Първата дама

20.

Нийли беше планирала да отправи предложението си към Луси, когато двете бяха сами, но след като Мат не й даде такава възможност, тя просто се престори, че него го няма. Луси я зяпна, сякаш не вярваше какво бе чула с ушите си. Нийли й се усмихна и повтори предложението си:

— Искам да ви осиновя двете.

— Ти… ти искаш? — Гласът на Луси пресекна на последната дума.

— Не трябваше ли първо да го обсъдиш с мен? — обади се Мат и внимателно се измъкна от дивана.

Луси не сваляше очи от Нийли.

— Искаш да кажеш и двете ни. И Бътън, и… мен.

— Разбира се, че имам предвид и двете ви.

Мат подхвана спящото бебе в прегръдките си и каза:

— Нийли, искам да си поговорим.

Все едно, че не го бе чула.

— Става дума за това, че ти ще трябва много внимателно да обмислиш предложението ми, защото ако тръгнеш с мен, могат да ти се случат много неприятни неща, а аз няма да мога да направя нищо, за да ги предотвратя.

Очите на Луси се разшириха.

— Какво имаш предвид? Какво лошо може да ми се случи?

Нийли стана и се приближи до ниската табуретка, разположена до краката на Луси.

— Аз съм публична фигура и няма къде да избягам от този факт, дори и когато престана да бъда първа дама. — Тя приседна на табуретката, взе в ръцете си малката тясна ръка на Луси и започна да милва студените й пръсти. — А след като ти и аз ще бъдем свързани, доста хора ще те наблюдават как ще се държиш — добре или зле.

Луси преглътна, за да навлажни изсъхналото си гърло и изрече:

— Не ме интересува.

— Ще те заинтересува. Повярвай ми. Ужасно е да изгубиш анонимността си, а точно това ще се случи с теб. Тайните служби ще те следват навсякъде — когато си с приятели, първия път, когато излезеш на среща, където и да пожелаеш да отидеш. Никога няма да успееш да отидеш някъде сама.

— Ти успя.

— Само за известно време. От самото начало ми беше известно, че ще трябва да се върна отново към обичайния си начин на живот. — Тя погали Луси по кокалчетата на ръката й. — Става дума за това, че не само големите неща в живота ти ще бъдат съсипани, но и малките, ежедневните. Помисли си колко обичаш да пазаруваш в големите базари. Няма да можеш да го правиш, без да причиниш голяма суматоха около себе си, и скоро ще осъзнаеш, че не си струва да продължаваш да го правиш. Ще се наложи да се откажеш от много други свои желания и пристрастия като това.

— Никога не съм казвала, че не мога без базарите.

Трябваше да я накара да разбере какво наистина я очаква.

— Дори само веднъж да направиш погрешна стъпка, Лус, и това няма да си остане само между нас. А ще го узнае целият свят.

Мат направи крачка към прозореца. Бътън потрепна в ръцете му. Лицето му се беше сгърчило от лошо предчувствие. Би могъл да й бъде партньор в това, което беше намислила, а не неприятел. Обзе го яд към нея.

Нийли продължавайте да говори на Луси:

— Ако ругаеш на публично място, ако говориш прекалено високо или решиш отново да си боядисаш косата в онова отвратително лилаво, за това ще пишат във вестниците и тогава всички ще започнат да те критикуват. Един ден ще включиш телевизора и ще чуеш как някакъв психолог анализира поведението ти на всеослушание пред цяла Америка.

— Гадост…

Луси най-накрая беше проумяла какво й казва.

— Гадост, така е. Но ще ти се случи, обещавам ти го.

— За теб писали ли са лоши неща, докато си била дете?

— Не особено много.

— Тогава защо смяташ, че ще пишат за мен?

Нийли й се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно, но аз бях ангел в сравнение с теб. Баща ми не би допуснал да бъда друга. И това е другият ми голям проблем. Баща ми.

— Жесток ли е?

— Не, но може да бъде много опърничав. Той заема голямо място в моя живот, така че често ще ти се налага да се съобразяваш с него. Дори специално да го предупредя да не ти чете лекции как трябва да станеш за пример, той пак ще го прави. А като постъпиш не така както трябва, ще те погледне с обичайния си за такъв случай поглед — така, че сама да се засрамиш от собствената си постъпка. Винаги ще сравнява моето и твоето поведение и няма да пропусне да ги го натяква. Сигурна съм, че няма да ти хареса много, но ще трябва да се научиш да се разбираш с него.

Гърдите на Луси се повдигнаха, щом тя си пое дълбоко дъх и попита:

— Ама ти… сериозно си го решила?! И ще ни осиновиш… завинаги ли?

— О, скъпото ми момиче, много добре разбирам какво си мислиш сега — че това е, което си мечтала най-много, но всъщност изобщо няма да бъде толкова лесно. Има и още нещо… трябва да вземеш решение не само за себе си, а за двама души.

— И заради Бътън.

Нийли кимна.

— Ти поне ще имаш спомен какво е да си живяла като обикновен човек, но тя ще знае единствено какво е живот вечно на показ. И ти обещавам, че един ден ще обвини теб за това.

Луси я гледа изучаващо в продължение на няколко дълги секунди.

— Ти… сериозно ли го мислиш?

— Абсолютно сериозно. За съжаление нямаш много време за размишления, въпреки че е вероятно това да се окаже най-важното решение в живота ти.

— Аз вече взех решението. — Тя скочи. — Идваме с теб.

Нийли не беше изненадана и й се прииска някак Мат да се възпротиви, но когато се извърна да го погледне, видя, че изражението му е каменно.

— Иди да опаковаш вашия багаж — каза тя със спокоен тон. — Трябва скоро да тръгваме.

Луси хукна към вратата, но веднага се спря.

— Има нещо, което трябва непременно да знаеш. Името на Бътън. Истинското й име… — Тя леко се намръщи. — Казва се… Биатрис.

Нийли успя да разтегли устните си в усмивка.

— Благодаря ти, че ми го каза.

За миг Луси се задържа неподвижно на мястото, където беше застанала, после пръстите с изгризаните й нокти полетяха към устата.

— Знам защо искаш да осиновиш Бътън, защото е сладка и… миличка и… Но… — Тя измъкна пръсти от устата си и се съсредоточи само върху нокътя на палеца си. — Защо искаш да осиновиш мен?

Нийли се изправи.

— Защото те обичам, Лус.

— Едва ли?! — Независимо какво казваше и как го казваше, в изражението на лицето й можеше да се прочете по-скоро недоумение, отколкото желание да се заяжда. — Как би могла да ме обичаш след всичко, което направих?

— Защото ти си си ти. Предполагам, че ти си детето, което винаги съм искала да бъда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си смела и си способна да се бориш за себе си. Знаеш какво искаш от живота и имаш волята да разбереш какво е необходимо, за да го постигнеш.

За първи път Луси като че нямаше какво да каже. Това не продължи дълго, разбира се, и в изражението й се появи закана.

— И аз те обичам, Нел, и ти обещавам, че няма да позволя на никого да се отнася лошо с теб.

— Точно от това се страхувах.

Тийнейджърката я погледна със сияйна усмивка, после се затича към караваната. Беше така въодушевена, че дори не погледна Мат, камо ли да реши да се посъветва с него. Сега той се приближи към Нийли.

— Искаше ми се първо да беше поговорила с мен.

— Защо? Аз съм отговорът на молитвите ти, Мат. След по-малко от час ще получиш това, което искаш за себе си. Никакви жени и най-голямата история в живота ти.

— Това не е… — Той като че с мъка намираше необходимите думи. — Не съм сигурен, че това е най-доброто решение за тях.

— Зная, че не е най-доброто. Ти имаш ли по-добро предложение?

Той понечи да седне, после като че размисли. Пристъпи по-близо към нея, после спря. За пръв път, откакто го познаваше, й се стори тромав и несръчен, като че тези огромни крака и ръце не бяха негови.

— Смятам… това е… — Той премести Бътън от едната в другата си ръка. — Добре, права си. Нямам по-добро предложение. Ще ти дам името на адвоката, който движи този въпрос. Сигурен съм, че приятелите ти във Вашингтон могат да уредят всичко с хората от Детската служба в Пенсилвания.

— Аз ще се погрижа за всичко.

— Йо-хо!

Нищо не би могло да покаже по-ясно на Нийли, че с приключението й всичко е свършено, колкото гледката как агентите се опитват да изтикат Бъртис и Чарли навън.

— Ей, тия хора не искат да ни пуснат вътре! — възкликна Бъртис, махайки енергично с ръка.

Нийли отпусна безпомощно рамене. Такъв беше светът, в който щеше да въвлече двете деца.

— Съжалявам, Нийли.

Тя сепната се извърна и видя, че Мат я наблюдава с израз на съчувствие. Не му искаше съчувствието, дори го мразеше в този момент заради това, че й го показваше, затова само успя да свие рамене и да му каже:

— Такъв е животът.

— Да, за жалост…

В крайна сметка той излезе навън и донесе спасение на Уейнови. Те вече се бяха досетили коя е истинската самоличност на Нийли, но когато тя се опита да им обясни защо е напуснала Вашингтон, нещо не се получи и Мат пое щафетата. Той им разказа и какво ще стане с момичетата. Щом разказът му приключи, Нийли очакваше те изведнъж да станат хладни и официални и да променят отношение си към нея. Бъртис обаче просто поклати глава и сложи на масата чинията със сладкиши, които беше донесла.

— Хайде сега, вземи си фъч, да си подсладиш душата. И се успокой.

Докато Нийли прибираше в караваната и последната купчинка дрехи на Бътън, Луси не спираше да ходи от място на място, бърборейки сто думи в минута и пречкайки й се непрестанно:

— … ще мия чиниите всяка вечер, ще се грижа за Бътън, ще си оправям стаята. Ще чистя цялата къща, дори ще изчистя и Белия дом и ще…

Входната врата се отвори и в караваната влезе Мат.

— Лус, Бъртис и Чарли са на входната веранда и се занимават с Бътън. Защо не отидеш да си вземеш довиждане с тях?

— Ще ги поканя да ни дойдат на гости!

И тя затръшна силно вратата, след като излезе навън.

Мисълта за предателството на Мат се уви около Нийли като отровен дим. Тя изцяло насочи вниманието си към опаковането на последните вещи на Бътън.

— Лешоядите вече накацаха. Патрулната кола току-що пристигна.

Тя сложи наредените една върху друга дрешки в куфара и се престори, че това не я засяга. Мат се приближи към нея, запълвайки изцяло празното пространство зад нея. Нийли си помисли за Денис и истината за него, която всъщност не беше издала, но за която Мат така или иначе се беше досетил. Трябваше да поговорят по този въпрос, преди да тръгне.

— Какво мога да направя, за да те накарам да не разказваш тайните ми?

Той я погледна изучаващо.

— Предполагам, просто ще се наложи да ми повярваш.

— Защо? Никога не се доверявай на медиите — едно от първите правила, които научих.

— Аз не съм просто медиите — изрече бавно той, натъртвайки на всяка своя дума. — Аз съм твой приятел.

Неин приятел. Не неин любовник. Не неин любим. Не би трябвало да я боли толкова. Принуди се да си напомни, че е получила важно наследство, което трябва да пази и охранява, и че много по-големи неща бяха заложени на карта в сравнение с едно разбито сърне. Може би пък беше сгрешила по отношение на неговите намерения и го съдеше твърде сурово.

— Това означава ли, че няма да пишеш за това, което се случи?

— Налага се да пиша — каза той тихо.

Тя не би трябвало да се чувства така опустошена, но беше.

— Чуй ме, Нийли. Медиите ще са побеснели от любопитство какво точно се е случило. Аз съм твоята най-добра защита.

— Е, това не се ли казва голям късмет? — изстреля в отговор тя.

— Бих могъл да ти изтъкна поне дузина причини защо се налага да пиша за теб, но ти няма да искаш да чуеш и една от тях, нали така? Защото ти ме сложи на подсъдимата скамейка и ме осъди.

Тя сви ръце в юмруци.

— Не се опитвай да се изкараш пазител на морала! През живота си съм виждала всякакви хитрини и лукавщини от журналисти, но ти печелиш първа награда. Винаги ли и преспиваш с големите си истории?

— Престани — процеди той през зъби.

Тя в същото време се мъчеше да дръпне ципа на куфара.

— Излез оттук. Нямам какво повече да ти кажа.

— Нийли, помисли малко. Някой трябва да разкаже къде си била и какво си правила от началото до края и веднъж завинаги. Иначе няма да те оставят на мира никога.

— Значи ще напишеш голямата си история, за да ми направиш услуга?

— Не искам да се разделяме като врагове.

— Искаш да се разделим като приятели ли? — Тя яростно задърпа ципа. — Защото така ти изнася? Като твоя приятелка ще съм задължена да преглътна каквито и пикантни истории да ми сервираш.

— Това ли ти е мнението за мен?

Беше благодарна, че най-накрая беше предизвикала гнева му, защото това щеше да направи нещата по-лесни.

— Ти не искаш да знаеш какво мисля за теб.

Тя грабна куфара и направи опит да мине покрай него. Той обаче й препречи пътя и я притисна към себе си.

— По дяволите, Нийли! — Устните му се нахвърлиха върху нейните. От целувката я заболя, защото тя я възприе като пародия на изживяното заедно същата сутрин. Той изглежда се почувства по същия начин, защото я прекрати и опря чело в нейното. — Недей, Нийли. Не позволявай нещата между нас да приключат по този начин.

Тя се отдръпна от него, усещайки нужда да го нарани — така, както той я беше наранил.

— Ти беше само едно развлечение. Но всичко свърши.

Вратата на караваната се отвори с трясък и вътре влетя Луси, прекалено развълнувана, за да забележи, че нещо не е наред.

— О, боже мой, Нел! Отвън има две полицейски коли и сега дойдоха от телевизията. А Тони ми каза, че са повикали хеликоптер и той ще кацне недалеч оттук. С него ли ще пътуваме! О, боже мой, никога не съм летяла с хеликоптер! Мислиш ли, че Бътън ще се уплаши? Трябва да я вземеш на ръце, Мат. Може би няма толкова да се уплаши, ако…

И едва сега проумя какво не е наред.

Погледна Мат — устата му беше все още полуотворена и макар все пак да реши да му зададе въпроса, предварително знаеше какъв ще бъде отговорът му.

— Ти идваш с нас, нали?

— Не. Няма да дойда.

Целият блясък в очите й като че се изгуби някъде.

— Трябва да дойдеш! Кажи му, Нел. Кажи му, че трябва да дойде!

— Луси, знаеш, че Мат не може да дойде с нас. Той си има работа. Има си друг живот.

— Но… ако не можеш да живееш с нас, предполагам, поне можеш да идваш да ни виждаш? Можеш да дойдеш да ни видиш следващата седмица или… по-следващата?

Той шумно си пое дъх и каза:

— Съжалявам, Лус. Няма да може.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да дойдеш! Не заради мен, да видиш Бътън… нали знаеш как тя се отнася към теб. Тя е още малка и не разбира… — Пое си шумно дъх. — … Тя мисли, че ти си й баща.

Неговият глас прозвуча дрезгаво:

— Ще ме забрави.

Луси се завъртя към Нийли.

— Кажи му, че не трябва да постъпва така, Нел. Знам, че му се сърдиш, обаче му кажи, че не може да си тръгва просто така.

Нийли не можеше да позволи собственото й огорчение да провали спомена на Луси за Мат.

— Той има много неща за вършене, Луси. Трябва отново да се върне към истинския си живот.

— Но… — Луси отново погледна Мат. — Вие двамата се обичате. Знам, че напоследък много се карахте, но всички се карат и това нищо не значи. Нали ще искате да се виждате?

Нийли едва успяваше да задържи гласа си равен:

— Ние не се обичаме. Зная, че ти е трудно да го разбереш, но ние сме много различни. Само по някаква приумица на обстоятелствата бяхме принудени да прекараме известно време заедно.

— Ще ви пиша писма — обади се тихо Мат. — Често ще ви пиша.

— Не ти искам тъпите писма! — Лицето й се разкриви от болка. — Изобщо не си прави труда да ни ги пращаш! Няма да ти проговоря, щом не искаш вече да ни виждаш!

Очите й се напълниха със сълзи и тя изтича навън от караваната.

Въпреки че Нийли беше очаквала раздялата да е тежка, изобщо не беше очаквала, че ще се окаже така болезнена.

— Сигурна съм, че ще си промени мнението.

Изражението на лицето му беше каменно.

— Може би така е по-добре.

Докато Нийли приключваше с последните си приготовления. Мат излезе на двора и се спречка с Уилямс заради цирка, който устройваха с охраната й. Тя не беше му продумвала и дума, откакто той беше излязъл ядосан от караваната преди половин час. Нямаше какво повече да си кажат.

През прозореца на хола Нийли видя, че наоколо се трупаха съседи, любопитни да разберат защо улицата се е напълнила с толкова коли. И макар само на един телевизионен екип да се беше отдало възможност да се приближи до къщата, тя беше сигурна, че не след дълго малкото градче ще бъде залято от телевизионни репортери от цял свят.

Мизерните куфари на децата бяха натоварени в един от патрулните автомобили, както и няколко найлонови торби с уокмена на Луси в тях, играчките на Бътън и други скъпоценности, с които не биха искали да се разделят. За нещастие сред тях беше и Скуид. Нийли отиде при Луси, която държеше Бътън на ръце, докато Бъртис и Чарли се щураха около тях. Измъчвана от мисълта дали не въвлича момичетата във фатална грешка, Нийли реши да предприеме един последен опит:

— Погледни през прозореца Лус. Ето такъв живот ти предлагам.

— Видях и не ми пука.

Независимо от обичайно дръзките й думи, ясно се виждаше, че е дълбоко развълнувана и поразена от случващото се, дори инстинктивно в този момент притисна по-силно Бътън към себе си.

— Все още има време да промениш мнението си. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се уверя, че ще бъдете настанени в добри семейства.

Луси вдигна очи към нея, изражението й беше умоляващо.

— Моля те, Нел. Не се отказвай от нас.

Нийли се предаде окончателно и изрече:

— Няма, детето ми. От сега нататък вие и двете сте мои. За добро или за лошо.

— Сега, Луси, да не забравиш да ни пишеш — обади се Бъртис. — И трябва да ядеш повече зеленчуци. Защо не ти направих моята зеленчукова супа?

Нийли се опита да не мисли за мъжа, в когото се беше влюбила, докато се прегръщаше с Бъртис и Чарли.

— Много ви благодаря за всичко. Ще ви се обадя. Готова ли си, Лус?

Луси преглътна с труд и кимна.

— Има два начина, по които можем да се измъкнем. Или да изтичаме към колата и така няма да ни се налага да отговаряме на въпроси, или да вървим с гордо вдигнати глави, показвайки, че няма какво да крием.

— Та!

Мат се беше появил на входната врата. Нийли нямаше да бъде пощадена.

Очите му намериха нейните — същите онези сиви очи, в които тя се беше вглеждала сутринта, когато тялото му се движеше в нейното. Искаше й се да се разплаче и да плаче, докато се изтощи, да му се разкрещи, защото го обичаше, а той нея — не. Вместо това тя стегна лицето си в хладна и любезна маска.

Неговото лице застина в гримаса, после той се извърна към Луси и Бътън. Погали с палец бебето по бузката и каза:

— Направи живота им ад, Демонче!

След това погледна към Луси, изражението на лицето й беше така жалостиво, че той не посмя да я докосне. Нийли преглътна и извърна поглед.

— Пази се, шампионке. И се дръж прилично.

Луси прехапа устни и погледна надолу.

Най-накрая той се изправи и пред Нийли — всички обаче ги гледаха и едва ли биха могли да си кажат нещо повече от това, което вече си бяха казали. Очите му помръкнаха, а когато заговори, гласът му се оказа дрезгав:

— Пожелавам ти добър живот, Нийли.

Тя успя сковано да му кимне, извърна се към Луси и взе от нея бебето. След което се завърна в света, който така добре познаваше.

Корнелия Кейс беше изплувала от тъмното.