Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава I

Къщата се намираше на малко възвишение в самия край на селото. Издигаше се съвсем самотна и от нея се откриваше красив изглед към ширналите се нивя на Югозападна Англия. В никакъв случай не бе някаква забележителна къща — на около тридесет години, нисичка, квадратеста, с четири прозореца отпред, тъй размерени и симетрично разположени, че успяваха по един съвършен по своему начин да не радват окото.

Единственият човек, за когото къщата имаше някакво по-особено значение, бе Артър Дент — и то само защото самият той живееше в нея. Живееше там от около три години, откак напусна Лондон, който го правеше нервен и раздразнителен. Той също бе на около трийсет години, висок, тъмнокос и все нещо го безпокоеше. А най-много го безпокоеше това, че хората постоянно го питаха защо има неспокоен вид. Работеше в местното радио и непрекъснато разправяше на приятелите си, че това е много по-интересно, отколкото вероятно си мислят. Така си и беше — повечето му приятели работеха в рекламата.

Сряда вечерта бе валял проливен дъжд, пътеката беше мокра и кална, но четвъртък сутринта слънцето се показа ярко и чисто и огря къщата на Артър Дент за сетен — както се оказа — път.

Артър все още не бе напълно проумял, че общината иска да я събори и на нейно място да построи околовръстен път.

В осем часа сутринта в четвъртък Артър не се чувстваше много добре. Събуди се със замаяна глава, стана, тръгна замаяно из стаята, отвори прозореца, видя един булдозер, намери чехлите си и се отправи към банята, за да се измие.

Малко паста за зъби върху четката — ето така. Сега търкай.

Огледалото за бръснене гледаше към тавана. Нагласи го. За миг през прозореца на банята в него се отрази втори булдозер. Нагласено както трябва, огледалото отразяваше наболата брада на Артър Дент. Обръсна я, изми се, избърса се и се отправи към кухнята, за да сложи нещо вкусно в устата си.

Чайник, контакт, хладилник, мляко, кафе. Прозявка.

Думата БУЛДОЗЕР се залута в ума му, като търсеше нещо, с което да се върже.

Булдозерът пред кухненския прозорец беше доста голям.

Загледа се в него.

„Жълт“ — каза си той и се отправи обратно към спалнята, за да се облече.

Като минаваше покрай банята, се спря и изпи една голяма чаша вода, после втора. Започна да подозира, че го мъчи махмурлук. Ама откъде тоя махмурлук? Да не би да е пил предната вечер? „Трябва да съм пил“ — рече си той. В огледалото за бръснене се мярна някакъв отблясък. „Жълт“ — каза си той и продължи към спалнята.

Спря и се замисли. Кръчмата, сети се Дент. Ами да, кръчмата. Смътно си спомни, че се бе ядосвал, ядосвал се бе за нещо, което му се струваше важно. Разправял бе на хората там за това нещо, разправял им бе, изглежда, надълго и нашироко, защото най-ярко си спомняше безразличието, изписано върху лицата им. Нещо за нов околовръстен път, за който току-що бе научил. Уж от месеци било оповестено, а, изглежда, никой нищо не беше чувал за него. Смешна работа. Изпи глътка вода. Решил бе, че всичко ще се оправи — никой не го искаше този околовръстен път и общината нямаше основание да го налага. Всичко щеше да се оправи.

Но, майко мила, какъв махмурлук му бе докарала тази история. Огледа се в огледалото на гардероба. Изплези език. „Жълт“ — си каза той. Думата ЖЪЛТ се залута в главата му, като търсеше нещо, с което да се върже.

Петнайсет секунди по-късно той бе излязъл от къщтата и лежеше пред един голям жълт булдозер, който напредваше по пътеката на неговия двор.

Мистър Л. Просър беше, дето се вика, най-обикновен човек. С други думи — двунога форма на живот на въглеродна основа, произлязла от маймуната. По-конкретно той беше четиридесетгодишен, дебел, неугледен и работеше в местната община. Колкото и да е странно, макар и самият той да не го знаеше, по бащина линия бе пряк потомък на Чингиз хан, ала безчетните поколения и смешения на раси оттогава досега тъй бяха преплели гените му, че не притежаваше никакви присъщи на монголоидната раса черти — от могъщия си праотец мистър Л. Просър бе наследил само подчертано дебелия тумбак и склонността да носи малки кожени шапки.

В никакъв случай не бе велик воин — всъщност той бе един неспокоен и измъчен човек. А днес бе особено неспокоен и измъчен, защото срещаше сериозни трудности при изпълнението на служебните си задължения — те изискваха от него до края на деня да има грижата къщата на Артър Дент да бъде съборена.

— Не бива така, мистър Дент — каза той. — Знаете, че не можете да спечелите. Не можете вечно да лежите пред булдозера.

Опита се да накара очите си да заблестят свирепо, но те изобщо не го послушаха.

Артър си лежеше в калта и пошляпваше срещу него.

— Хич не ме е грижа — каза той, — пък ще видим кой пръв ще ръждяса.

— Боя се, че трябва да се примирите — каза мистър Просър и като хвана кожената си шапка, започна да я върти на върха на главата си. — Този околовръстен път трябва и ще бъде построен!

— За пръв път го чувам — каза Артър. — А защо трябва да бъде построен?

Мистър Просър му се закани с пръст, но след малко се отказа и отново го скри.

— Как така защо трябва да бъде построен? — каза той. — Става дума за околовръстен път. А околовръстни пътища трябва да се строят.

Околовръстните пътища са съоръжения, които дават възможност на едни хора да се придвижват страшно бързо от точка А до точка Б, докато други хора се придвижват страшно бързо от точка Б до точка А. Хората, живеещи в точка В, която е разположена точно между двете, често си задават въпроса какво й е толкоз хубавото на точка А, че толкова много хора от точка Б горят от желание да отидат там, и какво й е пък толкоз хубавото на точка Б, че толкова много хора от точка А горят от желание да отидат там. Често им се дощява хората най-сетне и веднъж завинаги да решат къде по дяволите искат да бъдат.

На мистър Просър му се щеше да бъде в точка Г. Точка Г не бе някое конкретно място, а просто което и да е уютно местенце, много, много далеч от точките А, Б и В. Щеше му се да си има малка хубава къщичка с две секири над портата и да прекарва дълги приятни часове в точка Д, т.е. в най-близката до точка Г кръчма. Жена му, разбираше се, искаше пълзящи рози, ала той държеше на секирите. Не знаеше защо — просто харесваше секири. Презрителните усмивки на булдозеристите го накараха да се изчерви от срам.

Премести тежестта си от единия крак на другия, но и на двата се чувствуваше еднакво неудобно. Очевидно някой някъде се бе оказал ужасен некадърник и не дай си боже това да бе самият той.

Мистър Просър рече:

— Вижте какво, имахте възможност да направите всякакви предложения или възражения в законния срок.

— В законния срок? — избухна Артър. — В законния срок ли? Че аз за пръв път чух за тая работа от оня майстор, който пристигна в къщата ми вчера сутринта. Питам го аз прозорците ли е дошъл да почисти, той ми вика не, дошъл съм да съборя къщата. Но, разбира се, не ми го каза веднага. О, не! Първо избърса няколко прозореца, за което ми взе една петачка. И чак тогава ми го съобщи.

— Но, мистър Дент, проектите бяха на разположение в местния проектантски отдел в продължение на девет месеца.

— О, да, разбира се! Щом научих, отидох право там да ги видя — още вчера следобед. Ама вие не сте се потрудили чак толкова да насочите вниманието ни към тях, нали? Ей така, просто да кажете нещо на някого.

— Но проектите бяха изложени…

— Изложени ли? В последна сметка се наложи да сляза чак в мазето, за да ги открия.

— Ами там се намира отделът, където са изложени.

— С електрическо фенерче.

— Сигурно са откраднали крушките.

— И стълбището ли?

— Ама вижте, нали все пак ги открихте?

— Да — каза Артър, — така е. Бяха изложени на дъното на един заключен канцеларски шкаф, забутан в заключена тоалетна с надпис на вратата ВНИМАНИЕ, ЛЕОПАРД!

Над главите им мина облак. Сянката му падна върху Артър Дент, който лежеше, подпрян на лакътя в студената кал. Падна и върху къщата на Артър Дент. Мистър Просър я огледа неодобрително.

— Не може да се каже, че е кой знае колко хубава къща — отбеляза той.

— Съжалявам, но на мен ми харесва.

— И околовръстният път ще ви хареса.

— О, я млъкнете! — каза Артър Дент. — Млъкнете и се махайте оттук заедно с проклетия си околовръстен път. Много добре знаете, че правото е на моя страна.

Устата на мистър Просър се отвори и затвори няколко пъти и през това кратко време в съзнанието му нахлуха необясними, но ужасно привлекателни видения:

къщата на Артър Дент — обхваната от буйни пламъци, а самият Артър бяга, крещейки от горящите й развалини с най-малко три тежки копия, стърчащи от гърба му. Подобни видения често измъчваха мистър Просър и го правеха доста неспокоен. За момент той изгуби дар слово, но бързо се съвзе.

— Мистър Дент — поде той.

— А, вие ли сте? Слушам ви — каза Артър.

— Искам да ви изясня някои факти. Имате ли представа колко ще пострада онзи булдозер и какви ще бъдат последствията за него, ако наредя да мине право през вас?

— Какви? — попита Артър.

— Съвсем никакви — отвърна мистър Просър и се отдалечи ядосано, като се чудеше защо главата му е пълна с хиляда космати конници, до един крещящи по него.

По някаква случайност СЪВСЕМ НИКАКВИ бяха и подозренията на произлезлия от маймуната Артър Дент, че един от най-близките му приятели не е произлязъл от маймуната и е всъщност от една малка планета в околностите на Бетелгиус, а не от град Гилдфорд, както често твърдеше.

Артър Дент никога, ама никога не бе допускал това.

Този негов приятел за пръв път бе стъпил на планетата Земя преди около петнадесет години, бе положил доста усилия, за да се слее със земното общество — при това, трябва да признаем, твърде успешно. Например през всичките тези петнадесет години се е представял за безработен актьор — това звучеше достатъчно правдоподобно.

Допуснал бе обаче една глупава грешка, и то защото беше попретупал предварителната си подготовка. Информацията, която бе събрал, го бе подвела да си избере името „Форд Префект“1 като най-удачно поради своята незабележителност.

Не бе забележително висок, чертите на лицето му бяха приятни, без да са забележително красиви. Косата му беше остра, червеникава и вчесана назад. Кожата на лицето му изглеждаше обтегната от носа назад. Имаше нещо странно в него, но беше трудно да се каже точно какво. Може би това, че очите му примигваха рядко и когато човек разговаряше малко по-дълго с него, очите му започваха неволно да сълзят вместо неговите. А може би това, че усмивката му беше малко прекалено широка и човек добиваше ужасяващото чувство, че се кани да те сграбчи за гърлото.

Повечето от приятелите, с които се бе сближил на планетата Земя, го считаха за особняк, но от безобидните — един необуздан пияч с някои доста странни навици. Така например имаше навика да се появява неканен на студентски събирания, напиваше се безобразие и започваше да се заяжда с всеки астрофизик, когото успееше да докопа, докато накрая го изритваха навън.

Понякога изпадаше в странен унес и като хипнотизиран се взираше в небето, докато някой го запитате какво прави. Тогава се сепваше виновно, ала след миг се овладяваше и пак се ухилваше.

— Ами гледам да видя някоя летяща чиния — шегуваше се той и всички се засмиваха и го питаха каква точно летяща чиния очаква да види.

— Зелена — отвръщаше той с лукава усмивка, после се изсмиваше лудешки и изведнъж хукваше към най-близкия бар, където поръчваше страшно много пиене и черпеше всички наред.

Подобни вечери обикновено завършваха зле. Напиваше се до козирката с уиски, усамотяваше се в ъгъла с някое момиче и му обясняваше завалено, че, откровено казано, цветът на летящата чиния не е от голямо значение.

По-късно, докато се клатушкаше почти в безсъзнание из нощните улици, често питаше минаващите полицаи дали знаят пътя за Бетелгиус. Обикновено полицаите му казваха нещо в смисъл: „Не мислите ли, сър, че е време да се приберете вкъщи?“ „Опитвам се, миличък, опитвам се“, неизменно отвръщаше Форд в тези случаи.

Всъщност това, което в действителност търсеше с поглед, когато се взираше до забрава в небето, бе каквато и да е летяща чиния. А казваше зелена, защото зелен бе цветът на традиционната космическа униформа на бетелгиуските търговски разузнавачи.

Форд Префект жадуваше да се появи каквато и да е летяща чиния, защото петнадесет години са твърде много, ако си заседнал където и да е, особено пък на едно такова неописуемо тъпо място като планетата Земя.

На Форд много му се щеше в най-скоро време да се появи някаква летяща чиния, защото знаеше как да стопира летящи чинии и да се вози на тях. Знаеше също как могат да се видят Чудесата на Вселената за по-малко от трийсет алтериански долара на ден.

В действителност Форд Префект беше странстващ изследовател, натоварен да събира материали за онази изключително забележителна книга ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ.

Човешките същества лесно се адаптират и до обяд в живота около Артъровата къща настъпи определен порядък. Избраната от Артър роля бе да си лежи и пошляпва в калта и от време на време да настоява да се види със своя адвокат или с майка си, или да получи една хубава книга: избраната от мистър Просър роля бе да прави периодични опити да вразумява Артър чрез някой нов убедителен довод, приказки от рода на „за благото на народа“ или „необходимостта от прогреса“, или пък „Те и мойта къща я събориха веднъж, ама аз дори не се обърнах да я погледна“, а също и чрез други най-различни ласкателства и закани; избраната от булдозеристите роля бе да седят и да си пият кафето и да тълкуват профсъюзните наредби, за да видят дали не могат да извлекат материални облаги от създалата се ситуация.

Земята се движеше бавно по установения си път.

Слънцето започваше да втвърдява калта, в която Артър лежеше.

Още веднъж по него мина една сянка.

— Здравей, Артър — изрече сянката.

Артър вдигна поглед, примижа срещу слънцето и с изненада откри, че над него се е изправил Форд Префект.

— О, Форд! Здрасти! Как си?

— Добре съм — отвърна Форд. — Слушай, имаш ли някаква работа?

— Работа ли? — извика Артър. — Ами налага ми се да полежа пред тези булдозери, защото, ако се махна, ще съборят къщата ми. Но като изключим това, сякаш нямам.

На Бетелгиус не познават сарказма и ако не внимаваше, Форд Префект често не успяваше да го долови.

— Добре тогава — каза той. — Къде можем да поговорим?

— Какво? — каза Артър Дент.

В продължение на няколко секунди Форд сякаш забрави за него и впери поглед в небето, също като заек, който „се опитва“ да бъде прегазен от кола. И след това изведнъж приклекна до Артър.

— Непременно трябва да поговорим — каза той настоятелно.

— Добре — отвърна Артър, — казвай.

— А и да пийнем — продължи Форд. — Жизненоважно е да поговорим и да пийнем. Веднага. Да отидем в селската кръчма.

Отново се взря в небето — напрегнато, очаквателно.

— Абе ти не разбираш ли? — извика Артър и посочи към Просър. — Онзи човек иска да събори къщата ми!

Форд го изгледа объркано.

— А не може ли да го направи, ако те няма? — попита той.

— Но аз не искам да я събори!

— Аха.

— Слушай. Форд, какво ти става? — каза Артър.

— Нищо. Нищо не ми става. Слушай сега — трябва да ти кажа най-важното нещо, което някога си чувал. Веднага. И трябва да ти го кажа в пъвницата „Кон и коняр“.

— Но защо?

— Защото ще ти е нужно добре да си пийнеш.

Форд впи поглед в Артър и Артър с изненада откри, че волята му започва да отслабва. Не можеше, разбира се, да знае, че това се дължи на една стара пиянска игра, която Форд бе научил по хиперкосмическите пристанища, обслужващи мадранитните минни пояси на звездната система Орион Бета.

Играта донякъде напомня земната игра, наречена канадска борба, и се играе по следния начин:

Двамата съперници сядат от двете страни на масата с по една чаша пред всеки от тях.

По средата се поставя бутилка Джанксова ракия (същата, дето е увековечена в онази древна песничка на орионските миньори: „Не, не ми наливай веч от тая стара Джанксова ракия,// че свят ще ми се вие// и знам ли що ще плещя// и очите ще облещя// и може би дори// ей тъй ще си издъхна,// ала налей ми пак от тая грешна стара Джанксова ракия“).

След това и двамата съперници съсредоточават волята си върху бутилката, като се опитват да я наклонят и да отлеят от ракията в чашата на противника, който след това трябва да я изпие.

После бутилката отново се пълни. Играта се повтаря. След това пак.

Започнеш ли веднъж да губиш, вероятно ще продължиш да губиш, защото, между другото, Джанксовата ракия потиска телепсихичните способности.

След като се изконсумира едно предварително уточнено количество алкохол, губещият е длъжен да се подложи на някакво унизително наказание, най-често свързано с физиологическата дейност на човека.

Обикновено Форд Префект играеше, за да губи.

Форд продължаваше да се взира в Артър и на него започна да му се струва, че все пак му се ходи в пивницата „Кон и коняр“.

— Но какво ще стане с къщата ми…? — попита той плачливо.

Форд премести погледа към мистър Просер и изведнъж му хрумва хитра идея.

— Къщата ли иска да ти събори?

— Да, иска да построи…

— Но не може, защото си легнал пред булдозерите му.

— Да, и…

— Убеден съм, че ще се разберем с него — каза Форд. — Извинете, може ли за момент? — провикна се той.

Мистър Просър (които в момента спореше с представител на булдозеристите за това, дали Артър Дент представлява опасност за душевното им здраве и ако е така, каква ще е надницата им) се огледа. Изненада се и малко се разтревожи, като видя, че Артър не е сам.

— Да? Кажете — извика той. — Да не би мистър Дент да се е вразумил?

— Бихме ли могли засега — провиква се Форд — да предположим, че все още не е?

— Ами добре — въздъхна мистър Просър.

— Да предположим също — каза Форд, — че ще лежи тук цял ден.

— Добре, и?

— И хората ти цял ден ще се мотаят и нищо няма да правят.

— Може би, може би…

— Ами ако тъй и тъй си се примирил с това, всъщност на теб не ти е необходимо той да лежи тук през цялото време, нали така?

— Какво?

— Не ти е необходимо — поясни Форд търпеливо — неговото присъствие тук.

Мистър Просър се замисли над това.

— Ами всъщност не… — каза той — не може да се каже, че ми е необходим…

Просър се смути. Помисли си, че логиката на единия от двамата нещо куца.

— Ами в такъв случаи — каза Форд, — ако бъдете така добър да приемете, че той е тука и не може да не е тука, двамата с него бихме могли да отскочим до кръчмата за половин час. Как ви звучи това?

На мистър Просър му се стори, че това е напълно налудничава идея.

— Струва ми се, че е напълно разумно — отвърна той убедително, като се запита кого се опитва да убеждава.

— А ако след това и вие пожелаете да отскочите за една на крак — каза Форд, — разчитайте, че и ние ще ви прикрием.

— Много ви благодаря — изрече мистър Просър, който вече не знаеше как да реагира, — много ви благодаря, наистина, много мило…

Намръщи се, сетне се усмихна, после пък се опита да направи и двете едновременно, не успя, посегна към кожената си шапка и започна припряно да я върти на темето си. Щеше му се да повярва, че току-що е постигнал успех.

— Ами тогава — продължи Форд Префект — бъдете така добър да дойдете тук и да легнете…

— Какво? — каза мистър Просър.

— О, извинете — каза Форд, — може би не бях съвсем ясен. Някой все пак трябва да легне пред булдозерите, нали така? В противен случай нищо няма да ги спре да потеглят към къщата на мистър Дент, нали така?

— Какво? — повтори мистър Просър.

— Много е просто — каза Форд. — Моят клиент, мистър Дент, твърди, че ще престане да лежи тук в калта единствено при условие, че вие дойдете и заемете мястото му.

— Какви ги говориш? — попита Артър, но Форд го срита с обувката си, за да млъкне.

— Вие искате — каза Просър, като изговаряше думите бавно, за да осмисли тази нова мисъл — аз да отида и легна там…

— Да.

— Пред булдозера?

— Да.

— Вместо мистър Дент?

— Да.

— В калта.

— Да, както се изразихте, в калта.

Веднага щом мистър Просър осъзна, че в края на краищата е губещата — и то напълно — страна, от раменете му сякаш се смъкна огромен товар: това по му приличаше на света — такъв, какъвто го познаваше. Въздъхна.

— И в замяна на това вие ще заведете мистър Дент до онази кръчма.

— Да — каза Форд, — точно така.

Мистър Просър направи няколко несигурни крачки напред и спря.

— Обещавате ли? — попита той.

— Обещавам — отвърна Форд и се обърна към Артър.

— Хайде — каза му той, — ставай и направи място на човека да легне.

Артър се изправи с чувството, че всичко това става насън.

Форд подкани Просър с жест и той малко тъжно, непохватно седна в калта. Струваше му се, че целият му живот е някакъв странен сън, а понякога се питаше и кой всъщност го сънува и дали му се харесва. Калта обгърна седалището и ръцете му и започна да влиза в обувките му.

Форд го изгледа строго.

— И никакви опити къщата на мистър Дент да се събори тайничко, докато го няма. Разбрахме ли се? — каза той.

— И през ум не ми е минавало — възмути се Просър, — изключено е дори да ми хрумне такава мисъл — продължи той, като се излегна назад.

Видя, че към него се приближава представителят на профсъюза на булдозеристите, отпусна глава назад и затвори очи. Опита се да подреди доводите си, с които да докаже, че той самият в момента не представлява опасност за душевното им здраве. Но съвсем не бе уверен в това — главата му сякаш бе пълна с грохот, коне, пушеци и мирис на кръв. Това се случваше винаги, когато се чувствуваше потиснат и онеправдан, и досега не бе успявал да си го обясни. В някое по-висше измерение, за което ние нищо не знаем, могъщият хан ревеше от ярост, ала мистър Просър само потреперваше вяло и хленчеше. Усети някакво леко смъдене от течността, насъбрала се под клепачите му. Бюрократични неразбории, сърдити хора, легнали в калта, мистериозни непознати, обиждащи го необяснимо защо, и най-сетне една цяла безименна армия конници, които му се смеят — и всичко това е в главата му! Какъв ден!

Какъв ден! Форд Префект знаеше, че това, дали къщата на Артър ще бъде съборена или не, е толкова важно, колкото и здравословното състояние на бъбреците на кучето Динго.

Артър обаче продължаваше да се безпокои.

— Но можем ли да му имаме доверие? — попита той.

— Лично аз бих му имал доверие до свършеха на света — отвърна той.

— Да, разбира се — каза Артър, — и колко време остава дотогава?

— Около дванадесет минути — отвърна той. — хайде, трябва да пийна нещо.