Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава XX

Пет фигури се движеха бавно по пустинната земя. На места тя бе досадно сива, на места досадно кафява, а останалата част още по-безинтересна на вид. Приличаше на изсушено блато, лишено от всякаква растителност и покрито с прашен слой, дебел един инч. Беше много студено.

Очевидно Зейфод бе доста потиснат. Закрачи бързо напред и скоро се изгуби от погледа зад едно малко възвишение.

Вятърът пареше очите и щипеше ушите на Артър, а застоялият разреден въздух стягаше гърлото му. В най-окаяно състояние обаче се намираше неговият мозък.

— Ама това е фантастично… — изрече той и собственият му глас проехтя в ушите му. Звукът се разпространяваше твърде бавно в разредената атмосфера.

— Отвратителна дупка, ако питаш мене — каза Форд. — И новородените котенца представляват по-приятна гледка.

Раздразнението му все повече нарастваше. От всички планети на всички звездни системи в цялата Галактика — много от тях диви и екзотични, кипящи от живот, тъкмо на това ли мизерно място трябваше да попадне след петнайсетгодишното си отшелничество? Дори един хотдог няма откъде да си купиш! Наведе се и вдигна от земята една студена буца пръст, но под нея нямаше нищо, заради което си струваше да изминеш хиляди светлинни години, за да го видиш.

— Не бе — настоя Артър, — как не разбираш? Та днес аз за пръв път стъпвам на друга планета… един съвсем нов свят…! Но жалко наистина, че е такова мизерно място.

Трилиън се загърна по-добре, потрепера и се намръщи. Можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си долови едно едва забележимо и неочаквано движение, но когато отново погледна нататък, не се виждаше нищо друго освен кораба, тих и неподвижен, на около сто ярда зад тях.

Въздъхна с облекчение, когато след една-две секунди зърнаха Зейфод, застанал на върха на малкото възвишение, да им маха с ръка да отидат при него.

Изглеждаше възбуден, но поради силния вятър и рядката атмосфера не успяха да чуят какво им казва.

Като наближиха възвишението, им стана ясно, че това е всъщност кръглият отвор на един кратер, широк сто и петдесет ярда. Полегатият скат от външната страна на кратера бе осеян с черни и червени буци. Спряха се и разгледаха една от тях. Беше мокра. Приличаше на гума.

Изведнъж осъзнаха с ужас, чу това е прясно месо от кашалот.

На върха на склона, на самия ръб на кратера, ги чакаше Зейфод.

— Вижте — каза той и посочи към дъното на кратера.

В средата лежеше разкъсаното туловище на един самотен кашалот, който не бе живял достатъчно дълго, за да е недоволен от съдбата си. Тишината се нарушаваше само от неволните спазми в гърлото на Трилиън.

— Предполагам, че е излишно да се опитваме да го погребем — промърмори Артър и веднага след това съжали.

— Да вървим — каза Зейфод и пое обратно към дъното на кратера.

— Какво, там долу ли? — попита Трилиън с огромно отвращение.

— Да — каза Зейфод, — хайде, искам да ви покажа нещо.

— И оттук се вижда — каза Трилиън.

— Не това — каза Зейфод. — Открих как можем да влезем вътре.

— ВЪТРЕ? — каза Артър с ужас.

— Във вътрешността на планетата! По един подземен тунел. Открил се е от силния удар при падането. Ще тръгнем по него. Човешки крах не е стъпвал там от пет милиона години насам. Ще слезем в дълбините на самото време…

Марвин отново започна да си тананика иронично.

Зейфод го удари и той млъкна.

Потрепервайки леко от погнуса, всички последваха Зейфод надолу по склона към дъното на кратера, като полагаха неимоверни усилия да не поглеждат към останките на нещастния му създател.

— Това е животът — каза Марвин елегично, — можеш да го мразиш, можеш да не му обръщаш внимание, но да го обичаш — никога.

На мястото, където се бе сгромолясал кашалотът, земята беше хлътнала, разкривайки широка мрежа от подземни тунели и коридори, някои доста задръстени в момента от безформени отломъци и вътрешности. Зейфод се захвана да проправи път към един от тях. Но Марвин се справи с тази работа доста по-бързо от него. От тъмните глъбини лъхна застоял въздух. Зейфод насочи лъча на фенерчето си навътре, но в прашната мрачина нищо не се виждаше.

— Според легендата — каза той — голяма част от живота си магратеанците са прекарали под земята.

— Защо? — попита Артър. — Да не би горе да е било прекалено мръсно и пренаселено?

— Едва ли — отвърна Зейфод. — Мисля, че просто не им е харесвало много.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Трилиън, като надникна боязливо в мрака. — Нали помниш, че веднъж вече бяхме нападнати.

— Слушай, мойто момиче, обещавам ти, че броят на живите същества на тази планета е нула плюс четири, т.е. ние самите, тъй че хайде по-бързо да влизаме вътре. Хей… ъъъ… землянино…

— Артър — подсети го Артър.

— Добре. Би ли могъл да задържиш този робот при себе си и да охраняваш входа на тунела? Окей?

— Какво? Да го охранявам ли? — каза Артър. — От кого? Нали току-що каза, че тук няма никой?

— Е, просто за всеки случай, за по-голяма сигурност, окей? — каза Зейфод.

— А чия? Вашата или моята?

Зейфод се запромъква надолу по коридора, последван от Форд и Трилиън.

— Ами тогава дано прекарате наистина отвратително — извика Артър недоволно.

— Нямай грижа — увери го Марвин, — можеш да бъдеш сигурен в това.

След няколко секунди ги изгубиха от погледа си.

Артър започна да крачи ядно напред-назад, но после реши, че гробът на един кашалот, общо взето, не е най-удачното място за разходки.

Марвин му хвърли един злобен поглед и след това се самоизключи.

Зейфод крачеше бързо по подземния коридор. Беше ужасно неспокоен, но се опитваше да го скрие, като пристъпваше бодро и решително напред. Описа кръг с лъча на прожектора си. Стените бяха облицовани с тъмни, студени при допир плочки, а във въздуха се носеха тежки зловония.

— Аз какво ви казах — обади се Зейфод. — Населена била! Магратеа! — И продължи да крачи напред през мръсотиите и отломъците, пръснати по покрития с плочки под.

За Трилиън сравнението с лондонското метро се налагаше от само себе си, макар и последното да не бе чак толкова мръсно.

На равни интервали по стената плочките отстъпваха място на големи мозайки, изобразяващи опростени ъгловати фигури в ярки тонове. Трилиън се спря и разгледа една от тях, но тъй като нищо не можа да разбере, повика Зейфод.

— Хей, имаш ли представа какви са тези странни символи?

— Мисля, че не са нищо повече от странни символи — каза Зейфод, като дори не си направи труда да се обърне.

Трилиън сви рамене и забърза след него. От време на време минаваха край входници, отляво или отдясно, водещи към неголеми зали. Форд откри, че са пълни с изоставена компютърна техника, и замъкна Зейфод в една от тях, да хвърли един поглед. Трилиън ги последва.

— Гледай — каза Форд, — смяташ ли, че това е Магратеа…

— Да — отвърна Зейфод. — Пък и всички чухме гласа, нали така?

— Добре. За момента съм готов да преглътна някак, че това е Магратеа. Но все още нищо не си ни казал как, по дяволите галактически, успя да я откриеш. Не си я открил в някой звезден атлас, в това поне съм сигурен.

— Проучвания. Правителствени архиви. Разузнаване. Няколко щастливи хрумвания. Лесно.

— Затова ли открадна „Златно сърце“, за да тръгнеш да я търсиш?

— Откраднах го, за да търся много неща.

— Много ли? — учуди се Форд. — Какви например?

— Не знам.

— Какво?

— Не знам какво търся.

— Защо не знаеш?

— Защото… защото… ами защото, ако знаех, нямаше да мога да ги търся.

— Какво, ти да не си полудял?

— Все още не изключвам такава вероятност — отвърна Зейфод спокойно. — За себе си знам само това, което мозъкът ми съумява да обработи в сегашното си състояние. А то не е никак добро.

Дълго време никои нищо не каза. Форд втренчи поглед в Зейфод и изведнъж в главата му нахлуха куп тревожни мисли.

— Виж какво, стари друже, ако искаш да… — подзе не след дълго Форд.

— Не, почакай… ще ти кажа нещо — прекъсна го Зейфод. — Аз не обичам да се движа по разписания и по релси. Текне ми например да направя нещо и си викам, хей, защо пък не — и го правя. Искам да стана президент на Галактиката — и то просто става, толкова е лесно. Решавам да открадна този кораб. Решавам да открия Магратеа — и всичко просто става. Е да, обмислям наистина как едно нещо може да се направи по най-добрия начин, но то винаги става. Все едно че имаш Галактикредитна карта, която ти служи безотказно, въпреки че нямаш пукната пара в банката. А иначе колчем седна и се замисля — защо пожелах да направя това, как успях да измисля как да го направя, — ме обзема огромно желание просто да престана да мисля за това. Същото желание изпитвам и в този момент. Дори само да говоря за това ми коства големи усилия.

Зейфод направи кратка пауза, в която никой не проговори. След това той се намръщи и продължи:

— Снощи отново ме безпокоеше това. Това, че една част от мозъка ми не функционира нормално. Тогава ми хрумна, че е възможно някой, без да ме пита, да използва мозъка ми, защото има нужда от добри идеи. Като съпоставих тези две подозрения, стигнах до решението, че за целта този някой е изключил и изолирал част от мозъка ми. И затова не мога да я използвам. Запитах се дали не бих могъл да проверя това.

Отидох в корабната поликлиника и се включих към екрана на енцефалографа. Подложих и двете си глави на всички основни мозъчни изследвания — същите онези изследвания, на които ме подложиха правителствените лекари, преди да бъда официално одобрен за президент. Нищо не показаха. Или поне нищо неочаквано. Показаха, че съм умен, с развито въображение, безотговорен, че не може ла ми се има доверие, че преобладаващите ми интереси са насочени извън собствената ми личност, изобщо нищо, за което да не можеш и сам да се досетиш. И никакви други аномалии. Ето защо започнах да си измислям най-различни и съвсем произволни изследвания. Нищо. Тогава наложих данните от едната глава върху данните от другата. Пак нищо. Накрая съвсем щях да изглупея, защото реших, че не страдам от нищо друго, освен от параноя. Последното нещо, което направих, преди да зарежа тази работа, бе да взема наложените една върху друга снимки и да ги прекарам през зелен филтър. Нали помниш, че като малък изпитвах някакво суеверно предпочитание към зеления цвят? И мечтаех да стана пилот на един от търговските космически кораби?

Форд кимна.

— И изведнъж — каза Зейфорд — всичко ми стана ясно като бял ден. Цели два центъра — по един в двата ми мозъка — бяха свързани тъй, че да кореспондират единствено и само помежду си. Някое гадно копеле бе прерязало всички нервни връзки и прекъснало по електронен път функциите на тези два дяла на малкия ми мозък.

Форд го гледаше втрещен. Трилиън бе бяла като платно.

— И мислиш, че някой е сторил това? — прошепна Форд.

— Да.

— Имаш ли представа кой? Или пък защо?

— Защо ли? Мога само да предполагам. Но знам кое е това копеле.

— Знаеш! Откъде знаеш?

— Ами защото си е оставил инициалите върху срязаните нервни възли. Оставил ги е, за да ги видя…

Форд го гледаше с ужас, чувствайки как го полазват тръпки.

— Инициали? Изрязани в твоя мозък?

— Да.

— И какви, за бога?

Известно време Зейфод го гледа мълчаливо, след това извърна поглед.

— 3. Б. — каза тихо той.

В този миг зад тях се спусна с трясък една стоманена преграда и залата започна да се пълни с газ.

— По-късно ще ти обясня — каза Зейфод, задушавайки се, преди и тримата да изгубят съзнание.