Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава XIV

„Златно сърце“ продължаваше безшумния си полет през космическата нощ, движен в момента от стандартния си фотонен двигател. И четиримата членове на екипажа му бяха доста притеснени, защото осъзнаваха, че са се събрали на едно място не по своя собствена воля или просто по случайност, а поради някакво странно изкривяване на физическите закони — сякаш отношенията между хората са подвластни на същите канони, които ръководят отношенията между атомите и молекулите.

И когато над кораба се спусна изкуствената нощ, всеки един от четиримата с благодарност се оттегли в своята кабина, за да се опита да вкара в ред мислите си.

Трилиън не можа да заспи. Седна на дивана и се загледа в една малка клетка, в която държеше своята последна и единствена връзка със Земята — две бели мишки, които Зейфод по нейно настояване й разреши да вземе със себе си. Предполагала бе, че никога вече няма да види родната си планета, но се разстрои, когато нищо не трепна в нея при новината за нейното разрушаване. Изглеждаше й далечна и недействителна и мислите, с които трябваше да мисли за нея, се губеха. Гледаше как мишките припкат из клетката и препускат бясно в малките си пластмасови въртележки и накрая те напълно погълнаха вниманието й, докато изведнъж тя се отърси и съвзе. Върна се на мостика и се надвеси над малките проблясващи светлинки и цифри, които очертаваха пътя на кораба в безкрая. Много й се щеше да разбере за какво именно се опитва да не мисли.

Зейфод не можеше да заспи. На него също му се щеше да разбере за какво именно не може да си позволи да мисли. Откакто се помнеше, все страдаше от едно неясно натрапчиво чувство, че нещо му се губи, нещо не разбира. Обикновено успяваше да потисне тази мисъл и да не й дава възможност да го тормози, но сега тя отново се надигна при неочакваното появяване на Форд Префект и Артър Дент. Струваше му се, че това е част от едно цяло, което той не разбираше.

Форд не можеше да заспи. Беше прекалено възбуден от това, че отново е на път. Дошъл бе най-сетне краят на петнайсетгодишното му отшелничество, и то тъкмо тогава, когато бе започнал да губи надежда. Предстоящото скитосване със Зейфод обещаваше да бъде доста забавно, макар че имаше нещо странно в този негов доведен братовчед, което не можеше да определи. Фактът, че беше станал президент на Галактиката, откровено казано, го смая, както и начинът, по който се бе отказал от поста си. Криеше ли се някаква причина зад това? Излишно беше да пита Зейфод, защото той изобщо не се нуждаеше от причина, за да извърши нещо — немотивираните му постъпки бяха истински произведения на изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.

Артър спеше — беше ужасно изморен.

На вратата на Зейфод се почука. Тя се плъзна и отвори.

— Зейфод…?

— Да?

В светлия овал на вратата стоеше Трилиън.

— Мисля, че току-що открихме това, което тръгнахме да търсим.

— Хей, наистина ли?

Форд се отказа да прави опити да заспи. В единия ъгъл на кабината му имаше малък компютър с монитор. Седна пред него и известно време се мъчеше да съчини нова статия за ПЪТЕВОДИТЕЛЯ по въпроса за вогоните, но не можа да измисли нищо, което да е достатъчно уязвително, така че и от това се отказа, навлече един халат и отиде да се поразходи на мостика.

Още с влизането си забеляза с изненада две фигури, надвесени трескаво над приборите.

— Виждаш ли! Всеки момент корабът ще влезе в орбита — казваше Трилиън. — Ето тук трябва да има планета. Координатите й са същите, които ти предсказа.

Зейфод чу някакъв шум и вдигна очи.

— Форд! — изсъска той. — Хей, ела да хвърлиш един поглед на това.

Форд отиде и му хвърли един поглед. Видя серия от цифри, проблясващи на един екран.

— Говорят ли ти нещо тези галактически координати? — попита Зейфод.

— Не.

— Ще ти помогна. Компютър!

— Привет на цялата компания! — обади се компютърът възторжено. — Успели сте да се сближите, нали така?

— Млъкни — каза Зейфод — и включи екраните. Светлината на мостика намаля. Миниатюрните светли точици светлина заиграха по уредите и се отразиха в четирите чифта очи, които се взираха в екраните на външните монитори.

Екраните бяха абсолютно празни.

— Това говори ли ти нещо? — прошепна Зейфод. Форд се намръщи.

— Ъъъъ, не — отвърна той.

— Какво виждаш?

— Нищо.

— Това нищо ли не ти говори?

— А какво трябва да ми говори?

— Това е мъглявината Конска глава. Един огромен черен облак.

— И аз трябвате да позная това по един празен екран?

— Единственото място в Галактиката, където можеш да видиш черен екран, е във вътрешността на черна мъглявина.

— Много интересно.

Зейфод се засмя. Очевидно беше много, почти по детински възбуден от нещо.

— Хей, ами това е чудесно, от това по-хубаво здраве му кажи!

— Че какво хубаво има в това да се завреш в един прашен облак?

— Какво мислиш, че ще намерим тука?

— Нищо.

— Никакви звезди? Никакви планети?

— Никакви.

— Компютър! — викна Зейфод. — Завърти зрителния ъгъл на сто и осемдесет градуса и ако обичаш, без коментарии.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо, след това в края на екрана блесна ярка светлина. Една червена звезда с размерите на малка чинийка запълзя по него, веднага след нея се появи и втора — явно това бе бинарна система. След това един грамаден полумесец се вряза в ъгъла на екрана. Яркочервеният рог постепенно преминаваше в чисто черно — обгърната от нощ страна на планетата.

— Открих я! — извика Зейфод и удари по масата. — Открих я!

Форд гледаше и недоумяваше.

— Какво е това? — попита той.

— Това… — каза Зейфод — е най-невероятната планета, съществувала някога.