Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава XXVII

В кабинета на Слартибартфаст цареше пълен безпорядък — приличаше на библиотека, в която е избухнала бомба. Като влязоха вътре, старецът се намръщи.

— Получи се много глупаво — поясни той. — Гръмнал един от диодите на компютъра, който следи за поддържането на живота, и когато се опитахме да съживим помощния персонал, се оказа, че са мъртви от близо трийсет хиляди години. Питам се, кой ще разчисти всички тези трупове. Виж, я седни на онзи стол, за да те включа.

Посочи му един стол, направен сякаш от гръдния кош на стегозавър.

— Направен е от гръдния кош на стегозавър — отбеляза старецът, докато шареше из стаята и измъкваше разни жички изпод високи, едва крепящи се камари книжа и чертожни пособия. — Ето — каза той, — дръж — и подаде на Артър краищата на две оголени жички.

В мига, в който ги хвана, една птичка прелетя през него.

Увиснал бе във въздуха, напълно невидим за самия себе си. Под него се виждаше красив, обграден с дървета градски площад, а наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираха бели бетонни сгради, просторни, с радваща окото архитектура, но доста поовехтели — повечето бяха с напукана и набраздена от дъждовете мазилка. Днес обаче грееше слънце, свеж ветрец танцуваше сред листата на дърветата, а странното усещане, че всички сгради тихичко бучат, вероятно се дължеше на факта, че площадът и всички улици наоколо бяха изпълнени с весели хора с приповдигнато настроение. Някъде свиреше оркестър, ярко оцветени знаменца пърхаха при всеки повей на вятъра и във въздуха се носеше карнавален дух.

Артър се чувстваше изключително самотен, увиснал във въздуха над всичко това, безтелесен, останал само с едно безплътно име, но още преди да успее да го осмисли, над площада се разнесе глас и помоли за внимание.

Един мъж, застанал на ярко украсена трибуна пред сградата, която явно доминираше над площада, се обърна по микрофона към насъбралото се множество със следните думи:

— О, народе! Ти, който тръпнеш в очакване в сянката на Дълбока мисъл! — провикна се той. — О, достойни следовници на Врумфондел и Маджиктайз, най-великите и необичайни умове, живели някога във Вселената… Времето на очакване изтече!

Сред тълпата избухнаха възторжени овации. Знаменца, плакати и одобрителни възгласи изпълниха въздуха. По-тесните улички заприличаха на стоножки, обърнати по гръб и размахващи отчаяно крачка във въздуха.

— Цели седем и половина милиона години нашият народ е очаквал този велик и, да се надяваме, просветителен Ден! — крещеше ораторът. — Денят на Отговора!

Тълпата избухна възторжено ура.

— Никога вече — извика мъжът, — никога вече не ще се будим сутрин с мисълта: Кой съм аз? Какъв е смисълът на моя живот? Какво ли ще стане — казано на шега, разбира се, — ако не стана и не отида на работа? Защото днес ни предстои да научим, веднъж завинаги, ясния и точен отговор на всички онези натрапчиви въпроси относно Живота, Вселената и Всичко останало.

По време на поредния изблик на тълпата Артър откри, че полита във въздуха и се спуска надолу към един от големите и величествени прозорци на първия етаж на сградата зад трибуната, от която говореше ораторът.

За миг, докато се носеше право към прозореца, изпита страх, но той се разсея, когато след секунда-две откри, че е преминал през дебелото стъкло, очевидно без да го докосва.

Никой в залата не обърна внимание на странното му появяване, но в това нямаше нищо чудно, защото всъщност той не беше там. Постепенно започна да осъзнава, че цялата тази история фактически представлява видеофилм, който слага шестпистовите си седемдесет-милиметрови събратя в малкото си джобче.

Залата бе почти такава, каквато я бе описал Слартибартфаст. През тези седем и половина милиона години за нея се бяха грижили добре и я бяха почиствали горе-долу на всеки сто години. Ултрамахагоновото бюро беше протрито по краищата, а килимът леко поизбелял, но големият компютърен терминал искреше достолепно върху тапицираното с кожа бюро и бе тъй лъскав, сякаш са го произвели вчера.

Двама мъже в строго официално облекло седяха почтително пред терминала и чакаха.

— Часът почти настана — каза единият от тях.

Артър с учудване забеляза, че току до врата на мъжа, направо във въздуха, изведнъж се появи една дума. Думата беше ЛУУНКУООЛ и след като просветна няколко пъти, отново изчезна. Артър още не бе успял да проумее това, когато и вторият мъж проговори и до врата му се появи думата ФУЧГ.

— Преди седемдесет и пет хиляди поколения нашите прадеди дадоха началото на тази програма — каза вторият — и след всички тези години ние ще сме първите, които ще чуем гласа на компютъра.

— Наистина величав е този миг, Фучг — съгласи се първият и Артър изведнъж осъзна, че гледа видеозапис със субтитри.

— И ние сме тези — каза Фучг, — които ще чуем отговора на великия въпрос за Живота…!

— Вселената…! — продължи Луункуоол.

— И Всичко останало…!

— Шшшт — каза Луункуоол с едва доловим жест, — струва ми се, че Дълбока мисъл се кани да проговори!

Настана кратка очаквателна пауза, докато приборните табла бавно се съживяваха пред тях. Разни лампички просветваха и изгасваха пробно, преди да се установят на режим „работа“. От говорителите се чуваше слабо нежно бръмчене.

— Добро утро — изрече Дълбока мисъл накрая.

— Ъъъ… добро утро. О, Дълбока мисъл — каза Луункуоол припряно, — готов ли си… ъъъ, искам да кажа…

— С отговора ли? — прекъсна го Дълбока мисъл величествено. — Да, готов съм.

Двамата мъже потрепераха от възбуда. Не бяха чакали напразно.

— Наистина ли има такъв? — едва продума Фучг.

— Наистина има такъв — потвърди Дълбока мисъл.

— На всичко ли? На великия Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало?

— Да.

И двамата мъже дълго се бяха подготвяли за този момент, целият им живот бе едно приготовление за него, още при раждането си бяха определени да бъдат тези, които ще станат свидетели на отговора, но дори и те се задъхваха и въртяха неспокойно, като изгубили търпение деца.

— И вече си готов да ни го кажеш? — настоя Луункуоол.

— Да, готов съм.

— Веднага?

— Веднага — отвърна Дълбока мисъл.

И двамата облизаха пресъхналите си устни.

— Но не съм убеден — добави Дълбока мисъл, — че ще ви се хареса.

— Няма значение! — каза Фучг. — Искаме да го чуем! Веднага!

— Веднага? — попита Дълбока мисъл.

— Да! Веднага…

— Добре — каза компютърът и отново потъна в мълчание.

Двамата мъже почнаха да нервничат. Напрежението беше непоносимо.

— Наистина няма да ви се хареса — отбеляза пак Дълбока мисъл.

— Кажи ни го!

— Добре — каза Дълбока мисъл. — Отговорът на Великия въпрос…

— Да…!

— За Живота, Вселената и Всичко останало… — каза Дълбока мисъл.

— Да…!

— Е… — каза Дълбока мисъл и млъкна.

— Да…!

— Е…

— Да…!!!…?

— Четиридесет и две — заяви Дълбока мисъл тържествено и невъзмутимо.