Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава ХVII

След доста критичното си състояние в началото на този ден, Артъровият мозък започваше вече да се съвзема след ужасния шок, разпердушинил го предния ден. Артър бе открил един автомат за хранителни продукти, от когото получи пластмасова чашка, пълна с течност, която ако не съвсем, то почти не приличаше на чай. Автоматът функционираше по един твърде интересен начин. Ако натиснеш копчето, на което пише НАПИТКИ, той прави мигновен, но извънредно точен анализ на вкусовите клетки на клиента, прави му и спектроскопичен анализ на обмяната на веществата и тогава изпраща слаби проучващи сигнали по нервните пътища към вкусовия център в мозъка на клиента, за да разбере какво именно би му се харесало. Никой обаче нямаше представа защо прави това, щом неизменно поднася чаша, пълна с течност, която ако не съвсем, то почти не прилича на чай. Автоматът бе проектиран и произведен от Сириуската кибернетична корпорация, чийто отдел „Жалби“ понастоящем заема материците на трите най-големи планети от звездната система Сириус Тау.

Артър отпи от питието и установи, че му действува съживително. Отново вдигна поглед към екраните и проследи бяга на още няколко стотин мили сива пустош. Изведнъж му хрумна да зададе един въпрос, който го безпокоеше от известно време.

— А не ни ли грози някаква опасност? — попита той.

— Магратеа е мъртва от пет милиона години — каза Зейфод. — Разбира се, че не ни грози никаква опасност. Дори и духовете трябва вече да са се задомили и мирясали.

В същия миг на мостика се разнесе някакъв странен, необясним звук — подобен на шум от далечни фанфари; един глух, пронизителен и нереален звук. Последва го глас, който бе също тъй глух, пронизителен и нереален. Гласът каза: „Привет вам…“

Говореше им някой от мъртвата планета.

— Компютър! — кресна Зейфод.

— Здравейте!

— Какво е това, фотоните да го вземат?

— А, нищо, просто един магнетофонен запис от преди пет милиона години.

— Какво? Това запис ли е?

— Шшшшт! — каза Форд. — Има още.

Гласът беше стар, учтив, почти обаятелен, но подчертано застрашителен.

— Ще чуете запис на съобщение — каза той, — тъй като за съжаление понастоящем отсъстваме. Стопанският съвет на Магратеа ви благодари за почитаемото ви посещение…

— Глас от древната Магратеа! — провикна се Зейфод.

— Добре де, чухме — каза Форд.

— … но за съжаление — продължи гласът — цялата планета временно е прекратила деловите си контакти. Благодарим ви. Ако все пак желаете да оставите името си и адреса на планетата, където бихме могли да влезем във връзка с вас, бъдете така добри да ги съобщите на глас, след като чуете звуковия сигнал.

Последва краткотрайно бръмчене, след това настъпи тишина.

— Искат да се отърват от нас — каза Трилиън раздразнено. — Какво ще правим?

— Това е само запис — каза Зейфод. — Продължаваме си по пътя. Ясно ли е, компютър?

— Ясно — каза компютърът и още повече увеличи скоростта на кораба.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. След една-две секунди отново прозвучаха фанфарите, след това и гласът.

— Искаме да ви уверим, че веднага щом възстановим дейността си, във всички популярни списания и цветни притурки ще бъдат публикувани съобщения кога нашите клиенти отново ще имат възможност да избират измежду най-добрите образци съвременна география. — Заплашителните нотки в гласа станаха още по-изразителни. — Междувременно благодарим на нашите клиенти за интереса, който бяха тъй любезни да проявят към нас, и ги умоляваме да напуснат. Веднага.

Артър огледа загрижените лица на останалите.

— Ами предполагам, че при това положение най-добре ще е да си ходим — предложи той.

— Шшшшт! — каза Зейфод. — Няма от какво да се страхуваме.

— Тогава защо всички са напрегнати?

— Просто им е интересно! — викна Зейфод. — Компютър, пристъпи към навлизане в атмосферата и подготви всичко за кацане.

Този път фанфарите бяха чиста формалност, а гласът недвусмислено студен.

— Крайно сме поласкани — каза той — от неотслабващия ви интерес към нашата планета и затова желаем да ви уверим, че управляемите ракети, които в момента се насочват към вашия кораб, са част от специалното внимание, с което удостояваме нашите най-ентусиазирани клиенти, а ядрените бойни глави са просто една от проявите на учтивост. С нетърпение очакваме вашите поръчки в отвъдния живот… Благодарим ви.

Гласът се изключи.

— Ооо — каза Трилиън.

— Ъъъ — каза Артър.

— Еее? — каза Форд.

— Вижте какво — каза Зейфод, — няма ли най-сетне да разберете? Това е просто един запис. Направен преди милиони години. Изобщо не се отнася за нас, ясно ли е?

— Ами ракетите? — попита Трилиън тихо.

— Ракетите ли? Не ме карай да се смея.

Форд потупа Артър по рамото и му посочи екрана зад тях. Ясно се виждаше как в далечината две сребърни стрели излизат от атмосферата и се насочват към тях. Веднага след това, многократно увеличени, те бяха показани в едър план — две съвсем истински, грохотещи в небето ракети. Всичко това стана шокиращо бързо.

— Струва ми се, че ще направят доста сполучлив опит да се отнесат до нас — отбеляза Форд. Зейфод ги изгледа учудено.

— Хей, ама това е страшно интересно! — каза — Някой там долу се опитва да ни унищожи!

— Да, страшно интересно — каза Артър.

— Не разбирате ли какво означава това?

— Да. Ще умрем.

— Да, но какво друго?

— Какво ДРУГО?

— Ами, означава, че трябва да сме близо до нещо.

— А колко бързо можем да се отдалечим от това нещо?

С всяка секунда образът на ракетите върху екрана ставаше все по-голям. Вече бяха направили маневра и сега се носеха право срещу тях, тъй че се виждаха само бойните им глави, насочени точно в целта.

— Любопитна съм да разбера — какво ще правим сега?

— Просто ще запазим хладнокръвие — казаЗейфод.

— И това ли е всичко? — изкрещя Артър.

— Не. Ще се опитаме и да… ъъъ… да маневрираме! — каза Зейфод, внезапно обзет от паника — Компютър, какви маневри можем да предприемем?

— Ъъъ, страхувам се, че никакви — отговори компютърът.

— … тогава… нещо друго — каза Зейфод, — … ъъъ… — добави той.

— Изглежда, има някаква засечка в системите за управление — поясни компютърът бодро. — Ще бъдем поразени след четиридесет и пет секунди. Можете да ме наричате Еди, ако това ви действа успокоително.

Зейфод се опита да изтича в няколко еднакво важнн посоки едновременно.

— Да! Точно така! — каза той. — Ъъъ… трябва да минем на ръчно управление на кораба.

— Можеш ли да управляваш? — попита го Форд учтиво.

— Не, а ти?

— Не.

— Трилиън?

— Не.

— Чудесно — каза Зейфод поуспокоен. — Да опитаме с общи сили.

— И аз не мога — обади се Артър, почувствал, че е крайно време да се намеси по-решително.

— Досещах се — каза Зейфод. — Окей, компютър, превключи на пълно ръчно управление. Веднага.

— Готово — каза компютърът.

Пред тях се разтвориха няколко големи командни табла, отрупани с прибори за управление. Върху екипажа се изсипа истински дъжд от парченца полистиренова обвивка и пелофанени топчета — тези командни табла досега не бяха използвани.

Зейфод впери трескав поглед в тях.

— Окей, Форд — започна той, — дай пълен назад е десет градуса дясно на борд или нещо подобно…

— Желая ви успех, момчета — изчурулика компютърът, — поразяване след тридесет секунди.

Форд скочи към приборите — само няколко от тях му изглеждаха поне малко познати, тъй че се залови първо с тях. Корабът се разтресе и нададе вой, защото ракетните двигатели за ориентиране се опитваха да го насочат във всички възможни посоки едновременно. Форд остави на мира половината от тях — корабът описа остра дъга и полетя обратно по пътя, по който бе дошъл, право към идващите насреща ракети.

Въздушни възглавници цъфнаха по стените в същия миг, в който всички полетяха към ракетите. В продължение на няколко секунди инерционните сили ги държаха приковани към тях, неспособни да си поемат дъх или да се помръднат. Зейфод, изпаднал в дива паника, започна да блъска с ръце и крака и накрая успя да нанесе жесток ритник на една малка ръчка, която представляваше част от системата за управление.

Ръчката се счупи, корабът направи рязък завой и се стрелна нагоре. Екипажът бе запокитен обратно към центъра на залата. Фордовият екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ се блъсна в друг отсек на прнборното табло, в резултат на което се случиха следните две неща: пътеводителят започна да обяснява на всички желаещи да го слушат какви са най-добрите начини да се изнесат от Антарес контрабандно жлези на антарески папагал (жлезите на антареския папагал, забодени на малки клечипи, са отвратителен, но много търсен деликатес, поднасян на коктейли, и затова богатите идиоти са готови да платят куп пари за тях, когато искат да впечатлят други богати идиоти), а корабът най-неочаквано започна да пада като камък надолу.

Горе-долу по това време един от членовете на екипажа болезнено си натърти ръката над лакътя. Подчертаваме този факт, защото иначе, както вече казахме, останалите се отървават съвсем невредими, а смъртоносните ядрени ракети така и не поразяват кораба.

Безопасността на екипажа е напълно гарантирана.

— Остават двайсет секунди, момчета — каза компютърът.

— Включи ги тогава проклетите двигатели! — му кресна Зейфод.

— О, готово, момчета — каза компютърът. Двигателите се включиха с приглушен рев, корабът отново зае хоризонтално положение и пак се отправи към идващите насреща ракети. Компютърът започна да „пее“.

— „Ако тръгнеш срещу бурята — виеше гъгниво той, — дръж си главата гордо изправена…“

Зейфод му изкрещя да млъкне, но гласът му се изгуби сред оглушителния шум, който те съвсем логично възприеха като наближаващия край.

— „и не се плаши… от тъмнината!“ — изви глас Еди.

Заемайки хоризонтално положение, корабът се бе преобърнал наопаки и докато лежаха на тавана, където понастоящем се намираха, ни един от тях не бе в състояние да достигне системите за управление.

— „А след бурята…“ — напяваше Еди.

Двете ракети ставаха все по-големи и застрашителни върху екраните, докато се приближаваха с грохот към кораба.

— „… небето е златисто…“

Но по някаква невероятно щастлива случайност все още не бяха нагодили напълно курса на полета си към този на постоянно криволичещия космически кораб и минаха точно под него.

— „… и славеят пее със сребърен глас…“ Поправка, приятели, остават петнайсет секунди… „И пак тръгни срещу бурята…“

С пронизителен писък ракетите направиха вираж и пак се впуснаха да ги преследват.

— Това е вече краят — каза Артър, без да ги изпуска от очи. — Сега вече със сигурност ще умрем, нали?

— Стига си повтарял едно и също — кресна му Форд.

— И все пак ще умрем, нали?

— Да.

— „И пак тръгни срещу бурята…“ — изпя Еди.

Артър се сети за нещо. Изправи се с мъка на крака.

— Абе защо да не опитаме да включим онзи невероятностен двигател? — каза той. — Може и да успеем.

— Ти какво, да не си полудял? — каза Зейфод. — Ако не се програмира както трябва, един бог знае какво ще стане.

— Има ли някакво значение сега? — изкрещя Артър.

— „Дори ако мечтите ти станат на пух и прах…“ — изпя Еди.

Артър пролази към една примамливо голяма и красиво оформена отливка, която се намираше на мястото, където дъгата на стената се сливаше с тавана.

— „Не спирай, не спирай, не губи надежда…“

— Знае ли някой защо Артър не бива да включва невероятностния двигател? — извика Трилиън.

— „И не ще бъдеш нивга сам…“ Остават пет секунди, беше ми много приятно, момчета, почивайте в мир… „И не ще бъ… деш нив… га сам…!“

— Питам ви — изкрещя Трилиън, — знае ли някой…

В същия миг се чу умопомрачаваща експлозия, съпътствана от ярка светлина.