Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава VI

— Аууу аууу гарллл аууу гарллл аууу аууу аууу гарллл аууу гарллл аууу аууу гарллл гарлл аууу гарллл гарллл гарллл аууу шлйъп ъъъърх трябва да се веселят. Повтарям. Говори ви вашият капитан, тъй че прекратете всякакви занимания и слушайте. Първо, нашите прибори ми сигнализират, че на борда се намират двама стопаджии. Чуйте ме добре, където и да се намирате. Искам да ви стане пределно ясно, че съвсем не сте добре дошли. Положих много труд, за да постигна това, което съм сега, и не съм станал капитан на вогонски пътно-строителен космически кораб, за да го превърна на такси заради двама пропаднали типове като вас. Вече съм изпратил хората си да ви търсят и щом ви открият, веднага ще бъдете изхвърлени от кораба. Но ако имате късмет, може преди това да ви прочета някои от моите стихове.

Второ, предстои ни да направим скок в хиперпространството в посока към Звездата на Барнард. Щом пристигнем, влизаме в дока за седемдесет и два часов ремонт и през това време никой няма право да напуска кораба. Повтарям, отменят се всякакви планетарни отпуски. Наскоро изживях една нещастна любов и не виждам защо другите трябва да се веселят. Край на съобщението.

Шумът секна.

Артър с притеснение осъзна, че лежи на земята, свит на малко кълбо, обгърнал с ръце главата си. Усмихна се вяло.

— Чаровен мъж — каза той. — Жалко, че нямам дъщеря, за да й забраня да се омъжи за него…

— Нямаше да се наложи — каза Форд. — Те са привлекателни колкото пътнотранспортно произшествие. Не, не мърдай — добави той, като видя, че Артър е започнал да се изправя, — трябва да имаш готовност за скока в хиперпространството. Неприятно е, като да си пиян.

— Че какво неприятно има в това да си пиян?

— След това ти се пие вода.

Артър се замисли.

— Форд — каза той.

— Да?

— Какво прави тази рибка в ухото ми?

— Превежда ти. Това е Вавилонска рибка. Ако искаш, виж какво казва книгата за нея.

Подхвърли му ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ и след това зае позата на зародиш, за да е готов за скока.

В същия миг съзнанието на Артър се продъни и пропадна.

Очите му се обърнаха навътре. Краката му почнаха да се процеждат през върха на главата му.

Стаята го обгърна от всички страни, завъртя се, изниза се вън от битието и го остави сам да се промъква в собствения си пъп.

Прекосяваха хиперпространството.

— Вавилонската рибка — заговори Пътеводителят тихичко — е малка, жълта на цвят, прилича на плужек. Това е навярно най-странното същество в цялата Вселена. Храни се с енергия от мозъчни вълни, но не с получената от собствения й носител, а с тази от окръжаващите го. Тя абсорбира всички подсъзнателни мисловни вълни от околната мозъчна енергия и те й служат за храна. След това отделя в мозъка на своя носител телепатично междуклетъчно вещество, получено при сливането на съзнателните мисловни честоти с нервните сигнали, уловени от речевите центрове на мозъка, който ги издава. Практическият резултат от всичко това е, че ако си пъхнеш една Вавилонска рибка в ухото, веднага започваш да разбираш всичко, което ти се говори на всички възможни езици. Фактически речевите структури, които възприемате слухово, се декодират посредством мозъчно-вълновата матрица, внедрена в мозъка ви от вашата Вавилонска рибка.

Фактът, че едно тъй полезно нещо може да се е развило по някаква случайност, е толкова поразително невероятен, че някои философи виждат в това окончателното и необходимо доказателство за несъществуването на бог.

Спорът звучи горе-долу така:

„— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.

— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.

— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.

— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.“

Повечето теолози твърдят, че това доказателство не представлява нищо друго освен камара бъбреци от много диви кучета динго, но това не попречи на Улон Колъфид да натрупа едно малко състояние, като го превърне в централна тема на нашумялата си книга СВЪРШЕНО Е ВЕЧЕ С БОГ.

Междувременно бедната малка Вавилонска рибка, премахвайки тъй ефикасно всички бариери пред разбирателството между различните раси и култури, става причина за повече и по-кървави войни, отколкото всички останали фактори, взети заедно, през цялата история на мирозданието.

Артър изпъшка тихо. С ужас откри, че не бе загинал след сгромолясването в хиперпространството и сега се намираше на шест светлинни години от мястото, където трябваше да бъде Земята, ако, разбира се, все още съществуваше.

Земята.

В помътненото му съзнание изплуваха до болка познати картини. Мозъкът му отказваше да приеме ужасния факт, че Земята е престанала да съществува — та тя бе тъй голяма! Подложи на изпитание чувствата си, като си представи, че родителите и сестра му ги няма вече. Никаква реакция. Представи си всички свои близки и приятели. Никакви реакции. Тогава се сети за един съвсем непознат човек, зад когото се бе наредил на опашка в супермаркета преди два дни, и изведнъж нещо го сряза — и супермаркета, и хората в него ги нямаше вече. Колоната на Нелсън я нямаше и нямаше да има никакви протести, защото не бе останал никой, който да протестира. Отсега нататък Колоната на Нелсън щеше да съществува единствено в неговото съзнание. И Англия съществуваше единствено в неговата глава — неговата глава, забутана тук, в този усоен, смрадлив, обшит със стомана космически кораб. Обзе го пристъп на клаустрофобия.

Англия вече не съществуваше. Започваше постепенно да свиква с тази мисъл. Свикваше някак си. Направи още един опит. Америка — каза си той — не съществува. Не можа да го проумее. Реши да опита с нещо по-малко. Ню Йорк не съществува. Никаква реакция. Както и да е, и преди не бе вярвал сериозно в съществуването му. Доларът, каза си той, се е сгромолясал завинаги. Този път усети лек трепет. Всички филми на Богарт до един са унищожени, каза си той и това вече го разтърси неприятно. Макдоналдс6, помисли си той. Няма ги вече макдоналдските хамбургери.

Загуби свяст. Като се съвзе след секунда, откри, че плаче за майка си. Скочи на крака.

— Форд!

Форд, който седеше и си тананикаше в един ъгъл, вдигна очи и го погледна. Никога не бе обичал самото пътуване по време на междузведните си пътешествия.

— Какво има?

— Щом извършваш проучвания за тази… книга и си посетил Земята, сигурно си събрал някои сведения за нея.

— Ами да, успях наистина да поразширя информацията в сравнение с първото издание.

— Дай да видя какво пише в това издание. Трябва да разбера.

— Ами добре — каза Форд и отново му я подаде. Артър я грабна и се опита да накара ръцете си да спрат да треперят. Набра кода за нужната страница. Екранът грейна и се завихри, после се проясни като печатна страница. Артър зяпна.

— Ама тук нищо няма за нея! — избухна той. Форд погледна през рамото му.

— Има, има — каза той, — ей там долу, в дъното на екрана, точно под „Ексцентрика Галумбиц, проститутката с три гърди от Еротикон 6“.

Артър проследи пръста на Форд и видя това, което сочеше. В първия момент не можа да го проумее, след това нещо сякаш се взриви в главата му.

— Какво! БЕЗОБИДНА? Това ли е всичко? БЕЗОБИДНА! Само една дума! Форд сви рамене:

— Виж какво, в Галактиката има сто милиарда звезди, а микропроцесорите на книгата разполагат с ограничена площ — поясни той. — Пък и не знаехме кой знае колко за Земята.

— По дяволите, надявам се, че си успял поне малко да попълниш информацията!

— О, да, разбира се. Дори успях да я предам на редактора. Той я поокастри малко, но все пак е по-пълна от предната.

— И какво ще пише сега?

— ПОЧТИ БЕЗОБИДНА — призна Форд, като се изкашля притеснено.

— ПОЧТИ БЕЗОБИДНА ли? — извика Артър.

— Какъв беше този шум? — изсъска Форд.

— Аз извиках — извика Артър.

— Не това! Мълчи! — каза Форд. — Мисля, че сме в опасност.

— ТИ мислиш, че сме в опасност!

Зад вратата ясно се чуваше шум от маршируващи стъпки.

— Дентрасите ли са? — прошепна Артър.

— Не, ботушите на тези са подковани — отвърна Форд.

Върху вратата се стовари силен удар.

— Кои са тогава? — попита Артър.

— Ами ако имаме късмет — каза Форд, — това са вогоните, които идват да ни изхвърлят в открития космос.

— А ако нямаме?

— Ако нямаме — отвърна Форд мрачно, — капитанът може да си изпълни заканата и първо да ни прочете някои от своите стихове…