Глава XXIV

Въздухолетът се носеше из студената тъма — едно петънце, греещо самотно в черната нощ на Магратеа. Движеше се много бързо. Артъровият спътник изглеждаше потънал в собствените си мисли и когато на няколко пъти Артър се опита да поведе разговор с него, неизменно му отговаряше, като го питаше дали се чувства достатъчно удобно, и отново млъкваше.

Артър се опита да прецени с каква скорост пътуват, но тъмнината навън беше непрогледна и при това положение бе лишен от каквато и да е възможност да направи преценка. А усещането за движение бе толкова ефирно и леко, че почти беше готов да повярва, че изобщо не се движат.

По едно време в далечината се появи мъничко светло петънце, което само за няколко секунди придоби такива огромни размери, че на Артър му стана ясно, че се движи към тях с шеметна скорост. Опита се да разбере що за летателен апарат е това, но като се загледа в него, установи, че е невъзможно да се различат каквито и да е форми. Изведнъж дъхът му секна от ужас, когато въздухолетът започна рязко да пада и се спусна надолу към сякаш неизбежна катастрофа. Относителната им скорост изглеждаше невероятна и още преди Артър да успее да си поеме дъх, всичко беше приключило. Следващото нещо, което съгледа, като се опомни, беше някакво мъгляво сребристо излъчване, което сякаш го заобикаляше отвсякъде. Изви рязко глава и видя една малка черна точка, която бързо се смаляваше в далечината зад тях, и едва след няколко секунди осъзна какво се бе случило.

Бяха се гмурнали в един подземен тунел. Колосална е била скоростта, с която те самите са се движели в сравнение с неподвижното петно светлина, представляващо дупка в земята — отвора на тунела. Влудяващото неясно сребристо излъчване идваше от цилиндричните стени на тунела, в който сега се спускаха със скорост поне неколкостотин мили в час.

Затвори очи от ужас.

След известно време — дори не се опита да определи точно колко — му се стори, че скоростта леко намалява, а малко по-късно усети, че започват бавно и плавно да спират.

Отново отвори очи. Все още се намираха в сребристия тунел и се промъкваха през нещо като лабиринт от събиращи се в една точка заешки проходи. Най-сетне спряха в малка кръгла зала със стени от вита стомана.

Тук свършваха още няколко тунела, а в далечния край на залата Артър забеляза голям кръг приглушена, дразнеща очите светлина. Дразнеща с това, че погаждаше номера на очите — невъзможно бе да съсредоточиш поглед върху нея, нито пък да определиш колко близко или далече се намира. Артър предположи (съвсем погрешно), че е в ултравиолетовия диапазон.

Слартибартфаст се обърна и изгледа Артър със сериозните си старчески очи.

— Землянино — каза той, — вече се намираме в сърцето на планетата Магратеа.

— Как разбрахте, че съм землянин? — учуди се Артър.

— Някои неща скоро ще ви станат ясни — отвърна старецът благо — или поне — добави той с известно съмнение в гласа — по-ясни, отколкото са ви в момента.

И продължи:

— Длъжен съм да ви предупредя, че залата, в която ще влезем след малко, в действителност не се помещава в нашата планета. Тя е малко… прекалено голяма. Предстои ни да прекрачим „прага“ към един обширен отсек от хиперпространство. Възможно е да ви обърка.

Артър издаде няколко тревожни звука. Слартибартфаст докосна един бутон и добави не съвсем утешително:

— Направо умирам от страх. Дръжте се здраво.

Машината се стрелна напред право към дразнещата очите светлина и изведнъж Артър придоби доста ясна представа за това как изглежда безкрайността.


Всъщност това не беше безкрайността. Сама по себе си безкрайността е монотонна и безинтересна. Когато вдигнеш поглед към нощното небе, ти виждаш безкрайността — разстоянията са необятни и следователно абсурдни. Залата, в която попадна въздухолетът, беше всичко друго, но не и безкрайна. Беше просто много, много, много голяма, толкова голяма, че извикваше представата за безкрайност много по-добре от самата безкрайност. Съзнанието на Артър подскачаше и се люшкаше коварно, докато бавно се издигаха нагоре в безконечното пространство, при огромната скорост, която въздухолетът развиваше. Входът, през който минаха, остана далеч зад тях като едва забележима точица върху искрящата стена.

Стената.

Стената дразнеше и провокираше въображението, прелъстяваше го и го смазваше. Стената бе тъй смразяващо обширна, че краищата й се губеха далеч извън полезрението му. Човек буквално можеше да умре от пристъпа на световъртеж.

Стената изглеждаше съвършено гладка. Единствено с помощта на най-точната лазерна измервателна апаратура можеше да се установи, че докато се издигаше очевидно към безкрайността, докато се спускаше в шеметните дълбини, докато се разливаше и губеше от погледа вляво и вдясно, същевременно тя се извиваше в широка дъга. Краищата й се събираха след тринадесет светлинни секунди. С други думи, тя представляваше вътрешната стена на куха сфера — една сфера с диаметър над три милиона мили, озарена с невъобразимо ярка светлина.

— Добре дошъл — каза Слартибартфаст, докато мъничкият като прашинка въздухолет, в момента развиващ скорост три пъти по-голяма от тази на звука, пълзеше едва забележимо в невъобразимо обширното пространство, — добре дошъл — повтори той — в нашия завод.

Артър започна да се оглежда с нещо средно между удивление и ужас. Докъдето поглед стигаше, се виждаха едни странни, висящи фигури, някакви изящни форми от метал и светлина, окачени около призрачни сферични тела, увиснали в пространството.

— На това място — каза Слартибартфаст — изграждаме повечето от нашите планети.

— Да не искате да кажете — изрече Артър, като с мъка изговаряше думите, — да не искате да кажете, че отново започвате производство?

— О, не, не за бога! — възкликна старецът. — Все още Галактиката не е достатъчно богата, за да купува нашата продукция. Бяхме събудени, за да изпълним една-единствена много специална поръчка, за много… специални клиенти от друго измерение. Ето, вижте там, в далечината пред нас.

Артър проследи с поглед пръста на стареца и след малко успя да различи висящата във въздуха конструкция, към която сочеше. И наистина, това бе единствената конструкция, около която се забелязваше някаква дейност — усети я по-скоро с подсъзнанието, отколкото със сетивата си.

В този миг обаче над конструкцията лумна ярка светлина и съвсем ясно се откроиха очертанията на формите върху тъмното кълбо вътре в нея. Това бяха очертания, които Артър познаваше — неравни, ъгловати, но близки като вида на познати думи и точно тъй дълбоко вкоренени в съзнанието му. В продължение на няколко секунди седя втрещен, неспособен да говори, а в главата му се лутаха образи, които се чудеха къде да се установят и намерят разумно обяснение.

Част от мозъка му го уверяваше, че прекрасно разбира какво вижда пред очите си и какво представляват тези форми, но останалата част съвсем благоразумно отказа да допусне подобна идея и сне от себе си отговорността за каквито и да е по-нататъшни размишления в тази насока.

Отново блесна светлина и сложи край на всички съмнения.

— Земята… — прошепна Артър.

— Всъщност това е дубликат на Земята — поясни Слартибартфаст безгрижно. — Правим точно копие по оригиналните ни проекти.

Настъпи кратко мълчание.

— Да не би да се опитвате да кажете — започна Артър бавно, като се владееше, — че поначало… че вие сте НАПРАВИЛИ Земята?

— О, да — отвърна Слартибартфаст. — Случайно да сте ходили в… мисля, че се наричаше Норвегия?

— Не — каза Артър. — Не съм.

— Жалко — каза Слартибартфаст, — беше моя изработка. Знаете ли, проектът дори спечели награда. Прекрасни нагънати брегове. Много се разстроих, като научих, че са я разрушили.

— Вие се натъжихте!

— Да. Ако беше станало пет минути по-късно, нямаше да има толкова голямо значение. Но се получи ужасен гаф.

— Хъ? — каза Артър.

— Мишките побесняха.

— МИШКИТЕ ли?

— О, да — отвърна старецът кротко.

— Е, предполагам, че и кучетата, и котките, и птицечовките също са побеснели, но…

— Може, ама не са я платили те, нали така?

— Вижте какво — каза Артър, — няма ли да ви спестя ценно време, ако се предам и веднага полудея?

Известно време въздухолетът летя в неловко мълчание. После старецът започна търпеливо да обяснява.

— Землянино, планетата, на която живяхте, беше поръчана, платена и управлявана от мишки. Разрушена бе пет минути, преди да е изпълнила задачата, заради която бе построена. Затова се налага да построим още една.

Една-единствена дума остави следа в съзнанието на Артър.

— МИШКИ? — каза той.

— Да, землянино.

— Вижте, много се извинявам, но нали говорим за онези малки, бели мъхнати гадинки, дето умират за сирене и при вида на които жените скачаха по масите и пищяха в телевизионните комедийки в началото на шейсетте?

Слартибартфаст се прокашля учтиво.

— Землянино — каза той, — навремени ми е трудно да следя мисълта ви. Не забравяйте, че прекарах в сън последните пет милиона години тук, в недрата на Магратеа, и съм в пълно неведение какви са тези телевизионни комедийки в началото на шейсетте, за които споменавате. Тези създания, които наричате мишки, видите ли, съвсем не са това, което изглеждат. В нашето измерение те са проявление на едни огромни свръхинтелигентни полиизмерни същества. Цялата тази история със сиренето и цвъртенето е просто фасада.

Старецът замълча и като се намръщи съчувствено, продължи:

— Страхувам се, че правеха опити върху вас.

Артър се замисли над това за миг и след това лицето му се проясни.

— О, не — каза той. — Сега разбирам откъде идва това недоразумение. Вижте, в действителност ние правехме опити върху тях. Често ги използвахме при бихейвиористични изследвания, нали разбирате. Павлов и прочие. Поставяха им се най-различни задачи — да се научат да натискат звънци, да припкат из лабиринти и т.н., — за да се изучи цялата природа на процеса на обучение. Въз основа на наблюденията си върху поведението на мишките можехме да научим най-различни неща за нашето собствено…

Гласът на Артър постепенно замря.

— Такава изобретателност… — каза Слартибартфаст — не можем да не им се възхитим.

— Защо? — каза Артър.

— Че има ли по-добър начин да прикрият истинската си същност и да дирижират вашите мисли. Хукват внезапно в погрешна посока в лабиринта, изяждат не това парченце сирене, което трябва, най-неочаквано падат и умират от миксоматоза — при правилна преценка кумулативният ефект е огромен.

Направи ефектна пауза.

— Разбирате ли, землянино — продължи той, — това са изключително умни, свръхинтелигентни полиизмерни създания. Вашата планета и цялото й население представляваха матрицата на един органичен компютър, на когото бе зададена програма, продължила десет милиона години… Но по-добре да ви разкажа цялата история. Няма да ни отнеме много време.

— Понастоящем — каза Артър вяло — нямам проблеми с времето.

Загрузка...