда никой да се грижи за нас. Прекрасно се оправяме и сами. А ти защо не си гледаш проклетия бизнес?

Докато се вглеждайте в израза на войнстващо непокорство у момичето, Мат си припомни всички онези приемни деца, които се бяха появявали в съседство на родния му дом и после бяха изчезвали. Някои от тях бяха решавали да плюят в окото на света и бяха смачкани като мухи за усилията си в тази насока. Реши да смекчи тона.

— Разкажи ми повече за баба ви.

Тя сви рамене.

— Тя и Санди не се разбираха много. Заради пиенето на Санди и всичко останало. Баба не знаеше за катастрофата.

Някак не се оказа изненадан, че чу момичето да нарича Санди по име. Точно такова поведение би могъл да очаква от бившата си жена, която освен това явно се беше постарала да изпълни даденото още в младежките си години обещание да стане алкохоличка.

— Искаш да ми кажеш, че баба ви не знае какво се е случило със Санди?

— Знае. Не й знаех телефонния номер, за да й позвъня, но преди три седмици получих писмо от нея със снимка на мястото, където е. Написах й отговор и й казах за Санди, катастрофата и Трент.

— Кой е Трент?

— Бащата на сестричката ми. Беше абсолютно нищожество. Както и да е, и той умря в катастрофата, обаче на мен не ми е мъчно за него.

Мат знаеше, че настоящият приятел на Санди е бил в колата с нея, но не и че е баща на бебето й. Санди изглежда се беше чувствала несигурна по отношение на него, иначе името му щеше да бъде вписано в удостоверението за раждане вместо това на Мат.

— Този Трент има ли роднини?

— Не. Беше от Калифорния, бил е отгледан в приемни семейства. — Тя издаде брадичка напред. — Разказвал ми е всичко за тях и аз и сестра ми няма да ходим никъде, така че просто забрави! И няма защо, защото днес получих отговор от баба и тя ще се върне скоро.

Той я изгледа с подозрение.

— Нека да видя писмото.

— Не ми ли вярваш?

— Да кажем, че ми трябва доказателство.

Тя го изгледа враждебно и изчезна в посока към кухнята. Беше сигурен, че го лъже, и истински се изненада, когато след малко се върна с бланка с печата на колежа „Лорънц“ в Уилоу Гроув, Айова. Пробяга с очи по равния почерк.

Мат смръщи мело. Днес беше четвъртък, единайсети. Защо ли баба Джоан не си беше стегнала веднага багажа и не беше хванала първия полет за насам?

Напомни си, че това не е негов проблем. Интересуваше го единствено да може да направи кръвните тестове, без да има нужда да преодолява планини от бюрократични номера.

— Виж сега какво. Иди да вземеш сестра си. Ще отидем до една лаборатория и после ще ви купя сладолед.

Чифт недоверчиви и видели явно много в живота очи се впиха в неговите.

— В каква лаборатория?

Постара се да й прозвучи като нещо съвсем обикновено:

— На всички трябва да ни направят кръвен тест. Нищо особено.

— Със спринцовка?

— Не знам как го правят — излъга той. — Иди да вземеш детето.

— Ще стане на куково лято. Няма да дам на никого да ме боде.

— Внимавай какво говориш…

Тя му хвърли поглед едновременно снизходителен и презрителен, като че беше най-глупавият човек на света, осмелил се да коментира езика й.

— Не си ми шеф.

— Вземи бебето.

— Забрави!

Някои битки не си струваха напрежението и борбата, така че той излезе в коридора с износената сива пътека и се запъти към спалните — бяха две, по една от всяка страна. Едната, разбира се, беше на Санди. В другата имаше неоправено двойно легло и детско креватче. Изпод завивките се дочуваше хленч.

Макар креватчето да не беше ново, изобщо не беше мърляво и мръсно. Мокетът беше чистен скоро с прахосмукачка, играчките бяха прибрани в голям син кош, предназначен поначало за пране. Върху олющена масичка бяха подредени старателно сгънати дрешки и наченат пакет с памперси.

Хленчът премина в рев с цяло гърло. Мат приближи креватчето и видя надупено задниче, облечено в розово. След това и главица с няколко руси косъма. В този момент последва движение настрани и той изведнъж се оказа взрян в гневно розовобузесто личице и плувнала в слюнка уста, зейнала, за да даде път на силния рев. Споменът за детството му и многобройните бебета отново го застигна.

— Успокой се, детенце.

Бебето спря да плаче и го загледа с подозрение, изписало се в кръглите сини очички. В същото това време Мат надуши неприятната миризма и си даде сметка, че денят му вървеше от лошо към по-лошо.

Усети движение зад себе си и видя подобието на Уинона да застава на вратата, гризейки друг нокът и наблюдавайки всяка негова стъпка. В погледа, с който обхождаше креватчето, се съдържаше нещо покровителствено. Момичето явно изобщо не беше коравосърдечно и нехайно, за каквото искаше да се представи.

Той посочи с глава бебето.

— Трябва да й се смени памперсът, като приключиш, ще се видим отново в дневната.

— Я, стига! Не сменям лайняни памперси.

След като от няколко седмици се грижеше за бебето, това си беше чиста лъжа, но ако пък смяташе, че той ще го направи, и тя на свой ред жестоко се лъжеше. Когато Мат най-накрая беше успял да избяга от Ужасната Женска Къща, си беше обещал, че никога вече няма да сменя памперси, да погледне отново кукла Барби и да върже коса на опашка. Това момиче тук показваше характер и той реши да улесни задачата й.

— Ще ти дам пет долара.

— Десет. Предварително.

Ако не беше в такова отвратително настроение, може би щеше и да се разсмее. Улицата поне я беше научила да отстоява интересите си с известна доза нахалство. Той извади портмонето от джоба си и й подаде парите.

— Като свършиш, ела в колата. И вземи и нея.

Челото й се набразди и за миг тя приличаше повече на обезпокоена майка, отколкото на намусена тийнейджърка.

— Имаш ли детска седалка?

— Приличам ли ти на човек, който се занимава с детски седалки?

— Трябва да сложиш детето в детска седалка, така е по закон.

— А ти си полицайка, така ли?

Тя вирна глава.

— Тя си има седалка — в Мабел. Уинибагото. Санди го нарече Мабел.

— Майка ги няма ли кола?

— Два месеца преди да умре дилърът си я прибра обратно и тя движеше с Мабел.

— Страхотно.

Нямаше намерение да я пита как Санди се беше сдобила с раздрънканата каравана. Вместо това се опита да си представи как ще побере тийнейджърката и бебето в двуместния си мерцедес. Имаше само един отговор. Нямаше да може.

— Дай ми ключовете на Мабел.

Виждаше я как се колебае дали може да мине и този път с някой умен отговор, но явно мъдро реши, че този път няма да се получи.

С ключовете в ръка той излезе навън, за да се запознае с Мабел. След това прибра от мерцедеса клетъчния си телефон, както и вестника, който до този момент не беше успял да разгърне.

Наложи му се да се наведе на влизане в караваната, която иначе беше просторна, но не дотолкова, че да побере почти двуметров човек. Мат се настани зад кормилото и набра номера на свой приятел, лекар от Питсбърг, който да му посочи най-близката лаборатория, както и кои са необходимите документи, нужни, за да се вземе кръвна проба и от децата. Докато чакаше да го свържат, се зачете във вестника.

Като повечето журналисти и той се опитваше да чете между редовете на новините, но нищо необичайно не се наби в очите му. Имаше земетресение в Китай, избухнал автомобил в Близкия изток, прения по повод бюджета в Конгреса и пак размирици на Балканите. Почти най-долу на страницата беше разположена снимка на Корнелия Кейс с поредното болно дете на ръце.

Макар да не беше от редовно следящите изявите на Корнелия Кейс, на всяка следваща своя снимка тя му се струваше по-слаба. Първата дама имаше невероятни сини очи, но те все повече изглеждаха твърде големи за лицето й. Освен това едни красиви очи не можеха да прикрият факта, че жената зад тях, човекът, се губеше. Изпъкваше единствено отличният политик, програмиран от баща й.

Докато Мат беше в „Байлайн“, там бяха подготвили няколко напудрени материали за Корнелия — за фризьора й, за модния й вкус и за това как тачи паметта на съпруга си — почти пълни глупости. При все това изпитваше съчувствие към нея. Убийството на брачния партньор би превърнало в мрачно щастливото изражение на всяко лице.

Споменът за едногодишното му пребиваване в таблоидната телевизия го накара да се намръщи. Преди това беше журналист във вестник в Чикаго, един от репортерите, с чието мнение в най-висша степен се съобразяваха, но после беше плюл на репутацията си, за да спечели куп пари, които впоследствие беше открил, че не му е интересно да харчи. Сега единственото, което искаше от живота, беше да изчисти петното от името си.

За Мат идоли бяха не журналистите от елита и покритите с лаврови венци, а онези, които дори чукайки с два пръста по старите си пишещи машини „Ремингтън“, бяха успявали да сътворят дълбоко разтърсващи истории. Мъже със здрава закалка като него самия. Докато беше работил за „Чикаго стандарт“, неговият стил не се беше отличавал с нищо фрапантно. Употребяваше несложни думи и кратки изречения, за да опише хората, с които се беше срещал, и техните грижи. Читателите бяха свикнали да разчитат на него, че ще им каже нещата открито. Сега се беше впуснал в странстване, което да го изведе до момент, в който да докаже, че е способен отново да си върне репутацията.

Странстване! Звучеше му толкова архаично. Странстването беше приоритет на рицарите, не на хулиган от Града на стоманата, позволил си да забрави кое е най-важното в живота.

Бившият му шеф от „Стандарт“ му беше казал, че може да се върне на старата си работа, но по тона му можеше да се съди, че не е особено очарован от подобна възможност, и на Мат не му се искаше да се появи там като просител и натрапник. Сега просто се скиташе из страната, търсейки нещо, за което да се залови. Където и да спреше — в малък или голям град — си купуваше вестник, разговаряше с хората и душеше наоколо. Макар засега да не се бе натъкнал на нищо, знаеше точно какво търси — семенцата на история, достатъчно голяма, за да му върне репутацията.

Тъкмо беше приключил с разговорите по телефона, когато вратата се отвори и Уинона се изкатери в караваната с бебето на ръце, облечено в жълто гащеризонче с апликация на агънце, но с боси крачета. На едното му глезенче беше татуиран знакът на мира.

— Санди е дала бебето си да го татуират?

Уинона го простреля с поглед, от който можеше да се разбере, че го смята за напълно неподготвен за живота.

— Това не е истинска татуировка, а изтриваща се. Не знаеше ли, че има и такива?

Сестрите му бяха вече големи, когато се разрази модата на изтриващите се татуировки, слава богу.

— Разбрах, че не е истинска — излъга той. — Просто не го смятам за подходящо за едно бебе.

— На бебето това му харесва. Така изглежда страхотно.

Уинона внимателно разположи бебето в детската седалка, привърза го с коланите, след което се отпусна на пасажерското място до шофьора.

След няколко опита двигателят най-сетне показа признаци на живот. Мат поклати глава в знак на възмущение.

— Това тук е пълен боклук.

— Хайде, без грубости.

Тя вдигна краката си, обути в сандали с дебели подметки, върху напречната дъска по протежение на предното стъкло.

Той погледна в огледалото за обратно виждане на Мабел и се облегна назад.

— Нали знаеш, че аз не съм истинският ти баща?

— Притрябвало ми е.

Е, край на страховете му, че тя може и да се е заредила с някакви сантиментални фантазии по отношение на него. Докато излизаше на улицата, си даде сметка, че не знае нито нейното истинско име, нито на бебето. Беше виждал копие от удостоверенията им за раждане, но не се бе загледал по-настрани от реда, в който беше посочено неговото име. Вероятно нямаше да му се зарадва, ако я наречеше Уинона.

— Как ти е името?

Последна дълга пауза мълчание.

— Наташа.

За малко да се разсмее. В течение на три месеца сестра му Шарън се беше опитвала да накара всички да я наричат Силвър.

— Да бе, да!

— Така искам да се казвам — озъби му се тя.

— Не те попитах как искаш да се казваш. Попитах как ти е името.

— Щом искаш да знаеш, Луси е. И го мразя.

— Нищо лошо не виждам в това име.

Как точно да стигне до лабораторията, беше попитал служителката от регистратурата й, затова сега уверено насочи караваната към магистралата.

— На колко точно години си?

— Осемнайсет.

Той я простреля с хулиганския си поглед.

— Е, добре, на шестнайсет.

— На четиринайсет си, а говориш като трийсетгодишна.

— Като знаеш, защо питаш? Знаеш и че съм живяла със Санди. Да не очакваше да съм нещо по-различно?

Мат усети прилив на симпатия заради опърничава нотка в гласа й.

— Е, добре, съжалявам. Майка ти беше… Санди беше забавна, секси и остроумна, безкрайно безразсъдна и безотговорна. Тя беше своеобразна — приключи той неубедително.

Луси подсмръкна.

— Тя беше пияница.

Отзад бебето взе да хленчи.

— Идва й времето за хранене, а пък свършихме запасите.

Страхотно! Точно това му трябваше в момента.

— На каква храна е?

— Поредният номер каша и разни глупости в бурканчета.

— Ще отидем да напазаруваме, след като си свършим работата в лабораторията.

Писъците на недоволство, разнасящи се отзад, ставаха все по-настойчиви.

— Как й е името?

Отново пауза.

— Бът24.

— Пак ме майтапиш, така ли?

— Не съм аз тази, която й е дала това име.

Мат извърна глава назад към русолявото, розовобузесто бебе с кръгли като близалки очища и прилични на ангелски устенца, после пак към Луси.

— Очакваш да повярвам, че Санди е нарекла бебето си Бът?

— Не ме интересува дали вярваш или не вярваш. — Тя свали крака долу. — И няма да позволя на някаква глупачка да ме боде с игла, така че забрави за проклетия си кръвен тест.

— Ще правиш каквото ти казвам.

— Глупости.

— Чуй сега какви са фактите, многознайке. Майка ти е вписала името ми в удостоверенията за раждане и на двете ви, така че се налага да сложим нещата на местата им и единственият начин е да ни вземат кръв.

Понечи да й обясни, че Детската служба щеше да се погрижи за тях, докато баба им се появи, но сърце не му даде. Адвокатът можеше да го стори.

Изминаха остатъка от пътя до лабораторията в пълно мълчание, с изключение на момента, в който Бебето Демон отново нададе рев. Той спря пред двуетажен медицински център и изгледа Луси. Беше се втренчила във вратата с такъв поглед, сякаш гледаше портите на ада.

— Ще ти дам двайсет долара, ако се подложиш на теста — изрече бързо той.

Тя поклати глава.

— Никакви игли. Мразя иглите. Само като си помисля за тях, и ми иде да драйфам.

Той тъкмо щеше да започне да й описва как ще му се наложи да влачи две хленчещи деца към лабораторията, когато за пръв път този ден му провървя.

Луси слезе от уинибагото и едва тогава повърна.