Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава XII

Страхотен грохот на гънкмузика заля командната зала на „Златно сърце“, докато Зейфод въртеше станциите на суб-етавълновото радио, за да чуе последните новини за себе си. Да се работи с този апарат, не бе никак лесно. Години наред, ако човек искаше да слуша радио, трябваше да натиска клавиши и да върти копчета; по-късно, с развитието на техниката, клавишите станаха сензорни — нужно бе само да ги докоснеш леко с пръсти; а сега е достатъчно просто да махнеш с ръка по посока на апарата и да се запасиш с търпение. Спестяват се доста излишни движения наистина, но затова пък е необходимо да седиш вбесяващо кротко, ако желаеш да слушаш избраната станция без смущения.

Зейфод махна с ръка и смени станцията. Пак гънк-музика, но този път като фон на новините. Новините винаги биваха най-внимателно редактирани, тъй че да следват ритъма на музиката.

— … с преглед на новините по нашата двадесет и четири часова програма, която излъчваме на суб-ета вълни за цялата Галактика — изкряска гласът на говорителя. — Но най-напред да поздравим всички форми на разумен живот навред по всемира… а също и другите: тайната, приятели, се състои в това да вземете две парчета кремък и да ги удряте едно в друго. Но, разбира се, централната новина тази вечер е сензационната кражба на прототипа на новия космически кораб с невероятностен двигател, извършена от самия президент на Галактиката Зейфод Бийблброкс. И въпросът, който сега вълнува всички ни, е… Големият „З“ напълно ли е откачил вече? Бийблброкс, който изобрети Пангалактическия гаргаробластер; бившият мошеник, описан навремето от Ексцентрика Галумбитс като най-гръмкото нещо от времето на Големия взрив насам; човекът, който неотдавна бе избран за седми пореден път за най-безвкусно облеченото одарено със сетива същество в познатата ни Вселена… какво ли е намислил този път? Обърнахме се с този въпрос към неговия личен лекар, специалиста, който се грижи за неговия мозък, Гег Халфрънт…

За момент музиката се усили, после пак стихна. Намеси се един друг глас, вероятно този на Халфрънт.

— М-да — каза той, — Зейфод винаги е бил такъв един… — но не успя да довърши, защото един електрически молив прелетя през залата, пресече чувствителната зона пред радиото и го изключи. Зейфод се обърна и изгледа Трилиън свирепо — оказа се, че тя е хвърлила молива.

— Хей — каза той, — защо направи това?

Трилиън почукваше с пръст по един изпълнен с цифри екран.

— Току-що се сетих за нещо — каза тя.

— Тъй ли? И заради това си позволи да прекъснеш новините за мен?

— И без това чуваш достатъчно за себе си.

— Положението ми е много несигурно. Това не ти ли е известно?

— Не бихме ли могли за момент да забравим това твое его? Става дума за нещо по-важно.

— Ако съществува нещо по-важно от моето его, искам веднага да се залови и разстреля — Зейфод отново я изгледа свирепо и после се засмя.

— Слушай — каза тя, — ние качихме онези двамата…

— Кои двамата?

— Двамата, които качихме.

— А, да — каза Зейфод, — онези двамата.

— Качихме ги в сектор ZZ9Z-множествено, Алфа.

— Да? — каза Зейфод и премигна.

— Това нищо ли не ти говори? — тихо попита Трилиън.

— Мммм — каза Зейфод, — ZZ9Z-множествено, Алфа. ZZ9Z-множествено, Алфа?

— Ее? — каза Трилиън.

— Ъъъ… какво означава това „Z“ — попита Зейфод.

— Кое от тях?

— Все едно кое.

Едно от най-големите затруднения, които Трилиън срещаше при взаимоотношенията си със Зейфод, идваше от това, че все още не се бе научила да познава кога се прави на глупак просто за да приспи вниманието на хората, кога се прави на глупак, защото го мързи да мисли и иска някой друг да върши това вместо него, кога се прави на ужасен глупак, за да скрие факта, че всъщност нищо не разбира, и кога е наистина един неподправен глупак. Всеизвестно бе, че е смайващо умен и наистина беше — но не през цялото време, което явно го безпокоеше и затова правеше тези комедии. Предпочиташе хората да недоумяват, вместо да го презират. Трилиън смяташе, че няма нищо по-глупаво от това, но нямаше никакво желание да спори с него.

Тя въздъхна и зачука по клавишите. На визиекрана се появи една звездна карта — така щеше да му бъде по-лесно, независимо от причините за сегашното му поведение.

— Ето — показа му тя, — това е мястото.

— Хей… наистина! — каза Зейфод.

— Сега разбра ли? — попита тя.

— Какво трябва да разбера?

Вътре в главата й се надигна страшен глъч — едната половина крещеше на другата. Без да повишава тон, тя каза:

— Това е същият сектор, където качи и мен.

Той я погледна и отново се обърна към екрана.

— Хей, наистина — каза той. — Макар и да звучи невероятно. Та нали трябваше да литнем право в центъра на мъглявината Конска глава? Как сме попаднали там? Че там няма нищо!

Тя реши да не реагира на думите му и продължи търпеливо:

— Невероятностният двигател. Ти сам ми обясни принципа му. Преминаваме през всяка една точка на Вселената и т. н. Много добре го знаеш.

— Да, но това е някаква страхотна случайност, нали?

— Да.

— Да качиш някой точно в тази точка! От цялата необятна Вселена да случиш тъкмо тази! Това е прекалено… Момент, искам да проверя нещо. Компютър!

Произведеният от Сириуската кибернетична корпорация бордови компютър, който контролираше и управляваше и последната частичка на кораба, се включи в режим „комуникация“.

— Привет, приятели! — каза той бодро и същевременно изплю тънка лентичка с текста просто за да го има в архива. На лентичката пишеше: „Привет, ПРИЯТЕЛИ“.

— О, боже — каза Зейфод. С този компютър работеше отскоро, но вече бе успял хубаво да го намрази.

Компютърът продължи нахакано и жизнерадостно, сякаш рекламираше перилни препарати.

— Искам да ви уверя, че каквито и да са вашите проблеми, аз съм тук, за да ви помогна.

— Добре, добре — каза Зейфод. — Слушай, отказвам се. Предпочитам да използувам лист хартия.

— Ясно — каза компютърът и изхвърли посланието си в кошчето за боклук. — Разбирам ви, но ако някога пожелаете…

— Млък — каза Зейфод и като грабна един молив, седна на пулта до Трилиън.

— Окей, окей… — каза с оскърбени нотки в гласа компютърът и изключи говорния си център.

Зейфод и Трилиън се съсредоточиха върху цифрите, които безшумно просветваха върху скенера, следящ за курса на невероятностния полет.

— Можем ли да изчислим — попита Зейфод — от тяхна гледна точка каква бе невероятността за тяхното спасение?

— Да, резултатът е константа — каза Трилиън, — едно към две на степен двеста седемдесет и шест хиляди седемстотин и девет.

— Доста висока. Това ще са двама големи късметлии.

— Да.

— Но отнесено към това, което правехме по времето, когато корабът ги качи…

Трилиън набра цифрите. Получи се едно към две на степен безброй минус едно (абсурдно число, което има условно значение единствено в невероятностната физика).

— … е твърде ниско — продължи мисълта си Зейфод с леко подсвиркване.

— Да — съгласи се Трилиън и го погледна въпросително.

Това е вече цяла камара невероятност, която трудно може да се обясни. Ако направим една сметчици, ще се получи доста невероятен резултат.

Зейфод се опита да направи някакви изчисления, задраска ги и хвърли молива.

— По дяволите, не мога да го сметна.

— И сега какво?

От яд Зейфод блъсна двете си глави една в друга и заскърца със зъби.

— Окей — каза той. — Компютър!

Говорните центрове отново се задействуваха.

— О, здравейте — каза компютърът и продължи да изхвърля лентички. — Моето единствено желание е да направя деня ви приятен, много приятен, много, много приятен…

— Добре, разбрах, а сега млъкни и направи едни изчисления.

— Готово — избърбори компютърът. — Искате да получите векторна вероятност въз основа на…

— Невероятностни данни, да.

— Чудесно — продължи компютърът. — Чуйте сега един интересен факт. Минавало ли ви е през ум, че животът на повечето хора е зависим от телефонни номера?

Полека-лека едно от лицата на Зейфод бе обхванато от болезнено изражение, което постепенно се разнесе и по второто.

— Ти да не си откачил нещо? — попита той.

— Аз не, ама вие ще откачите, като ви кажа, че…

Трилиън шумно си пое дъх. Задращи по клавишите на монитора, следящ за курса на невероятностния полет.

— Телефонен номер ли? — каза тя. — Онова чудо ТЕЛЕФОНЕН НОМЕР ли каза?

По екрана пробягаха светещи цифри.

От учтивост компютърът бе запазил мълчание, но сега продължи:

— Исках да кажа, че…

— Благодаря, няма нужда — прекъсна го Трилиън.

— Слушай, какво значи това? — попита Зейфод.

— Не знам — отвърна Трилиън, — но двамата пришълци се намират пред мостика заедно с онзи нещастен робот. Можем ли да ги видим на някой монитор?